На 1.09.2009 г. си отиде поетът Радко Радков. Мир на праха му!

Радко Радков

ПРЕПОЛОВЕНИЕ

Коя душа не се топи от срам
разкаяна, разплакана и гола –
като молитвен восък пред Престола
в препълнения с жива мъка храм?

Там всички сме едно и всеки сам
без воля пред Божествената воля…
За мойта самота се молиш там
и аз за твойта самота се моля.

А после шествието в манастира,
Иконата и оня вопъл благ
на вярата, която в нас извира.

Заченатото с вяра не умира.
Откликват си в мистическия мрак
– душа с душа и лира с лира…

САН СЕБАСТИАН

Привързаха го хората на стълб.
Кръвта му под стрелите им изтича.
Но взорът му палачите обича,
за тях се моли в ангелската глъб.

Крилата светлина на стражи димни
го възвисява в златното небе.
Безсилна е смъртта да погребе
сърцето му, обхванато от химни.

Приятелю, и ние с теб стоим
на стълб, от свойте ближни обругани.
Но песента е нежен херувим.

Тя вместо нас в тълпата ще остане,
а ние над праха ще отлетим,
приятелю по песни и по рани.

СОНЕТ НА ПЕВЦИТЕ

Тъй малко ни е нужно – селски път,
една река със стара воденица,
купни сено под пърхане на птица
и думите започват да текат.

О, ние сме забравените нищи
на тоя свят, но Бог ни е дарил
като щуреца в зимното огнище
да пеем – и живота ни е мил

с това, че свири дрозд, че път се вие,
че вдигаме към хълмовете ние
посипани от друмна прах лица,

че с лютни от върби край пътя спряни,
изплакваме във песен свойте рани…
И в старостта ще спрем като деца.

СОНЕТ НА НОЩТА

Не кръв, луд залез опва мойте вени
и вечерта ме сграбчва като лък,
изпънат от мистичния й гений…
Извира музика от всеки стрък.

Да стана брат на камъка, на оня
задъхан славей в пеещия храст…
Сълзи мъзга от раната на клона,
откриват ручеите своя глас.

Нощ, майко нощ, дай образ на безкрая.
Аз срещам твоя звезден небосвод
като ликуващ пратеник на рая.

Чуй, чуй, сърцето ми трепти и стене,
светулка обич в шеметния ход
на святкащи в пространствата вселени.

ПРИЗВАНИЕ

Обичам с капка слънчева печал
в очите си и в плен на ветровете,
във този век, нехаещ за кралете,
да скитам като преоблечен крал.

Да срещам огнения портокал
в бръмчемето, в дима на градовете,
над уличка, където вечер свети –
немигащо – окото на локал.

И в пеещи размери да си спомня,
разтворил книга, твоето лице,
когато самотата е огромна.

Да стигна нощем в някое селце,
да няма нищо, само звън на стомна
и струята в самото ми сърце.

КОШУТАТА

Познавам я по стъпката нечута,
жената, за която съм копнял.
Тя се стреми към мен като кошута
към слънцето на речния кристал.

Но може ли я стопли в неуюта
на свят, от трезви страсти охладнял
едно сърце, което все се лута,
една звезда, изгряла на превал?

Ще може ли? Тя стъпва доверчива.
Какъв втрец косите й краде!
Какво небе в очите й почива!

Дано земята бъде милостива
и по-добра, затуй, че тя дойде,
че всичко в нас се търси и прелива…

СЪРЦЕТО

Възможно е на крехко стъбълце
да израсте момиче от земята
и да обвърже моето сърце
с голямото сърце на необята.

Възможно е от сивото перце
да излети орлица и – крилата –
да кацне в мойте предани ръце
с голямото сърце на свободата.

Възможно е в бръшлянено зелен
и бистър въздух да върви луната
като жена в отминалия ден.

Възможно е. Щом ти стоиш до мен
в най-истинския сън на светлината,
която е едничкият ми плен.

ДИХАНИЕ

Разбра ли, аз те дишам, тъй си лека,
че с въздуха изпълваш мойта гръд.
Прозрачно було, къс от млечен път,
сказание за лунната пътека.

Съблича свойта туника дъхът
на розата и ти я дава с мека
въздишка. Ти си неин въздух. Нека
да те докосна, за да станеш плът.

Но ще те милвам плах – да не прокудя
от миглите ти пъстрия прашец,
поръсен от крилце на пеперуда.

Два черни мака, цъфнали в почуда,
са твоите очи, а ти – ветрец,
и аз те дишам, без да се събудя.

ВЕЗНИ

На вътрешния глас се обречи,
на жрицата у теб новородена.
Лицето ти е в твоите очи,
ти цяла си отвътре озарена.

От гмеж и празен шум отдалечи
походката си, с вятъра сдружена,
и в своята душа се облечи,
тъй както жрица в бялото на лена.

Възлизай с мен в порой от светлини
и ако твоят поглед се уплаши,
с окото на сърцето прогледни.

След туй разкрий ръцете си везни
и нека в тях като светилни чаши
да пламнат неродените ни дни!

ЧИСТОТА

Аз ти отдадох свойта чистота,
под зимата от страсти съхранена
като туптяща в топла пряспа вена
на ручей, предусетил пролетта.

Вървя към теб и само мисълта,
че съществуваш, че си въплътена,
ми спомня за молитва вдъхновена
на пилигрим, забравил святостта.

Ти ми отвърна с тази чистота,
която съхрани неопетнена
през нощите на дълга самота.

Дойде. Такава кой те обеща –
от звездната ръкойка озарена,
жетварка на небесните жита.

ЕДИНЕНИЕ

Заключвам те в ръцете си и ти,
ти ставаш дух, в теб тялото го няма.
Но кринът на устата ти цъфти –
не, тялото у теб не е измама.

Минаваш през човешките врати,
но образа ти не напуска храма,
по-земна си от моите мечти
и по-небесна от гласа на мама.

Тъй въздухът на лятото дъхти,
тъй свети нощем Кумовата слама,
и сипва детство в твоите черти.

Склони глава до болката голяма!
Ти в съдбоносен час ме посети.
Благодаря ти, че сега сме двама.

СТИХИИ

Земя и въздух, огън и вода,
стихии на блаженото начало,
живеят в теб с оная свобода,
с която то от тях те е създало.

И аз творих от падаща вода
косата ти, от въздух – твойто тяло,
душата ти – от огън на звезда,
а от земя – в теб майчинството бяло.

От теб до мен – две сини далнини,
към близост устременени в огледало
за залези, реки и планини.

О, свято чувство, чудото познало! –
Две самоти в безкраен ден без дни
се сливат във блаженото начало.

ДОВИЖДАНЕ

Довиждане, довиждане отвъд
камбанките на нощната градина,
зад бягащия в неизвестност път,
зад мрящата в сезоните година.

Отвъд страстта на стенещата плът,
зад ласката, която в нас изстина,
зад спящата в огледалата смърт…
Живяхме своя ден наполовина.

А някъде далече има град
с литии от величествени кедри,
шумящи в изначален необят.

Там нашите души – сестра и брат –
отпиват светлина на глътки щедри.
И Словото е истинският свят.

УЕДИНЕНИЕ

Нетленно е, проникнат от Всемира,
в дъхтящите на жетва тъмнини,
да скитам под звездите. Да те диря.
И тази свобода да ме плени.

Душата ми до дъното прозира,
ръката ми докосва висини
и знае, че съзвездието Лира
от мисълта за теб ще зазвъни.

Тъй девствено, тъй чисто си възпята,
че на небето твойте рамена
горят в звезди. И лебеда с крилата

на сферите ти вее светлина…
А всъщност ти си лъх и топлина
От дишащата пазва на земята.

* * *

          На С. Бинева

Изпепелени страсти между нас.
Но в пепелта човешкото остана
като голяма съдбоносна рана,
чистилище на всяка земна страст.

Насъне ме събужда твоят глас
и скачам аз в постелята, огряна
от лунна пепел, в мене насъбрана,
тъй както мъдростта в Еклесиаст.

Нима е всичко духане на вятър?
Излизам вън на пътя, умълчан
като заспал след драмата театър.

И виждам – лунни мигли, очертан
бял римски профил в оперния партер.
И себе си от вятъра развян…