(130 години от рождението на дядо Вичо Бончев)

Илия Илиев

Илия Вичев, Дядо Вичо Бончев

Беше 10 ноември 1989 година. След успешен концерт на Валя Балканска в с. Спасово, Чирпанско, съпровождах гостите до кметството. Кметът бе изявил желание да ги приеме, за да изрази благодарността на своите съселяни за възможността да видят на живо лъчезарната Валя, да чуят нейния космически глас. Развълнувана от невероятно възторжения прием на селяните, Валя се отби от групата, за да се поклони пред бронзовия барелеф на народния певец дядо Вичо Бончев. Скромен паметник на селския площад, на мегдана, на който са се вдигали прочутите тежки спасовски сватби и са се извивали кръшни хора. От групата ни се отдели и бай Георги, който съпровождаше Валя със своята каба-гайда. Скоро до нас достигна неговото възклицание, и то толкова силно, че сепнати, всички се спряхме:
- Бреее! Бре! Бре! Бре! България съм кръстосал, такова чудо не бях видял – паметник на народен певец…?! Досега по Българско бях срещал само паметници на партизани, хайдути, железни релси, символизиращи пътя ни към светлото бъдеще… но такова чудо…!
И по-късно, в стаята на кмета, продължиха коментарите по този впечатлил гостите факт, когато телефонът иззвъня. Обаждаха се на кмета за съобщението по националното радио, че Тодор Живков е свален от длъжност.
…Валя Балканска запя! Гласът й напълни стаята!… Така народната певица изразяваше по свой начин надеждата на всички ни, че най-после ни очаква нещо по-добро.
А то, „доброто”, го гледаме вече десет години! Видяха го и спасовци. Скоро след като Валя Балканска поднесе цветя пред барелефа на народния певец дядо Вичо, изгладнели цигани го изкъртиха от постамента и продадоха бронза за претопяване на загрижен за своето материално състояние „бизнесмен”.
Остана селото без паметник на своя НАРОДЕН певец. Осиротя изкъртеният паметник край площада, като ваза без цветя. Но хората от Тракия и без паметник ще помнят дядо Вичо. Паметник неръкотворен е оставил той в техните сърца. Почерпил вдъхновение и сили от дълбоките извори на българската песенна традиция, дядо Вичо Бончев се посвещава на апостолско дело – да посее у потомците любов към народното поетично предание. Едновременно ваятел и пазач на този жив мост между поколенията – народното изкуство, Вичо Бончев иска да съхрани в песен миналото ни, да пренесе непокътната през времето пленяващата самобитност на народния гений. И поел веднъж по този нелек път, той неотклонно го извървява докрай, за да остави подир себе си наследство, което е много по-дълговечно от броените дни на един човешки живот. Самият дядо Вичо навярно би го казал по-простичко, но и по-точно: „Круша, додето не роди – не се смята за дърво”.
Българската фолклористика е единодушна в оценките си за неговото творческо дело. В Спасово е ИЗРАСЛО ДЪРВО ВИСОКО – съобщава тогавашният секретар на Съюза на българските писатели Димитър Осинин в книгата си под това заглавие, посветена на народния певец Вичо Бончев (издание на „Български писател”, София, 1950).
Българската фолклорна наука оценява у дядо Вичо големия самороден талант, чиято природна пристрастеност към изкуството се излива в несметно богатство не само от събрани, но и от сътворени с щедро сърце и на жив народен език песни.
„Певецът Вичо Бончев беше неизчерпаем извор на песни – пише Димитър Осинин в своята книга с очерци „В огледалото на народните песни”. – От него записах 25 хиляди стиха. Най-многото записани стихове от един певец досега са около 16 хиляди от Вуче Ангелков от Връбница, Софийско. И все пак това не бяха всичките песни на дядо Вичо. Когато на сбогуване се отбихме да почетем неговата вдъхновителка, прочутата с хубави вина спасовска изба, и му поднесохме чаша – той я вдигна и преди да пие, запя чудната по мелодия песен за Злата златичанка. С вълнение я изслушахме и аз го попитах:
- А защо ми спести тая хубава песен?
- Чи аз ти казах: то ни е идна, я! Стига душла на калема.”

Дядо Вичо пръв от творците и носителите на народното поетическо изкуство е приет през 1951 година за член на Съюза на българските писатели – тогава високо признание за усилията на целия му живот.
Три години след това излиза от печат и книгата на друг именит наш фолклорист, Гинчо Керемедчиев – „НАРОДНИЯТ ПЕВЕЦ ДЯДО ВИЧО БОНЧЕВ” (издание на Българската академия на науките, София, 1954). Но дядо Вичо не узнава за това поредно признание за своя народнополезен труд – от една година той вече не е между живите.
Вичо Илиев Бончев е роден в чирпанското село Спасово през 1868 г. От същото село са баща му Илия и майка му Ганка. Тя произхожда от големия род Чукалови, между които има добри свирачи и певци. Вуйчото на Вичо Бончев – Златан Чукалата, е известен за своето време музикант. Първите песни през детството си Вичо слуша от майка си. Те са старинни, много от тях тя е научила от брат си Петко войвода – кавалджия и буйна глава, чийто хайдушки гроб е неизвестен. Кавалджия е и Боню, по-големият брат на дядо Вичо. Неговият тъст пък, поп Манол Минков Коларов, свещеник в селото, е известен с умението си в черковното пеене. По-късно се разбира и друго за отчето – той е бил председател на Тайния революционен комитет в Спасово и другар на Левски. Тази стара песенна традиция в дядо-Вичовия род се предава и на неговите потомци. Таня Вичева – една от дъщерите му, е гласовита певица. Сред съвременните изпълнители на народни песни са и двама от правнуците му – Таньо Йорданов и Златко Христов.
„От наблюденията, които направих над живота, средата, личността и песенното изкуство на дядо Вичо – пише Гинчо Керемедчиев, – става ясно, че при него имаме работа не само с един твърде значителен талант, но и с едно продължително школуване в една също тъй забележителна народнопоетическа среда.”
Само десет години след Вичо Бончев в тази „забележителна народнопоетическа среда” в близкия Чирпан се ражда и поетическият гений на България Пейо Яворов. Един от малкото, които успяха, използвайки богатството на нашия фолклор, да създадат литература национално-самобитна, със своя образност и стилистика и същевременно извисена до равнището на европейските художествени търсения.
„В народната песен е проявена поетическата сила на българския дух, в нея следователно е намерило израз и всичкото специално богатство (к.а.) на българската душа” – пише Пейо Яворов в своя рецензия за отпечатан сборник с избрани народни умотворения на Н. Василиев.
А ето как по-нататък в същата рецензия поетът е изографисал българската народна песен като „селска хубавица”. Бележката му е по повод допусната грешка от съставителя на сборника, преписвайки народните песни на почти литературен език: „Ние ще посрещнем с радост останалите книги на г. Василиевия сборник – пише Яворов, – ако в тях народната песен бъде оставена, от глава до нозе, под своето домашно облекло. Градските труфила не прилягат върху разкършените широки плещи на тая селска хубавица. Те не прилягат и на буйните й коси, златни като пшениците, които зреят под услажданите с нея грижи. Нито на кръвения й образ, като разрязан нар – нито на големите й сини очи, като нашето южно небе. Тоя балкански образ, дишащ толкова здраве и сила – и тия дивни очи, потънали в безкрайна меланхолия!…”
Въпреки диалекта и „примитивността” на езика, и без „труфила” в песните на дядо Вичо не липсва ярката образност и убедителното внушение. Ако не беше така, щеше ли дядо Таньо Кумбаков – стар майстор на народната песен от съседното село Рупките, да признае:
- Млогу свирят, млогу пеят, ъма дядо Вичо куга свири и пей, песните му ду идин месяц ги гледъм като на путрет!
Хубавата народна песен е верен другар на дядо Вичо през целия му живот, от детството до преклонни години. Тя му е дала толкова много, че той решава да й се отплати по единствено достойния начин – като съхрани нейното богатство и го дари на идните поколения, за поука и естетическа наслада.
Певецът запазва най-ценното, което е взел от своите учители – майстори на народното песенно изкуство, и го обогатява със собствените си произведения. В това събрано от дядо Вичо имане има творби от всички видове на народната поезия – митически и легендарни песни, битови и исторически, юнашки и хайдушки, лирически и епически.
Воден от обичта към хората и песента, дядо Вичо достига до сърцата на своите слушатели с творби, които са им близки по чувства и идеи. Той отлично разбира, че песните са опора за хората, жизнена необходимост, израз на стремежа им към по-смислен, по-богат и достоен за човека живот. И дядо Вичо пее – от все сърце, вдъхновено, в унес и възторг.
Възторг от песента народна и нейната възраждаща сила:

Тъмна е мъгла паднала
Ниско ми, ниско, до земи.
Народът песен запява,
Ясно ми слънце изгрява.
           („Разбиването на Наполеон от Русия”)

Къде не те отвеждат неговите песни?! От местни произшествия той ще те върне в най-стари времена. Ще ти разкаже за героичния закрилник на балканските народи Крали Марко, за тъмните времена на робското безправие:

Бог да го убий, порази,
де капъджия зачува!
Разпрати млади сеймени,
сеймени, бесни кучета,
из трите села хукнаха,
събраха тежка миджия,
горките, завалийките,
момите – в ръце с сърпове,
булките – деца в люлките,
отиват проса да женат…
          (“Робски теглила на три моми българки”)

Една от най-ярките и характерни негови политически песни е „Освобождението”. Това е авторска, патетична поема за благородството на руския народ освободител.

Два царя глава дигнаха
за земя Уроменлийска,
за тези клети българи,
българи, черни робове.
Първият беше Русия,
царя ми цар Александър…

…

Загърмяха пушки,
пушки и топове,
заплющяха саби
и остри ножове.
Нали за братска вяра е,
за вяра – кръв се пролива!…
          („Освобождението”)

В живота си и в песните си дядо Вичо винаги е бил на страната на своя народ. Никога нищо не е могло да го подкупи и той да отиде с големците, да служи за тяхна угода. Така на русофобско настроени управници през устата на русофила Деньо той казва:

Ако не беше Русия,
нас ни владейше Турция,
аз не щях да съм чорбаджи
въз село Куртбунарето;
ако не беше Русия,
ти не щеши да си капитан,
златни пагони да носиш,
сабя френгия през рамо,
рота войници да водиш…
          („Деньо Куртбунарчето”)

За многовековните и упорити народни борби ни разказва дядо Вичо, за смелостта и саможертвата на народните хайдути, за тежки сватби и дълги пътешествия… И неговите песни винаги утвърждават правдата и човечността, здравия морал на обикновените трудови хора.

Добро да направиш, в сандък да го скриеш,
в море да го хвърлиш – пак ще изплува.
Който добро прави, и добро намира!
           („Радич, млад фелдфебел”)

И отново, и отново за красотата на българката, за нейната дързост да се мери със Слънцето:

Хорото води мома джан – Величка,
Хорото води, на слънце се кара:
- Изгрей, изгрей, силно ясно слънце,
или огрявай, или аз да огрявам,
гори и планини, села и градове.
          („Мома джан – Величка”)

Така животът на миналото говори чрез гласа на дядо Вичо, съдбата на народа изплаква неговата гъдулка. Оттам и самочувствието на певеца, че е „народен”, че това звание той е прочел в очите на своите слушатели, а не му е присъдено с назначена от Комитета за култура комисия. Оттам и дързостта на чирпанския Омир да ни остави своя нескромен, само на пръв поглед, автопортрет:

Израсло дърво високо
във това поле широко,
клони клонило до земя,
върше вършило до небе,
сянка сторило през море.
          („Израсло дърво високо”)

Верен на неподкупната народна мъдрост, дядо Вичо и по този повод би намерил какво да рече: „То нашият живот е като на тополата: расте, расте, а нагоре – все синьо небе!”
Затова съселяните му и сега, 46 години след неговата смърт, си спомнят с обич за него. Тачи го като изявен свой представител и българската фолклористика. Признанието за неговото творчество надхвърля дори и националните граници. Гостувалият преди време на спасовци италиански професор Джузепе дел Агате, преподавател по български фолклор в гр. Пиза, приятно ги удиви с интереса си към родното място и живота на дядо Вичо Бончев, а още повече – с познанията си за неговото песенно наследство.