СТИХОВЕ
ИЗ “ЗАРИ, ЦВЕТЯ И ПЕСНИ” (1905)
* * *
Когато сърцето в гърдите
в безсилие трепка, тупти,
когато ме мъчат тъгите
и чезнат надежди, мечти –
аз плача, проклинам небето
и клетата своя съдба –
и глухо страдая, додето
в живота потърся борба…
* * *
В смъртен студ сковано спи полето
под саван от тягостни мъгли,
и тъмней – кат призрак чер небето
и неспирно едър сняг вали.
Ох, във колко ли сърца човешки
гняздо свила е скръбта сега?
Колко клетви, вопли мъченишки,
колко болки, смърт, сълзи, тегла!
Зимо зла, тиранко безподобна,
по-любезна с клетника бъди.
О, не пей му диво песен злобна,
сгрей му с вяра болните гърди!
* * *
Кат брилянти в небесата
трепкат звездните зари,
и тревожна е душата,
дух немирен там гори;
и небесното изкуство
буди сладък в мен екстаз –
и ефирно нежно чувство,
и блаженство сещам аз…
О, поезийо могъща,
упоение ми дай –
и кат майка нежна съща
утеши ме, приласкай!
В КРЪГОЗОРА НА БРАЦИГОВО
Какви чаровни гледки,
какъв вълшебен мир,
какви картини редки
и безконечен мир!
Хармония небесна
лей модрия въздух,
зари, цветя и песни
пленяват моя дух!
Природата светлее
кат нимфа със венец –
и химн врабчето пее
на вечния творец!
НЯМА ДА ПЕЯ
Не, няма да пея за щастие, радост
и няма да славя ликуващий ден,
когато измами, притворство и гадост
кипят ежечасно, върлуват край мен;
когато тук срещат се толкоз разпятия,
а спи человекът в мъртвешки глух сън
и воплите тъжни на бедните братя
се сливат на меча със злокобния звън.
И робските мъки са тъй накипяли,
триумфът на правдата тъй е далеч,
че празни остават борби, идеали,
че новото царство е глупава реч…
Но ази съзирам подпората гнила
на туй тъмно робство веч да се руши,
че строят гнил днешен изгубва веч сила,
но със слаба надежда се още теши…
Не, няма да пея за щастие, радост
и няма да славя ликуващий ден,
когато измами, притворство и гадост
кипят ежечасно, върлуват край мен.
ИЗ “СЪЗЕРЦАНИЯ” (1909)
МОРЕ
Край твоя бряг смутен се спрях. Вълните
шумяха с гняв кат ратници рояк,
в жестока бран обсаждаха скалите
и с рев ликующ връщаха се пак.
Небето смейше се над мъртвите простори
и лодчица с разкъсани платна
аз виждах там с погибел да се бори
над алчната зловеща глъбина;
и взирах се да видя що вилнее
в недрата ти, каква те скръб терзай,
и в юдин танц безспирно те люлее
и вечно с теб капризно си играй…
И днес, море, кат теб съм аз тревожен:
с прилив, с отлив, и с бури, ураган,
честит покой за мен е невъзможен:
в гърдите ми пени се океан…
И обич пламенна към теб питая:
същински братя ние сме сега –
и аз кат теб от бури зли страдая
и мъчи ме надвластница тъга…
* * *
Връз ледната покривка на земята
отметна слънцето случаен взор –
и ей усмихнаха се небесата
пред спомен мил за сяен кръгозор…
И езерце повдига си гърдите,
облъхнато от трепет светло-мил,
над него свеждат вейчици брезите
и тръпне лист безжизнено-унил…
И спряла дъх природата очаква
на китна пролет топлите слова:
самотна врана някому натяква
за свойта скръб с обронена глава…
РОДИНА
Напуснах тези места, където
аз ведрий божи ден видях –
и първи трепет сгря сърцето –
в безгрижие мечтателно цъфтях.
Но свързваш ме, родино мила,
с нетленен спомен и свещен –
пленяваш ме с вълшебна сила,
кат мил мираж блестиш и тук пред мен!
Ще дойда пак при теб! – тогава
с покой и мир ме осени.
О, иде ден в мечтаната забрава
да пожелая безметежни дни!…
СЪН
Далеч от роден край, в спотаена морава
сънувах, че лежа безчувствено студен,
луната с кротък зрак горите озарява,
кат плахи кандила горят звезди над мен.
Над мен в упоен сън, самотно в тъмнината,
привеждат върхове тъжовните брези,
а майка ми света, с пламтяща скръб в душата,
бездушния ми труп окъпваше в сълзи.
