Диана Павлова

ДЪРВОТО

Отсякохме дървото. То не плака.
Не изкрещя от болка,
докато чупехме ръцете му.

И докато го рязахме на части
не отговори
на триона.

В огъня се гърчи после,
отдаде ни изцяло топлината си –
не чухме ропот.

Не ни застигна гневното му отмъщение,
не ни заля вълна от състрадание,
не промени посоката си
нищо.

* * *

Нахлува между клоните сноп слънчеви лъчи
към нарисувана луна – тя мигом засиява.
И свел глава над четките, художникът мълчи,
разбрал, че може само да я наподобява.

* * *

Ствол, който нито веднъж не се е превивал –
прав като лъч – земен лъч светлина.
Но сега е безпомощен, сега го завива
упорито тъкана от бръшлян пелена.

* * *

Забравен в окопите, сред хора умиращи,
денонощно под огън, денонощно на щик,
ти казваш – войникът е трудно да бъде разбиран,
той е сам, той е камък, той е просто войник.

Той живее, отхвърлил всички свои желания,
устремен към смъртта и превърнат в юмрук,
а животът тече покрай него в мълчание,
той е там, за да има свойто бъдеще друг.

Но дори и войникът в окопите ветрени,
през кратките паузи без грохот и ек,
поглежда нагоре и отваря сърцето си,
и пак уязвим е, и пак е човек.

И всичко възвръща своя смисъл, защото
във всяка война побеждава животът.

* * *

Едно глухонямо момиче
намери невръстно синигерче
и го обгърна в шепи.

Синигерчето зачурулика,
тя не можеше да го чуе,
стигаше й, че усеща как бие сърчицето му.

Моля ви, някой ден,
да не ме измервате в стихосбирки,
а само в закриляни птичета.