Димитър Боримечков

ПО НОВИЯ ПЪТ КЪМ БОГА

Днес попитах себе си: вярвам ли в Бога? Вярващ ли съм? Не мога да отговоря категорично. Родителите ми бяха вярващи, Бог да ги прости.
Много пъти в този забързан и объркан свят минаваме и отминаваме Божия храм. Но идва един такъв момент, когато някой те води в черквата. Днес привечер с особено вълнение влязох в храма “Света Петка Самарджийска”. Малък е той и е в сърцето на България, в центъра на София. С благодатно чувство запалих две свещички, прекръстих се аз, кръстеният безбожник, и с голямо удовлетворение излязох от тази Божия обител. И си мислех, че съм направил днес нещо много важно и съдбоносно в моя живот. Направил съм това, което по-различни причини съм го отлагал с години.
Сега, пречистен, ще вървя по новия път. И той, сигурен съм, ще ме води към Бога.

БЪЛГАРИЯ КАТО ГЛЪТКА ВЪЗДУХ

Обичам България, защото е единствена и неповторима, а и защото аз съм един от нейните чеда. Мъка ме обзема, когато помисля, че някой ден ще я напусна. И единствено, което моля Бога, по-скоро да се върна на това райско място. Защото България ми е нужна като мила майка, като глътка въздух, като “една калория нежност” /Георги Данаилов/.

БЪЛГАРИЯ – ОБИЧ И ПРИКАЗЕН СВЯТ

Обикнах България заради хората й и българската ни кръв, а кръвта, както се знае, вода не става. Обикнах красивата й природа и безкрайните й забележителности.
Аз, един Димитър Боримечков, може би съм идеалист, романтик, който безкрайно обича тази приказна страна, наречена с едно древно и кодирано име – България.
Моите пътувания до България и оттук до Молдова траят повече от 15 години. Аз, син на две родини, постоянно пребиваващ в България като чужденец, искам до края на дните ми да живея само и единствено тук, сред тези обикновени хора и тази величествена природа.
Дори и откъснат близо 200 години от корена, аз, един от хилядите потомци на прокудените българи, напуснали не по своя воля България, бил съм и си оставам българин по кръв и по дух. Никой и нищо не може да заличи българското ми име и да отнеме българския ми дух.

ИСКАМ ДА СЪМ С ТЕБ И ПРИ ТЕБ, БЪЛГАРИЙО

Защо с тиха радост и с дълбоко вътрешно вълнение за пореден път тръгвам за България? Защото съм избрал нов модел, нов начин на живот, като алтернатива на по-сивото и по-бедното всекидневие тук, в Молдова – в родната ми Тараклия. Защото като обикновен човек и като творец /може би/ много по-добре се чувствам в моето мило Отечество, в моята прародина България. Там ми е духът, там ми са мислите. Там е и духовната ми среда, там са приятелите ми. Там ми е всичко онова, без което не мога да дишам, да живея и да творя.
Макар и със закъснение, аз намерих себе си в това българско духовно пространство. Искам по силите и възможностите ми да материализирам моите идеи и да направя реални отдавнашните мечти.
Времето и историята ще си кажат думата, какво съм успял да направя през живота си. А сега, днес и по-нататък, искам да съм с теб и при теб, Българийо.

БЪЛГАРИЯ ЗА МЕН НЕ Е ВРЕМЕННА СПИРКА

Влюбен съм в България, в езика български, в културата и традициите на моите прадеди и съвременници. Много съм щастлив, когато имам възможност да се потопя на живо в истински българското.
България за мен не е временна спирка. Земята на прадедите, красотата на моето Отечество ме зареждат с много положителна енергия и ми дават едно добро самочувствие не толкова на гост, а на свой човек. Нищо по-хубаво няма – да бъдеш свой сред своите, сред кръвните и духовните братя и сестри.

КЪДЕ СИ ТИ, БЪЛГАРИЙО?

Къде си ти, Българийо, мой приказен свят? Кога си по-реална: когато всеки час и всеки миг съм при теб и с теб, или когато съм отдалечен и ти идваш в съня ми?
От чудесно-приказния свят в моята прародина, в Отечеството на моите деди, от който неотдавна пристигнах в този – в моята родина, в тази “пуста чужда чужбина” /Мишо Хаджийски/, там, а не някъде другаде бях много повече зареден с положителна енергия и с положителни емоции. И с по-високо самочувствие на човек, носещ в себе си българския борбен дух, реализиращ себе си чрез слово и снимка.
Смея да кажа, че снимката и словото отдавна са станали не само смисълът в моя “скитнически живот сред ветровете” /Михаил Бъчваров-Бондар, известен бесарабски български поет/, но са и моята съдба. Съдба, предопределена, дала в публицистиката, фотографията и поезията своите плодове.

МИГОВЕ ОТ ЕДНО ПЪТУВАНЕ

Ранно ноемврийско утро. По това късно есенно време старият Балкан изглежда още по-стар и в същото време още по-красив. Мъглата сякаш е някакво живо същество – простира се, носи своята безвъздушност и своята лекота над върховете му.
До София остават малко повече от 30 километра. Тук е паднал сняг. Но след третия тунел мъглата като че ли се скри зад Балкана, а с нея изчезна и лошото настроение.
Ето и равнината – предградието на София, и милата моя Витоша, навяваща на спомен и на нещо много добро, нежно и слънчево.

ВЕЧНАТА ВИТОША В МОЯ ЗЕМЕН ЖИВОТ

Тези дни времето беше много жежко. След задуха днес е облачно и хладно. По обяд заваля краткотраен дъжд. Дъждовните капки падаха от сивото небе на все още зелените листа на дърветата. Витоша пред очите ми изведнъж се промени. Измита и чиста, след дъжда стана още по-величествена, още по-зелена – вечната моя Витоша в моя земен живот.

МИГОВЕ КАТО ЦЯЛ ЖИВОТ

Ниските облаци бавно и незабелязано, като живи същества, се движат по билото над планина Витоша. Вятърът разклонява намокрените и освежени дървета в градината на моя приятел Мирчо Сливенски. Гледката от третия етаж на Мирчовата къща е просто страхотна. 30 години живее тук, в Княжево, в полите на Витоша, и не може да се нагледа, да се налюбува на тази вечна красота. Камо ли да говоря за моя милост, как аз се радвам на всичко, което ме заобикаля.
Аз я обикнах – моята Витоша, защото е красива по всяко време на годината, но най-вече сега, в началото на есента, в началото на един нов за природата и за мен живот.
Красиви и незабравими мигове, които за мен са като цял живот.