ЯБЪЛКА
ЯБЪЛКА
И тази година разцъфнаха клоните
пред тежката зима. И ябълки вързаха!
Дървото е старо. Познава сезоните.
Защо ли тогава рисковано бързаше?
Дали пък в успеха си беше уверено
или е на халост цветът му обречен?
От где ли отново то сили намери
и кривите клони с цветчета облече?
На втория цвят се не радваха птиците.
Те бяха разумно наскоро заминали
към топлия юг… И тъгуваха жиците –
без кръшните песни сиротно изстинали…
Но чудото стана: съвсем непринудено
пак лятото циганско, седмици няколко,
прилъга и ето – момченце учудено
извика към другите: – Гледайте! Ябълки…
Те бързо напълниха с радост устата си.
Дървото, притихнало, също се радваше,
че щедро отново раздава душата си.
А долу, до ствола му, дремеше брадвата…
НОЩ В ГОРТАЛОВО
Ей, върви, че заспивай! Щурците какво ли празнуват?
Пощурели от радост – селцето превърнаха в песен.
И луната дори, в тях заслушана, май ще денува
на отсрещния рид – като гълъб отгоре надвесена.
А Чернялка припява и в нейните бързеи чисти
се оглежда небето с усмивка съвсем дяволита –
пак изглежда изпуснало наниз от звездни мъниста
в най-дълбокия вир на реката, ей там – под скалите…
Пеят втори петли. Но дали ги дочува зорницата?
На листата клавишите гали смутеният вятър –
сам забравил дълга си през нощта яснолица…
А щурците не спират – песента им е все по-сърцата!
Аленее на изток. Петел ли е клъвнал звездица?
Или някой хлапак пак обърна варела с боята…
УТРО
Убих змийче. Случайно го настъпих.
Забързани по пътя си и двамата,
унесени във утрото – напъпило
с куп нови грижи, миг… И ето, драмата!
Обувките ми бяха в кал полепнали
от нощния дъждец, измил скалите.
Убиец бях. А може би подметката…
Вина и жал за себе си изпитвах.
Наведох се. Лежеше беззащитно –
премазано в калта през половината.
Какво ли би ми сторило? – се питах!
Да можехме за миг да се разминем…
Такова утро! А ме уморява.
И птици пеят… Няма никой.
Протегнах длан да отстраня умрялото
от пътя ми. Горкото!… Но езикът му
под рогчето със съсък се подава!
Главата се повдига заканително…
А аз бленувах миг за разминаване!
Премахвам с камък всички въпросителни.
МАЙОР ГОРТАЛОВ
Героизмът има час, майоре.
Място даже – още незаето.
…Неохотно тръгнаха отгоре
в път обратен твоите момчета.
Заповед. А замъгли очите.
Мъката по теб – сълзи отрони.
И сърцата повече не питат
молещо при теб да се подслонят…
С теб остана дадената дума
и честта човешка. Не дочака
кръста си за храброст след куршумите
на невероятната атака.
Щеше да те вдигне над главите
ентусиазираната рота,
въпреки стотиците убити
на безсмъртната и страшна кота…
А сега: настръхнали и диви
таборите идат – фес до феса!
Сам срещу хиляда! Не унивай.
Още не е късно – ей ги де са…
Не! Не можеш. – Чакат твоя пример
дъх стаили, векове и хора!
Падат десет! Но накрая трима
като знаме вдигат те нагоре…
Полетът ти в миг легенда ражда –
най-красивата и най-жестока –
от една многовековна жажда
и любов – от Дунав по-дълбока!
А смъртта ти всъщност е начало
на живот, разлистил клон и в мене.
Всеки има по един Горталов
в себе си. Дали осъществен е?…
НАЙ-ХУБАВОТО СТИХОТВОРЕНИЕ
На Иван Събев
Ще го напиша. Знам – ще го напиша.
Мечта е то. Надежда. И вина.
Щом цял живот за него само дишам –
дано да е достойно за финал!
То може да е глътка от копнежа
или от болка земна къс небе;
една несподелена с дните нежност,
която и в смъртта ми ще гребе…
А може да е радост, зажадняла
за празник в най-трагичния ми ден.
Или смехът на глупава раздяла
с най-съкровеното у мен.
Елегия то може да е. В нея
да хлипа недостигната мечта.
Ако е ода – в нея ще възпея
човечността.
ЗАВРЪЩАНЕ
Къщата е станала по-стара.
Под сайванта – жълт мамул виси.
Подмладен наднича календара
в мамините сресани коси…
Упорито всеки прашен ъгъл
ми припомня по една беля
в детството. (Нима и тях съм лъгал,
че оттук не ще се отделя?…)
А баща ми – с изморени стъпки
в каната налива смях червен.
Хризантеми кимат с поглед смътен,
укорно загледани във мен.
Гроздето изсъхнало и прашно,
по гредите чака – цял таван.
Чувствам се неловко – детска прашка
сякаш току-що съм изтървал…
ЧЕШМА
От спомени посърнала е вече –
един ли век край нея побеля!
Дали през чучура ръждив изтече
и името на майстора селяк?
Животът си върви. Дървета
рухват.
Треви умират. Ронят се скали.
Съдби човешки времето издухва.
Сняг ябълков замислено вали.
Изгрява утро. Залез морен пада.
Дете запява с глас като звънче.
Тя пак приглася с бисерна прохлада.
А времето – през чучура тече…
