Георги Н. Николов

От „вододелната” 1989 г. и в трите десетилетия след нея страната ни придоби очебийно жалък граждански облик. Зейна бездната между бедни и богати. Взеха да се пръкват нови и нови олигарси.

А държавата услужливо им отстъпи икономическите си приоритети, запазвайки за себе си главно официалната демагогия как всичко у нас е наред и как съседите цъкат завистливо с език.

Тълпите, до неотдавна скандиращи за свобода и демокрация си мислеха, че винаги ще имат работа както преди, образованието и здравеопазването все така ще са безплатни, но останаха излъгани и бавно се събудиха от собствената си наивност, заменена с тежка носталгия по миналото.

Все пак се сдобиха и с някои „придобивки” - който може, да емигрира, взимайки със себе си децата, а понякога и престарелите си родители. Който не може: да мизерства и да си отива от този свят без време.

Налице са демографската катастрофа, обезлюдяването на Северозапада и не само там, безконтролната вътрешна миграция в търсене на поминък и стръвно растящата битова престъпност.

В най-ниските слоеве на обществото се появиха работещите бедни, увеличаващите се социално слаби, просяците, бездомниците…

Всичко се завъртя в хаоса от липсващи реформи, правителствено безхаберие, парламентарен непукизъм и корупция.

На преден план изскочиха партийната партизанщина и феодалното управленство по места. Едно е видно - че негативите, вместо да бъдат отстранявани, все повече и повече се задълбочават (не)знайно докога.

Самата България пък заприлича на парцалива черга, съшита от различни етноси. Част от които все повече се капсулират, нежелаейки никаква интеграция и излизане от гетата, в които и полицейски крак рядко може да стъпи.

Именно някъде в този хаос се намира и младото поколение. Ние имаме златна младеж, но и тя е подчинена на законите на битието.

Затова се дели на посещаващи елитни, или „обикновени” квартални училища, или отпадащи от образователната система поради бедност.

На продължаващи обучението си в престижни университети в чужбина с идеята да останат там за постоянно.

На непрестанно заминаващи из разни краища на света с надеждата за просперитет, още повече, че младостта е веднъж в живота. И на оставащи тук, търсещи прилично платена работа или въобще работа.

Но това се случва рядко, а най-често не се и случва и надеждите за личностна реализация отстъпват място на горчивото разочарование. На безизходицата, апатията и търсене на изход, който не винаги е съобразен със закона.

Защото кой може да помогне и как? С членство в някоя от десетките партии ли? Или в търкане на лотарийни фишове с надеждата някой да се окаже печеливш? Или в очакване на каквото и да е чудо? Може би - като се слеят с морето от протестиращи, но кой по високите етажи на властта се вслушва в исканията им? И т.н., и т.н.

Става ясно, че нашата младеж е оставена сама на себе си. Да се оправя както може, всеки да си носи кръста…

И тя се оправя, но как? Може ли официалната статистика да уточни колко млади хора у нас вярват в светлото бъдеще, щом настоящето им е прах и пепел?

Колко следват патриархалния пример на родителите си и колко, извън отчетността, са жертви на безконтролната наркомания и съблазните на улицата?

Колко са склонни да се сдобият с пари по престъпен начин защото виждат, че у нас всичко се измерва в пари, пари и пак пари.

Колко са станали клиенти на Темида и защо и колко след това ще изберат почтения начин на съществуване, веднъж завършили лукавата школа на затвора.

Идеалист ли си, ставаш смешен за околните. Но ако си практичен, без да подбираш средствата, имаш вероятност да оцелееш във въртопите на предначертаната си участ…

Неведнъж в публичното пространство се чуват обезсмислени напътствия: „Българската младеж трябва да тачи историята и завещаното ни от предишни поколения. Да съхранява фолклора! Да уважава възрастните хора… Да бъдат момчетата и момичетата утрешни достойни граждани на държавата” и какво ли още не.

Смело може да се каже, че това са песни за глухи. Именно през 1989 г. старата национална ценностна система бе срината.

Дали е била или лоша тази система, е тема за друг разговор. Но нова ценностна система така и не бе изградена.

На нейно място се тиражират някакви европейски ценности, обаче и досега не е станало ясно какви са именно те. Какво визират и кой стои в центъра на липсващия им пантеон - Човекът по принцип ли?

И ако е така, как в този символ ще бъде съвместен охолният поданик на високоразвитите страни-членки на ЕС с мизеруващите поданици на бедна България.

Какво общо ще изповядват, гледайки в различни посоки и как ще стартират в бъдещето младежите им, щом нашите в голямата си част отсега са стъпили на фалстарта.

В добавка - патриотичният пантеон на страната е почти срутен. Историята - нагодена към нечии неясни политически интереси, а славните имена от страниците й - принизени в праха на хулите, развенчаването и свеждането им до люде, не направили кой знае какво.

Литературните класици: сбутани в графата „стари”, „неразбираеми”, „архаични”. Закриват се училища. Всичко по-важно, значимо, изконно българско е загърбено.

Господстват чужди идейни и естетически вкусове и предпочитания, безпрепятствено нахлуващи в родното ни общество.

Липсват кумири, дълбоко залегнали в паметта на прежни поколения. Вместо тях избуяват безлични фигури от масовата култура - духовни еднодневки, които утре ще отстъпят място на не по-малко елементарни и смешни „божества”.

Цели поколения у нас вече са обречени на промиване на мозъка. На обезродяване, обществена апатия и безразличие към и без това унищожените национални приоритети.

Явно нечия цел е младите хора, оставащи при родните огнища, да бъдат немислещи. Лесно манипулируеми човеци, целящи единствено физическото си оцеляване чрез насъщния хляб и търсещи уличната масова култура.

И нищо, нищо друго, без краен срок, или докато страната все още съществува като самостоятелна държава на географската карта…

Всъщност, времето роди две Българии. Едната, двумилионна - в диаспората. В която от позициите на разстоянията и преоценката родното сякаш се запазва и цени и се предава на по-младите й членове.

Другата, между Тимок и Черно море, чрез управляващата си клика, прави компромиси пред всякакви съмнителни чуждестранни „приятели”.

Тук младежите и девойките трябва волю-неволю да избират. Или да се слеят със сивата тълпа и да станат безлични консуматори на това, което скъпернически им предлага битието.

Или, ако искат да останат мислещи и самостоятелни личности, да съжителстват с вечното огорчение, че животът минава покрай тях, без да ги забелязва и оцени.

Че никой не се интересува от идеите им, енергията им, вижданията им за промяна в тази или онази област и опитите да отърсят народа от анонимната му физиономичност.

Тихомълком наложена от имащите власт с всички нейни явни и задкулисни механизми. Но за промяна вече няма и възможност. Може би е късно. Тогава?

Тогава изходът е един: коренна промяна в самото държавно устройство, която сега си е направо химера.

Политическата клика здраво се е вкопала във властта, олигархията - във все още останалите икономически сокове на българското стопанство.

Нека времето реши ще има ли нашата младеж бъдеще и как ще изглежда то. Да гадаем, е трудно. Да изричаме оптимистични приказки за светли идващи години - ненужно.

Остава само надеждата. Казват, че тя умирала последна. Впрочем, изход има: ако на проблема „българска младеж” - учаща се или трудова, се погледне с необходимата сериозност, вещина и търпение.

Ако й се поднесат такава идеология и цели, които да я увлекат и я накарат да им се довери. Да се събуди от удобното си безхаберие и отново прегърне изконно българското, родното, завещаното ни от прежни поколения.

Така и България вечно ще я има.

Родината ни заслужава това…