Христина Комаревска

* * *

Пресъхна реката:
юлски горещници.
Мушички, по-дребни от точка в писмо,
кръжат край водата –
лилави от нежност –
в такта на лятно, последно танго.
Приели за даденост времето даже,
безмълвно описват кълбо след кълбо.
Кой може с човешки език да разкаже,
как всичко и всички се сливат в едно!

* * *

И пак съм с другата –
зад огледалото,
с герданче от ръжда
и от кристал.
Говорим си безмълвно –
то се знае –
за този свят –
отдавна полудял.
Какво ще бъде
и какво бе вчера –
поука или упрек –
без медал.
Пашкулът вече
се пропуква,
един е само оцелял.
И пак сълзата
е двулика –
вещае радост
или крах.
Дъхът е влага
за очите –
в които някой
хвърля прах.

* * *

Толкова дълго, дълго сбогуване.
Животът минава като на филм.
И от стърнищата, чак през баирите,
пълзи на талази астралният дим.
Сетне по стълбите, и по первазите,
някъде спира. Уморена скръбта
през цепнатините на душата ми
изтича самотно в предпоследна сълза.
Майка, икона, просто светица,
мое начало, доживотен завет.
Излети във съня си. И като птиците
знам, ще се срещнем горе със теб.