Любомир Духлински

Болката се връщаше рядко. Но постоянно. Натраплива и упорита. Връщаше се, колкото и да си внушаваше, че се е спасил от нея.
Беше се излъгал. Времето не заглушава болката. Само я изчиства от ненужното – онова, което я прави поносима.
Вслушваше се в нея. С удивление съзнаваше, че тя би му липсвала. Болката изпълваше мислите му. Караше го да се вглежда в нещата около себе си с други очи. Да долавя цветове и аромати, които досега му бяха убягвали. Да търси друг смисъл в думите, които чуваше всеки ден и които бяха преминавали покрай него, без да оставят следа в душата му.
Питаше се какво го връща към тази жена след всяка отрезвяваща близост. Любов ли? Кой знае – може и това да е. Трудно можеше да отговори с една дума. Дори с много думи.

* * *

Често ги обземаха съмнения. И тогава всеки бързаше пръв да подаде ръка, да бъде великодушен. Това им спестяваше минутата размисъл. Тайничко, в себе си, всеки се надяваше другият да направи грешката. Голямата, последната грешка. Може би защото всеки искаше пръв да тръшне вратата след себе си.
Много неща ги свързваха. Още повече ги разделяха. Бяха свикнали един с друг. С притаеното си недоверие. С обратните пътища в мислите си, по които все още не бяха готови да тръгнат. Страхът от промяната ги караше да търсят опора в думите. Красиви, празни, но все пак думи. По-добре беше да ги казват. Трудно беше да мълчат очи в очи. Затова търсеха думите, оставящи по-малко утайка, която времето заплашваше да превърне в лепкава, воняща кал.
Чувстваше се опустошен, но и мъничко щастлив, когато тя си тръгнеше от него. Изпращаше я, отваряше капандурата и дълго гледаше с празни очи притихналите покриви. Знаеше, че и утре ще мисли за нея. Че все още няма сили да не мисли.
Потръпна. Ето я – проклетницата болка – силна и скъпа. Болка ли беше наистина? Или само привичното връщане назад? Навикът да мисли за нея като за “моето момиче”? Оглеждаше пътя след себе си. Лъкатушен и изровен. С онзи малък хълм, зад който ги беше чакала, скрита в крайпътните храсти, съдбата. И на който така и не се изкачиха.
Спомените идваха и си отиваха. Като сцени в позабравена, отдавна отшумяла драма. Старите драми често имат хубав край. А тук няма. Злодеят не е наказан, добрите хора не вдигат наздравица за други добри хора.
Болката пулсираше в слепоочията му и отмерваше отминаващите мигове. Пъдеше я. Мъчеше се да я задуши. Но тя упорито намираше пътя към сърцето му. Пътечката, на която все още не беше успял да нахвърля тръни.
Късният ноемврийски следобед се стапяше в светлината на уличните лампи. Спря до телефонната кабина със счупено стъкло. Вятърът метеше последните жълти листа на кестените. Тъничък, пронизващ вятър, който навираше в лицето му досадните си ръце. Заваля. Тихо и монотонно. Не понасяше такова време. Като котка, упоена с валериан, скиташе с часове по улиците. Може би затова влезе в кабината и избра номера на телефона й. Дълго слуша точките и тиретата на празната стая. Дори има време да помисли: защо хората така обичат да се ровят в загасналата пепел? И да повтарят като припев на нашумяла песен…
- Кой, моля?
Тя винаги питаше така. Усмихна се. Дори не успя да си изясни какво хората обичат да си повтарят като припев на нашумяла песен.
- Добър ден, аз съм.
- Разбрах – въздъхна тя. – И вече не е добър ден, а добър вечер.
- Почти нощ… да.
- Какво искаш?
- Няма значение.
- А какво има значение за теб?
- Хълмът, зад който нещо ни чака…
Не разбра. Не си и правеше труд да го разбира. Или не искаше.
- Пил ли си? – отряза гласът й.
Замълча. Какво да й каже? Каквото и да е – все ще е пил. Постави обратно слушалката и погледна през счупеното стъкло.
Дъждът пресече в сняг. Излезе, вдигна яката на шлифера и запали цигара. Небето, мътно и ниско, сипеше мокрите си парцали в лицето му. Постоя на тротоара и отново влезе в кабината. Там поне не валеше.
Край него бързаха хора, сгушени под чадърите и вероятно жадуващи топлината на домовете си. Мънички, светли светове в дъждовната вечер.
Навярно беше смешен така – свит в кабината като бездомно псе. Представи си таванската стая, ветровита като гълъбарник. Не му се прибираше в нея. Но и тук не можеше да стои цяла нощ. Измъкна се навън и тръгна, свил глава между раменете си.
Едва изминал няколко крачки, трепна и спря. Срещу него идеше тя. Понечи да се скрие, да се върне назад. Отказа се. Защо да се връща? Напред или назад – не е ли все едно? Само да върви нанякъде.
Тя вдигна глава, видя го. От дрехите им се стичаше вода. Дойде до него и опря глава на рамото му. После подръпна ръкава на якето си, както обичаше да прави, и простичко попита:
- Поне включил ли си радиатора?
От смълчаното небе продължаваше да се сипе кишав сняг.
- Какво пък – погали косите й той, – да вали. Все някога ще спре.