Георги Майоров

Не се знае по какви причини класиците ни романисти, освен борбите за трайно утвърждаване на България на свещената ни земя, не засягат неразкрити истини за въстанието срещу византийското владичество и дълбоките противодържавни козни и предателства в нашето средновековие.

Такива две теми са въстанието на внука на цар Самуил - Петър Делян, и славата на могъщия цар Калоян. Въпреки че за мъдрата политика на цар Калоян има достатъчно податки в хрониките.

За онова време блестящата Фани Попова- Мутафова написва четирилогията ,,Солунският чудотворец” (1929-1930), ,,Дъщерята на Калояна” (1936), ,,Йоан Асен II” (1938-1939) и ,,Последният Асеновец” (1939).

Макар по политически причини да е малтретирана като фашистка издънка, да е осъдена от така наречения Народен съд и е принуждавана да прередактира своите романи, тя всъщност е голяма белетристка и българска патриотка, която оставя златни страници в българската и световната литература. Политическата конюнктура обаче й попречва да бъде нареждана сред класиците на българския исторически роман.

Устремен към този връх, от конюнктурата на днешната ни мекотела държавна политика не се страхува напористият съвременен белетрист Бойко Беленски с двата си романа ,,Поличба” (2013) - за Петър Делян, и ,,Цар Калоян” (2017).

Нима трябва да оставим безгръбначна и българската литература и култура?! И той в духа на българския романтичен реализъм на патриарха на българската литература Иван Вазов, Фани Попова-Мутафова, Людмил Стоянов с двата романа ,,Холера” и ,,Мехмед Синап” и други, ни поднася високохудожествено патриотично четиво. Макар че днес да се говори и пише за патриотизъм е почти престъпление. Но пък широкият читател ще бъде зарадван.

Тази епоха ми е позната още при написването на двутомния роман ,,Наследниците на цар Самуил”, в който юношата Петър Делян е един от главните ми герои, а в зрелостта си и възцаряването му по време на въстанието 1040-а година е главният герой в ,,Поличба” на Бойко Беленски.

Въпреки справката на автора и с унгарски източници, те не са допринесли съществено за уплътняването на сюжета и разгръщането на фабулата.

По тази причина, при несигурни конкретни факти за развитие на действието по места и време, истинско предизвикателство за майсторството на автора е да намира и тълкува ,,неразкрити хроники” върху основата на дълбоките си познания като цяло за епохата, да построи правдиво прозренията си и да придаде достоверност на събитията и характерите на героите.

От друга страна, ако нямаше академични познания за военното дело - снаряжение и въоръжение, тактика и стратегия, водене на бойни действия от древността до наши дни, той не би могъл да пресъздаде толкова колоритно, достоверно и успешно баталните сцени, особено във втория роман.
Цвят и дъх внасят страниците за похожденията на Петър Делян с красивата гъркиня Елена. Телесен и духовен грях, но естетически и морално необходим и защитен. Нима българските царе трябва да се описват едва ли не като евнуси?! Нито пък се показват прелюбодеяния от типа на византийските оргии.

Характерите и действията на героите са премерени. Авторът многократно по-голямо внимание отделя на терзанията и ходовете за успешен изход на въстанието, за възстановяването на българското царство след падането на България под византийско владичество през 1018-а година.

На фона на народните страдания по българските земи правдиво се откроява коварството на ромеите с тяхната лукава хитрост и злоба, тяхното жестоко българоубийство.

Вярно е пресъздаден и обликът на василевса Михаил IV, който поставя тайна мисия на продажния Алусиан, най-голям син на Иван Владислав, да претъпи острието и възторга на българските въстанически дружини и въстанието да бъде потушено.

Алусиан обаче отива по-далече - ослепява своя братовчед цар Петър Делян, за да се увенчае с българската корона. Авторът пресъздава и другото предателство. След ослепяването на царя блюдолизците около него веднага се разбягват и го изоставят. При злощастника остават само най-верните му войводи.

Въпреки тенденциозно грубите краски, с които византийските хронисти кичат характерите на българските царе, авторът пестеливо, но точно подчертава известната наивна доброта на българските владетели, които проглеждат за жестоката действителност късно. И Бойко Беленски само с един щрих разкрива коварната истина - едва когато е ослепен, Петър Делян проглежда.

Справедлива е критичната бележка на писателя Петър Велчев за употребата на несвойствени за онова време думи от турски произход и съвременни ,,новици”. И критиката е възприета градивно. В романа ,,Цар Калоян” Бойко Беленски избягва тази слабост.

Вторият роман също е композиран монолитно - в 32 глави. Динамичният сюжет е наложил и по-голяма динамика в разгръщането на фабулата, в сравнение с първия роман. Авторът успешно се справя с тази трудна задача. Детайлите в разказа са подплатени с ярък реалистичен дух, не забавят действието.

Обаятелен е образът на българската царица Целгуба - Анна Анисия, сред разкош от ,,коприна, яспис и порфир, скъпоценни камъни и злато”. Описана е здравината и красотата на българските дворци, твърдата политика на цар Калоян България да възстанови своята царска корона, а църквата ни - патриаршеския сан.

Мъдра е подготовката за среща с латинците в техния завоевателен Четвърти кръстоносен поход. Царят не бърза да предприеме военни действия преди да е осигурил тила на държавата в съюз с куманите от север и да възпре претенциите на маджарите за Поморавието на северозапад.

За срещата с кръстоносците при Адрианопол царят извършва пълна подготовка на войската, обмисля тактиката, с лъжливи набези привлича неприятеля за сражение в неизгодно за него място и го разгромява. Пресъздадената батална картина е реална и за двете страни.

При повеждане на рицарите в боя, императорът Бодуен (Балдуин) призовава: ,,За Фландрия! Напред!”. Голяма е сполуката на Бойко Беленски с произнасянето на този апел. Зад гърба на латинците ли е Фландрия, или на хиляди поприща от бойното поле?! Или пък е поробена от българите пред взора му?! Какво освен грабеж и нови владения търси тук императорът?! Или само с две думи авторът ярко очертава морала на рицарството.

Съществено място в романа е отделено на брачния съюз на царя с куманската принцеса Целгуба - Анна Анисия. Съюз не по сърце и душа, а по държавническа политика и изгода. Явление утвърдено като традиция не само в европейските монархически дворове, но и в България. Политика, която носи колкото полза, толкова и вреда. И в повечето случаи отчуждението превръща съпружеската двойка във врагове.

Зает с държавните дела, с водената война и преговорите с папа Инокентий III, се разкъсва интимната връзка между царската двойка. Отдалечаването на цар Калоян от престолнината при ежегодното водене на война на различни фронтове, дава възможност на царицата да злоупотреби с неговото доверие и да се сближи с пленения император на латинците Бодуен, който уж бил по-префинен в обноските, но дълбоко коварен.

Царят й търси сметка за изневярата. Търси отговор и от Бодуен, който признава обвиненията за срещите с царицата. Следва да се изпълни най-тежкото наказание за пленника, но той сам се хвърля от кулата в скалистия бряг на река Янтра. И както е известно, и до днес тази кула се нарича Балдуинова. Да се знае и тачи българското племе - неустрашимо в боеве и милостиво към пленените противникови бойци.

При новата подготовка за атакуването на Солунската крепост, заговорът против българската корона успява да узурпира властта. В шатрата си цар Калоян е прободен от ,,приятелското” копие на предводителя на куманската конница Манастър.

В престолнината Търнов престолът е завладян от сестриника на Калоян - Борил. Затворена е една славна страница от новото въздигане на Българската държава. По време на десетгодишното узурпаторско управление на цар Борил, България е разпокъсана и отслабена. Едва след него Иван Асен II постига ново величие на българското царство.

След като се знае, че византийските хронисти описват красотата му и го наричат хубавия Йоан (Калоян), необяснимо е защо издателят слага на корицата неугледния вид и кървавия поглед на прославения цар и така съсипва лицето на цялата книга?!

Нима само наличните рисунки на Калоян задължително трябва да се приемат за илюстрация?! Може ли да се сравни с автентичната сцена за възцаряването на Петър Делян на корицата на първия роман?! Абсурд!

Вярно, византийските хронисти рисуват българските владетели като звероподобни чудовища, но че някои са били сурови, строги и също отмъстителни, те никога не са надминавали хищността и жестокото отмъщение на византийските василевси.

Затова за корицата на романа ,,Цар Калоян” се съмнявам и се питам - издателят не е ли византиец?! Оправданията на издателя при представянето на романа с нищо не могат да го извинят.

Въпреки това, съдържанието на двата романа на Бойко Беленски доказва, че са несъмнен успех на българския исторически роман.