Превод от aрменски: Агоп Мелконян

Посвещава се на 1700-годишнината от приемането на християнството в Армения

С ПРЕКЛОНЕНИЕ ПРЕД ВЯРАТА

Преди 1700 години арменците първи в историята на цивилизацията приемат Христовата вяра в сърцата си. Тази тяхна преданост към Бога те заплатиха с много векове страдания и скиталчества. Смазващо много векове, чак до днес.
Само век по-късно, пак под Божие вдъхновение, Месроб Мащоц изписа арменските букви и преведе Свещената книга. Така Вярата се сля със Словото и Словото стана Вяра.
“Няма нищо по-възвишено от арменската средновековна лирика – писа Валерий Брюсов. – Тя създава впечатлението, че арменците са народ от поети”. Въпреки всички превратности и съдбовни проклятия арменците запазват своята съкровена любов към възвишеното слово. Повече от хилядолетие и половина те пишат със същите букви и изповядват същото верую – преклонение пред мъдростта и красотата, пред любовта и доброто. Живи са и Вярата, и Словото, и Буквите. Жив е арменският дух и арменският корен. И в тази двайсет и пет вековна неистова виталност е живо и мереното слово – като изповед на тъжни души, които нямат правото да бъдат уморени. Защото арменският народ е обречен да оцелее. Такава е неговата участ.
Превеждам тези стихове повече от половината си живот. Няма нищо по-сладостно от полета на душата ми до обаятелната магия на тяхното слово. На това слово, на моето, на арменското. То е точно толкова усилие, колкото смисъл и сладост.
Нека това е малък летораст към величественото дърво на моя народ – дърво, което докосва с клоните си Небето.

От преводача

МЕСРОБ МАЩОЦ
(361 – 440)

* * *

Океанът на греховете ме подмята.
Ти, който си добър кърмчия,
благослови за мене пристан,
Боже мой Вседържец.

Пропадам в бездните на страшните съблазни.
Ти, който си добър кърмчия,
благослови за мене пристан,
Боже мой Вседържец.

На прошките за греховете ми си господар.
Затуй те моля, Господи,
прости ми.

* * *

Проницателю на тайните невидими,
изцери душевните страдания
и поживи ме, човеколюбецо единствен.

За всяка твар си дългопаметен –
благослови особата ми грешна
и поживи ме, човеколюбецо единствен.

На всекиго въздаваш милостта си,
опрости ме в съдния си ден
и поживи ме, човеколюбецо единствен.

КРИКОР НАРЕГАЦИ
(около 951 – 1003)

“КНИГА НА СКРЪБНОПЕНИЯТА”

(откъси)

Аз съм мрачен в сърцето, с уста злоречива,
със слух за фалшивото, с око похотливо,
ръката ми може и смърт да ви носи,
бягам встрани при трудни въпроси,
аз съм с дъх от зловония, неуверен във крачките,
нозете ми всичко подире си мачкат,
нямам любов, руша добродетели,
злото ме тегли, Бог е свидетел.
Забравих забраните, престъпих обетите,
смазах с крака светите завети.
Аз съм животно, със стрела устрелено,
избягал затворник, паднал във бездната;
роб, недочакал смъртта на владетеля,
пират, обречен да умре в безпредела;
аз съм жалък адепт и лъжесвидетел,
рицар страхлив върху добиче без петали,
аз съм свещеник, намразил амвона,
аз съм магистър с гръб към закона,
звънар на звънарна със звън нелюбовен,
проповедник, забравил своето слово,
взор неприветлив, беден в сърцето,
непохватен в ръцете, грозен в лицето,
пир, разтурен след първата чаша,
празник окаян и красота, дето плаши,
градина във бурени, леха храсталаци,
сърп, който жъне само трънаци,
градинар, който сее коприва в лехите
и мишките храни със мед, не пчелите.

Аз съм старец, напуснат от всички роднини,
еретик и безбожник от много години,
самохвалко, дърдорко, лъжец безподобен,
стиснат в ръцете, в сърцето си злобен,
аз съм мързела, аз съм покварата,
аз съм надменството, аз съм коварството,
аз съм величие, в дрипи наметнато,
аз съм нищожество, от гордости спретнато,
аз съм нищо, поклонил се пред нищото,
аз съм угодник, от раболепия изтощил се,
аз съм лидер изменник, съветник лъжлив,
търгаш и лихвар, приятел страхлив,
аз съм съсед, който сплита интриги,
аз съм другар, който крие вериги,
аз съм ковчежник крадлив, несръчен сарач,
глашатай на лъжите, подкупен пазач,
аз съм нищожество жалко,
в надменност облечено,
каменна купчина, съвест наречена,
аз съм всичко, що се казва безчестие,
аз съм вестоносец на закъснелите вести,
аз съм безсрамието, аз съм позора,
аз съм носачът на всички раздори,
аз съм царят, изгонен от трона,
аз съм тиранът, погазил закона,
аз съм воинът, неспечелил победа,
аз съм князът, от просяк по-беден,
аз съм пълководец без полк подир коня си,
аз съм пасторът – лъжец от амвона,
аз съм песен, която ушите ви пъди,
аз съм магистрат, който себе си съди.

Някога аз не бях роб на злото,
бях благодеен и честен в перото,
но всичко отмина, светът се извърна
и никога няма назад да се върна,
и вече с позора в едно съм се сраснал,
че исках да взема и чуждите страсти.

* * *

Сам себе си със грехове се омерзих,
затуй сега заставам в самосъд.
Ще удрям себе си със всеки стих,
както бият с камък зверовете – да умрат.
Живях предълго и греших премного,
затуй реших: ще трябва да се бия
както враг със враг, но в името на Бога
да спечеля битката със мен самия.

За пороците, за коварните желания,
за лукавостите, които скрих дори от мене,
за помислите, не станали още злодеяния,
пред Тебе се разкайвам на колене.
Което е, ще бъде и е било,
Ти – най-добродетелният сред мъжете,
опрости със същото онуй мерило,
с което аз не си прощавам греховете.

Ти няма да откажеш късче подаяние
и цяр за тоз недъг неизлечим;
намажи душата ми със късче разкаяние
и ще стане тя душа на херувим.
И колко повече Ти дългове прощаваш,
толкоз повече ще бъда благодарен.
Друг път аз нямам – Ти решаваш,
аз ще те следвам в съне и наяве.

О, Господи! Във Теб е моето спасение –
дай справедливост, дай смирение;
протегни десница – ще заструи мощ и сила,
усмивката Ти ще изчисти всичко гнило,
ликът Ти ще е мярката за красотата,
мисълта Ти – мярката за добротата,
от челото Ти ще блесне озарение,
от дъха ти ще вземем вдъхновение,
от усмивката Ти – кротостта,
от погледа Ти – светостта,
и от всичко Твое – мъдростта,
че суета е всяка скръб и радост, суета.

Само Ти, о, Господи, ни изцеряваш от съмнения,
от страхове, съблазни, от прибързани решения.
Ние всички някога ще слеземе от сцената,
ще останеш Ти – украшението на Вселената.

НЕРСЕС ШЪНОРХАЛИ
(1101 – 1173)

“МОНОЛОГ НА НЕБЕТО”

Аз съм Небето, не знам кога сътворено,
да бъде бездънност над вас, безкрайно вглъбена.

Мойсей още рече, че отделям света наднебесен
от стихиите земни – зли, коварни и бесни.

Пак аз съединявам в плътта си небесна
двете начала: телесно и безтелесно.

Защото подобно стихия телесна съм зримо
и подобно душата човешка съм неуловимо.

Аз покривам четирите елемента градивни,
създали чрез Бога неживо и живо.

Аз въплъщавам онази магия чудата,
неразличима с окото, но доловима с душата.

Аз – полусфера, от всичко друго различна,
вечно в движение и пак безгранична.

На всичко в света съм край и начало,
на връх и на пропаст съм огледало.

Изглеждам бездвижно – бездвижност лъжлива.
Промяната вечна в мен вечно е жива.

И планините под мене огъват колене,
и върховете белоснежни – и те са под мене.

Без да спирам за миг свойто вечно стремление,
аз съм Небето – битие във движение.

КРИКОР ТЪХА
(1133 – 1193)

* * *

Имам знания големи, но не каквито трябва.
Пазя почит към доброто, но и тя отслабва.

Живее в мен душа, но една душа без сили.
Свещникът на разума гори, но съвсем унило.

Мъждука пламъче на любовта – като камъче студено –
и страст една прохладна вътре нейде стене.

Молитвата ми е гореща, но леден облак я попари;
дори тревичка не отгледах – градушка я удари.

Скръбта, за мене отредена, отхвърлих с мнителност могъща,
но и радостта за мене, Господи, аз отхвърлих също.

Изгубих всички сетива, но кога, къде – не помня,
на местата им остана една непълнота огромна.

Падна някъде доброто, но, Боже, не видях местото;
и замаян все го търся – ах, къде ли е, горкото?

Бях роб на суетата, покорно й се давах.
Затварях си очите, за да греша непритесняван.

Греховни сънища сънувах, сънища съблазни.
Не исках в сън да съгрешавам, но уви – напразно.

В преизподнята живях, свикнах вече с мрака.
Имаше светлик надежда, ала аз избягах.

Греховете до един запълних като в дълъг списък;
към Бог ръце надигах, ала си останах нисък.

А Бог ме учеше да вярвам на всички светли сили;
на доброта и чест ме учеше – о, Бог сгреши ли?

Ако на длъжника си простил, дългът ти намалява.
Трябва ние първо да простим –
                                        Бог ще ни прости едва тогава.

ХОВАНЕС ЕРЗЪНКАЦИ ПЪЛУЗ
(около 1230 – 1293)

ХАЙРЕНИ

Светът ни е като грънчарско колело –
          ту вдига ни, ту сваля ни съдбата.
Нагоре падаш, но ето – тъй било,
          издига те надолу свободата.

Тъй дърводелецът с еднаква живост
          майстори и люлка, и ковчег.
Един се ражда, друг пък си отива,
          а той работи век след век.

* * *

Сбирам старите си грехове,
          за злините си отдавна плача.
Към небето бе поел керван,
          с вината си като товар закрачих.
Но ангел срещна ме и рече:
          ”Накъде, окаяни, си го подкарал?
В рая няма място за човеци,
          тръгнали с таквиз товари.”

* * *

Езикът ни е божи дар,
          камбанен звън благословен.
Човеците с един език са,
          у змиите той е раздвоен.

Този, който има два езика,
          единът – зъл, другият пък благ,
става родствен на змията,
          а на всички други – враг.

* * *

Човече безразсъден, опомни се,
          излез от своите огради.
Душата си остави насред път
          и на греховете се продаде.

Пируваш ден и нощ безспир,
          поливаш тялото с вина
и трупаш плът, и трупаш плът –
          на червея храна.

* * *

Безпътник ще те нарека, човече,
          че пътят ти е доста неумел.
Родил си се на този свят, кажи ми
          откъде ти всъщност си се взел?

В този чужд за тебе свят
          всъщност за какво те бива?
Погребат ли те в земята, я кажи ми
          всъщност накъде отиваш?

КОНСТАНДИН ЕРЗЪНКАЦИ
(около 1250 – ?)

ПЕСЕН ЗА ЧИСТАТА ЛЮБОВ

Да е благословен твоят лик сияен,
превърнал дните ми в печал безкрайна.
Ти си есенен ветрец, а аз – бадем;
не е ли тоз ветрец за мен?

От всичко туй, що покрай мен го има,
с какво да те сравня, о, несравнима?
Ти си звезда, която нежно плака
на моята душа във мрака.

Щом се покажеш, покрай теб слуги безброй;
о, как искам слуга да бъда твой.
Готов съм да ти служа, ти само ме повикай –
пленникът на любовта мигом ще изникне.

Нека, нека само чудото да стане
и върху мен за миг да кацне милостта ти,
бих паднал като роб пред тебе на колене,
единствено защото погледнала си мене.

Казват, любовта ти е тъмница мрачна,
в която много юноши присъдата си чакат –
затворени във нея, потънали в забрава,
на твойта прошка само се надяват.

Когото не запалиш със взора си небесен,
вече е ненужен камък безсловесен;
по-страшно е за този, когото пък погледнеш
злощастната робия как ще я избегне?

Ти си нежно цвете с пламнали венчета,
вдишвам аромата, но само отдалече.
С цвят ме гледаш, с трънчета ме срещаш –
как да скъсам розата отсреща?

Моля те, царице, послушай ме накрай:
дай ми свободата да съм твой ратай.
Моля те, царице, паднал ничком хрисим:
дай ми свободата да съм винаги зависим.

Нека да е Констандин твоят роб смирен –
той не иска друго, той иска този плен.
Но ти ме подминаваш без никакво внимание,
както би постъпил всеки зъл тиранин.

ФРИК
(13 век)

СЪРДЕЧНА ПЕСЕН

(откъс)

Сърце мое, защо се разбърза?
Мисъл греховна, защо се отвърза?
Сълзице горчива, защо ли прокапа?
Спомен далечен, кой те оплака?
Ах, много грешил съм, пустословил съм много,
сам се отлъчих от Господа Бога,
затова и днес ме спохожда тревога
и ангел небесен нахоква ме строго.
Всичко, което аз смятах за свято,
нищите духом превърнаха в злато,
затова си въздигнах крепост от камък
и скрих зад стените й мъдрост и пламък.
Бедният аз, толкоз много раздадох,
а получих само омраза в награда.
Питам се: тия, дето за благости стенат,
много ли нещо за Отвъд ще си вземат?

ХАЧАДУР ГЕЧАРЕЦИ
(около 1260 – около 1330)

АЗ, СМЪРТНИЯТ

Аз, смъртният, съм сътворен от прах,
от четири бушуващи стихии.
Във мрак живях, живях във страх
и плаках горко в моята килия.

С огъня си някого съм изгорил,
но и мене с огън ме гориха.
Знам, зло някому съм причинил
заради злото, що на мен ми причиниха.

Духът ми беше разгорял се огън,
но ден след ден го угасих.
Бях на почит, но поради нескромност
после сам я заличих.

Бях изворче кристално чисто,
което аз размътих сам.
Бях звезда, звезда лъчиста,
но помръкнах – и защо, не знам.

О, Хачадур, във себе си се вглеждаш,
а твоят час е предрешен.
Животът, брат, е снежна преспа –
щом дойде пролет, вече е стопен.

НАХАБЕД КУЧАК
(15. – 16. век)

ХАЙРЕНИ

Идваш? Откъде се връщаш?
От всяко цвете по-прекрасна,
ти душата ми обгърна,
ти с душата ми се срасна.

          Но се изгуби в нея – в мрака
          изход търсиш като сляпа.
          Заболя ме и заплаках –
          ти с моите сълзи прокапа.

* * *

Като тръстика си – с изящен стан,
полюшвана от вятър заран.
Ще кажа още: кипарис смълчан
и горд сред лятната омара.

          Гръдта ти – бога ми, не лъжа,
          е целебен извор и магесен.
          О, как завиждам, как завиждам на мъжа
          над извора надвесен.

* * *

Вчера посред бял ден
мома отвлякоха насила.
С пари или слова прехвални
честта й бяха съкрушили.

          Любов не се разменя с грошове
          и повече от всички думи струва.
          Ах, колко лошо, колко лошо
          е любов да се купува.

* * *

Ще се махна – не мога да остана.
Ще ида някъде – и оттам ще си ида.
Ще стигна чак гърците, но в стана им
не ще остана – ще продължа да скитам.

          Ако разбереш къде съм – ще избягам
          накрай света, че да го зърна.
          Ала повикаш ли ме, веднага
          ще строша веригите и ще се върна.

* * *

Къде да ида, що да сторя –
обичам всяка хубавица!
Щом стигна вечността, покорен
ще поведа и годеница.

          Очарован, влюбен, съгрешил,
          на Бог ще я представя: “Виж,
          ти сам това си сътворил –
          защо тогава ме виниш?”

* * *

Само час бях далеч от очите ти,
а вече забрави за мен.
Рече: “Бог знай къде ли се скита
и при коя е сега подслонен.”

          Аз не съм там, где няма време,
          дето няма път за насам.
          Хиляда красавици няма да взема
          и една – тебе! – няма да дам.

* * *

Вчера заран, заран рано,
пред изгрев слънце още,
видях красавица, а под сукмана –
две незалезли месечини нощни.

          Казах: “Обичам те.” А тя вежливо
          устните ми с пръст миропомаза. –
          Обичаш ли, обичай мълчаливо,
          дори на мен за любовта не казвай.

* * *

Защо боядиса бузите в алено?
Защо ме примамваш, защо ме лъстиш?
Защо размахваш длани разпалено,
защо ме прилъгваш, защо ми мъстиш?

          Ту гледаш към мен, ту поглед отвеждаш,
          ту се усмихнеш, ту заключиш уста,
          ту бягаш, ту даваш надежди…
          А знам: ще си идеш накрай у дома.

* * *

Ти виждаш как поруменях –
като облаче при залез.
Всички знаят моя грях
и ти го вече знаеш.

          Знам, очите са виновни,
          че не мога да потуля в тях
          желанията ми греховни
          и поканата да сторим грях.

* * *

В дланта си взех земята цяла,
но отвърнах поглед с огорчение.
Не открих в душевното си огледало
поне един за уважение.

          С кого да споделиш трошица болка?
          С кого ли – хляба си, водата?
          Където волята е своеволие,
          представя се за истина лъжата.

* * *

Душата напусна моето тяло
и тогава заплаках от страх:
“Защо си отиваш от това наметало,
в което толкова кратко живях?”

          Душата ми рече: “Мъдростта не обичаш.
          Аз те мислех за умен и прям.
          Когато домът от болка се свлича,
          що да прави стопанинът там?”

ХОВАНЕС ТЪЛКУРАНЦИ
(14. – 15. век)

ПЕСЕН НА ХОВАНЕС ЗА ЛЮБОВТА

Загивам! Пощади ме! Любовта каза: умри!
И гроб си изкопай, човече, защото се затри.

Дано ме изгорят на огън – да се не върна тук отново.
Кой не знае този огън, изгарящ сухо и сурово.

Умийте моя прах със вино, тиха песничка изпейте
и сред листата мъртви в парка като саван ме разпилейте.

Ах ти, жестока! С очи, които ужаси говорят.
Ти всичко теглиш в любовта – като палач в затвора.

От обгореното сърце би направила за веждите чернило.
Кръвта ми би проляла и с нея ноктите би украсила.

Но не мятайте по нея камъни! – това е ВАШЕ отмъщение,
а аз съм НЕИН, най-страшното опиянение.

Сънувах сън жесток, че съм на късове разкъсан.
Над мен надвесен хищник и врана с грозен писък.

Пред земята, дето тъпча, заклевам се, че съм невинен.
Изцеди ме тя накрай и ме изпи наместо вино.

На една софра седяхме, от обща чаша пихме.
Бяхме двама – и какво? Ето, че се разделихме.

Безумни Ованес! Търпи, човече, не унивай.
Надеждата крепи духа – ще дойде тя да те целуне.