РИБАРСКИ МОТИВ
РИБАРСКИ МОТИВ
Не си по-хубава от виното,
което бавно пием в здрача,
защото няма то очи,
които лъжат и които плачат.
1956
ЗИМА
Всичко е бяло! И кея, и плажа.
Лодките стари. Хълма. Града.
Само морето е черно и даже
сякаш не е от вода.
Созопол, 1956
ЛАЛЕТА
Той цял живот мечта
за дворче със лалета.
А броди по света,
по чуждите морета.
И върна се накрая –
спокойно да умре
във бащината стая,
край Черното море.
И той умря… Лалета
на гроба му цъфтят…
И мами пак морето
с далечния си път.
1959
* * *
За никакви предмети не мечтая.
заробен от предмети – ще умра.
О, нека бъде празна мойта стая,
но нека виждам пътя към безкрая
и неговата морска синева.
1962
МОРЯШКИ МОТИВ
Море, море, ти имаш синя дреха
и черна като бурите душа.
Море, море, ний нямаме утеха,
с която да те утеша.
1962
ТОСТ
Ний, които се давим във голямото кръгло море
със неведом за вас хоризонт, пълен с гибел –
ний, които живеем с вълните и техния рев
и живеем с луни и слънца, с ветрове и със риби –
ний, които говорим със далечни лилави звезди,
с необятни пространства, от гръм насветлени,
и долавяме нощем в неподвижните черни води
гласове на отдавна изчезнали анти-вселени –
ние пием за тебе, спокойна и твърда земя,
на която се връщаме само когато ще мреме
и когато ни трябва да вземем от теб тишина
и часовник със точно, родено от пясъка време.
1963
* * *
Скован на този бряг като Овидий
от нечий гняв или от вятър лош,
ти крачиш по черупките от миди
и взираш се в настръхналата нощ…
* * *
Ти вече всичко имаш, Одисей.
Ти имаш слава, ти си покорител
на старите морета – океани,
ти имаш замъци от злато и сребро
и острови, и приказни крайбрежия,
ти имаш кораби, маслини и вина
със веселият цвят на пролетните дюни,
ти имаш танцувачки и жени,
които даже Зевс не е създавал,
ти имаш Омир, имаш вечността,
но нямаш Ифигения и значи –
ти нямаш нищо, ти си стар бедняк,
хитрецо мил, лъжецо от Итака.
* * *
Мъдри, вечни и спокойни, предпазливите смокини
много бавно ще напъпят и ще цъфнат с нежен плод
и последни ще разтурят свойте шатри жълто-сини
с ноемврийски тежки бури и със мирис на живот.
Лекомислени и нежни като пъстри пеперуди
прасковите във лозята чакат ласка от деня.
Няма пролет край морето – духат ветровете луди
и студената омара приближава с вечерта.
Вечерите на Овидий – безнадеждни и печални…
Той ще пише и ще чака бързи кораби от Рим
и отново ще изпраща свойте жалби гениални,
но светилника във Томи всяка вечер ще гори…
Ако тръгнем за Констанца с първия попътен вятър,
ще намерим ли в полето прах от паднали звезди
и ще срещнем ли на друма хубавица непозната –
да ни каже, че певеца е отплувал най-подир…
* * *
А утрото приличаше на вечер
с провиснали завеси от дъжда.
Но румена черта на две пресече
далечната неясна резеда.
От изгрева морето бе измито,
изчезнаха вълните с мръсен цвят
и ставаха пак истински водите,
тържествен и сияен – този свят.
Понесоха се старите гемии
със влюбени във вятъра платна
и сякаш че завръщахме се ние
в преминали отдавна времена…
А вечерта въззеха се в небето
подобно изпарения и дим,
разцъфналите храсти и дървета
и пролетния дух лазурно-син.
* * *
Благословете циганското лято
и радвайте се тихо на света –
на неговата есенна позлата,
на неговите есенни листа.
Благословете трънките и глога
и алената кърпа на жена –
на облака неясната тревога
и оглушителната тишина.
Защото скоро ще настъпи здрача,
ще духнат сиви зимни ветрове
и ще наострят своите бръсначи
в скалистите жестоки брегове.
А старите разкошни капитани
ще вдигнат изпокъсани платна,
запътени през триста океани
към своята неведома страна.
