НЕДОСТОВЕРЕН СЛУЧАЙ

електронна книга

повест

Емил Манов

100 години от рождението на писателя Емил Манов

„Сега, когато ние твърдо установихме, че характер като Матилда е съвършено немислим в нашия толкова благоразумен, колкото и благонравен век, аз вече не ще се боя тъй много да не би да разгневя читателя, като продължа своя разказ за безразсъдствата на тая прелестна девица.”

Стендал

1

Архитект Светозар Стойков бързаше към службата си. Бялото мразовито утро духаше в лицето му снежен прах; леденият въздух пареше в ноздрите. Но той не усещаше студа. Пред входа на вехтичката триетажна сграда, в която се помещаваше проектантската  организация, той се спря за миг, разкопча балтона си и изтича по тесните каменни стъпала до втория етаж, без да докосне с ръка перилата. Бутна припряно врата на работния си кабинет.

Вътре беше светло и чисто. Снегът, натрупан през нощта по первазите на двата прозореца, и облепил стъклата им до третината, хвърляше меки отблясъци върху предметите. Топла тишина  изпълваше малката продълговата стая. В такива утрини, преди да започне работа, архитект Стойков имаше навик да постои няколко минути до парния радиатор и погрее ръцете си, и усеща гъдела на топлия въздух по лицето. В тези няколко минути той се съсредоточаваше и прехвърляше наум онова, което трябваше да свърши през деня - аклиматизираше се, както обичаше да казва. После преглеждаше един по един разноцветните моливи, сложени като китка в малка глинена делвичка на работната масичка; подостряше внимателно похабените, а линийките, пергелите, шишенцето с туша и всичко останало подреждаше така, че да може да го взема, без да поглежда встрани. По тоя начин започваше трудовият ден и тази шетня около подготовката му, доставяше не по-малко удоволствие от самата работа.

Този път Светозар Стойков не застана до радиатора и дори не съблече балтона си. Само бутна шапката си на тила и се наведе над работната маса. Върху нея лежеше разгъната скица на шестетажна сграда - проект, над който дълго се бе трудил. Щеше да бъде масивна постройка, предназначена за държавно учреждение, с два големи сводести портала и лека, красива колонада на горната част. Всички чертежи бяха готови и почиваха прецизно подредени в голяма твърда папка върху кантонерката.

Снощи архитект Стойков привърши и скицата със цялостния изглед на фасадата. Това бе най-любимата част от работата му над всеки проект - „да види” идеята си, преди тя да бъде въплътена в тухли, камък и мазилка. Трепетно нарисува площада пред своето творение; нанесе зелените площи и кълбестите  дървесни корони - за да го „развеселят”. Дори, обзет от палава радост, която винаги съпровожда завършването на едно дело, си позволи да нахвърли няколко, ефирни облачета над покрива. Ръката му свободно и унесено движеше молива и той си подсвиркваше. Но когато драсна последната чертичка и побърза да прикрепи скицата на дървения статив, за да я погледне още веднъж, от разстояние, нещо го смути. Стори му се, че фасадата твърде много „тежи”, че има някаква грешка в пропорциите. Отде идеше това впечатление? От височината на гранитния цокъл или от гъстотата и дебелината на колоните? А може би височината на етажите бе недостатъчна? Не можа да си отговори, но чувството, че нещо е сбъркано в проекта, легна като тежка сянка върху радостта му. Прибра се вкъщи с помрачено настроение. Не намери покой и в леглото. Навитата пружинка на мисълта не му даде мира цяла нощ и заспа едва призори.

Сега отново стоеше над скицата. Синята жилка на слепоочието се бе издула. Припряно опипваше с поглед рисунката: спираше се продължително на всеки детайл, отдръпваше се назад, за да обхване целия изглед. Напразно. Грешката сякаш бе прибулена с девет була, които той се чувстваше безсилен да разкъса. А тая сутрин трябваше да представи проекта на архитект Стефанов, началника на проектантската организация, и с негова благословия да го изпрати в министерството. Днес беше последният срок.

Капка пот се търкулна по челото на Светозар Стойков.  Най-сетне той се реши да свали балтона и шапката си. Докато навличаше сивата работна престилка, вратата се открехна. В пролуката надникна една засмяна червендалеста глава с буен, посипан със сняг перчем.

-Добро утро, началство!

-Здрасти, Асене, влез.

В рамката на вратата се изправи в целия си ръст архитект Асен Колев - едър мъж на тридесет и пет-шест години, в туристически клин от син шаяк и кафява кожена полушубка. Колев беше колега и добър приятел на Светозар Стойков, макар че двамата и по външност, и по характер бяха съвсем различни хора. Тънките черти на лицето на Стойков, озарени винаги от стаения пламък на тъмните му малко хлътнали очи, високата подвижна фигура, издължените пръсти на ръцете му - ръце на пианист или художник - говореха за една неспокойна, припряна натура, надарена с чувствително въображение. Склонност към затворен вътрешен живот личеше в леко сключените вежди, в двете строги гънки около устата. Един характер, над който разумът и сърцето властваха с еднаква сила и често си оспорваха правата. У Колев обратното - всичко беше грубовато и яко споено, установено сякаш веднъж и завинаги. Всяко движение бе спокойно и уверено, а сивите очи и усмивката му издаваха широка, безгрижна душа и някакво пренебрежение към всичко дребно на света: дребни ядове и мисли,  дребнави хора и постъпки.

Колев бе служил известно време в армията като офицер от средата на бившите партизани. Стойков пък след завръщането си от Чехословакия,  където бе завършил образованието си и след като мина през Школата за запасни офицери, бе отбил остатъка от военната си повинност в неговата част. Там именно между дружинния командир и школника бе покълнала една хубава дружба. Двамата приятели напуснаха армията едновременно. Колев учи пет години архитектура и случаят отново го събра в една проектантска организация. Само че ролите този път бяха разменени: Стойков беше вече старши архитект и Колев служеше под негово „командване”.

Светозар се зарадва на ранното посещение на приятеля си.

-Тъкмо навреме идваш - посрещна го той и го повлече към масата. - Сега гледай тука и си напъни мозъка. И никаква милост!

-Добре, де - засмя се Колев - бъди рахат. Ти знаеш,  че не съм от учтивите.

Той се наведе над чертежа, а Светозар напрегнато следеше  израза на лицето му. Но Колев бе непроницаем. Той запали цигара, без да откъсва очи от проекта, дълго и мълчаливо се взира в него. Най-после вдигна глава.

-Уви, безукорно - въздъхна комично.

-Шегата настрана, нещо не те ли дразни?

Колев вдигна рамене:

-Не. Освен, разбира се, твоята придирчивост и двете излишни облачета, които показват за лишен път, че си сбъркал занаята си… Ти, момче, трябваше да учиш живопис и да рисуваш пейзажи с влюбени двойки, а не такива строги фасади. Какво собствено не ти харесва на тебе?

-Ако знаех, нямаше да те питам - въздъхна Светозар. - Имам чувството, че с нещо трябва да олекне… Ще се съветвам със Стефанов.

-Чувай, на бас се ловя, че някога в смъртния ти акт ще бъде отбелязано: издъхнал от естетически скрупули - ухили се Колев. - Разгеле, спомена за Стефанов. Виж, поговори с него за Попова.

-Какво има пак?

-Денев настоява за уволнението й, кадровичката - и тя…

Светозар изведнъж пламна.

-Безобразие! Попова е честен човек и отличен работник. Сигурен съм, че Градския комитет ще отмени наказанието й. Но да допуснем дори, че не го отмени  трябва ли да я гоним, докато издъхне? Уверявам те, не мога да разбера що за хора има между нас.

-Е, ти пак вдигна пара. Време ти е, драги мой, да приемеш най-сетне света такъв, какъвто е. Дори и да се заловиш да го коригираш в своя сектор, толкова много се палиш и възмущаваш, че не ти остават сили да действаш.

-Ти помисли само какво се крие зад случая с Попова… - почна Светозар,но като видя снизходителната усмивка на приятеля си, прекъсна тирадата. - Е добре де, няма да се

паля. Стефанов какво мисли по въпроса?

-Какво ще мисли, колебае се, както винаги. Опитах се да му кажа две думи, но той избягна разговора. Ти трябва да му говориш.

-Ще опитам…

-Натисни го здравата. Не забравяй, че той се бои от Денев и това може да усложни работата.

Когато Колев си излезе, Светозар постоя известно време до прозореца и разсеяно следеше лудата вихрушка на снежинките. За момент бе забравил тревогите си около проекта. Случаят с Попова зае изцяло мислите му. Когато и да си спомняше този за него, в сърцето му се промъкваше някаква неясна пареща тревога…

Чертожничката Попова беше млада жена, напуснала мъжа си само няколко месеца след брака и избягала при друг. Когато научи нейната история от партийния секретар Денев, Светозар бе изумен - нищо у тази скромна и работлива жена не говореше, че е способна на такава стъпка… Историята бе твърде скандална. Една нощ Попова, както си призна на партийното събрание, бе избягала от дома си без никакви причини, които можеха да я оправдаят. Наистина пред събранието тя твърдеше едно и също - че не обичала мъжа си, че не могла повече да живее с него, но това накара дори и най-добре разположените към нея да се подсмихнат, а Денев - да я прекъсне сърдито: „нима е позволено на една комунистка да бяга по сред нощ в квартирата на чужд мъж, да накара цял квартал да приказва за нея?”. Попова изведнъж се заля в сълзи и като криеше лицето си в шепи, можа най-сетне да изговори няколко неразбираеми думи. Разбра се, че мъжът й бил извратен човек и я принуждавал да върши противни неща…

Денев, обаче, я гледаше сурово с безстрастните си сиви очи и този път заяви, че ако нейното твърдение е истина, а не измислен предлог, то тя е била длъжна да се отнесе към съда и след  като законът си каже думата, да се жени за когото си ще.

Отначало Светозар не мислеше да говори, не знаеше каква позиция да заеме. Но погледна потрепващите рамене на жената, тънката безпомощна шия, обрасла със светъл мъх, и скочи от мястото си, без да поиска думата. Наговори куп неприятни неща на партийния секретар, увлече се в горещи думи за правата на сърцето, за другаря, комуто трябва да се помогне… Неговото изказване даде  поразителен ефект - не толкова поради логичната мисъл, колкото поради неудържимото чувство, пламтящо в очите му. Той дори не произнесе името на Попова, но всички, които се изказаха след него, се обявиха против предложеното наказание. Събранието отхвърли с гласуване наказанието.  Денев се наостри и каза, че решението не е партийно, че е проява на интелигентщина и стихийност, и това предизвика бурни апострофи сред партийните членове. Но той беше човек със силна воля и достатъчно амбициозен. На следващото партийно събрание оповести, че Попова е изключена от районния комитет на партията за битово разложение. Комунистите посрещнаха съобщението с мълчание и наведени глави.

Когато чу за изключването на Попова, Светозар бе така потресен, че не можа да каже нищо. Той беше от ония натури, които явната неправда може да поболее.  В първия момент тя парализира волята им, а след това ги тласка към необмислени постъпки или действия, които не дават желаните резултати. Но два дни по-късно, разгневен от собственото си малодушие, той срещна Денев и му каза всичко, което мислеше за него… Сега, след посещението на Колев, той се упрекваше за своята прибързаност.  Точно с Денев не биваше да говори по този начин, ако искаше да постигне някакъв успех.

Светозар се отдръпна от прозореца. Хвърли още един поглед на чертежа, прибра при останалите в голямата папка и отиде при началника на проектантската организация.

Архитект Стефанов го посрещна в малкия си кабинет, както винаги - с приветлива и малко стеснителна усмивка. Беше възнисък, слаб човек, около петдесетте, със съвършено бели коси, поради което младото му, загоряло от слънцето лице, се открояваше още по-контрастно. Той покани колегата си да седне и го погледна въпросително. Светозар веднага изказа съмненията си, относно проекта, и помоли разрешение да го представи след една седмица. Стефанов сбърчи чело:

-Неприятно - каза с тихия си женствен глас. - Току-що ми звъннаха от министерството и аз ги уверих, че днес ще представим проекта. Може би, все пак, ще трябва да го изпратим, а, Стойков?

Светозар го погледна внимателно и той отбягна погледа му. Светозар каза меко:

-Съжалявам, другарю Стефанов, зная, че ти причинявам затруднения. Но отговорност за закъснението поемам аз… Освен това сигурен съм, че и ти сам не би изпратил нещо, в което се съмняваш.

-Така е - въздъхна Стефанов. - Но какво да се прави?  Отгоре все бързат и аз два пъти вече допускам компромиси с професионалната си съвест. Знаеш, че това ми е противно… - Той срещна погледа на Светозар.- Добре, добре, трети път не влизам в грях. Но да ти кажа ли, омръзнало ми е да ми правят забележки  за работи, за които не съм виновен. В нашия занаят има в края на краищата и изкуство, а това не винаги се разбира.  Човек трябва да си прави самокритика за илюзорни грехове.

-Този път аз ще си правя самокритика - усмихна се Светозар. - А що се отнася до греховете…  Мисля, че си на път да извършиш и един реален грях.

-Да?

-Имам предвид Попова.

Стефанов се размърда на стола си.

-Денев ли ти каза?

-Не, научих от други… - отвърна уклончиво Светозар. - И би трябвало да го чуя по-рано, тъй като съм прекия началник на Попова.

Стефанов стана и закрачи из кабинета си. В тесните му рамене имаше нещо тъжно и безпомощно. Светозар го съжали. Този добър специалист беше твърде „некадърен” като началник. Винаги се боеше да не засегне някого и не умееше да налага волята си.

-Денев наистина много настоява - каза Стефанов, като гледаше в нозете си. - Не знам как да постъпя. Просто… никак не ми се ще да се карам с партийното бюро.

-Няма защо да се караш с бюрото. Денев няма право да се разпорежда по такъв въпрос.

-На теб ти е лесно, Стойков, но аз  съм безпартиен… Вече ми правиха бележка, че не съм се опирал на партийната организация. И то в министерството, на заседание на колегията. Уверявам те, никак не е приятно да се чувстваш като ученик, когото мъмрят… На Попова ще помогнем да се настани другаде.

Макар да считаше Стефанов за съвестен човек, Светозар разбра, че този път едно обикновено позоваване на чувството му за справедливост няма да помогне. Той стана да си върви.

-Виж какво, другарю Стефанов. Знаеш, че аз държа за Попова. Ще си подам оставката в същия ден, в който ти подпишеш заповед за уволнението й. Ще отида при помощник-министъра, при министъра… Няма да позволя да смажат тая жена. Нито пък ти - да изиграеш недостойна роля в една игра на дребни амбиции.

Стефанов го гледаше изумен: никога Светозар Стойков, когото познаваше за най-добрия свой съветник, не бе говорил с него така рязко и непочитателно. Няколко мига се бори с накърненото си честолюбие на началник. После развълнувано протегна ръка на Светозар.

-Знаеш ли, Стойков, ако уважавам комунистите, то е за туй, че между тях се срещат хора като тебе.

2

Привечер Светозар  се прибра у дома си твърде уморен и потиснат. От Стефанов беше изтръгнал обещание, че Попова не ще бъде уволнена, но това не го успокои. Познаваше упорития характер на Денев. Беше сигурен,че неприятностите не са се свършили.  Преследването на чертожничката вземаше като лична обида, защото не само не съзираше нищо срамно в постъпката й, но и в известен смисъл се възхищаваше от нея. Според него тя беше направила една смела стъпка, каквато малцина, обвързани от условностите на обществото и времето, в което живеят, дръзват да сторят. А може би само така му се струваше? През последните години животът му беше твърде беден откъм събития - твърде равен и сив. Това бе породило у него несъзнателно преклонение пред силните страсти, за каквито самият той, вече тридесет и четири годишен, и след шест години брачен живот, имаше усещането, че е неспособен повече да изпита. Случката с Попова раздвижи в душата му отдавна забравени неща и в същото време го накара да се почувства остарял. Ех, никога вече той нямаше да се върне към бурите и глупостите - милите, неповторими глупости на младостта…

Докато се събличаше в антрето, отвътре изхвръкнаха децата - три годишна дъщеричка и петгодишен син, които се хвърлиха с радостен крясък към него. Русокосата малка хубавица първа увисна на шията му. Синът,  удивително копие на баща си, се спря за миг  и го погледна изпод вежди, със сдържана ревност. Светозар се засмя, прегърна и него, и така, с двете деца на ръце, влезе в хола.

-Добър вечер, Милена! - приветства жена си.

-Затваряйте бързо вратата,че топлото ще избяга - рече строго тя и в същия миг ласкаво се усмихна - добър вечер…

Милена седеше с плетка в ръцете на любимото си място - диванчето до печката, във вишневия си пеньоар, който й бе малко отеснял. От свежото й лице, обрамчено със светло-руси къдри, лъхаше ведрина, която винаги  действаше добре на Светозар. Не помнеше случай да го е посрещала намръщена или раздразнена, за което беше й благодарен. Наведе се и я целуна по челото. Седна до нея. Тя остави плетивото и смъмри децата:

-Бойко, Светла, оставете татко на мира! Какво сме си говорили с вас?

Но децата се вкопчиха още по-здраво  и се надпреварваха да  го целуват. Тогава тя ги взе едно по едно, остави ги на пода и им заповяда да приберат разхвърляните кубчета. Върна се на мястото си, сложи ръка върху неговата.

-Как мина денят?

Той се усмихна: запита го, без да го погледне в очите. Беше отгатнала настроението му, но знаеше, че той не обича да дебне израза на лицето му. Притисна я до себе си.

-Откъде да започна?

-Откъдето искаш.

Сега тя го гледаше със сините си ясни очи. Пресегна се, прекара пръсти по челото му.   -Тази бръчица тук не искам да я виждам. Хайде, почвай, но всичко да бъде съвсем точно и да не си посмял да скриеш нещо.

Имаха си навика да споделят преживяванията на изминалия ден, впечатленията за хората, които бяха срещали, неприятностите, с които се бяха сблъскали. Постепенно този навик се превърна в обичай и напълно се затвърди като традиция след раждането на първото дете, когато Милена трябваше да напусне работата си като помощник-счетоводител. Появата на второто, окончателно пресече  надеждите й да прави кариера в  професията си. И тя се примири. Домакинството, грижите за децата,   удобствата за мъжа, бяха за нея също едно призвание, което прие, дори обикна. Имаше си своите скромни удоволствия и те й стигаха. От време навреме ходеха на театър или кино, неделен ден разхождаха децата по парка, срещаха се  на празници с приятелски семейства. Тя бе доволна от мъжа си и от живота си.

Дали беше доволен той? Ако някой му зададеше този въпрос, Светозар Стойков навярно би се учудил: „Защо не? Какво не ми достига? Не съм нито експроприиран фабрикант, нито неврастеник. Живея, трудя се като всички… Какво повече от това?”

Не му липсваше нищо. Имаше добра професия, две прекрасни деца и, обичаше жена си. Разбира се… Тя беше пет години п-млада от него, но в известно отношение проявяваше повече мъдрост и практичност, с което взаимно се допълваха. Навремето беше я срещнал в  момент на депресия, когато бе изгубил много от вярата в себе си. Тя инстинктивно прозря, че той боледува и не желае да говори за причините на болестта си. Не го отегчи с досадни разпити. Излекува го със спокойно и мълчаливо съчувствие, с тихата си преданост, със самото си присъствие…

Между тях не бе имало никога избухвания на лудешки страсти или на ревност, но затова пък още от самото начало на брака отношенията им се крепяха  на нещо по-трайно и може би по-ценно - взаимното уважение, стоплено от една привързаност, която всекидневието на бита не можеше да похаби.  Различието в характерите нито веднъж не  бе ги довело до сериозно спречкване, макар всеки от тях да отстояваше своята житейска философия достатъчно упорито.

Когато Светозар разказа историята на чертожничката Попова, Милена никак не сподели съчувствието му:

-Не й вярвам аз на твоята Попова. Има нещо тук, което не мога да приема. Решила да се разделя с мъжа си - това може да се разбере, макар че напоследък е станало някаква опасна мода. Но защо трябва да го направи по този начин?  Моля ти се, не ме убеждавай. Не мога да понасям скандалите, та ако ще да е най-искрената и най-свястна жена. От такива хора ме е страх.

Тя ненавиждаше всичко, което й се струваше  лекомислено, и се отнасяше скептично към „безумната любов”. Човек трябва да гледа на живота трезво и когато реши нещо - три пъти да премери… Светозар знаеше нейните възгледи и не й натрапваше своите. Повече не проговори пред нея за Попова. С това спорът бе приключен. При други случаи по същия начин постъпваше и Милена. Този мълчалив сговор помежду им осуетяваше недоразуменията. През всичките шест години заедно, никой от тях не бе се разсърдил и не бе повишил тон. Съседите им често се чудеха що за хора са. Освен смеха и крясъците на децата нищо друго не се дочуваше. Все пак, за по-голяма точност, трябва да се спомене, че на третата година от  брака им върху чистия хоризонт на щастието се бе появило едно малко облаче… Но то се бе стопило бързо под  лъчите на общата добра воля - толкова бързо, че след време и двамата бяха забравили напълно за него.

Eдин ден, като разчистваше писалището на мъжа си от праха и непотребните хартии, Милена отвори кутията от черно лакирано дърво, която съхраняваше реликви от неговия студентски живот в Прага. В тази кутия имаше няколко тетрадки със записки на чешки език, два учебника, диплома и един изпитен проект. Между страниците на тетрадките  Милена намери няколко сухи  имортели и един еделвайс. Тя поклати глава и се усмихна. Сложи всичко на мястото му. Но когато се канеше да прибере кутията, хрумна й да погледне дипломата и едно малко картонче се изхлъзна и падна в краката й. Беше снимка на хубаво, зеленооко момиче, чиито тъмни коси покриваха част от голите му рамене. Момичето леко бе извърнало глава встрани и се смееше някому. Това беше смях и нежен, и загадъчен, и зовяща - смях на уверена в себе си красавица. Виждаше се, че снимката е правена в  цял ръст, но после е била отрязана до гърдите, точно дотам, където почва деколтето на банския костюм, и това създаваше впечатление, че се е снимало голо. На фона се виждаха част от открит плувен  басейн и множество фигури на мъже и жени, налягали под слънцето върху дървени скари.

Не можеше да откъсне очи от това лице. Сърцето й затупка тревожно. В тази мъка имаше не толкова ревност към миналото, колкото някакво смътно и зло предчувствие. Тя погледна надписа на гърба на снимката с едър, вертикален почти мъжки почерк: „На моя мил и сантиментален приятел - Евгения”.

Коя беше тя и защо Светозар никога нищо не бе споменал за нея? Обикновено човек крие от другите онова, което му е скъпо, което иска да запази само за себе си. Милена тръсна глава, да отпъди тази мисъл, но тя й се видя толкова страшна, че не издържа и се разплака.

Вечерта посрещна мъжа си, както обикновено - усмихната, с целувка. Той беше весел и закачлив. Накара я да затвори очи и да брои до шест. Измъкна от джоба си огърлица от стари сребърни монети и я окачи на нея. Беше рожденият й ден.

-Хайде, погледни се в огледалото - любуваше й се той. - Приличаш на кюстендилска мома от платната на Майстора, честна дума.

Тя беше развълнувана. Целуна го още веднъж и го заведе в кухнята, където бе приготвила „галавечеря” от неговите любими ястия. Той нарочно прояви нетърпение към вкусотиите: ммм…  Грабна ножа и вилицата, но Милена го спря:

-Чакай, аз също имам изненада за теб. Затвори очи! - И пъхна в ръцете му снимката

Той отвори очи. Издаде някакъв неопределен звук. По лицето му премина тръпка и веднага се  разсмя. Може би малко по-високо и по-небрежно, отколкото би искал.

-Интересно, откъде откри това чудо? Една моя позната от Прага, мисля, че учеше археология. Как се казваше тя?… - Той обърна снимката.- Ах, да, Евгения… Евгения Радева. Всички й се чудеха,че е избрала такава специалност. Минаваше за много оригинално момиче…

-Личи си по надписа - отбеляза Милена също твърде небрежно, като поправяше пъстрата кухненска престилка на гърдите си. - Не си ми казвал нищо за нея.

-Де ще се сетя? - Той отново се разсмя. - Е, разбира се, бях малко влюбен в нея - един студентски флирт… Имаше навик да раздава снимки на всичките си познати.

Светозар улови погледа на жена си. В тоя поглед имаше и тъга, и недоверие. Тогава той се залови да разказва надълго за живота оси в Прага, за весели студентски истории, като съвсем между другото вмъкваше и името на Евгения. Но най-много време отдели на пражкото въстание в края на войната, в което сам бе взел известно участие. Той повтори много от това, което Милена вече знаеше, и говори дотогава, докато тя се увлече и лицето й се проясни. Когато отиваха в спалнята, подаде й портретчето и се пошегува:

-Подарявам ти го за спомен.

-Скъсай го, моля ти се - отвърна тихо Милена.

Той го накъса на малки парчета, които хвърли в печката. После двамата дълго стояха над креватчето на малкия им син, загрижени и смутени, като два гълъба, усетили над главата си сянката на ястреб.

По това време Милена очакваше второто си дете.

3

Разбира се, Светозар скри истината. Впрочем „скри” е прекалено силно  казано, и ще звучи  твърде зле в целомъдрените уши на някои добри съпрузи. Нежните души на тези редки хора трябва да се пазят от груби съждения, пък и защо да се осквернява още в началото един герой като Светозар? Затова може да се каже, че той просто премълча истината - това е един по-деликатен израз, който много добре отговаря на широко разпространената практика в семейните отношения. А тъй като поприкриването на истината често е траен залог за душевен мир и щастие, трябва да се подходи снизходително към  него  макар и с всичките му слабости. Той излъга жена си за пръв път от съвместния им живот. Тази е може би причината да не изпита никакво угризение на съвестта…

С момичето от снимката Светозар се бе запознал в Прага на едно студентско увеселение. По онова време следваше в чужбина, тъй като в България бе изключен от всички учебни заведения, а в малкото словашко градче Пиещани имаше вуйчо градинар. Беше добър човек и печелеше достатъчно, за да го издържа. Нямаше деца и гледаше на племенника си като на син. В замяна Светозар работеше през лятото на зеленчуковата градина, край река Ваг. Когато завърши учението, разбираше от градинарство не по-малко, отколкото от архитектура.

Разлъката с Отечеството понасяше сравнително леко. Родителите му бяха починали малко преди началото на Втората световна война, а в Чехословакия имаше достатъчно хора, с които можеше да говори на родния си език. Най-сетне и тук, и там имаше немски войски и фашизъм - и тук и там борбата бе една и съща. Още първата година Светозар влезе в една нелегална организация на чешкото студентство. За връщането си в България дори не мислеше.

Евгения Радева беше дъщеря на заможно семейство от Пловдив. В Прага бе дошла да учи по две причини: защото родителите й вярваха, че това се полага на едно момиче като нея, и защото бяха успели да насадят у дъщеря си непоклатимо презрение към нормалния ред на живота, а още повече - към еснафското всекидневие на родния й град. Впрочем заслугата за това възпитание трябва де се припише на баща й - някогашен музикант и бохема, който винаги е бил във война с нравите на богатия търговски род на жена си. От него Евгения бе наследила своята странна хубост, известен усет за изкуство, а също и един великодушен, макар и твърде непоследователен характер. Като гимназистка тя мечтаеше с еднаква страст за подвига на Жана д’Арк и за славата на Айседора Дънкан. В края на краищата реши да се отдаде на археологията. Помамиха я тайните на миналите светове и главно - пътешествията из далечни, непознати страни.

Евгения беше девойка, която грабваше вниманието на хората, където и да се появеше. Тя съзнаваше това, но то не й пречеше да се държи просто и естествено. Беше достатъчно умна, за да се ласкае от възхитителни погледи. С едно движение  умееше да създаде разстояние между себе си и многобройните ухажвачи. Нейните големи, зелени очи криеха винаги студени пламъчета за по-натрапчивите. Светозар бе може би първият мъж, когото тя не намери за какво да подиграе още при първата среща.

Той не се опита да я ухажва. Държеше се стеснително, избягваше да я гледа. Смяташе я за едно от разпуснатите буржоазни момичета, които се събираха от време на време с колеги да гуляят и да вдигат наздравици за цар Борис и за фюрера… Няколко пъти тя долови неговия пренебрежителен, почти враждебен поглед. Това я учуди и наскърби, но същевременно усили интереса й към този мълчалив, прекалено сериозен момък. Нейното любопитство се разпали, когато узна от един чешки студент, че Светозар е изключен от Софийския университет като комунист. Същият чех я посъветва да го заприказва за войната на Изток и през една пауза между танците тя последва съвета му. Светозар веднага се оживи - излезе, че не е така мълчалив, както изглеждаше. Отговаряше сдържано, но огънят, който пламтеше в тъмните му очи, я изненада.

-Както разбирам, вие сте уверен, че русите ще надвият?

Той я погледна недоверчиво изпод сключените си вежди. Все пак отвърна:

-Уверен съм.

-А защо?

-Защото иначе не може да бъде. - Той неочаквано се засмя. - Разбира се, мога да ви приведа куп доказателства, но ще бъде твърде дълго и…

-И не си струва усилията? - подхвърли тя с ирония.

-Не казвам това.

-Но го помислихте, признайте.

-Просто не искам да ви плаша. След поражението на немците под Москва мнозина сънуват лоши сънища.

-О, благодаря… Представете си, аз пък се страхувам и от фашистите, и от комунистите. - Тя искаше да го уязви. - Не мога да понасям фанатизма, какъвто цвят и да има. Бих желала  нито една от двете страни да победи.

-Оригинално, но неосъществимо. Във войната все някой побеждава… Чепичка иде да ви покани на танц - добави Светозар с известно облекчение, като забеляза чешкия студент да се приближава.

-Няма да танцувам с него. Вашият политически кодекс забранява ли танците?

-Такава алинея няма - усмихна се Светозар.

-Тогава разрешете си да потанцувате с една буржоазка.

Тя го каза толкова сърдито, че Светозар се разсмя от сърце. Той се поклони леко:

-Просим, паненко.

След половин час вече разговаряха и се шегуваха като приятели. Евгения откри, че той се интересува не само от политика, но и от живопис, и от музика, а това не се срещаше често между студентите. Той от своя страна позабрави нейния буржоазен произход и с удоволствие слушаше остроумните й забележки за Сезан и Дега. Макар мненията им да не съвпадаха, нито един от двамата не се върна към първоначалния тон на иронична любезност и подозрителност. На раздяла Евгения каза:

-Странно, като ви слушам, имам чувството, че сме се срещали някъде и преди.

-То е защото успяхме вече да се скараме.

-Не зная защо е, но бих желала да се срещаме понякога. Всъщност аз нямам приятели. С жени не умея да дружа, а  пък мъжете винаги тълкуват по един и същи начин проявите на симпатия. Вие няма да ме задирвате, нали?

Тя говореше просто и чистосърдечно. Светозар срещна открития поглед на красивите й очи и отвърна нещо забъркано. Побърза да се сбогува.

Последва месец, след началото на пролетта, когато тя го търсеше по-често, отколкото той нея. Между тях се установиха отношения на другарско доверие и Светозар се боеше да го наруши макар с дума само. Ако бе разбрал, че я обича, навярно би започнал да я избягва… Наистина, никога  не бе мислил и не знаеше каква да бъде неговата любима. Но му се струваше, че тя в никакъв случай не може да бъде жена като Евгения - дори само за това, че бе прекалено хубава и не беше комунистка. Но за едно приятелство с нея намираше достатъчно основания.  Вярваше, че с време ще може да й повлияе да промени възгледите си. На неговите години тази задача изглеждаше достатъчно сериозна и благородна, за да му послужи за оправдание пред самия себе си.

В навечерието на малката пролетна ваканция, седяха в една сладкарница на „Вацлавски намести”. Светозар съобщи, че ще замине за една седмица при вуйчо си в Пиещани. Евгения помръкна:

-Толкова ли е необходимо това пътуване?

-Трябва да помогна на вуйчо Никола. Точно сега засажда арпаджика и чушките, а вуйна е болна.

-Блазе ти, ще имаш някакво занимание.

Тя унило погледна встрани. На Светозар му хрумна една мисъл, но му се видя толкова смела, че се подвоуми, преди да я изкаже:

-Тогава… ела ми на гости в Пиещани.

-Какво има там освен арпаджик?

-Лековита кал за ревматизъм, плувен басейн с минерална вода, скромен словашки пейзаж… И няколко хиляди католици, които еднакво добре търгуват и се молят на санкта Мария.

-Ами ако приема поканата? - погледна го дяволито, защото бе усетила колебанието му.

-Не казвам, че няма да съжаляваш…

След два дена бяха в Пиещани. Вуйната на Светозар бе в болницата. Вуйчото ги

посрещна гостоприемно, с една лукава усмивчица, въпреки Светозаровите уверения, че между тях „няма нищо такова”. Той хареса много младото момиче и насаме похвали племенника си, че имал „добро око”. Светозар се отказа да спори. Още повече, вуйчото на втория ден го пропъди от градината:

-Щом си довел гостенка, байно, не я оставяй самичка. С работата аз как да е ще се

оправя. Хайде, да те няма!

Така двамата млади имаха премного време за дълги разходки из градчето или по

китните, нацъфтели брегове на Ваг. Те водеха безкрайни разговори и всеки откриваше

у другия неподозирани качества. Четяха стихове, състезаваха се по остроумие,

въодушевено спореха за дребни неща. И най-незначителната дума добиваше смисъл

чрез звученето на гласовете им, чрез усмивките и светлината в очите им… Те се

прехласваха от хубостта на околния свят, без да подозират, че я носят в себе си. Всичко

за тях беше прекрасно - цъфналата акация и пъстрите речни камъчета, носиите на

словашките селянки, пристигащи в града на велосипеди, свежите морави край реката

и залезите над  далечните хълмове.

По-често говореше Евгения. Светозар вметваше по някоя бележка и крадешком

наблюдаваше чудесния й профил, косите, падащи на блестящи вълни върху раменете

й. Нейното лице нямаше нищо общо с представите за класическа женска хубост. То

беше  дори неправилно - твърде тясно в долната част, малко широко в скулите и

челото, очите - мъничко раздалечени, - но си имаше своя, неповторима хармония и

всяка негова линия беше изящна и нежна. Млечнобялата кожа на лицето сякаш

светеше, и от това черните дъги на веждите изглеждаха още по-тъмни. Понякога

Светозар така се захласваше, че преставаше да следи разговора. Всичко му се струваше

сън - шумът на реката, птиците, които се разтапяха в залеза, самата Евгения. Към

действителността го завръщаше нейният въпрос:

-Ти все мълчиш… Скучно ли ти е с мен?

-Никога не ми е било по-скучно - отърваваше се с шега.

-Аз пък никога не съм била по-бъбрива. Но ти сам си виновен, че търпиш… Разкажи сега нещо за себе си.

То искрено се опитваше да изрови от паметта си нещо интересно из своя живот. Когато не успяваше, казваше съкрушено:

-Уви, аз съм обикновен като врабец. Какво да ти разкажа? Като малък пасях овце,

след това почнах да уча, след това пристигнах в Прага на вуйчови разноски. От моята

биография даже некролог не става.

Той не обичаше или не можеше да говори за себе си. Беше израсъл в селско

семейство, в което всяка изява на чувствата се смяташе за слабост и нещо от този

предразсъдък бе останало у него. Съзнаваше го, но не можеше да го преодолее. Тя от

своя страна имаше някои възгледи за живота, които го изненадваха и смущаваха.  В

думите й често се долавяше една странна смесица от високи чувства и упорит

скептицизъм, от обич и недоверие към хората. В такива моменти му се струваше, че

никога няма да я разбере.

Веднъж, седнали в ливадата край брега на реката, гледаха мътните жълти води  и

лениво разговаряха за предстоящата изпитна сесия. Стана дума за двама познати

студенти, българин и чехкиня, които се бяха оженили наскоро. Евгения сви рамене:

-По-голяма глупост не биха могли да измислят.

-Защо? Допускаш, че ще им попречи на следването?

-Не, какво значение има следването… Глупост е самият брак. Струва ми се, че никога не бих се омъжила.

Той я погледна смаян. Стори му се, че тя сложи преграда между тях. Погледна я

внимателно с надежда да открие в думите й шега или желание да го удиви, но лицето

й беше сериозно и дори малко помръкнало. Той можа да каже само:

-Странна философия…

-Защо да е странна?

-Естествено е да говори така някой, който се е развеждал поне три пъти.

-Логично, но невярно. Нима е нужно човек да изпита всичко сам, за да стигне до една истина?

-Истина? Истината е, че бракът е нещо установено от векове…

Тя откъсна една тревичка и замислено я нави на показалеца си.

-Не зная как е било през вековете, но познавам семейството си и още пет-шест

такива като него. Не, не бих се омъжила, дори ако…

-Дори ако?

-Дори ако бях срещнала единствения мъж - най-хубавия, най умния, най-добрия… –

Тревичката се скъса и тя я захвърли. - Какво ли ще си помислиш за мен? Оригиналнича, приказвам глупости… Не. Моите родители са се оженили с голяма

любов, цял Пловдив знае тяхната история. Майка ми е пристанушка… Преди дядо ми

да ги прибере при себе си, те са бедствали, гладували са в буквалния смисъл на

думата. Татко останал без работа и ходел да свири по кръчмите. Вечер се връщал в

Кючук Париж, дето живеели по онова време, заставал под прозореца, изваждал

цигулката от калъфа, и свирел само за мама. Хората ги смятали за луди… А после?

Откак ги помня, те са двама души, чужди един на друг. Срещаха се само на обед и

вечеря… Ние с брат ми страдахме през цялото си детство. Имахме всичко, освен

истинско семейство… Когато бях в шести клас, баща ми бе блъснат от влак. Всички

говореха за нещастен случай. А аз мисля, че той искаше да умре. Имаше една жена,

която идваше често у дома и която престана да идва малко преди нещастния случай…

Светозар слушаше поразен. За този род човешки драми той никога не бе мислил.

Евгения мръкна, отпусна се по гръб на тревата, затвори очи срещу слънцето. Дългите

тъмни клепки паднаха като две сенки върху лицето й.

-Ти съдиш прибързано - каза Светозар, който чувстваше, че трябва непременно да

възрази. - Не можеш ме убеди, че бракът изобщо е глупост и извор само на нещастия.

В буржоазното семейство, разбира се, има упадък. Но причина за това не е бракът, а

фалшивите отношения, които…

Тя отвори очи, изгледа го и изведнъж се разсмя:

-Знаеш ли, че ти много приличаш на баща ми? Той винаги намира обяснение за

всичко, но нищо не може да поправи.

Скочи енергично, разпери ръце, дълбоко вдъхна въздух.

-Какво чудесно слънце! Хайде, стигни ме, ако можеш!

Побягна по зеления бряг - лека и пъргава като лястовица, която се стрелка ту насам,

ту нататък. Не беше лесно за Светозар да я стигне.

Спряха се запъхтени до самата вода, като се смееха весело, забравили сериозния

разговор отпреди малко. Усещаха само горещия пулс на младостта си. Слънцето посипваше с блясъци жълтите води на реката, разляла се широко от пролетното топене. Из прозрачния синкав въздух безшумно се носеха птици. Тишината звънтеше в

ушите им. Не, това беше дълбокият, могъщ екот, който идеше от недрата на

пробудената земя, от бързия бяг на кръвта в жилите им.

Светозар погледна Евгения и стаи дъх. Тя бе сложила ръка на гърдите си и отметнала

глава назад, гледаше с притворени очи в далечината. Лек руменец заливаше чистото й

лице. Очите й бяха добили цвета на моравата и на небето. Вятърът пилееше черната

свила на косите й, полите на пъстрата й, стегната в кръста рокля, трептяха. Едва

доловим мирис на свежест и лаванда идеше от нея. Светозар несъзнателно го пое. Потърси ръката й.

-Евгения…

Тя стисна силно неговата ръка, но не се обърна. Само прошепна:

-Мълчи, моля те, мълчи!

След малко се връщаха към дома на вуйчото, без да изпускат ръцете си. Вървяха

бавно, притихнали и сякаш изплашени от онова, което ги изпълваше.

Тя проговори първа:

-Знаеш ли, аз често сънувам хубави сънища. Снощи сънувах, че летя над едно гладко

и светло море.Толкова бистра беше водата му, че виждах ръковините по дъното,

играта на слънчевите лъчи… Бях много щастлива и ми се щеше това да продължи до

безкрай. Но винаги, когато сънувам такова нещо изпитвам ужасен страх от

пробуждането…

Тя го погледна странно, с  разширени зеници, и му се усмихна. После неочаквано

каза:

-Утре се връщам в Прага.

-Искаш да кажеш - връщаме се?

-Не, ти ще останеш. - В ъгълчето на хубавата й уста се появи малка, властна гънчица. - Искам да се върна сама…

Светозар  не каза нищо, бавно пусна ръката й. През целия остатък от деня беше

мълчалив и  тъжен. Тя се смееше, сякаш нищо не бе се случило.

На другата сутрин той я изпрати до гарата. Докато чакаха потеглянето на влака, тя не

го покани в купето, а се показа на прозореца и оттам поведе разговор за неща,

безразлични и на двамата. Няколко пъти улови погледа й - малко изпитателен и

насмешлив - и той се закле в себе си да не я потърси след връщането  си в Прага. Очите му съвсем помръкнаха, скършените  вежди над тях издаваха обида. Настъпи

дълга пауза, която той упорито не желаеше да наруши.

Когато дежурният чиновник махна с флагчето, Евгения изчезна от прозореца. След

миг скочи на перона и преди той да се опомни, прегърна го и го целуна:

-Аз съм лоша, а ти си глупчо - прошепна и също така бързо се скри във вагона.

Не се показа повече на прозорец. Въпреки това той остана на перона, докато влакът

се скри в далечината. Беше щастлив и озадачен. Обичаше ли го наистина това чудно

момиче?

Така започна тяхната любов. Продължи цели четири години - достатъчно дълъг

срок, за да премине през всички изпитания на характерите и обстоятелствата. Една

бурна и странна любов, която често накърняваше гордостта им, и помрачаваше

радостите на младостта… Те се различава в разбиранията за живота и, поради това

нерядко се случваше нейният независим и капризен нрав да се сблъска  с неговото

упорство, наследено от селските му деди. Той не можеше да понася, когато тя бе

внимателна към други хора. Ревнуваше я от всички, които успяваха да спечелят

приятелството й. Макар да съзнаваше, че това е недостойно, не винаги успяваше да се

обуздае. Тя от своя страна неведнъж му заявяваше, че цени своята независимост и не

желае да търпи ограничения, но това не й пречеше да предявява тиранични права.

Подбираше  неговите връзки, сърдеше се на прекаленото му старание в учението,

което не им позволяваше да бъдат заедно повече време. Дори му забраняваше да

говори с това или онова момиче. По тези причини често някоя веселба в приятелска

компания завършваше за тях с мълчаливи сръдни или с открито спречкване. Стигаше

се до ядовити натяквания, до размяна на обиди, които ги поболяваха.

Вечер се срещаха на Карловия мост и облегнати на парапета му, унесено гледаха

черните, оковани в камък води на Вълтава, в които трептяха златните нанизи на

светлините. Или с часове скитаха из тесните загубени улички на стара Прага. Средновековната готика и старовремските улични фенери бяха добър  декор за

въздишки и страстни излияния. Тя го прегръщаше, гледаше го отблизо с чудесните си

очи, блеснали от сълзи, заклеваше го да не я мъчи никога вече. Той се чувстваше

безкрайно виновен и обещаваше всичко, което тя пожелаеше.

Една целувка стигаше да ги помири. Влизаха в някоя малка подземна бирарийка

със сводест таван и огромни бъчви, наредени край потъмнелите стени, избираха си

усамотена масичка. Гледаха се, милваха ръцете си и мълчаха или шептяха припряно.

Той се укоряваше за своята ревнивост и се подиграваше със „собственическите си

инстинкти”; тя твърдеше, че причината за техните недоразумения е нейният

„отвратителен характер”, и намираше, че той е прекалено великодушен, задето още я

понася.

-Мил ти мой, хубав ти мой! Кажи, че ме обичаш!

Любовта им, желанието им да бъдат заедно бяха ненаситни. Те страдаха, ако

неуспеят да се видят макар и един ден. Готвеха се да отпразнуват втората  годишнина от първата среща, като прекарат отново няколко дни в Пиещани.

Вуйчото на Светозар бе заминал с жена си в България и те щяха да бъдат съвсем сами в малката къщица на брега на Ваг. Радваха се като деца, изгарящи от нетърпение. Трябваше да пътуват същия ден, в който бяха пътували преди две години.

Но в живота нищо не се повтаря, както е било веднъж. Един месец преди техния

празник Евгения получи вест за смъртта на баща си. Тя замина за България и се върна

едва в началото на май, придружена от майка си и някакъв далечен братовчед. Майка

й, още запазена, четиридесет и пет годишна жена, се усмихна благосклонно на

Светозар, когато той й бе представен. Братовчедът го изгледа внимателно, хвърли

един поглед към Евгения и сви вежди. Братовчедът не се понрави на Светозар - беше

твърде красив и твърде открито ухажваше Евгения. Тя от своя страна бе принудена да

отделя време за него и за майка си - да ги развежда из Прага. Със Светозар се

срещаше за малко, и то през деня.

Веднъж, по нейно настояване, Светозар отиде с тях на театър. Когато сядаха на

местата си, Евгения се намери до братовчеда си, а Светозар трябваше да забавлява

майката и да й превежда. Той кипеше от обида и негодувание. Не стигаше, че

напоследък почти не виждаше любимата си, но и сега непрекъснато разговаряше с

братовчеда си, с тоя добре лъснат господин, а на него само бегло се усмихна веднъж-

два пъти. Изведнъж се почувства чужд и излишен тук, излъган и подигран; любезното

държане на старата Радева не можа да го отклони от гневните мисли.

През антракта Евгения се опита да заговори с него, но той вече мъчно се владееше - престори се, че не я чува. Същият миг братовчедът я запита нещо. Тя се наведе към него и на Светозар се стори, че косите им се докоснаха. Едва можа да каже, че ще

си отиде, и се извини с главоболие. Не подаде ръка никому.

Излезе от залата и прекоси пълното фоайе, като се блъскаше в хората. На изхода някой го хвана за ръката.

-Светозаре, какво значи това?

Евгения стоеше пред него бледа и разтреперана, без да изпуска ръката му. Той рязко

се дръпна:

-Какво искате от мен, госпожице?

-Боже мой, какво се е случило? В какво съм се провинила пак?

-Никой не ви обвинява… Не си губете времето, вашият братовчед ще скучае!

Беше казано толкова язвително и грубо, че тя изведнъж пламна:

-Как смееш да ми говориш така?!

-Как смея ли? - то се задъхваше от бяс. - По дяволите!

Той процеди думите през зъби и в освирепелите му очи гореше такъв мрачен огън,

че тя неволно направи крачка назад.

-Светозаре, полудял ли си?

Един миг той я гледаше с всичкото презрение, което може да набере в себе си. Рязко

се обърна и побягна.

Когато се прибра в квартирата си, беше толкова изтощен, че рухна върху леглото.

Бурята на ревността отминаваше и при нейните последни тътнежи  той се опита да си

припомни всичко, което бе се случило. Опита се да намери оправдание за постъпката

си и с ужас откри, че такова помилване няма: неговата необуздана, ревнива фантазия

го бе тласнала да извърши диващина. Беше се унижил. Бе оскърбил момичето, което

обичаше. И най-страшното беше, че връщане назад няма. Този път тя не би му

простила, а неговата гордост не би му позволила да я търси.

Ако е вярно, че влюбените са безумни, не е чудно,че действията им не се подчиняват

а обикновената логика. На бе минало повече от час, и Светозар се тъкмеше да излезе,

за да причака любимата си пред дома й. Не знаеше защо отива там, нито какво ще

прави. Чувстваше само, че трябва да я види незабавно, още тази минута. Той обличаше

палтото си с най-решителен и мрачен вид, когато отвън се позвъни два пъти. Не отиде

да отвори. Бе предупредил да не пускат никого, но след малко хазайката му почука на

вратата:

-Пане Стойков,- продума  безпомощно, - една госпожица ви търси. Каза, че няма да

и отиде, докато не ви…

Светозар захвърли палтото си и изтича към входната врата. Беше Евгения. Спря се

пред нея и двамата стояха един миг, без да продумат. Най сетне той произнесе тихо,

навел глава:

-Влез, Евгения.

Затвори вратата на стаята си под носа на любопитната хазайка. Евгения остана права.

Гледаше в пространството с плахи и удивени очи, сякаш не можеше да съобрази къде

се намира. Прекара ръка по челото си. Изведнъж се разхълца неудържимо. Той се

хвърли към нея, прегърна я, и зашепна молби за прошка.

Когато Евгения се съвзе, първите й думи бяха:

-Мили, как можа да направиш това? Нима не разбираш, че убиваш любовта ни? В

театъра едва не полудях, изплаших мама… Ти беше такъв страшен…

Тя се усмихна през сълзи. Последваха дълги обяснения, изпълнени с нежни упреци и

милувки.

Тази нощ Евгения поиска да остане при него, защото всичко друго на света бе

загубило своето значение. Той се опита да я разубеди. Тя се учуди:

-Нали ще съм твоя жена, мили?

Това бе казано толкова просто, че той се почувства едва ли не лицемер.

Една луда нощ, след която между тях не остана тайна. Призори, притиснала главата

му до гърдите си, закрила лицето ме тежките си коси, тя каза, че иска той да знае всичко за нея. Разказа му живота си. Призна, че още като гимназистка е обичала и живяла с един млад инженер, приятел на брат й, който по-късно се преселил в София и там се оженил. Каза, че не съжалява за „онова”, но че то е било само едно преходно

пламване. Сега знае сигурно, че единственият човек, когото е чакала в мечтите си, е

той, Светозар. Затова иска той да я познава такава, каквато е…

Говореше тихо, вперила горящи очи в светлеещия прозорец. Не се самообвиняваше.

В гласа й звучеше само печал. Светозар не намери кураж да я упрекне за нещо. Не

пророни нито дума, но се отдръпна от нея. После изведнъж скочи от леглото, изохка

глухо и блъсна стената с юмруците си.

Не я потърси няколко дни. Опитваше се да уталожи противоречивите чувства, които

го мъчеха, да намери себе си, да постигне правдата,като я очисти от предразсъдъците,

проникнали дълбоко в кръвта му. Той си казваше, че всеки човек, и жената също, е

свободен да разполага със себе си, когато не върши нищо престъпно. Защо греховете

на младостта да са естествени за мъжете и непростими за жените? Не бе ли това един

от робските закони на старината, срещу които той, още юноша, бе въстанал с идеите

си, с разума и сърцето си? И какво струва слънцето на човешкия разум, ако така лесно

могат да го помрачават моралните петна на тъпия буржоа, който, уви, живее в нас?

В същото време любовта му не искаше да се примири с мисълта, че Евгения е

принадлежала другиму. Той разбираше, че няма право да я съди за миналото й, и все

пак я осъждаше. Един тъмен страх за бъдещето се промъкваше в душата му. Едно

разрушително недоверие глождеше измъченото му сърце. И макар никога по-късно

това, което бе станало в театъра, да не се повтори, Светозар често, при най-малките

поводи, усещаше приближаването на подобно избухване.

Когато я срещна, страданието още не беше прегоряло, но той изглеждаше спокоен и

примирен. Разказа й откровено за мъките си и сякаш му поолекна. Накрая каза, без да

я погледне:

-Евгения, това между нас не бива да се повтаря… докато не се оженим. Така си била

с другия, не искам да бъдеш и с мен.

Пребледняла, тя вдигна очи към него, изпълнени  със страх и недоумение:

-Може би си прав… Аз съм луда.

Той почувства жестокостта на упрека си. Предложи й да се венчаят още на следващия ден, още същия час. Но тя помоли да почакат до завръщането им в България - иначе ще наскърбят майка й.

Те продължиха разходката си. Изкачиха  се със зъбчатата железница на хълма Петрин. От кулата му дълго съзерцаваха големия град. Беше пролет. Дивите кестени и акации цъфтяха. Над Прага лежеше златиста мъглица, пробита  от иглестите камбанарии на катедралата в Храдчани, от покривите на високите здания. И на двамата беше леко и светло в душите, прояснени сякаш от бурята на страстите, а бъдещето им се струваше прекрасно като този приказен град…

Следващата година Светозар завърши учението си и се върна в освободената си

родина с един куфар книги  и с един пистолет на дъното му, спомен от Пражкото

въстание. Година след това се върна и Евгения. Той успя да намери квартира в София с

помощта на един известен архитект, при когото работеше първоначално. Взе пари на

заем и обзаведе квартирата. После замина за Пловдив, където по настояване на

бъдещата му тъща трябваше да се оженят. Тъй като до сватбата оставаха две седмици,

покани Евгения да дойде с него в София, да види наетото жилище. Тя не прие.

-Искам да вляза в дома ти само като твоя жена.

Два дни преди сватбата шефът му го повика с телеграма. Върна се сам. Когато се

канеше отново да отпътува за Пловдив, неочаквано пристигна Евгения. Той бе

смаян.

-Не се стърпях, исках да те видя - обясни тя.

-Мила, признай все пак, че искаш повече да видиш домашното огнище. Влизай!

-Не, сега не… По-добре да излезем.

-Влез поне, докато се облека.

-Не, не…

Той я погледна озадачен, но бе свикнал да се покорява на прищевките й. След час се

срещнаха в една сладкарница. Предложи й да отидат на кино, но тя отказа.

-По-добре да се разходим. Във влака  беше такава тъпканица, щяхме да се издушим.

Минаха надлъж по булевард „Руски”. Беше шумно - кипеше живот. По сградите

личаха още пресните рани от войната, а хората като че ли бяха забравили за нея. По

булеварда групи младежи се смееха, свиркаха, пееха. Беше навечерието на

деветосептемврийския празник. Балконите цъфтяха от пъстри килими, червени и

трицветни знамена.

Светозар и Евгения вървяха под ръка. Говореха си мили глупости и се смееха. Тя го

стрелна с поглед:

-Вървим така тържествено… Също като съпрузи. Не е ли чудно?

-Малка репетиция - отвърна той весело. - След два дни ще бъдем съпрузи. Как да те

наричам сега - госпожица Радева или другарката Стойкова?

Тя не отговори. Само се усмихна неопределено.

Здрачаваше се. Те влязоха в големия градски парк. Скитаха дълго, хванати за ръка

и се целуваха едва ли не под всяко дърво. Евгения бе в приповдигнато и малко нервно

настроение. Тя сама често го прегръщаше, ровеше пръсти в косите му, взираше се

отблизо в очите. Пееше някакви романси, тъжни и странни, неочаквано и високо  се

смееше. Той я гледаше очарован. В леката си лятна рокля, тънка и стройна, му се

струваше по-хубава от всякога.

Бяха някъде над езерото с рибките, вървяха без път между редките тъмни борове.Тя

се спря:

-Знаеш ли какво… Хайде да не се женим?

Светозар се разсмя и я притисна до себе си.

-Дадено. А какво да правим?

-Не, аз ти говоря сериозно.

Той я пусна. Толкова беше изненадан, че попита глупаво:

-Защо?

-Страх ме е…

Той усети как тръпки го полазиха. Разбра, че това не беше шега. Тя го накара да

седне на близката пейка. Взе ръката му в своята, притисна я до гърдите си:

-Искам да ме разбереш, мили. Не се сърди…

-Да те разбера? Ти наистина си луда.

-Не, аз само се боя.

-Пак си измислила нещо… Разлюби ли ме?

-Никого не съм обичала така. И няма да обичам, вярвай ми.

-Не ти вярвам.

-Обичам те повече от себе си, мили. Обичам сърцето ти, тялото ти, всяка твоя

клетчица… - Тя го целуна, но той не й отвърна. - Ти си в кръвта ми, без теб не бих

могла да живея. И затова се боя да не те загубя. Вярваш ли ми?

-Не.

Тя сякаш не чу отговора му. Притискаше се в него и зъзнеше с цялото си тяло.

-Струва ми се, че никой никога така не е обичал… Ами ако всичко това  един ден

изчезне? Ако изгори във всекидневието на брака? Виждала съм как хора, които са се

обичали, изпитват досада да си разменят две думи, как почват да се ненавиждат. И как

нямат начин да се освободят един от друг, защото имат деца. И защото хиляди дребни

условности ги задържат в общата им клетка, докато загубят достойнството си,

човешкия си образ… Ако с нас се случи това, ще умра. Бих страдала дори, ако ти

поделиш любовта си между мен и децата… Аз не искам да имам деца от тебе, аз

искам…

Той я прекъсна грубо:

-Аз пък разбирам, едно - ти си решила да се освободиш от мене.

-Да се освободя от тебе? Ти не знаеш какво говориш, мили. Аз винаги ще съм твоя. Дори ако решиш да ме захвърлиш някога. Аз нямам друг живот… Разбираш ли? Аз

още сега ще дойда и никога няма да се отделя  от тебе… Бих искала между нас да няма

никаква друга връзка, освен обичта; никакво друго задължение, освен това, което се

диктува от сърцето. Да живеем като свободни, горди хора…

-Болна фантазия. Това е немислимо.

Той беше син на здраво селско семейство, винаги споено от задружния труд и

грижите за децата. Баща му, един разумен и кротък човек, бе съумявал да внася мир и

топлота в дома си. Майка си никога не бе чул да се кара с някого. И той сам вярваше,

че семейството  трябва да почива на взаимната обич, на близостта на душите, но това,

което му предлагаше Евгения, го възмути. Любимата жена не можеше да му бъде

метреса цял живот. Такъв живот той не можеше да си представи.

-Виж какво, - продума след дълго мълчание, и в гласа му прозвуча  непреклонност. - Ти трябва а решиш още сега, тук, на това място.Или ще забравим този разговор и

утре да се оженим, или…

-Или се разделяме.

За него светът бе рухнал в един миг и за това бе виновна тя. Той познаваше

странностите на  характера й, но дори и с тях не можеше да си обясни сегашното й

поведение. Вече се съмняваше не в нейния здрав размисъл, а в чувствата й. Ако тя държи на своето, значи не го обича, значи друг е влязъл в живота й…

Евгения се наведе към него, надникна в очите му като да се увери, че наистина бе

произнесъл последните думи, и заплака. Той не я погледна. Седеше неестествено

изправил гръб - неподвижен, студен, ожесточен. Тя потръпна с рамене и наведе глава.

-Мили, нека почакаме, още малко, нека помислим! Нима за теб има значение дали

ще бъдем записани някъде като мъж и жена, или не? Ако ти ме обичаш…

Той стана и каза глухо:

-В такъв случай няма какво повече да говорим.

Нейната гордост също възропта:

-Може би си прав, може би така ще е по-добре…

Разделиха се същата вечер - и двамата наскърбени, дори озлобени един към друг.Тя си замина за Пловдив. След седмица дойде писмо от нея. Молеше го да й прости и да я обича така, както тя ще го обича винаги. Тя смятала последния им разговор за едно изпитание на любовта и се убедила, че нещо не достига в отношенията им. Иначе как да си обясни неговата неотстъпчивост? Умоляваше го да й пише едно последно писмо, което да не бъде жестоко. Не и отговори. Страдаше и я ненавиждаше. Ако не бе здравата му природа, навярно би угаснал в мъката си. След време болката изгуби остротата си и той изпадна в една апатия, която задълго прогони всяка мисъл за щастие. Едва ли не се зарадва, когато го повикаха да отбие военната си служба. Вярваше, че така ще избяга от живота…

Две години по-късно срещна Милена. За Евгения не бе чувал нищо и вече му се струваше, че годините на тяхната любов са били само странен и мъчителен сън. Един твърд ръбец бе останал на мястото на сърдечната рана. Беше му останал и споменът, пълен с прелест и горчивина, но той се постара да заличи и него от паметта си.

4

В борбата, която се разви около чертожничката Попова, Светозар Стойков излезе победител. Въпросът не отиде по-далеч от началника Стефанов, тъй като в Проектантската се създаде нещо като обществено мнение, пред което Денев бе принуден да отстъпи. Наистина партийното положение на Попова още не беше уредено, разглеждането на молбата й в градския комитет се протакаше, но Светозар беше убеден, че партийният й билет ще бъде върнат. Знаеше, че да се погази правдата е винаги по-лесно, отколкото да се възстанови; че възстановяването е толкова по-трудно, колкото повече и по-силни хора са я потъпкали. Единствената несполука за него в цялата тази история беше, че в лицето на Денев си спечели може би един враг.

За Светозар това беше неприятно, защото принадлежеше към хората, които нямат врагове, макар и да им върви в живота. По-горните в служебната йерархия го уважаваха като специалист; колегите и подчинените му го обичаха - нещо, с което малцина могат да се похвалят. Той не показваше излишно самолюбие в професионалните спорове, търпеливо носеше тегобите на безбройните комисии, в които го назначаваха. Работеше много и умееше да постигне своето, без да обиди никого - едно изкуство, което печели приятели и дори помага в кариерата.

Какво е нужно на човка, за да бъде щастлив, когато бурите на първата младост отминат? Хубав дом, добра жена и известно положение в обществото. Светозар Стойков имаше всичко това и минаваше за един от малцината щастливци. Той не се измъчваше от съмнения в бъдещето, нито от мимолетни сърдечни вълнения, които спохождат всекиго след първите години на брака. Имаше една трайна любов - своята професия - и тази любов изпълваше ума, сърцето и времето му. Мястото пред работната маса, линийките, пергелите, моливите, копирната хартия - всичко това го привличаше със същата сила, с която летният залез или есенната гора привличат поета. Когато архитект Колев казваше на подбив, че е сбъркал професията си, и го съветваше да рисува пейзаж, той не подозираше колко близо е до истината. През свободното си време Светозар рисуваше с акварел и блажни бои, но не показваше картините си никому, освен на жена си. Това беше неговият любим отдих. Бележникът му бе пълен не толкова с цифри и архитектурни идеи, колкото с волни рисунки - ескизи на лица, уловени в парка или на някое заседание, фигури на възрастни и играещи деца.

Светозар имаше неколцина приятели. С трима от тях го свързваше по-трайна дружба, макар че той не пушеше, не пиеше друго освен чаша бяло вино, разредено със сода, и не се заглеждаше по чуждите жени. Обяснението на тази дружба би трябва да се търси другаде: често пъти хората имат нужда от един положителен герой в средата си - това поддържа вярата им в човечеството и им пречи да станат циници. Приятелите на Светозар твърдяха, че е човек без недостатъци. А може би просто им се струваше така, защото всеки от тях си имаше по някоя очевидна слабост. Архитект Колев, например, обичаше да си пийва и често сменяше приятелките си, нещо, което му се прощаваше, тъй като не беше още женен. Доктор Петков, някогашен съученик на Светозар, сега лекар по детски болести, беше колекционер на пощенски марки и, изменяше на жена си с една хубавичка сестра от болницата, гдето работеше. Това бе известно на всички. Също и на жена му, която гледаше на измяната с едно чудно философско спокойствие: докторът бе успял да я убеди, че семейството е нещо, което си заслужава жертвите, пък и той изпълняваше съпружеските и бащинските си задължения толкова добросъвестно, че тя нямаше причини да се оплаква. Иначе Петков беше добър и услужлив човек, без ни най-малка следа от надменност. Открито признаваше своите несъвършенства, дори понякога сам си ги порицаваше. Затова и другите не ги считаха за порок.

Третият семеен приятел на Стойкови беше Рангел Костов, човек със солидно икономическо образование, началник на планов отдел в едно министерство, нисичък, закръглен, здравеняк, строг към всички и към всичко. Неопетнената му нравственост и възгледи за живота имаха една непоклатима основа - благодатния страх пред общественото мнение и партийните инстанции. Наистина, в душата си, той завиждаше на доктор Петков, заради неговия волен живот, но сам нито веднъж не бе извършил прелюбодеяние и това му даваше  право да бъде съдник на пороците. В края на краищата обществото се интересува не от мислите, а от изреченото, когато е документирано…

Но дори и този праведен човек имаше една слабост: обичаше да играе на карти с дребно залагане, за което си бе определил бюджет от пет лева, на дребни монети по двайсет стотинки и нито грош повече. За това бдяха само той и пестеливата му съпруга, която хранеше честолюбиви мечти за собствен апартамент. Полковник Рангел Костов се бе привързал към Светозар по време на военната му служба, когато Светозар бе измолил от Колев да го вземат писар в полковата канцелария. Рангел не можеше да забрави този негов жест. Светозар от своя страна го ценеше, заради неговите ясни разбирания по всички въпроси. Понякога се съветваше с него - изслушваше  внимателно мнението му, за да постъпи след това тъкмо на опаки. Смяташе го за ограничен, но добър човек.

Четиримата приятели се събираха обикновено събота вечер и най-често у Стойкови.  Доктор Петков и Рангел Костов идваха с жените си. Милена подреждаше голямата маса в хола и тук се водеха бурни разговори за политика, изкуство, болести и социални неуредици. Колев отваряше бутилката, донесена от него, най-често сливовица или коняк. Една от неизменните му шеги бе да поднесе първо чашка  на Светозар, макар винаги да му отказваше. Тогава Колев заявяваше:

-В бъдещия храм на комунизма тебе, драги, ще те произведем жрец на въздържанието. И на моногамията, разбира се. Милена, как не ти е скучно да живееш с такъв мъж?

-Търпя го - усмихваше се тя.

-Ожени се ти, че да видим после какви ще ги разправяш - намесваше се с искрена въздишка Рангел Костов.

По-нататък вече вниманието се прехвърляше  върху доктор Петков, който  подхващаше репертоара си с вицове из медицинската практика. На тия изпълнения, колкото и да бяха познати, Рангел Костов се смееше така, че коремчето и месестите му бузи се тресяха като желе. Жена му - хубавелка, също зачервена като него, пращаше укорителни погледи за държанието му. Той свъсваше вежди, но мигновено забравяше мъмренето. И тя за да разсее неавторитетното впечатление за него  и отвърне на непочтителния смях на останалите, които забелязваха малката съпружеска сценка, казваше ни в клин, ни в ръкав:

-Ааа, от моя Рангел аз не мога да се оплача. Откакто сме женени, нито веднъж не ми се е прибрал след осем часа.

Всички отвръщаха с дружен кикот. Само съпругата на доктора, която се чувстваше засегната, тъй като мъжът й никога не се прибираше толкова рано, поставяше на лицето си някакво подобие на усмивка.

Рангел Костов идваше на помощ на жена си:

-Такъв ми е характерът, другари. Когато се прибираш рано, значи, че водиш редовен живот, а редовният живот е основа на здравето.Но въпросът има и друга страна - уважение на другарка ти в живота. Да излизаш на разходка без нея не е по комунистически…

Той страшно обичаше да разсъждава кое е полезно и кое не. За всичко, което не му харесваше, имаше една магическа формула: не е по комунистически. Никой не му възразяваше. Ако се случеше, все пак, започваше да изрежда безброй доказателства, дотогава, докато противникът замлъкваше омаломощен. Само на Колев не можеше да излезе насреща, защото той не спореше никога с него, а му задаваше въпроси:

-Я ми кажи ти, драги Рангеле, мазолът на малкия ми прът към кои явления спада: към комунистическите или…?

И Рангел  подвиваше опашка.

След вечеря мъжете играеха карти или шах, а жените бъбреха помежду си и ги критикуваха, че не им обръщат внимание. Когато станеше късно и се усетеше умора, думата предоставяха отново на неуморимия Рангел. Убеден, че по-важна професия от неговата няма, той надълго им изясняваше тайните на планирането, докато главите почваха да клюмат. Колев пръв ставаше да си върви и казваше със съжаление:

-Рангеле, Рангеле, да знаеш колко ми липсваш вечер…

-Защо?

-Ти си отлично сънотворно! Даже две уводни статии в пресата не ми действат така добре…

И той се прозяваше нарочно, закрил уста с двете шепи. Но Рангел не се сърдеше. Той смяташе Колев за несериозен човек - при всичкия си респект към бившите партизани.

С една дума, съботните вечери у Стойкови, колкото бурни и разпалени в началото, към края преминаваха мирно и спокойно. Подобно концерт от класическа музика, в която познати мотиви се редуват в твърде позната последователност, за да могат да изненадат с нещо. Мирно и тихо, като не се броят дребните неприятности в службата и боледуването на децата, минаваха и земните дни на Светозар. На тридесет и четири години вече се бе приближил до мъдростта и бе почнал да вярва, че няма право да се оплаква от живота. Той ясно виждаше старините си -  старини на известен архитект, уважаван и примерен баща - и все повече се убеждаваше, че по-добро от това не може да се пожелае.

Наистина, понякога го налягаха пристъпи на меланхолия. Струваше му се, че е попаднал в тиха, застояла лагуна, където не стигат нито жарките лъчи на слънцето, нито ревът на бурите в открито море. Нямаше борба, нямаше големи отговорности, както на младини. Нямаше го чувството на възкачване към връх. Сякаш нищо независеше  от него, освен някой проект и прехраната на семейството… В такива дни избягваше приятелите си, не можеше да понася ничие присъствие. Ала и тези пристъпи се явяваха все по-рядко и той все по-охотно се оставяше да го влече спокойното течение на задоволените малки амбиции, на приятелските вечери, на ленивите мисли. По същото време Светозар Стойков не се тревожеше от нищо , и само историята с Попова бе събудила за момент у него предишния Светозар Стойков.

Но в живота, както е известно, съществуват случайности, и тяхното предназначение е да объркат нормалния ход на нещата. Те са и враг на сънливото нехайство, и на здравия разум. Те и пораждат, и погубват надеждите. Подиграват се с добрите намерения и носят нещастие. Те са камъкът, в който ще се спънеш и навехнеш крак, или приятелят, който ще ти върне парите, точно, когато имаш най-голяма нужда от тях. В единия случай ги назоваваме съдба, в другия - късмет. И макар Светозар да не вярваше нито в съдбата, нито в късмета, тъкмо с него се случиха събития, които биха го накарали да повярва…

Един прекрасен пролетен ден пред вратата на семейство Стойкови се яви Съдбата  и натисна бутона на звънеца им. Беше обедно време. Светозар не позволи  на жена си да стане от масата, тъй като хранеше децата. Отиде той да отвори. Пред него стояха две познати жени от квартала - активистки на Отечествен фронт. Те поздравиха бойко:

-Добър ден, другарю Стойков!

-Предлагаме билети за мартенска вечер - каза по-младата и се усмихна кокетно. -Нали няма да откажете? Нашата организация я урежда…

-За внедряване на другарски отношения между съкварталците - избърза да обясни по-възрастната.

Беше толкова убедително, че Светозар се усмихна и плати билетите.

-Ще дойда, но при условие, че ми обещаете по един танц.

-Дадено, другарю Стойков - рече весело по-младата, и когато си тръгна, го погледна още веднъж закачливо през рамо.

Той се върна в кухнята, хвърли билетите на масата:

-Ще има мартенска вечер, дай ги някому да ги използва.

-Защо пък да не отидем ние? - възпротиви се Милена. - Вече забравих как се танцуваше.

-Щом искаш…

Следващият ден беше събота. Стойкови вечеряха рано, приспаха децата, докараха се за случая. Светозар си сложи връзка на вишневи и сребърни ивици, която добре кореспондираше с новия му  гълъбов костюм, и се изправи се пред жена си:

-Достоен ли съм да ви придружа, другарко Стойкова?

Тя наклони глава ту в ляво, ту вдясно:

-Ммм …горе-долу - достоен…

Пресегна се да махне от яката на сакото му някаква прашинка и го целуна по страната. Той й върна целувката и, също я огледа. Беше облякла бежов костюм от мек вълнен плат, в класическа кройка, който я правеше много по-стройна. Якичката на блузата й бе извадена отвън, и заедно с русите коси, пристегнати с копринена панделка, представляваше чудесна рамка на бялото й синеоко лице. Тя се носеше семпло, но с вкус, което се харесваше на мъжа й.

-Приличаш ми на ученичка… - засмя се. - Тая вечер ще те ухажвам.

-Ако ти позволя! - закани се палаво тя.

Излязоха навън със смях. Лизна ги  свежият полъх  на пробудилата се природа.

Тяхната малка, тиха уличка, този път гъмжеше от хора - пред вратите на домовете, седяха  жени и си разговаряха по съседски; млади двойки се разхождаха по тъмната страна на тротоара. Милена хвана мъжа си под ръка и се притисна към него.

-Колко е хубаво! Помниш ли кога ме покани за първи път на разходка?

-Кога?

-Преди шест години, на същия този ден.

-Е, такива неща помнят само жените - подразни я той.

-Помни този, който обича повече - отвърна тя малко обидено.

Светозар нямаше време да й отговори - вече бяха  пред салона на партийния клуб, дето ставаше вечеринката.

Посрещнаха ги бълбукащите звуци на саксофона. Под тавана се кръстосваха гирлянди от цветна хартия. Портретите на видни мъже по стените бяха окачени ленти и малки букетчета теменуги. Около  импровизирания бюфет до вратата  се трупаха мъже и жени с разгорещени лица.

Литературната част бе свършила. На естрадата в дъното на салона свиреше малък  джазов оркестър. Младите танцуваха, старите седяха на столове, наредени край стените. Беше тясно и душно въпреки отворените прозорци. Стойкови се промъкнаха в един ъгъл, където намериха група съседи. Стиснаха няколко потни ръце, взеха участие в разговора за времето и за новооткрития нармаг. Когато засвири валс, Светозар покани жена си.

-Само няма да ме въртиш много - засмя се тя.

-До припадък, иначе не танцувам.

Тази вечер той беше необичайно весел. Тя щастливо се отпусна в прегръдките му.

Върнаха се в ъгъла задъхани. Гъста  руменина бе избила  по страните им. Светозар веднага бе поканен от активистката, която не бе забравила обещанието си. Оказа се доста разговорлива, и докато танцуваха, заглеждаше кавалера си в очите. Имаше малък, вирнат нос и необикновено дълги красиви клепки. Но кавалерът беше разсеян и отговаряше не съвсем точно.

-Та вие не ми обръщате никакво внимание -  възмути се по едно време активистка и сбърчи носле. - Не е учтиво.

-Страхувам се, че съпругът ви ще ревнува - отвърна каквото му дойде  в ума.

-О, мъжът ми не е от ревнивите…

Тя изрече това с известно съжаление и Светозар неможа да не се засмее.

-Неприятно ви е, че не  ви ревнува?

-Ами да. Всички мъже ревнуват жените си, но не и моя. Вие ревнив ли сте?

Този път Светозар Стойков, хубавият архитект, както го наричаха помежду си жените от квартала, изобщо не отговори. Усмивката му бе замръзнала на лицето: между танцуващите му се привидя познат образ. Навярно се бе припознал, но приликата беше достатъчна, за да го накара да се стресне.

-Какво ви стана? - погледна го учудено активистката.

-Моля?… - направи се на недочул. Гледаше някъде над главата й.

На другия край на салона танцуваше Евгения Радева.

Светозар пребледня. Той се огледа, сякаш търсеше помощ, и първата му мисъл бе да напусне вечеринката, да се скрие, да избяга. Да, но под какъв предлог? Милена неизбежно  ще пита, а той няма дарбата да лъже хладнокръвно…

Поведе партньорката си така, че между тях и Евгения да има достатъчно танцуващи двойки. Но при всяко завъртване неволно я търсеше с поглед. Наблюдаваше я с някакво неутолимо, болезнено любопитство… Близо осем години бяха минали от деня на последната им среща, а тази жена сякаш не бе се променила в нищо. Същите гарванови коси, разпилени по раменете, същите огромни очи, същото тънко, гъвкаво тяло - един цигански тип въпреки светлата кожа на лицето й. Сега тя танцуваше в пъстра рокля и късо, резедаво жакетче, с някакъв едър, склонен към напълняване, мъж. Кавалерът й говореше нещо. От време на време тя отмяташе глава назад и се смееше. Това й движение Светозар бе добре запомнил. То го накара да се пренесе в още по-ранните години, в един слънчев ден на брега на Ваг…

Светозар отведе партньорката си при съпруга й и се върна в ъгъла, където го чакаше Милена. Поруменяла и оживена, тя беше в чудесно настроение. Поиска веднага да танцуват пак.

-Нека починем малко, доста съм загрял…

Говореше всичко, каквото му дойдеше наум, и се опитваше да чуе отговорите на жена си, докато очите му търсеха из залата Евгения и кавалера й. Нямаше ги - нито между танцуващите, нито сред зрителите. Може би си бяха отишли? Той изпита малко облекчение и малко разочарование, сякаш го бяха измамили. В същия миг чу зад гърба си един мек, алтов глас:

-Светозаре, добър вечер!

Обърна се с известно забавяне. Пред него стоеше Евгения и го гледаше  изучаващо, с усмивка, в която имаше учудване и топлота. Тя побутна напред своя кавалер:

-Петре, запознайте се. Другарят е мой стар познат, от Прага още.

-Сотиров  - подаде ръка едрият мъж и на кръглото му лице се появи добродушна усмивка.

Светозар се ръкува с него, после с Евгения. Представи на свой ред жена си. Милена каза със спокойна закачливост:

-А, момичето от снимката?

Двете жени се изгледаха, сякаш се пребориха с очи. Думите на Милена можеха да значат, че тя знае всичко за миналото на мъжа си, и Евгения  сви тънките си вежди. Настъпи неловко мълчание, което беше прекъснато от Сотиров:

-Охо, имало е значи и снимка, а, Жени? За вас, другарю Стойков, тя ми е разказвала, но за снимката - нито дума.

Здравеняшкото му лице цъфтеше от смях. Светозар съобрази, че трябва да поеме същия тон:

-Какво да се прави - въздъхна той. - Стара любов…

Успя да го каже така непринудено, че лицето на жена му, малко помрачено, отново светна. Оттук нататък разговорът тръгна по-леко и с шеговитост, която  и четиримата намериха за най-уместна. Светозар и Евгения си припомняха студентските години и общите познати - точно толкова, колкото беше нужно. После Евгения съобщи, че мъжът й бил преместен като научен сътрудник на един бактериологически институт в София. Тя трябвало да се откаже от своята кариера в Пловдивския археологически музей. Сега живеели наблизо - тя каза адреса… Светозар се усмихна:

-Сградата е нова, нали?

-Да.

-Тогава трябва да ми благодарите.

-Защо?

-Строена е по мой проект.

-Ужас! Плесна ръце Евгения. - Такава грозна и без балкони… Имах по-добро мнение за дарбите ти.

-Чакай, не бързай да съдиш… Освен архитекта у нас винаги има десетина комисии и още толкова подкомисии и всички те поправят по нещо  в проекта. Бдят да не би да излезе твърде оригинален. Тъй че когато детето се роди, авторът му се срамува да го признае за свое…

Докато той говореше, Евгения го разглеждаше с открито любопитство. Той изпитваше странно чувство на недействителност, сякаш се намираше на сцена и знаеше, че след малко действието ще свърши… Тази ли бе жената, без която някога не можеше да си представи света?

Тъга засмука сърцето му: „Ето как бива в живота… Всичко  се заравя в края на краищата и от човека остава сянката от онова което е бил. Може би така е по-добре?” Той се загледа за миг в мъжа й и си спомни нейната теория за брака. Усмихна се в себе си иронично. Ето го райското дърво, на което най-после е кацнала златната птичка, ето го съкровището, което е търсила и намерила, тази неспокойна и капризна иманярка…

Тя сякаш разбра хода на мислите му. Леко се намръщи. Обърна се към мъжа си:

-Слушай какво танго свирят. Хайде, покани ме!

-Не, Жени, ще танцувам с другарката Стойкова, ако нямаш нищо против.

Светозар и Евгения останаха сами. Тя не поглеждаше към него. Наблюдаваше танцуващите, сякаш се боеше да изтърве от очи мъжа си. Светозар се опита да продължи разговора за архитектурата, но от тава не излезе нищо. Тя навиваше на пръст каишката на чантичката си.

-Може би и ние трябва да потанцуваме? - предложи той.

-Защо пък „може би”?

-Виждам, че скучаеш. Моля, ако обичате, другарко…

-О, не така! Поканата трябва да бъде по форма.

Той си припомни нещо, поколеба се за миг. После, внезапно развеселен, се поклони церемониално:

-Просим, паненко.

Двамата се спогледаха и засмяха, примирени от общия спомен. Включиха се в кръга на танцуващите. Тай я обхвана малко по-горе от кръста и след толкова години усети отново топлината на тялото й. Подадоха се на морния, плавен ритъм.

-Ти танцуваш все така хубаво - похвали го тя.

-Да?

-Да. -Тя го погледна отблизо. - Но инак си се променил… Вече знаеш да поставяш стена между себе си и другите.

-Тъй ли? Това е хубаво.

-Нима наистина е минало толкова време… - каза тихо тя.

Той усети една неочаквана нежност, която го заля като гореща вълна. Замълча - боеше се да не го издаде гласът му. Ръстът му позволяваше да я гледа  без тя да забележи: дългите й тъмни клепки, пълните устни, тясната своенравно брадичка… Всичко му беше толкова познато и близко, така мамещо, че той неволно я притисна до себе си  - малко по-силно, отколкото е позволено на съвестния съпруг. Очите им се срещнаха - тревожни и замъглени от спомени. Тя веднага отклони поглед.

И като че ли в този миг нещо се срути в него. Нещо, което дълго и грижливо бе пазил от покушения. Обзе го гняв и като я гледаше зло, изрече:

-Все пак ти се омъжи!

-Какво от това?

-Нищо, спомних си един твой остроумен афоризъм за брака.

-Аз си спомням  нещо  по-скучно… Безумно влюбеният се ожени пръв.

-А, не те упреквам - побърза да каже той. - Смешно е да се говори за тези неща…

-Съгласна. Мъжът ми е чудесен човек и аз го обичам.

-Похвално!

Двамата се гледаха с открита вражда. Останалата част от танца беше мъчение и за двамата. Те въздъхнаха облекчено, когато саксофонът замря в  последния такт.

Милена и Сотиров ги чакаха. Милена хвърли на мъжа си удивен, изпитателен поглед - не беше го виждала толкова раздразнен. Сотиров поклати заканително глава и се пошегува със „старата любов”. Светозар предложи:

-Да отидем до бюфета, страшно ожаднях.

Те си пробиваха път в навалицата, отправили се нататък.

Милена поиска лимонада, Евгения и съпругът й - по чаша вино. Светозар си поръча коняк.  Жена му го погледна твърде изненадана:

-Не е ли много силно? Нали беше жаден?

-Искам да се сгрея - отвърна той съвсем сериозно.

Хората наоколо се засмяха. Вътре беше достатъчно задушно и по челото му блестяха капчици пот.

5

След този ден нещата се развиха така, както трябваше да се развият. Но тъй като

съществува риск някой да си помисли че става дума за фатализъм, нужно е малко

пояснение: може би всичко би било по-друго, ако… Ако Светозар Стойков не беше

твърде чувствителен и честен човек; ако Милена не беше толкова разумна и привързана съпруга; ако Евгения не притежаваше едно капризно сърце, което все пак бе твърде постоянно в чувствата си; ако не бяха спомените за студентските години и за старата част на Прага, тоест, онова странно и красиво нещо, което хората наричат романтика…

Уви, всички тези благопожелателни „ако” в случая липсваха. Хората бяха такива,

каквито са.

Не е тайна, че неочакваната среща на мартенската вечер бе развълнувала Светозар.

Той не беше от онези, които избягват истината, и затова на другия ден се опита да

размисли върху своето вълнение. Останала ли беше някаква следа в сърцето му от

старото чувство към Евгения? На тоя въпрос не можа да си отговори. През последните

години практическият разум на времето бе успял да му повлияе, и той реши, че такива

работи се случват само в романите.

Тази мисъл му вдъхна спокойствие и известно чувство на сигурност. В края на

краищата тридесет и четири години са възраст, в която един полъх от ранната младост

може да развълнува човека, и той веднага прие това обяснение. Още повече, че то му

позволяваше да мисли за Евгения без особени угризения на съпружеската съвест. А

кой не е изпитвал сладостта на забранените мисли?

Друга последица от тази среща бе, че почна да се вглежда в хората и в себе си по-

настойчиво и с някакъв нов интерес. И понеже сам криеше една тайна от жена си,

почна да вярва, че всеки от околните си има подобна тайна - в миналото или

настоящето. Често на някое служебно заседание наблюдаваше строгите напрегнати

лица на колегите си и се опитваше да си ги представи вън от учреждението, да отгатне

онова, което беше главното в живота им. Той откри, че не познава  всъщност даже

приятелите си: дори най-близките хора винаги се стремяха да се покажат откъм най-

добрата  си страна. В това, разбира се, нямаше нищо лошо, но Светозар се питаше

дали истинската дружба трябва да се подчинява на този закон. Неговите приятели не

знаеха една обикновена история на младостта му и то никога не би се решил сам да

им я разкаже. А през тези дни изпитваше нужда да говори за себе си.

Един следобед, като напускаше работа, по стълбата го настигна архитект Колев  и

тупна по рамото:

-Къде?

-Вкъщи. Ела ми на гости.

-Не, братко, ще ми се на открит въздух. Армията ме поквари - и досега не мога да

привикна да седя осем часа на едно място.

-Тогава да се разходим?

Предложението беше неочаквано за Колев - той знаеше, че Светозар винаги бърза да

се прибере. Погледна го отстрани и усмихнато поклати глава:

-Виждам, че почваш да се разваляш. Рангел би ти писал минус… Да се отбием поне

до аперитива, а? Не се плаши, там продават и бира.

Влязоха  в едно малко заведение, пълно с хора и  тютюнев дим. Когато си намериха

маса, Светозар се огледа, помириса въздуха.

-Не разбирам какво удоволствие ти прави да дишаш тази мръсотия.

Колев го потупа снизходително по гърба:

-Ще разбереш, когато пораснеш. - Неочаквано доби тъжен вид. - Къде може да

ходи човек като мене? Който си има дом и деца, сигурно не скучае. А аз какво

притежавам? Стая за спане… Да се квалифицираш и да четеш романи също омръзва.

Келнерът донесе две бутилки - вино и бира, и чиния с резенчета луканка.

-А защо не се ожениш?

-Защо ли? Статистиката показва, че човек живее най-много някакви си шейсет

години. От тях петдесет и девет посвещава на труда, на разпри с околните и други

несгоди. Защо именно аз, разумният човек, да увеличавам броя на мъчениците?

-Питам те сериозно.

Колев си наля вино и изпи чашата си на един дъх, без да сваля поглед от приятеля

си. Пое дълбоко дъх преди да отвърне:

-Добре, тогава и аз сериозно… Разправят, че партизаните били безстрашни хора, а

мене, братко, ме е страх. От жените. Търся ги само когато ми потрябват… Смей се

колкото искаш, така си е. Де да знаеш каква ще излезе половинката ти и какво може да

ти сервира. Днес тебе люби, утре -  баджанака ти… Е, добре, де, да бъдем сериозни. В

Плевен, помниш ли, по време на твоята служба ходех с една мома…

-Помня. И момата помня.

-Хубаво… Тя ме любеше почти безумно, а по едно време се влюби в командира на

полка. Него също го познаваш, Петрунов… Вдовец, с дете, както знаеш - невероятно

грозоват. С ум тоже не блестеше. Е, аз нямам нищо против него, разбираше си от

работата като командир, но все пак разликата между него и Славка беше петнадесет

години… И какво мислиш? Запознах ги на един банкет, малко преди да се уволня от

армията. След месец моята любима ме прати в запаса на поклонниците си, а след още

един се омъжи  за Петрунов…

-И защо те напусна?

-Мисля…. защото  напуснах армията. Момичето мечтаело да се омъжи за офицер

със солидна заплата, а пък аз тепърва се подготвех за студент.

Колев се разсмя, но смехът му не можа да заличи горчивата гънка около устата.

-Все пак от един-единствен  случай не може да се прави обобщение. Ти нямаш още

тридесет и шест. Ще срещнеш някое добро момиче и ще се откажеш от своето

женомразство.

-Може и да си прав, но нали знаеш, парен каша духа. Прекалено много й вярвах аз…

Затуй пък сега на никоя не вярвам, и повече от три месеца не поддържам връзка. Щом

стане дума за женитба, вдигам платната. Бракът не е за мен, драги… Не казвам, че

всички жени са като моята прелестна Славка. Но и самият аз съм непостоянен човек.

Представи си, че се оженя, а после почна да търся разнообразие като нашия Петков.

Има ли смисъл?

Светозар беше поразен. Преди години Евгения бе стигнала до същата мисъл, макар

да не бе изживяла подобно разочарование. Но Евгения беше друг човек… Той пиеше

бирата си, слушаше афоризмите на приятеля си и много му се щеше да разкаже за нея.

Навярно Колев по-добре би я разбрал. Но не каза нищо. През цялото останало време

седеше замислен. Сега вече някогашната постъпка на  Евгения не му се струваше

толкова осъдителна…

Срещна я веднъж, през май, недалеч от дома си. Носеше малка мрежичка с покупки.

Поприказваха всичко две-три минути - по-скоро говореше Евгения. Похвали се,че

мъжът й получил доцентура и, че в края на месеца се готвят да отидат на летуване в

Несебър. Пошегува се с домакинските си дарби, каквито нямала.  През цялото време

се оглеждаше разсеяно и от време на време докосваше косите си. Светозар побърза да

се сбогува.

Когато се разделиха, неясна мъка загриза сърцето му. Този път Евгения му се видя

съвсем чужда. Тя се държа като човек, който е срещнал случаен познат и комуто тази

среща досажда… Светозар се ядоса на себе си: какво всъщност очакваше и що за

нелепи настроения го обземаха? Тя бе уредила живота си, както и той. Разликата

между тях беше, че тя не страдаше от сантименталност, не предъвкваше в себе си

миналото. Държеше се учтиво хладно.

Видя я още два-три пъти, но отдалече, и всеки път щом я зърнеше, бързаше да свие

в някоя напречна улица. Не биваше да я среща повече. Нямаше право да се поддава на

играта на чувствата, колкото и невинна да беше тази игра. Изостави обичайния си път

от службата до дома и често си мислеше, че би било добре да живее на другия край на

града.

Една сутрин бе застанал до прозореца на работната си стая с молив и линийка в

ръка и замислено гледаше навън, когато при него влезе чертожничката Попова.

-Добро утро, другарю Стойков - поздрави засмяно. - Вие пак мечтаете?

-Защо пак?

-Защото сте мечтали и когато сте проектирали това нещо. Грешка в стълбището…

Тя разгъна чертежа, който носеше и му показа грешката. Не преставаше да се шегува. Светозар я погледна учудено - цялата сияеше. Беше съвсем  очевидно, че не сбърканият проект е причина за доброто й настроение.

-Хм, радвам се, че сте весела. Какво се е случило с вас?

За миг тя се смути, наведе глава:

-Мисля, че на вас мога да кажа. Преди седмица съдът ми даде развод и…

-И?

-Вчера се омъжих. Ох, другарю Стойков, вие ще ме сметнете за лекомислена…

Тя се смути още повече и червенина заля бузите й. Светозар я наблюдаваше с

интерес като да правеше някакво откритие.

-Честито! Щастлива ли сте сега?

-Да - отвърна едва чуто.

-Това е хубаво. Още веднъж - моите поздравления! - каза ласкаво той и се наведе

над чертежа.

Откри още две грешки. Това го ядоса не на шега, защото всякога се стремеше да

бъде прецизен,  дори педантичен в работата си, а тези неточности бяха твърди

груби.

Когато Попова  излезе, той дълго се разхожда из стаята. От тази жена го лъхна нещо

далечно и забравено и той се опитваше да си отговори на въпроса - бил ли е някога

щастлив като нея? Можеше ли с чиста съвест да каже, че е доволен от живота си?

Този ден работата му не вървеше.  Чувстваше се уморен. Въображението му бе

сковано от едно мъчително чувство на безсилие - все едно бе предварително убеден в

несполуката на това, което вършеше. Едва дочака края на работното време.

Той излезе на улицата. Чудесното майско  слънце  го посъживи. Не му се прибираше

у дома. Тръгна безцелно из града. Пътят го изведе към центъра, а оттам  - на булевард „Руски”. Както винаги, тук беше шумно и пъстро. Стана му топло, и свали шлифера. Вървеше отпуснато, без да мисли - цял  отдаден на една болезнена душевна нега,

която не беше нито спомен от миналото, нито мечта за бъдещето. Струваше му се, че

няма нито минало, нито бъдеще… Отдавна не беше оставал сам със себе си. През

всичките тези години мисълта му винаги бе заета с неща, които стояха вън от него, и

той бе приемал това като нещо естествено, без да обърне поглед към личния си живот.

Вървеше замаян от слънцето, въздуха, шума на тълпата. Умората му се бе стопила и

едно усещане на необикновена лекота разтягаше гърдите му. Може би това беше

щастието - да не мислиш за нищо и да се радваш на слънцето? Като мушиците, които

хвърчат из въздуха и никак не се тревожат, че след миг ще попаднат в човката на

бързата лястовица… Идваш на света, създаваш поколение, работиш, за да го изхраниш,

и умираш. Какво по-просото от това? Попова си въобразява, че е щастлива, друг - че е

нещастен, трети скептично им се смее, уверен, че е по-мъдър от тях. Човек трябва да

се задоволява с малкото, което му е достъпно - професията, дребните развлечения,

смешните правила на Рангел Костов, семейния покой - и тогава не би познавал

страданието.

Светозар се усмихна на себе си. Какви нелепи разсъждения го занимаваха - него,

човека, комуто всички завиждаха на душевното равновесие… Искаш да си изковеш

броня от чуждо желязо, миличък? Да се изплъзнеш от въпросите, които сам си

поставяш? Какво пък, дивечът пригажда цвета на косъма си към местността, за да се

пази от неприятели - ти си създаваш една житейска философия вместо мимикрия…

Хитростта е голяма. Бедата е, че ти не си горско животно и ако си разбрал, че в живота

ти нещо  не е в ред, то очевидно е, че трябва да промениш този живот. Но как? И какво

всъщност зависи от теб самия?

Когато стигна Орловия мост, той се поколеба:  да свърне ли край реката и да се

прибере у дома си, или да влезе под зеления свод на парка? И двете решения

донякъде го плашеха макар и по различен начин. Щеше му се да избяга от настоящето, така, както бягаше от миналото… Но пък в този парк той не бе стъпил години наред, а за един софиянец това е неестествено.

Той се разсмя едва ли не на глас. Да можеше  само някой познат да го види как стои

умислен пред моста! Отдавна не бе се чувствал така глупаво.

Внезапно развеселен, обхванат от някаква безгрижна дързост, премина моста и

навлезе в широката алея край езерото. Върху водите, златисто-бакърени, обагрени  от

залеза, се люшкаше лодка, управлявана от неопитен гребе. Изглеждаше пияна. Група

младежи, застанали на брега, подхвърляха закачки на несръчния гребец и се кискаха. Светозар погледна играта н лъчите в разлюляната вода и вече съвсем развеселен

тръгна с широки крачки нататък, под огромните светлозелени корони на старите

кестени.

Той знаеше къде отива и не го криеше от себе си. Имаше чувството на човек, решил

да си поиграе със съдбата - същото усещане, което някога изпитваше, когато се

наемаше да пръсне позиви в университета: ще го хванат ли, или всичко ще мине

благополучно и какво ли ще бъде, ако го хванат? Тогава тази неизвестност го плашеше

и примамваше. Отдавна не беше изпитвал нещо подобно…

Скоро излезе на широката площадка пред езерото с рибките. Заобиколи го и свърна

по една пътечка между редките борове. Местността  му беше позната, но пътят бе

преграден от  лятно ресторанче, което по-рано не съществуваше. Мястото, към което

се стремеше, се намираше над него - една къса алея между паметника на партизаните

и метеорологическата станция.

Той стъпи на алеята с трепетно любопитство. Извади кърпа и избърса запотеното си

чело. Огледа се - алеята беше посипана с чист пясък. Инак нищо не бе се променило.

Имаше три пейки, изтъркани  и потъмнели от времето. Избра една и седна. Усети гърлото си пресъхнало. От чувството на лекота, което го владееше преди малко,

не бе останала и следа.

Дълго седя неподвижен, облакътен на коленете си, обхванал глава с длани. Беше толкова унесен, че не забелязваше младежките двойки, които минаваха край него,

извръщаха глави да го погледнат още веднъж - едни съчувствено, други - с

добродушна ирония… По едно време стана, отчупи кичур зелени игли от близкия бор.

Погледна го, повъртя го между пръстите си. Такава китка бе отчупил и тогава, през

оная вечер, когато му се струваш, че светът рухва под краката му… Захвърли клончето и отново седна, задъхан от вълнение.

Тръгна си, когато се стъмни. Стъпваше бавно и тежко,  без да се надсмива повече

над себе си.

Вкъщи - пълна тишина. Децата вече бяха приспани. Тази вечер Светозар

беше толкова мълчалив, че жена му няколко пъти го изгледа недоумяващо. Но той не

забеляза това. Изпи чая си, после зарови глава в един годишник на академията. Едва,

когато се прибраха в спалнята, Милена го попита:

-Неприятности ли имаш?

Той се обърна, стреснат от неочаквания въпрос.

-Неприятности ли? Нищо особено…

-Защо криеш?

-Просто не искам да те безпокоя с дребните си ядове. Днес се нервирах малко… Бях

допуснал  грешка в един проект - каза го без да я погледне.

Тя очевидно не повярва на обяснението, но не го запита повече нищо. Приближи се,

помилва го и   въздъхна. Светозар усети угризение - напоследък никак не беше

внимателен към нея.

Милена облече нощницата си и, застанала пред огледалото, бавно започна да издърпва фибите от косите си. Очите й бяха тъжни. На челото й се открояваше малка бръчица. Светозар пожела да й каже нещо топло, да заличи тъгата от лицето й:

-Знаеш ли, че си много хубава тази вечер? -  приближи и сложи ръце на раменете й.

Тя внезапно поруменя, обхвана шията му и отпусна глава на гърдите му.

6

Някак от само себе си стана така, че Светозар започна все по-често да си разрешава

разходките до градския парк. Тласкаше го желанието на неспокойната жажда за

промяна, пробудилата се страст към спомените…

Отначало избягваше онази алейка над  езерото, но се движеше винаги наоколо.

После реши, че е смешно да проявява такъв фетишизъм към едно място, по което

минаваха стотици други хора - в края на краищата човек би могъл да прави това, което му е приятно, без да върши някакъв грях… Минаваше по алеята, разяждан от едни и същи мисли - мъчителни и сладостни. Най-сетне отново почна да сяда на пейката и скоро това се превърна у него в нещо като мания. Разходките му всякога завършваха  на тази пейка.

Така той придоби един нов навик и същевременно загуби нещо от себе си. Стана по-

затворен, отколкото беше, рядко се смееше. Една постоянна тъга потуши предишната

му жизненост.  Трудеше се съвестно, както и по-рано, но без увлечение. Работата му не

спореше и дори началникът на проектантското бюро, тактичният Стефанов, не се стърпя и му направи бележка. Светозар се ядоса. Отговори рязко, че той толкова може,

че най-сетне „не е робот и при тази претрупаност не е изключен да не сгреши”.

Съзнаваше, че не е прав, и все повече се дразнеше. Архитект Стефанов го гледаше

учуден.

-Стойков, чакай малко. Не исках да те обидя, знаеш сам колко много те ценя. Затова

ме и боли… Нима работата е в малките грешки? Погледни това тука. Ако не е подписът

ти, не бих казал, че е твой проект.

Той разгъна пред него чертежа му. Светозар се втренчи в листа. Няколко секунди не

мръдна. Накрая кимна:

-Имаш право. Прощавай за избухването. - И си излезе.

Следващият проект подхвана с необикновено напрежение. Прекъсна самотните си

разходки из парка. Хвърли се в работа, както се хвърля във водата човек да се спаси от

природно  бедствие - не знае да плува, а няма друг избор… - Или ще изплува или ще

загине… Бдеше над бюрото си до късна вечер. Хранеше се лошо, спеше недостатъчно.

Очите му, зачервени от безсъние и  размисъл, пареха, мозъкът му се превръщаше в

кълбо горещо олово. Понякога си тръгваше изтощен към дома, но от стълбището или

от улицата се връщаше и отново грабваше молива. Един несполучлив детайл можеше

да го задържи до полунощ. Най-слабото съмнение го караше да скъса листа, и мине

към друг вариант. Този непрекъснат стремеж към съвършенство, умората от труда,

предвкусването на успеха у донесоха облекчение и възвърнаха част от предишната му

самоувереност. Той усещаше, че ако загуби страстта си към работата, ще загуби всичко.

-Преуморяваш се… - каза му веднъж Милена - Трябва да помислиш малко и за себе

си.

-А аз за кого мисля? - погледна я усмихнат.

-Не, сигурна съм, че другите не правят като тебе…

-От другите ще се учим само когато дават добър пример, казваше едно време моят

класен наставник.

-Все пак, нужна е марка във всяко нещо… Така дълго няма да издържиш.

-Ще издържа, ще издържа  - потвърди весело. - И всичко ще бъде добре, моя

грижлива женичке! За да се успокоиш, тази неделя ще почивам. Ще отидем на

Люлин, искаш ли?

Той беше в онова състояние на духа, когато човек е уверен, че може да направи със

себе си всичко, което поиска. Постепенно трескавото напрежение, настъпило след

бурния разговор със Стефанов, го напусна и работа му доби предишния си устойчив

ритъм. Задоволството от труда, от добре изпълнената задача се върна. Заедно с това се

възстанови и насладата от почивката. През свободното си време търсеше компанията

на Колев и на други колеги. Завърза приятелство с нови хора, водеше семейството си

на кино. Избягваше да остава сам.

В началото на август изпрати жена си с децата в Бургас, при нейните родители. Сам

той отпътува за родното си село в Кюстендилско, където не бе стъпил вече няколко

години. Позволи си отпуска само за седмица. Щеше му се да си отдъхне в една нова

обстановка - да се откъсне от всичко, което го свързваше със София. Беше убеден, че

там ще намери отново себе си - стига да подиша само въздуха на скътаното в пазвите

на Осогово селце, мириса на топла ръж и ябълкови градини; стига да мине по пътеките

на първата си младост, да преспи в къщурката, където бе почнал животът му…

Остана само четири дни Беше жътва. Хората от тъмно до тъмно пълзяха по

кооперативните блокове, обхванали двата рида над селото. Роднините му го приеха

ласкаво, но си имаха твърде много грижи и време за разговор не им оставаше. Канеха

го на вечеря, а когато сядаха около софрата, клепките им се слепваха за сън и едва

преглъщаха залъците. Намери  връстниците си  загрубели - посрещаха го без особен

ентусиазъм, подхвърляха  шеги за „белите ръце”. Канеха го на къра да види „как се

пече хлябът”. Повечето от някогашните  другари отдавна бяха напуснали селото.

Почувства се  чужд и излишен. Веднага след завръщането си в София прекъсна

отпуската си и се яви на работа.

По това време на годината  сградата на проектантското бюро бе тиха и спокойна. Заедно с горещините тук се бе настанила някаква сънлива леност, която смекчаваше движенията и приспиваше мислите. Приятелите му се бяха пръснали по курортите.

Но самотата вече не го плашеше. Вечер се прибираше направо у дома си. Четеше до

късно каквото има под ръка. В празничен ден вземаше в раницата и блокчето си.

Правеше излети до Витоша. По цял ден скиташе без определена цел и посока.

Изкачваше височина, която го примамваше с чудната си форма и  близостта си

до синьото чисто небе. Закусваше край  поток, отдалечен от пътищата на туристите, лежеше по гръб на някоя поляна и се вслушваше в екота на планината, в гласа на птиците и на ветровете.

Природата го трогваше и вълнуваше, без да тревожи сърцето му. Понякога му

идваха странни мисли: може би щастието е в това - да се чувства човек свободен от

всички обвързаности в живота. Или поне да живее така, все едно тези връзки не

съществуват. Макар да съзнаваше, че е смешно, той се отдаваше на метафизични

разсъждения и в душата му настъпваше, тих, приспивен покой. В такива мигове като че

и сърцето му преставаше да бие. Това го стряскаше. Скачаше и вдъхваше дълбоко свеж

въздух, докато усещаше отново силни, звънки удари в гърдите си.

Една неделна утрин, когато слизаше от трамвая в Бояна, някой о докосна по рамото.

-Другарят Стойков, ако не се лъжа?

Светозар се обърна и досадливо сви  вежди. Беше мъжът на Евгения. По шарена

риза и къси панталонки, с огромна, издута раница на гъра. Сега изглеждаше още по-

тежък и неповратлив. Със светлите си прилизани коси приличаше твърде много на

немец, а Светозар не обичаше този тип хора. Но той не можеше да не признае, че от

лицето   и от цялата фигура на този човек лъхаше подкупваща непосредственост и

доброта.

-Драго ми е,че ви виждам - каза Светозар. - Как сте, другарю…

-Сотиров, Сотиров  - подсети го онзи и се засмя - И вие сте като мене, да ме убиете,

не мога да помня имена.

-Сам ли сте?

-Не, Евгения е напред с компанията, пък аз изостанах. Трябваше да накупя някои

работи за ядене. Вие чакате ли някого?

-Един приятел…

-Оставете приятеля и елате с нас. Знаете ли, ние се върнахме от Несебър преди два

дни… Така свикнахме с чистия въздух, че не ни се остава в София. Какъв великолепно

утро, а?

Светозар се взираше в женските фигури нагоре по пътя към селото, но не можа да открие между тях Евгения.

-Идвате ли с нас? - подкани го Сотиров.

-Не мога да излъжа приятеля си…

-Тогава довиждане! Както съм натоварен, не знам как ще ги настигна -въздъхна той.

Светозар почака известно време на спирката, докато грамадната раница на Сотиров се скри от погледа му, и бавно потегли нагоре. Избираше по-глухите улички. Но изведнъж се спря, рязко се обърна назад и закрачи бързо към спирката. Взе трамвая и се върна в София.

На другия ден не остана в бюрото след работното време, както правеше напоследък. Излезе и се запъти към парка. Стоя дълго пред езерото с рибките. Наблюдаваше замислено ленивите, но грациозни движения на малките червеникаво-златисти телца. След това пое към познатата алея.

Беше в някакво и празнично, и мрачно настроение. След миналата безсънна нощ бе решил, че това ще е последната му разходка до алеята, дето го влечаха гласовете на миналото. Той никога повече не ще си позволи тази волност. Ще тури край на нелепото гъделичкане на нервите си, на тези безсмислени връщания към едно отминало щастие. Той няма право да върши нещо, което само по себе си е глупаво и го отдалечава от жена му, от семейството - тласка живота му по несигурни пътища…

Вървеше по наклона към ресторанта, обзет от тъга, притихнал от внезапното си решение. Близо до ресторанта срещна млада жена - черноока, с тънки, изрисувани вежди и силно начервени устни. Дамата пристъпваше с лека, почти танцова стъпка от която бедрата й се поклащаха предизвикателно. В пъстрата, тясна рокля, на тъмнозеления боров фонд приличаше на красива пеперуда.

Когато се изравниха, хубавицата го изгледа продължително. Той я отмина, ала нещо го накара да се обърне. Тя стоеше и гледаше след него. Светозар се смути и закрачи нататък по-бързо. После му мина през ума, че може би трябваше да отвърне на усмивката на непознатата и я покани да се разходят заедно. Да, да, точно с нея - чуждата и достъпната, трябваше да мине по алеята с нея и седне на пейката, от която бе направил параклис. И добре би било, ако Евгения можеше да го види отнякъде…

Но той не се обърна втори път. Беше ожаднял. Отби се в ресторанчето и изпи на крак чаша бира. Мислите му се бъркаха, пък и той не искаше да мисли за нищо. В края на краищата след два-три дни семейството му се връща от Бургас. Животът пак ще тръгне по своя естествен път…

Когато стъпи на алеята, видя, че неговата пейка беше заета. Седеше някаква жена в твърде екстравагантна жълта рокля. Тя бе сложила едната си ръка на облегалото и гледаше встрани, така че Светозар виждаше само гърба й, стройния й крак и тъмните коси, падащи на раменете. Видът на тези коси го накара да изтръпне. Той забави крачка. Но веднага си каза, че започва да оглупява, и продължи пътя си, решен да се върне, когато  пейката се освободи. Разбира се, това, което мина през ума му беше невъзможно… Дори мигна няколко пъти, уверен, че миражът на тъмните коси ще изчезне.

Дочула стъпките му, жената се обърна и стана от мястото си. Светозар се спря. Кръвта нахлу в главата му. Озърна се като крадец, заварен на местопрестъплението. Трябваше незабавно да изчезне, да се провали вдън земята… Вместо това пристъпи с вдървени крака, втренчил поглед във видението. Не беше видение. Към него идеше Евгения. Тя полюшваше в ръка чантичката си и го гледаше с широк отворени очи. На две крачки от него тя се спря и плесна ръце, сякаш едва сега го позна.

-Ето ти неочаквана среща!

Той не можеше да говори. Мълчаливо пое подадената му ръка. Улови погледа й - както винаги изпитателен и малко насмешлив. Вълнението му отстъпи място на чувството за обида и унижение - как можеше тя така спокойно да говори и да се усмихва тук, на тази алея!

-Неприятно ли ти е, че ме срещаш?

-Не… Вярно е, че не очаквах…

-Наруших ти самотната разходка? Не бой се, аз сега ще си отида.

Тя продължаваше да люлее чантата и го гледаше насмешливо - очевидно му се подиграваше. В неговите очи блесна зла искра:

-Не се боя. Пък и ти не си толкова страшна, колкото…

-Колкото си въобразявам?

-Точно така.

-Благодаря, много си любезен.

-Такъв ме е майка родила.

-Ако те беше и възпитала още малко, нямаше да е зле. Но това засяга само тебе…Искаш ли да поседнем?

-Защо не?

Седнаха на известно разстояние един от друг. Тя извади малка сребърна табакера със седефени инкрустации, запали цигара. Светозар я погледна накриво. В този момент й завиждаше, задето има какво да върши. Само той не знаеше къде да дене ръцете си.

-Ти, разбира се, не си се научил да пушиш?

-И нямам намерение.

-Аз пък мислех да те изкуша. Примерен мъж, няма що.

Тя демонстративно смукна цигарата и пусна струйка дим през носа си. Светозар чувстваше погледа й върху себе си, но не поглеждаше към нея. Усети, че е седнал твърде неудобно, облегна се назад. Помисли, че стори глупост като се съгласи да седне. За какво можеха да разговорят двамата? За времето и природата, за последното намаление на цените? С всеки друг такъв разговор беше възможен, с нея - не. Но да се мълчи беше още по-непоносимо…

-Как е съпругът ти? Каза ли ти, че вчера се срещнахме?

-Да - отвърна тя с тон, който изведнъж пресече опита му да намери тема.

Настъпи мълчание и той откри, че е неспособен да измисли каквото и да било в този момент. Тя неочаквано се засмя:

-И така, ние сме пак тука. Девет години след това… Какво чудесно заглавие за роман, нали?

Светозар дълго и внимателно отупваше някаква прашинка от ръкава на сакото си.

-Не е ли по-добре да оставим този разговор?

-Какъв разговор?

Във въпроса й звучеше сърдито предизвикателство.

Той премълча стиснал зъби.

-Не знаех, че си такъв страхливец - озлоби се още повече тя. - Грешно ли е да си

припомним това, което беше? Мисля, че няма причина да се държим като врагове.

-Няма причина… Но аз не съм ти приятел, Евгения.

Тя го погледна с искрено учудване. После наведе очи и не можа да скрие горчивината си.

-Мислех, че поне това е останало. Обидно е… - Тя преглътна мисълта си, помълча - Преди да замина за Несебър, идвах тук.

-Защо?

Въпросът се изтръгна от устата му неволно и Светозар веднага съжали за това.

Евгения сякаш отгатна мислите му.

-Ти пак се изплаши. Недей, моля ти се… Идвах просто за да си припомня, че в живота

може да има и нещо хубаво…

-Тя бе отметнала глава назад и нежните й ноздри леко потрепваха.

-Нещо лошо ли сее случило?

-Лошо? Какво лошо може да ми се случи… Живях напълно нормално. Правих описания  на старини и ги подреждах в музея. Изнасях лекции за древното минало на

Филипополис пред пловдивските еснафи. Четях вечер на майка си - за да облекча

подаграта й и за да не слушам вечните й жалби по миналото. Почти я намразих… Тя се

е сетила сега, че покойният ми баща й бил изменял, и го ругае, без да й мине през ум,

че му е отвръщала със същото…С една дума - побягнах от Пловдив в интерес и на двете ни, а също и на моя колежка, която жадуваше за мястото ми в музея. Какво лошо може да има във всичко това?

Евгения се усмихваше, но очите й бяха пълни с тъга. На Светозар му се стори, че в тях

има сълзи… Ето, тя  винаги е била такава - импулсивна и странна. Човек не може да

знае какво ще каже, какво ще направи следващата минута. Едно голямо дете, помисли

си той вече без раздразнение и тази мисъл го приближи към нея.

-Аз също идвах тук, Евгения.

-Наистина ли?

Тя се обърна изведнъж цялата към него.

-Наистина ли? Кога идва - преди да се срещнем на вечеринката или след това?

-След това.

-Ах, аз пък помислих…

Тя не се доизказа и отново наведе печално глава. Прекара пръсти по челото си и го

погледна.

-А аз идвах тук през всичките тези години.

-В София?

-Не, тук, на тази пейка. Мислено… Бъди спокоен, не заради тебе. Заради хубавия

спомен. Какво друго да пазя в себе си? Една любов стига за един живот, ако сме

истински хора. Стига, дори когато е отминала…

Светозар беше препълнен от мъка и нежност. Разбираше,че трябва веднага да стане

и да си отиде. Още сега, в тоя миг… В противен случай би го сполетяла непоправима

беда. Той се проклинаше, задето бе дошъл, задето седеше и слушаше скръбните думи

на жената, която веднъж му бе донесла вече нещастие. Но нямаше воля да мръдне от

мястото си. Целият му досегашен живот - семейство, работа, задълженията към

обществото - всичко избледня и се отдръпна някъде далеч от съзнанието му.

Всъщност това „всичко” беше неговото минало, не Евгения. Тя винаги му е била скъпа

- и когато страдаше и я ненавиждаше, и когато вярваше, че се е излекувал от любовта

си и е намерил щастието…

Мило, мило момиче. Така я наричаше някога, така я нарече в себе си и сега. Та

да крие, че я обича? В тези месеци на самотни разходки, спомени и размисъл, любовта

сякаш се бе върнала с цялата си предишна сила. Разбира се, това не бива нищо да

промени. Пътищата им вече не могат да се слеят, и всичко е твърде печално… Но защо

трябва да се преструва, когато Евгения е отново до него след толкова години, когато

той вижда отново лицето й, усеща дъха й!

-Мое мило момиче…

Изглежда наистина прошепна тези думи на глас,защото долови в погледа й надежда

и плахо тържество. Тя се наведе към него:

-Прости ми, винаги съм те обичала

В очите и на двамата светеха звезди.

7

Няколко дни по-късно Милена се върна с децата от Бургас. Беше хванала приятен тен,

малко понапълняла и в отлично настроение. От вратата още закачливо упрекна мъжа,

си, че не й е писал, и му се кани с пръст:

-Виждам, аз, виждам, друга си намерил… Мисли му!

Децата се хвърлиха на врата на баща си  с радостни писъци, и Светозар почна лудо да

ги целува - едва сега разбра колко са му липсвали през всичкото време. Целуна и жена

си. Тя го погледна озадачено.

-Отслабнал си… Мъчно ли ти беше за нас?

-Разбра се - отвърна Светозар и каза истината.

Странно му беше при това, че не изпитва никакво угризение на съвестта, макар че само един час по-рано се бе разделил с Евгения. Имаше съзнанието, че върши престъпление, а не  изпитваше вина на престъпник. Казваше си, че поведението му е безнравствено, а се чувстваше щастлив -дори, когато гледаше жена си в очите. Една невероятна жизнерадост, която  го изпълваше, личеше във всяко негово движение и Милена намери, че въпреки отслабването му, промяната у него е положителна.

Но когато тръгнаха към спалнята, сети се, че трябва да прегърне жена си, и

настроението му отведнъж се промени. Когато легна до нея стараеше се да не я

докосне, и  притихна под завивката.

-Да знаеш колко ми беше трудно сама… - пошепна тя - Друг път не отивам никъде без тебе.

-Не казвай, голяма дума - пошегува се. - И нали ти така пожела - да бъдеш тоя път

при  родителите си само с децата.

-Ами като те гледам колко беше затънал в работа…

Той се прозя. - Нещо ме боли главата… Хайде, лека нощ!

През следващите дни между тях се установиха необичайни отношения. Сутрин и през

деня те се държаха помежду си съвсем другарски, разговаряха повече от всеки друг

път. Вечер, когато станеше време  да си лягат, и двамата се смълчаваха - тя в някакво

страхливо очакване, той - забил глава в книгата. Или се занимаваха с децата - една

привична и безопасна връзка, която не предизвикваше въпроси. С женския си усет Милена разбираше, че със Светозар става нещо, което крие в себе си наближаваща

беда, но не подозираше истинските причини за неговото държание. Веднъж тя го

запита предпазливо:

-Ти имаш някакви грижи, забелязах още преди заминаването в Бургас. Защо не ми

разкажеш всичко, може би ще ти помогна. Или поне ще ти олекне.

-Отде ти хрумна това?

-Станал си друг… Да не би да си болен?

Той я погледна замислено:

-Навярно съм преуморен. Напрегната работа, горещини… Ти ще излезеш права.

Наистина не се чувствам добре.

-Иди тогава на лекар.

-Изглежда, че ще трябва да го направя. Макар че… струва ми се, че е излишно.

Той имаше сили да скрие истината от нея, но не и да я заблуждава с прояви на

съпружеска нежност. Във всеки случай това положение ставаше за него все непоносимо. Но той не виждаше реално разрешение и не мислеше за бъдещето.

Цялото му внимание сега беше погълнато от мислите за Евгения.

Отначало се срещаха рядко, веднъж на две-три седмици. Самозалъгваха се, че е

достатъчно, че имат воля да бъдат разумни. Избягваха да се допрат един до друг, и

това  им даваше моралната сила да вярват искрено, че не вършат нищо лошо, без да

подозират, че така по-силно разпалват кладата…

Скоро срещите им зачестиха. Виждаха се на отдалечени и затулени места, като

крадци, които търсят да  скрият заграбената плячка от чужди погледи. Обикновено -

затънтена градинка в градските покрайнини, а през студените дни - в някоя малка

сладкарница, където бяха сигурни, че няма да се сблъскат с познати. Почнаха все по-

често да посещават заветната пейка в парка. Срещаха се по за няколко минути, където

им попадне. Наистина в тази необходимост да се крият имаше нещо обидно и

унизително, срещу което и двамата се бунтуваха, но имаше и една романтична

прелест, неизвестна на верните съпрузи…

Те не се заблуждаваха, относно нравите на времето и знаеха какво би станало, ако

връзката им бъде разкрита. Това съзнание сякаш още по-безразсъдно ги тласкаше

един към друг. Случваше се тя да мине край проектантската сграда, под прозореца на

неговата работна стая. Светозар  изтичваше на улицата - да разменят няколко  думи, да

докосната ръцете си. Друг път той минаваше под прозорците на нейния дом и тя

правеше същото. Бяха истински щастливи, когато разполагаха с повече време. Тогава

вземаха трамвая и излизаха вън от града. Скитаха из подножието на Витоша, седяха

под дърветата или край някой храст - съвсем загубени за хората.

За какво разговаряха те, когато можеха да говорят? За всичко онова, което влюбените от хилядолетия откриват в света: за прелестта на природата край тях, за своята обич… Понякога споряха - всеки доказваше, че любовта на другия не е равна на неговата - или се обвиняваха взаимно в неща, които само ревнивото им въображение можеше да измисли. Но им беше достатъчно, че са един до друг, че се виждат и докосват. Миналото за тях не съществуваше, бъдещето бе нещо нереално. То се простираше само до следващата среща… Лудостта на любовта - тази чудесна лудост, от която не всекиму е дадено да боледува, ги бе грабнала в горещите си обятия; бе затъмнила разума им. Младостта им се бе върнала.

Все пак ще бъде несправедливо, ако се каже, че всичко помежду им вървеше гладко и безоблачно. Понякога слизаха на земята и си задаваха въпроса, как ще завърши  тяхната любов. Съжаляваха за някогашната безсмислена раздяла, въздишаха над сегашното си откраднато, горчиво щастие. Тя казваше, че нямат право да разрушават живота на другите двама, които в нищо не бяха виновни; той мислеше за децата и Милена и разбираше цялата безизходица, в която се намираше. В такива минути не скриваха раздразнението си и сякаш се отдалечаваха един от друг.

Веднъж Евгения каза сърдито:

-Не, ти си виновен за всичко! Ти побърза да ме забравиш и се ожениш. Ако ме обичаше истински, щеше да направиш още един опит. Ти дори и на писмото ми не отговори тогава.

-Ожених се, защото те мразех - отвърна Светозар.

Това не беше цялата истина, но звучеше като истина, защото беше искрено убеден,

че е така.

-А ти защо се омъжи, след като не го обичаш?

Тя го погледна иронично, помълча.

-Аз не съм омъжена.

-Как?

-Може би не трябваше да ти го казвам…

-Ти си му любовница, а не съпруга?

-Да, представи си, какъв ужас - каза подигравателно. - Но какво трябваше да направя? Щом като ти ме отблъсна, оставаше да си намеря друг…

Тя се усмихваше презрително, почти цинично. После изведнъж въздъхна:

-Ти не знаеш какво преживях, след като се разделихме. Бях обезверена - в тебе, в себе си, в хората. Самият живот ми бе опротивял. Имаше моменти, когато плачех над себе си като над скъп мъртвец… Тогава се яви  Петър. Той не ме ухажваше като другите, просто ми предложи приятелството си.

-Какво благородство!

-Нямаш право да говориш така - намръщи се тя. - Ти не го познаваш… Не съм

срещала по-безкористен човек от него. Две години не ми заговори за чувствата си и

нито веднъж не прояви обикновените мъжки амбиции… Бях самотна и отчаяна -

неговото приятелство ме стопли. Аз сама му предложих да живеем заедно…

Светозар беше потиснат от признанията, които чу. С брака й се бе примирил в себе

си, макар че не разбираше докрай мотивите на един такъв брак. Но сега като узна, че

не е омъжена, остро чувство на негодувание го изпълни. Каза й няколко не съвсем

приятни думи, за които се упрекваше  после - а нима той се бе оженил от много

любов!? Нали и той бе постъпил почти по същия начин - да забрави голямата си любов? По какво се различаваше неговия морал от нейния? Разликата бе само в една подписана хартийка… Лицемер!

Разделиха се хладно, с мъчителното съзнание, че между тях се бе случило нещо

непоправимо. Не си определиха нова среща и няколко дни не се видяха. Тя го потърси

първа. Един следобед влезе в работния му кабинет, без да каже нито дума. Седна на

близкия стол и са разплака. Той не знаеше какво да каже, нито как да постъпи.

Помилва я по косите и я целуна. Излязоха  и скитаха до късно вечерта, без да се

интересуват от нищо и от никого. Този път нямаха сили да се разделят… Миналото се

повтаряше стъпка по стъпка - какъв щеше да бъде краят?

Ако в тези дни някой бе запитал Светозар Стойков дали е щастлив, би се затруднил

да отговори. Вън от кратките минути с Евгения, измъчваха го тежки мисли.

Жизнерадостното чувство на сърдечна пълнота, което го изпъваше след първата им

среща в парка, гаснеше толкова по-бързо, колкото по-настойчиво се опитваше да

проникне в  бъдещето. Не можеше повече да си заравя главата в пясъка. Двойственият

живот го отвращаваше. Часът, в който трябваше да вземе решението, беше близък. Как

щеше да  преживее тоя час? Какво щяха  да продиктуват  съвестта и сърцето му? Да се

раздели с Милена като й каже честно истината? Не можеше дори да си  представи как

би го направил. Да остави децата си, да нарани душите им, да  им отнеме радостта на

детството? Немислимо! Да се откаже от Евгения?  Да се примири, да затвори очи за

живота, да прогони веднъж завинаги самата мисъл за щастие? Това би било най-

доброто, но беше невъзможно… Нали човек се ражда веднъж и нали няма право да се

отрича от себе си, от надеждата, докато тя съществува? Та по дяволите, на живота не

са нужни мъртъвци и ако цената на една саможертва е толкова голяма, кой би имал

дързостта да я поиска?

Наред с това домът му все повече се превръщаше в един тих ад. Той вече не можеше

да гледа жена си в очите, нито да понася нейния скръбен, недоумяващ поглед.

Съзнанието, че й причиняваше  страдания, без да е виновна го убиваше. Изпълнен с

угризения, той я погали веднъж. На следващия ден нейното лице бе прояснено от

надежда, а той се чувстваше морално загинал човек. Този случай още повече го

отчужди от нея. Тя мълчеше, не запитваше нищо - инстинктивно отбягваше един

разговор, който би изяснил нещата. Ако любовта си отиваше, или което е още по-лошо,

ако си бе отишла, нима би могла да я върне нечия воля?

Сега Светозар се връщаше късно вечер. Разменяше няколко думи с Милена, целуваше децата и веднага се залавяше с някакво занимание или четеше вестници, докато Милена кажеше:

-Няма ли да вечеряме?

Вечеряха: той - забил поглед в чинията, търсещ тема за разговор, докато тя мъчително преглъщаше  и едва сдържаше сълзите си.

Най-страшното беше, че децата го посрещаха както винаги с радостен вик: „татко си

иде!” - и се хвърляха да го прегръщат. Въвличаха го в игрите си, или се гушеха в него.

Две душички - обичливи, невинни и безпомощни, пред които се чувстваше вече

престъпник. Светозар ги погалваше с трескава нежност, сякаш им искаше прошка.

Понякога плачеше насаме… Страдаше и се мяташе в мислите, в сънищата си, без да

намери изход. Забрава и минутна радост му носеха само срещите с Евгения, към която

се стремеше сега още по-лудо.

Трябваше да поговори най-сетне с някого, да чуе съвет, да провери себе си. Пред

кого от тримата  си приятели да разкрие тайната си? Здравомислещият Рангел би го

посъветвал навярно, да прояви повече воля и да скъса с Евгения. Освен това би му

държал една първобитна лекция по морала - беше човек безкомпромисен и искрено

лицемерен като Дикенсов герой. Доктор Петков би се усмихнал съучастнически и не би

го разбрал. За него любовта не беше повече от една приятна връзка в леглото, и той

не страдаше от скрупули, когато трябва да я има. Светозар бе го чувал да казва:

„домашната кухня, колкото и да е вкусна, омръзва и човек би трябвало понякога да

вечеря на ресторант”… Архитект Колев, този заклет ерген, сигурно щеше да  развие

няколко философски мисли за брака, подквасени с  добра доза скептицизъм.  Все пак

той беше най-умният от тримата, и Светозар се спря на него.

Срещнаха се в един малък летен ресторант наблизо до службата им. Светозар избра

маса съвсем в дъното на градината. Поръча си мастика. Колев се разсмя:

-Знаеш ли, драги мой, кои пият мастика? Самоубийците и хора с неустановен

характер.

-Може и да си прав - усмихна се Светозар и отпи глътка.

Парливата течност приятно се разля в гърдите му и го замая. Оркестърът свиреше „По синият Дунав”. Разноцветните крушки, чиито гирлянди висяха над масите, превръщаха короните на дърветата и околните цветя  в красива бутафория. Високият говор, припреният смях, пъстрите тоалети на дамите, допълваха всичко това и предизвикваха виене на свят.

Той се бе отпуснал и поклащаше глава под такта на мелодията. Тъмните му очи

разсеяно шареха по лицата на хората, по блестящите инструменти на оркестъра. Едва

забележима усмивка беше застинала на устните му.  Пиеше бавно, на малки глътки и

като ги довърши, поръча си второ питие. Колев вече разказваше една от историите на някогашното си партизанство, както правеше всякога, когато си пийнеше. Въртеше в дланта си чашата си, загледан в отразените по нея  светлини.

Гласът му звучеше уморено:

-Какви хора имаше тогава, Зарко… А? Какви души! Чисти като снежинки. Смели, с

полет… А сега? Какво ни тревожи, кажи, от какво горим? От мерака да напредне в

службата, да се харесаме на началството. Мечти, полети!… Вятър! Лежим си на топло,

утоляваме духовната си жажда с бял мискет, а умствения глад - с кебапчета. Сякаш

всичко ни е тръгнало по мед и масло. Сякаш комунизмът е в джоба ни: хъркай си

спокойно, а като се събудиш  искай от историята слава и почести. Така ли е, а, кажи!

Еснафлък ни е налегнал, братко. Аз самият съм еснаф и половина…

Вглъбен в собствените си мисли, Светозар едва го чуваше. Виждаше, че Колев е вече

пийнал, и се колебаеше да му заговори за своята болка. Привършваше втората чашка.

Искаше да подготви своята изповед, но усети целия предговор излишен. Неочаквано

каза просто:

-Асене, с мене се случи нещастие.

-Какво?

-Обичам чужда жена.

Колев остави полека чашата си, която не успя да поднесе до устните си. И сякаш

изведнъж изтрезнял, погледна другаря си с ясни очи, усмихна се:

-Знам.

Светозар можа само да вдигне удивено вежди.

-Видях те веднъж с нея… - рече развеселен Колев.- Държахте се за ръце като дечица,

които се боят да не се загубят. Хубава жена. Аз винаги съм казвал, че тихите води като

твоя милост са опасни…

-Не се шегувай. Щом знаеш, толкова по-добре… Кажи какво да правя.

-Какво ще правиш? Люби я.

-Ако ще говорим като хората…

-Дотам ли е стигнало?

-Дотам.

-Откога е това?

-Много отдавна. Но миналата година я срещнах отново.

Светозар му разказа цялата история с някакво странно спокойствие, като че говореше за другиго. Колев беше престанал да се усмихва.

-Тежък случай, драги.

Той бе свил гъстите си рижи вежди и замислено въртеше в ръка вилицата си.

-Тежък. Знам те какъв си чистник в тези работи. Познавам и Милена…

-И какво ме съветваш?

Светозар бе втренчил очи в лицето на приятеля си, сякаш наистина от неговата

присъда зависеше всичко.

-Де да знам! - отвърна троснато Колев и удари длан по масата. - Да беше друг, бих

го посъветвал да прави като нашия доктор. Но ти си прекалено честен. Толкова ли не

можеш без онази?

-Без нея съм свършен.

-Силно казано. А децата?

Светозар потръпна. Тънкият му профил още повече изтъня.

-С други думи - произнесе глухо той - съветът ти е… камъка на шията и във водата?

Светозар глътна наведнъж остатъка от мастиката. Колев го гледаше със сгърчено от

съчувствие лице.

-Идиот! - смекчи тона той - Винаги съм подозирал, че си такъв идиот. Кажи ми какво

да те правя? Слушай, ти си разумен човек, помисли малко. Трябва ли да разбиваш

живота си и бъдещето на толкова близки хора? За децата ми е жал, дявол да те вземе!

Светозар го погледна враждебно. Това, че Колев се постави макар и за миг в

положението на човек, който  изпитва по-голяма болка за децата му, жестоко го

засегна и озлоби.

-Не ме гледай така свирепо… Това е. Изживей, каквото трябва да изживееш, и край.

Иначе не чакай снизхождение  - всички теб ще осъдят. Пък и не е там работата - ти сам

ще се презираш… Какво да ти кажа друго? Във всеки случай не казвай засега нищо на

Милена. Изчакай, прецени…

-Благодаря. Да си вървим, късно стана - пресече го студено Светозар.

-Е, не се сърди. - Колев въздъхна, разкърши яките си плещи и почука на масата да

повика келнера. - Пък най-после постъпи, както чувстваш, че ще е най-добре. В такива

случаи всеки съветник рискува да каже куп глупости.

Светозар се завърна вкъщи за пръв път пиян. Изпита малко облекчение от това,че Милена и децата си бяха легнали. Промъкна се тихичко в спалнята с парещото

усещане, че  целият разговор с Колев всъщност бе излишен. Кой би могъл наистина да

му помогне? Но бе напълно убеден - не можеше повече да живее в лъжа. Първото

нещо, което трябва да направи, е да сложи край на измамата…

На сутринта се събуди с мътна глава и болки в тила. Замаян все още от алкохола и

вълненията през последните дни, се чувстваше нестабилен. Остана в леглото си до

късно. За първи път не отиде на работа без сериозни причини.

Вечерта, когато децата заспаха, повика жена си в хола и направи точно това, което

Колев го съветваше да не прави - разказа й всичко. Когато свърши, погледна я и се

изплаши. Видя я такава, каквато беше отдавна вече: отслабнала, с тъмни кръгове под

очите, и с равнодушен, дори тъп поглед забит в пространството. Както бе седнала,

едната й ръка висеше край тялото, другата немощно лежеше в скута й.

Когато мълчанието стана непоносимо, Милена каза, без да го погледне:

-Разбирам, обичаш друга жена. Добре направи, че ми каза…

Тя вдигна очи към него и устните й потрепнаха:

-Деца не трябваше да имаме, не трябваше!…

През нощта я чуваше да хълца, свряла глава във възглавницата.  И отново „камъкът

на шията” му се струваше единственият изход.

8

След тази нощ в домът на Стойкови  настъпи тежък траур - всеки по своему оплакваше

мъртвото минало. Милена ходеше като сянка из стаите, или  стоеше свита върху

леглото си, запуснала напълно външността си. С часове гледаше втренчено пред себе

си, без да похваща нещо. Излизаше само до магазина за продукти  и избягваше

познатите си. Намираше поводи да отмени съботните гостувания на приятелите. Вечер

посрещаше мъжа си с един и същ мълчалив въпрос в очите, но той не проговаряше за

онова, което владееше мислите и на двамата. Потиснат от нерешителността си, той

също мълчеше. Гнетяща тишина изпълваше дома им. Дори децата  притихнаха,

усетили приближаващата беда.

Светозар загуби остатъка от душевното си равновесие. Чувството на справедливост,

не му позволяваше да погледне на нещата едностранчиво и да затвори очи за това,

което го разколебаваше. Страдаше за себе си и за всички. Понякога даже за Сотиров -

този флегматичен добряк, комуто също причиняваше зло. Но нима станалото можеше

да се поправи? В мислите, които денонощно разпъваха мозъка му, той се  люшкаше от

едно решение към друго - между мигове на просветление и отчаяние.

Сега се срещаше с Евгения по-рядко. Но и радостта от тези кратки срещи не беше

пълна. Любовта му се превръщаше постепенно в една постоянна тъпа болка в сърцето

и той не можеше да скрие това от любимата си. Веднъж, когато го запита  защо е така

мрачен, каза:

-Мисля за децата. Страх ме е за Милена. Все се опитвам да си представя как ще

живеят без мене. И как аз ще живея без тях…

Ръката й силно стисна неговата.

-Мене също ме мъчи това - каза тя тихо. - Мили, може би не трябва да мислим за

бъдещето? В края на краищата нека никога не се съберем… Но докато се обичаме, нека всичко да бъде красиво и чисто, да не го отравяме с насилие над себе си.

-Хубаво пожелание - усмихна се мъчително Светозар.

-Страшно се боя да не те загубя втори път. Виждаш ли каква съм жалка? За мен въпросът е решен, ще напусна Петър. Но твоето положение е сложно. Не бива да се

мъчиш, мили. Ако не можеш да го сториш, недей. Ще бъде страшно, ако по-късно в

сърцето ти се промъкне съжаление. На мен не ми е нужно много - стига ми да зная, че

ме обичаш, и да те виждам понякога.

-Уви, на мен това не ми стига - погледна я изпитателно той - Там е разликата между

нас… Искам да те попитам нещо: ще се омъжиш ли за мен, ако остана свободен?

-Да. Всичко ще бъде, като ти искаш.

Тя бе изменила на някогашната си философия или така поне изглеждаше. В момента

нейният кротък отговор, така неочакван и необичаен за характера й, го направи

щастлив. Той беше уверен, че вече знае как да постъпи.

След час, когато си тръгна за вкъщи, бе решил да сложи край на колебанията и

веднага да поговори с Милена. Какво страшно има най-сетне в това? Нима техният

случай ще бъде първият и единственият? И не гледа ли той прекалено трагично на

една обикновена житейска история? Нека се разделят като приятели, като разумни

хора, които разбират една необходимост - това ще бъде във  всеки случай по-честно,

отколкото да се преструват, че нищо не е станало. Децата? Та как биха живели и те в

едно разбито семейство? След няколко години те ще отраснат и всяко ще си има своя

живот. Той ще остане за тях само добрият татко, който дава хляб и дрехи, а Милена ще

получава трохите от вниманието им, устремено към разкриващия се пред тях свят.

Нима това стига, за да живее човек, без да се чувства самотен и нещастен?

Още щом влезе, дъщеричката му едва го дочака да седне и веднага се настани на

коляното му. Обви ръце около шията му и го помоли да й нарисува една голяма и

красива котка. Той се взря отблизо в ясните  сини очички, които го гледаха с

възхищение и безкрайно доверие, и усети, че камъкът в душата му отново натежава. Синът, винаги малко ревнив зае незабавно другото му коляно и каза повелително:

-Татко, искам да ни заведеш във Варна. Все Бургас, Бургас… Омръзна ни вече. Там

няма нищо интересно, а пък пясъкът е такъв един черен… Миналата година ти ми

обеща за Варна, чу ли?

-Добре, добре, момчето ми.

Той не каза нищо на Милена.

Отлагаше решителния разговор и през следващите дни. Милена се беше посъвзела

от първия удар. Изглеждаше спретната и привлекателна, както първите години от

брака им. Държеше се безкрайно внимателно с него - грижеше се за удобствата му,

все едно нищо не бе се случило. Опитваше се да се да се шегува, да се смее.

Светозар разбираше, че се мъчи да скрие тревогата си, да го приближи към себе си, и

това още повече го разстройваше. Усещаше в себе си и друго - не ще има сили в себе

си да й предложи развод. Не беше ли длъжен най-сетне да се откаже от щастието

заради тези три същества?

С всеки изминат ден тази мисъл му се натрапваше все по-упорито и той отново изпадна в отчаяние. Ах, да беше Милена друг човек, да се бе разсърдила поне веднъж, да се озлобяваше, да плачеше и кълнеше както друг жени - тогава би било по-леко… Но той не можеше да я упрекне за нищо, нито да я обвини.

Светозар отново се мяташе като в клетка, заключена с девет ключа. Стана нервен и

раздразнителен. И ако вкъщи се въздържаше да избухне, с Евгения се държеше

понякога твърде рязко, проявяваше неоправдана ревност, търсеше да я улови в

някакво прегрешение. Като не намираше повод, обвиняваше я за миналото й. Едно

закъснение  на срещата, един поглед встрани стигаше, за да я подозре в безразличие и

във всички грехове, които му дойдеха наум. За нея той бе заложил всичко - душевния

си покой, честта си, живота си, и му се струваше, че онова, което получава от нея, е

винаги недостатъчно… Скулите му се изостриха, очите му добиха напрегнат, трескав

блясък. Все по-често изпиваше чаша ракия - сам или в компанията на Колев. Но и

това не помагаше.

Към началото на есента почувства, че ако нещата се развиват все  така, ще полудее

или ще си пръсне черепа. Трябваше  да вземе някакво решение, как да постъпи - все

едно за добре или зле. Беше твърде опустошен, за да мисли за своето щастие. Не беше

ли най-просто да се откаже от Евгения и да се примири със съдбата си?

Криза изживяваше и Евгения. Тя жалеше Светозар, страдаше заедно с него. В нея  се

беше родило едно майчинско чувство, което преливаше нова нежност в обичта й.

Струваше й се понякога, че би намерила сили да изчезне отново от живота му, ако би била уверена, че по такъв начин ще му спести страданията. Но какво ще стане с нея? Тя жалеше и себе си и често я хващаше яд на неговата нерешителност - да не причини страдание никому. А би ли го обичала, ако не беше толкова честен в чувствата си?

Беше неделен преди обед. Двамата се срещаха в сладкарницата, която често

посещаваха. Евгения закъсня половин час и дойде задъхана - неуспяла да излезе

навреме, защото Сотиров я задържал. Искал да си изяснят отношенията. Това го

правел за пръв път, макар че тя неведнъж му загатвала за възможността да се

разделят. Сега направо му казала, че няма право да живее под един покрив с него.

Съобщила му и причините…

-А той?

-О, той е особен човек. Понякога ми се струва, че не мога да го разбера. Отначало се

разплака, заплаши да ме убие… После ме помоли да не обръщам внимание на думите

му. Поиска само да почакам още малко, да размисля…

Евгения беше все още под въздействието на тоя разговор. Лицето й - бледо, не бе

сложила даже малко грим и в тъмната рамка на косите й то се открояваше мраморно-

бяло. На Светозар му се стори сега по-близка и по-мила от всякога. Той я гледаше

мълчаливо с тъга, и мислеше за това, което трябва да й каже след малко. Когато тя

протегна ръка над масата и я сложи върху неговата, той само бегло помилва пръстите

й.

-Евгения, ето какво…

Внезапно замлъкна. Тя бавно отдръпна ръката си.

-Имаш да ми кажеш нещо, мили?

Той не откъсваше очи от чашката с коняк.

-Имаш да ми съобщиш нещо лошо?

По погледа, който й отпрати тя разбра:

-Долавях, че напоследък криеш някаква мисъл от мен. Говори.

-Евгения, трябва да се откажем един от друг. Вече не издържам…

Тя побледня още повече, но го гледаше спокойно макар и тъжно, сякаш бе очаквала

това. Запита тихо, с някаква страшна умора:

-Защо трябва?

-Защото дойдох до извода, че всичко е напразно… Ти разбираш… Не може да градим

щастие върху нещастието на другите.

-И няма да се виждаме никога вече?

-Не, Евгения. В случая има две възможности и нищо по средата… Това са безцелните

мъки, безкрупулният егоизъм, вечната лъжа… Цял живот съм вярвал, че човек трябва

да живее открито и честно. Винаги съм ненавиждал лицемерието… Не ме осъждай, не

мога.

-Мили, ти погубваш и мене, и себе си! - изрече тя задавено.

Нищо повече. Огромните й очи, искрящи преди малко, бяха потъмнели и угаснали.

Светозар я изпрати този път до входа на дома й. Не помислиха и да се пазят от

чужди погледи. Какво значение имаше това сега, когато всичко бе загубено? Той я

прегърна силно. Задушаваха го сълзи.

-Сбогом, мила Евгения!

Тя не го пускаше от прегръдката си. Трепереше и се притискаше в него.

-Мили, какво правиш, какво направи? Как ще се живее…

-Сбогом, мое момиче!

Той я откъсна от себе си и избяга на улицата. Влезе в първата кръчма, която намери.

Няколко дни Светозар не яде, не говори, не спа. Даже децата си не посегна да помилва. Ходеше мрачен и подпухнал.Често се спираше, за д се сети накъде да тръгне или какво му предстои  да върши. Известна утеха му носеше само мисълта, че има смърт. Стига да поиска… Едно дръпване на спусъка, и ще настъпи онова голямо нищо, което и без това чака всеки роден на този свят. Има ли значение дали то ще дойде сега, или след някакви мизерни трийсетина години?

На два пъти се напи до безсъзнание. Колев го довеждаше до дома му и по целия път

го ругаеше:

-Баба си ти, драги, а не мъж. Я се виж на какво приличаш… Най-после грабни я тази

твоя хубавица и избягайте някъде, вдън горите, докато поумнееш. А така какво?

Искаш да пропаднеш ли? Заради една фуста? Е, пропадай тогава, глупак!

Светозар не отговаряше. Нямаше смисъл да говори. Нима някой би могъл да прозре

ужаса, който го душеше - този страх пред един живот, загасил всичките си светлини за

него?

Милена го гледаше потресена и плачеше:

-Най-после да се разделим, щом не можеш иначе. По-добре децата да растат без

баща при жив баща, отколкото… Не искам да се погубваш, Зарко, не искам, моля те!

Тази нейна готовност да му помогне го смазваше, озлобяваше го. Да, да, тя е добра и

разумна и всички наоколо му са добри и разумни хора. Само той е нравствен урод  и

няма право на щастие… Няма ли право? Кой е казал това? И каква е тази жестока

справедливост, която покровителства едни и унищожава други?

Заслепен от гняв срещу несретната си съдба, той не подозираше, че жестоката

справедливост е в самия него, а не в обществото, което обвинява…

Две седмици след раздялата с Евгения той се запъти към малката алея над рибното

езеро. Отиде там с една последна надежда, блещукаща неуверено и смътно под студената пепел  на отчаянието. На тръгване мушна в джоба си споменът от Пражкото

въстание - един малък никелиран броунинг, подарен му навремето от Чепичка, същия

чешки студент, който го бе запознал с Евгения. Тогава той не успя да гръмне с него.

Заедно с други въстаници охранява два дни един диспансер,където лежаха ранени, но

пистолетът не му потрябва.

Докато вървеше към парка, Светозар намери сили да се усмихне: ето, че пистолетът

ще свърши работа… Усмихваше се и на хитростта си, защото бе избрал за тази последна разходка часа, в който неведнъж се бяха срещали с Евгения. Когато стъпи на алеята, той забрави всичко. Евгения беше там, на тяхната пейка. Тя нададе слаб вик и се спусна към него…

След като се успокоиха,Евгения каза:

-Аз скъсах с Петър. Сега живея у брат си, инженера, до Централната гара. Той не е

женен, можеш да идваш, когато поискаш. Идвай, мили. Всяка минута, която минава без

теб, е страшна…

Светозар тръгна към дома си, уверен, че е намерил изход от пропастта. Стигна до

Перловската река и закрачи по чистия паваж край нея. Свечеряваше се. Слаб вятър

шептеше на  дърветата. Последните блясъци на залеза, хвърляха позлата върху листата

на трепетликите. Люляковите храсти по брега смирено се събличаха и мечтаеха за

пролетта. За нея мислеше и Светозар. С нея бе дошла някога любовта, с нея щеше да

започне и второто му съществуване.

Пистолетът в джоба му натежа. Той напипа студеното желязо и трепна. Извади го,

Огледа се и със сила го запрати в реката.

Както винаги, завари Милена вкъщи. Приспала децата, тя го чакаше. Каза й:

-Знам, че постъпвам зле с тебе, но нека се разделим като приятели… За децата си

винаги ще се грижа.

Милена го изгледа продължително и отвърна с неочаквана твърдост :

-Моля те, не се безпокой за нищо. Хайде, прави своите постъпки. Няма да ти преча и

няма да се оплаквам никому, но децата няма да ти дам…

9

Светозар Стойков минаваше тридесет и шестте, когато започна да вярва, че животът му

отново ще се уреди. Страдаше, но бе решил да разсече примката, която го душеше

през последните  две години. Още малко мъки, още малко кръв от сърцето и… всичко

ще мине. Милена вече не гледаше толкова трагично на своята участ. Може би и децата

някога ще го разберат. На моменти Светозар дори се удивяваше: толкова време бе

усложнявал нещата, когато решението наистина можеше да бъде само едно?

Но ето че се явиха и някои нови малки усложнения, които не зависеха от него.

Както обикновено става, историята му се беше разчула много преди той да разбере

това. Разказвана от ухо на ухо, тя се бе превърнала в сензация - за приятелите, за

колегите от проектантското бюро, за близки и далечни познати. И как да се избегне

сензацията! Светозар Стойков, способният архитект, скромният човек, примерният

съпруг и баща, образецът на един малък свят - този мил Светозар в Стойков си имал

любовница!

Шушукаше се навсякъде - в коридорите на проектантската, в ресторанта на чаша

вино, в квартала. Шушукаше се по домовете, когато съпругата, връщайки се от

редовната среща на тъмния ъгъл, с невинна усмивка лягаше при мъжа си, на другарски

срещи, когато след първите тостове е приятно да се разкаже пикантна новина. Тази

новина веселеше мъжете и гъделичкаше любопитството на жените. Това беше един

скандален случай, който всеки приема и разказва на драго сърце, защото му дава

възможност да се почувства  праведен…

Ех, братко мой, и ти си бил като всички! Излиза, че ние не сме по-лоши от тебе. Ти ни

смяташе  за лицемери и еснафи и с поведението си показваш, че не зачиташ нашето

мнение. Тук е твоята грешка, драги. Ти надценяваш силите си. Ти не си бог, а обикновен смъртен, и ние ще ти докажем това - не ние, а ти си еснаф. Не вярваш ли?

Повярвай. Защото ние сме мнозинството и ако всеки от нас изрече една лъжа по пет

пъти, тя става истина. Нещо повече - тя става правило на общественото поведение. Но

нека не избързваме, гражданино Стойков. Върви по своя път и сам ще се убедиш в

нашата правота…

-Чухте ли, чухте ли?

-Какво?

-За Светозар Стойков…

-Ух, ти късно живееш… А тя поне хубава ли е?

-Не ти е работа!

-Хи, хи, ще рече, не е сбъркал уважаемият колега.

-Но не знаете най-веселото. Нашият Минчо ги видял като се целували на улицата.

-Хайде, бе!

-Честна дума, поред бял ден… Според мен това вече не е любов, а умопомрачение. Абе, човече божи, паднало ти е хубаво късметче от лотарията, разбирам. Ама кой те бие по главата да вършиш тия работи пред очите на публиката?

-Виж го ти милия Светозар! Пък минаваше за светец…

Светозар се досещаше, че хората знаят, макар че пред него всички мълчаха като по

сговор. На лицата на мъжете улавяше понякога съучастнически усмивки. Жените го

гледаха с повишен интерес, и когато отминаваше, събираха глави и си шепнеха.

Познатите му неизменно го питаха за здравето на жена му - надяваха се да доловят в

отговор потвърждение на слуховете.

Веднъж на улицата го срещна доктор Петков.

-Здравей, Зарко! Как е драгоценното? Виждаш ми се нещо отслабнал.

-Възможно е.

Доктора го тупна по рамото и се поухили:

-Чувай, препоръчвам ти да се храниш по-добре и да не вземаш  работите толкова

навътре… Това е животът. Щастие и нещастие няма, има скука и разнообразие на

впечатленията. Ха-ха, знам, че ти не си съгласен. Но за един безспорен факт… Известно ли ти е кой е поддържал брака в добро състояние от самата древност насам?  Хетерите и развратните весталки, уважаеми, дамите, които упорито нарушават брачния договор. Ако не бяха те, от семейството отдавна да не е останало и следа. Мъжете щяха да изобретят обществени инкубатори за раждане и отглеждане на децата, за да си осигурят свобода на действие… Ха-ха-ха. С една дума, гледай си кефа и си пази нервите. Всичко е от лукавия.

Светозар побърза да се сбогува. Отмина с чувството, че някой е прекарал по лицето

му нечиста длан… Но повече от това не бе му  се случило да чуе, пък и той много не се

тревожеше за мнението на околните. Беше достатъчно погълнат от собствените си

грижи.

Така бе до момента, в който се разчу, че се разделя с жена си. Тогава избухна

неочаквана буря и трябваше да преживее ред неприятности.

След първото явяване пред съда, Светозар получи анонимно писмо. Бе подписано с псевдонима „Доброжелател”. Започваше с няколко фрази, които издаваха изненадата и възмущението на автора от постъпката на Светозар Стойков. Следваха няколко практически съвета да се вразуми, като се припомняше уважението, с което грешникът се е ползвал в обществото до момента на  падението си. В останалата част на писмото „Доброжелателят” излагаше биографични подробности за Евгения. Тя беше окачествена като „лекомислена жена, която Пловдив добре познава”, и бе наречена с няколко неласкави прозвища, най-мекото от които беше „подла развратница”. Беше изровена ученическата й история с инженера, знаеше се и това, че сега е “държанка на един доцент”. За такава ли жена Светозар Стойков погубва семейството си? Да не е посмял да го направи, иначе честните хора ще го заплюят…

Със същата поща анонимно писмо получи и Милена. „Една искрена ваша приятелка”. Тя умоляваше и заклеваше Милена да не дава развод на своя самозабравил се мъж и да направи всичко, за да спаси семейството си. Припомняше й че това не е само неин личен, но и обществен дълг. Накрая „приятелката” привеждаше пример от своя собствен опит: „На кого не се случва да се развълнува от красивите очи на чужд мъж или жена? Ще ви призная, че преди години аз самата бях влюбена в един художник и дори сгреших с него. Но нито мъжът ми, нито аз се решихме на развод, защото съзнавахме, че семейството стои по-горе от всичко  друго” и т.н.

Тези писма още същата вечер дадоха своя положителен резултат. Милена, чиято рана бе отново разчоплена, се разплака, после подхвърли няколко ядовити реплики на мъжа си и цяла нощ не мигна. Светозар се разхождаше из хола с пламнала глава, и напразно се опитваше да открие кой би могъл да бъде авторът на анонимката.

Двамата не можаха  да се сдържат даже пред децата. Светла ги гледаше с уплашени

очички, а Бойко плачеше заедно с майка си и повтаряше:

-Няма де се карате, няма да се карате! Чувате ли? Не искам…

Но с това събитията далеч не бяха приключили. Двете анонимни писма се оказаха

само боен сигнал за общо настъпление.

То почна най-напред с атака от страна на най-близките приятели на семейство

Стойкови. Приятелите не само престанаха да посещават дома им, нещо което все още

можеше да се разбере, но и започнаха да ги избягват. Светозар отначало се усмихна

снизходително: какво да се прави, нещастието винаги е плашило и отблъсквало

хората. Но излезе, че причините на тази изолация бяха по-сериозни. Скоро Колев

съобщи, че Рангел Костов в един разговор казал:

„Зарко се изложи, не очаквах това от него. Туй, което прави не е по комунистически…”

По този случай Колев добави от себе си:

-Ти не се тревожи, драги. Има една арабска поговорка: „Лошият приятел е като

сянката - явява се само в слънчево време”.

Тази мъдрост никак не утеши Светозар. Той бе огорчен и потиснат и прекара още

една безсънна нощ. За пръв път се замисли за това, което го очаква занапред, след

като Рангел, който винаги му се бе клел в добри чувства, отсега го осъждаше.

Отдръпнаха се, макар и по-внимателно и Петкови. Жената на доктор Петков, която

допреди месец бе всекидневна гостенка на Милена - и канена, и неканена, разреди

посещенията си и най-после престана да идва. Не се вестяваше и докторът.  Все от

Колев  Светозар научи, че собствено докторът не го осъжда, но не смее да му се

обади, защото жена му го заплашва със скандал, ако не прекъсне връзките си с него.

Той бе вече лош пример, който може да зарази и други мъже.

Единствено Колев го търсеше всеки ден. Не пропускаше случай да поприказва с него

на работата или след работно време. Този грубоват мъж, който обичаше да говори

резки истини, но ненавиждаше цинизма, прояви неочаквано съчувствие и морална

подкрепа. Но престана да идва у дома му.

-Да ти кажа право, не мога да ви гледам двамата. Аз ви бях свидетел едно време, аз

ви ожених, дявол ви взел!…

Страняха от Светозар и в службата. В негово присъствие мъжете изпитваха някакво

чувство на неловкост. Но жените, особено омъжените, бяха направо възмутени и го

поздравяваха съвсем хладно или му обръщаха гръб, доколкото това им позволяваше

йерархията.  Тяхното отношение към него в случая се основаваше не толкова на

морални, колкото на чисто практически интереси. Как смееше наистина той да постъпва по такъв безобразен начин с жена си? Какво би станало, ако мъжете им също

почнат да ги изоставят и да търсят по-красиви от тях? Докъде  ще стигнем? Може ли да

се живее на този свят без чувство на сигурност? Любов ли? Хайде де, глупости! Като му се скита, да скита, всички мъже го правят - кой повече, кой по-малко. Но да се

развеждаш заради някакви си фантазии!…

Един празен кръг се затваряше около Светозар Стойков точно тогава, когато имаше

най-много нужда да се опре някому. Това го караше още повече да избягва хората, да

се крие от погледите, да се чувства  изключен от своята среда.

Оставаше му Евгения, единственият човек, на когото можеше да довери  и сподели

неприятности си. Сега те се срещаха всеки ден. Тя знаеше откъде минава, за да отиде

на работа, и често сутрин го причакваше на някой ъгъл - да го зърне макар за миг.

Разбираше какво става в душата му и правеше всичко, за да му даде повече топлина…

А той си казваше, че може би действително истинското щастие се изкупва със страдание, и беше готов да го понесе. Той обади на Евгения за анонимните писма без да

спомене онова, което се отнасяше до нея. Но един ден тя дойде на следобедната им

среща угрижена и тъжна.

-Знаеш ли, че и аз получих анонимно писмо?  Тоест, не аз, а брат ми… Чудно как са

научили адреса му.

-И какво?

-Нищо, ругаят ме. „Доброжелателят” ме заплашва с интерниране като неморална

жена. Заповяда ми да се откажа от теб… иначе щял да се отнесе до милицията.

Светозар беше потресен. Не толкова от обидата, с която жигосваха любимата му,

колкото от свирепата дързост на неизвестния „Доброжелател”. Кой даваше право на

този човек да се меси така самонадеяно и грубо в живота на другите? Кой беше тоя

непреклонен и тъп пазител на обществените нрави, който заплашваше и може би

имаше силата да изпълни заплахата си? Подобно на средновековен инквизитор

изпращаше мрачните си предупреждения, а ръката му, насочвана от някакви

непоклатими мисловни норми, се протягаше към гърлото на двама души, търсещи

малкото си човешко щастие. Този човек криеше името си - така постъпват подлеците

или хора, които дълбоко в душата си не вярват в своята правота, но които са решени на

всяка цена да постигнат целта си. Този човек се представяше като приятел, а се

държеше като враг. Кой беше той?

Светозар се тресеше от гняв. Спореше в ума си с „Доброжелателя”, предизвикваше

го на открит бой, заплюваше го публично. Но онзи беше невидим и да се бориш с

такъв враг е безнадеждно.

На другия ден Светозар стоеше умислен над едно изчисление, когато телефонът на

работната му маса иззвъня. Викаше го при себе си архитект Стефанов.

-Още не съм готов - предупреди Светозар.

-Нищо - чу се в слушалката -  искам да поговорим по друг един въпрос.

Когато Светозар влезе в кабинета му, Стефанов стана иззад бюрото.  Прекара пръсти

през побелелия си гъст алаброс. Подаде ръка и му посочи стол. Светозар седна.

Погледна  го въпросително. Стефанов остана прав. Известно време се разхождаше из

кабинета, сякаш бе забравил присъствието на колегата си. После неочаквано се спря

пред него. Гледаше го  отгоре надолу с недоверчиви изучаващи очи. На Светозар му

стана неприятно. Стефанов го бе гледал така само веднъж - миналата година, когато

му направи бележка за несполучения проект.

-Виж какво - продума Стефанов с усмивка, която навярно трябваше да смекчи

думите му. - Не обичам да се бъркам в такива работи…искам да кажа, в личния живот

на хората. Но твоят случай ме засяга твърде много. Знаеш какво е отношението ми към

теб… Затова и смея да те попитам - вярно ли, че се разделяш  с жена си?

Светозар го погледна втренчено и се поколеба - да му отговори ли, или да стане и да

си излезе. Но архитект Стефанов не беше човек, който би задал такъв въпрос от празно

любопитство.

-Вярно е.

Стефанов привлече един стол и седна до него - коляно до коляно.

-Сигурен ли си, че постъпваш добре?

-Да. Всъщност не зная дали е добре, но иначе не мога да постъпя.

-Хм, виж какво, Стойков - наведе глава старият архитект, сякаш се срамуваше от

нещо. - Мисля, че правиш грешка. По-стар съм от тебе и ще ти го кажа - голяма

грешка. Съзнавам, че сега съветът ми едва ли щети въздейства, но много ми се иска да

ти помогна. Зная, че има замесена друга жена, говори се тук… Слушай мене, не си

съсипвай живота. Аз повече от  теб съм видял и патил. Преживял съм подобно нещо,

… И ще ти кажа: няма смисъл, Стойков. - Стефанов сложи ръка коляното му.

- Винаги ще се намери жена, която ще ни развълнува, ще ни накара да зацвилим.

Интересни жени - колкото щеш. Но сигурен ли си, че онази, другата, струва повече от

собствената ти съпруга? Жени… Всички те си приличат, уверявам те, и в нито една ти

няма да намериш повече от онова, което сега имаш. Дори когато са много красиви и

умни, не си струва да си разваляш живота заради тях. След няколко години и ти ще

разбереш, че всички тези работи са суета.

-А кое не е суета?

-Работата, нашата работа например… Това,  в което осъществяваш себе си и което е

добро за другите. Впрочем, ти знаеш моето верую: три пъти мери, веднъж режи.

Изобщо… няма смисъл, вярвай ми.

Светозар слушаше, смръщил вежди. Този добър човек също искаше да му помогне…

За него всички жени бяха еднакви, пък и как иначе би могъл да разсъждава човек на

петдесет години?

Той стана от стола си.

-Нещо друго ще ми кажеш ли?

-Друго? -Стефанов поклати глава - Да, позволи ми още две думи. Боя се, че ще си

имаш неприятности. Тази сутрин при мене беше Денев, казвам ти го съвсем

поверително. В партийното бюро се е получило някакво писмо около твоя случай,

навярно ще те викат за обяснения… Това е, така да се каже, практическата страна на

въпроса, а тя не бива да се пренебрегва, нали?

-Очаквах това - каза хладно Светозар - Благодаря ти.

Той наистина предвиждаше, че няма да му се размине така лесно, но макар, че го

очакваше, когато излезе от кабинета на Стефанов, смътен страх го полази. Този страх не беше страх от партийно наказание. Не беше дори обикновено усещане на потръпване пред унижението, на което ще го подложат - да обръща душата си наопаки пред чуждите хора. Това беше страх от нещо много по-неопределено, неясно, изправящо се като чудовищна сянка на неговия хоризонт. Тази сянка нямаше форма,

нямаше образ, нито име, също както неизвестният „Доброжелател”. Светозар не се

съмняваше: дори ако писмото до партийното бюро не беше негово дело, то във всеки

случай бе вдъхновено от неговата воля… На минути се упрекваше в преувеличена

чувствителност, но не можеше да се освободи от мисълта, че поразяващата  ръка на

„Доброжелателя” ще му донесе нещастие.

Вечерта, след раздялата с Евгения, Светозар се отби в аперитива, който не бе посещавал вече цял месец. Пи ракия на едри глътки, седнал в един ъгъл на заведението, докато престана да усеща оловна тежест в главата си.

Два дни по-късно, към края на работното време, партийният секретар Денев надникна в стаята му и го покани да се яви на заседание на партийното бюро. Макар, че се бе приготвил за предстоящата сцена, Светозар отново изпита омерзение и погнуса - от себе си и от околните. Неговата драма добиваше облика на фарс, в който самият той играеше ролята на смешника с трагична маска. Той имаше вече ясна представа как изглежда сърдечната му история в очите на другите. Какво беше той за тях? Един мъж, който напуска жена си заради любовницата. Един заслепен и безотговорен баща, който изоставя децата си. Десетки мъже постъпваха точно така и хората бяха склонни да виждат само тази страна на фактите. Какво беше за тях Евгения? Една безсъвестна, развратна жена, една безскрупулна рушителка на нравите.

Какво можеше да възрази Светозар на това? Че той обича тази жена и тя го обича… Той разбираше колко несигурен и недействителен е този аргумент в нашия благоразумен и добродетелен век, когато хората не вярваха вече на православните  и католишки представи за семейството, но ги изповядваха под друга форма. И защо не? Да мислиш и да чувстваш едно, а да говориш друго - това беше почти закон на поведение в обществото и Светозар Стойков знаеше, че не може да разчита на снизхождение.

Любов ли? За любовта наоколо му се говореше ту с лека насмешка и пренебрежение,

ту с такъв открит цинизъм, че го обхващаше страх. Никой не се стреляше, не загиваше

от любов - поне той не знаеше такива случаи. Ако архитект Стефанов е прав? Ако

наистина всичко е само една илюзия, една изящна цивилизована обвивка на простия

биологичен нагон? Какъв смисъл има тогава животът на човека? Съхраняването  на

човешкия род? У инфузориите то става чрез деление и това е много по-мъдро…

Тези разсъждения му се натрапваха всеки път, когато срещнеше учудените и

осъждащи погледи на околните. Тогава той усещаше, че от тях го отделя прозрачна

стена, през която се вижда, но не се чува, и едно страшно чувство на самотност го

сковаваше. Това  чувство го обхвана и сега, когато му предстоеше да отговаря пред

партийното бюро. И той реши да говори само за фактите, които могат да се възприемат

с петте сетива.

В работната стая на Денев, която служеше и за заседателна на партийното бюро,

Светозар завари четирима от петте членове на бюрото.Освен Денев тук бяха

деловодителят Киров, стар комунист и бивш електротехник, сега пенсиониран;

кадровичката Пенчева - сравнително млада жена, със сухо лице и тънки устни,

плоскогърда и с необикновено широк таз, която в черната си вълнена рокля странно

наподобяваше врана; архитект Тодоров, представител на най-младото поколение

архитекти в проектантската. Кръглолик, със светли коси, причесани на път,          имаше

съвсем момчешки  вид. Беше му пряко подчинен, уважаваше го. Когато Светозар

влезе, той отвърна смутено  на поздрава му, а след това през цялото време не

погледна към него.

Щом Светозар седна, Денев престана да прехвърля хартийките пред себе си. Почука

с пръсти по масата, извърна  се към останалите членове на бюрото и попита:

-Да почваме ли?

-Няма какво да се бавим - обади се нетърпеливо Пенчева.

Светозар я погледна насмешливо. Припомни си когато преди време в службата се

говореше под сурдинка за връзките й с архитект Балев, един грамаден горило-

подобен мъж, глава на петчленно семейство…

-Другарю Стойков - гласът на Денев прозвуча официално  и Светозар направи усилие

да се съсредоточи. - Вие сигурно се досещате защо ви викаме. Партийното бюро има

сведение, че се развеждате с жена си. Вън от това получи се писмо, анонимно. На

анонимни писма поначало… - Денев наблегна на думичката - да, поначало не се

обръща внимание. За съжаление, в случа писаното съвпада с фактите и ние като

партийно бюро, сме длъжни да се намесим…

Това, че Денев му говореше на „вие”, накара Светозар веднага да се почувства

подсъдим. Той прекъсна секретаря:

-Нека не удължаваме процедурата, Денев. Какво иска партийното бюро от мен? Да

знае дали се развеждам? Да, развеждам се.

Деловодителят Киров поклати глава неодобрително и се поизкашля. Младият

архитект Тодоров погледна шефа си тревожно, сякаш искаше да го предупреди за

нещо, но не каза нито дума. Пенчева плесна ръце. Беше ококорила очи  от небивала

изненада.

-И как го казвате само, другарю Стойков! - възкликна тя.

-Партийното бюро е правилно осведомено - каза Светозар, без да й обърне внимание.

-Мисля, че няма с какво да се гордеете толкова - подхвърли Пенчева.

Светозар продължи да се преструва, че не я чува. Беше удовлетворен - от тънките

й устни остана само една бледа ивица.

Денев отново чукна с пръст по масата  да го подкани:

-Кажете ни нещо за причината на развода - Сивите му немигащи очи го гледаха

настойчиво. Късите изрусели ресници изглеждаха като набодени трънчета.

-За причините не желая да говоря.

Денев вдигна изненадано вежди и се обърна към него с цялото си тяло, сякаш късият

врат му  пречеше да обърне главата си в желаната посока.

-Виж, тука грешите, другарю Стойков, грешите - каза той с лека подигравка. - Държите се като човек, комуто косъмът не е чист…  Партийното бюро има сведения, че

сте зарязали семейството си заради някоя си Евгения Радева. Така ли е?

-Така е.

-Хм!…

Денев си записа нещо на едно листче. После обиколи с поглед членовете на партийното бюро.

-Имате ли въпроси, другари?

Въпроси нямаше.

-Изказвания?

Първа вдигна ръка Пенчева.

-Аз мисля, другари, че другарят Стойков се държи непристойно пред бюрото. - Тя

оправи полата на роклята си и се приготви да говори. - Предлагам да му се направи

бележка. Второ: другарят Стойков е нарушил нашия комунистически морал и не

проявява никакви, ама никакви признаци на разкаяние. Той е изневерил на жена си и

отгоре на това я напуска. Може ли така? Знаете ли какво се приказва за него в

службата? Хората го сочат вече с пръст, а той нехае… Другари, аз лично съм възмутена…

Тя говори още много, но Светозар не слушаше. Той се отпусна на стола си и изведнъж всичко му стана безразлично. Трябваше да стане това, да мине най-сетне… И ще мине, по дяволите.  Той дори се опитваше  да си представи Пенчева в прегръдките на косматия архитект Балев. Стана му противно. Затвори очи. Какво значение имаше,

какво ще каже Пенчева?

Изказа се и деловодителят Киров, който поглаждаше от време на време прошарените си мустаци, докато говореше.

-Май че не бива да бързаме с наказанията… Другарката Пенчева се излита. Пък и никой от засегнатите не се е оплакал в нашето бюро… Хората говорели… Хората винаги говорят нещо, нямат си друга работа. Не казвам, че одобрявам развода на Стойков, не. Но пък не можем да вържем човек с въже за жена му я… Ами ако тя е

съгласна да се разведат? Нека се развеждат тогава, какво си пъхаме гагата в тая

работа….

-Тодоров, ти! - сви устни Денев.

-Аз мисля,че… другарят Киров е прав - отвърна Тодоров с поглед забит в обувките

си. -  Друго нямам какво да кажа…

-Тогава аз ще кажа - Денев изпухтя и се намести на стола си - Струва ми се, че случаят е ясен… Партийното бюро, другари, нашата партийна организация не може да остане индиферентна, както предлага другарят Киров. Напоследък Киров изобщо проявява един либерализъм, върху който трябва да помисли. Чини ми се, че с него също трябва да се поприказва. В партийното бюро той, кажи-речи, по всички въпроси е на особено мнение…

-Каквото мисля, това говоря! - обади се сърдито Киров. - Говоря по съвест, ти не ме

плаши! Майстор си ти на големите приказки…

-Нямате думата, Киров, сега аз говоря. И така… Нямало значение как гледали хората

на Стойков? Не, има значение, щом се касае до партиен член. Ако не беше се разчула

неговата история - друг въпрос. Но тя се разчу. Другарят Стойков не е кой да е… Значи

толкова по-строги трябва да бъдем. Между впрочем сега е ясно защо другарят Стойков навремето, помните ли, така горещо се застъпваше за Попова… Ясно защо. Но това е минало свършено и ние няма да се впускаме в ненужен разбор… - Денев тържествуващо погледна Светозар. - Ние трябва да  помогнем на другаря Стойков,

другари, да  го спасим от наклонената плоскост, по която се е подхлъзнал…  Как? Нека

той размисли върху поведението си и след ден-два да ни съобщи окончателното си

решение.

-За мен въпросът е решен. Повече няма какво да съобразявам - каза Светозар.

-Много добреее - продължи Денев, сякаш доволен от отговора му. - Смятам, че

другарят Стойков трябва своевременно да се откаже от развода. Смятам, че е длъжен

да укрепи семейството си и да скъса  незабавно връзките си с въпросната Радева. В

този смисъл партийното бюро го предупреждава…

Светозар, целият лумнал от възмущение, скочи от стола си. Един миг гледаше

квадратната глава на секретаря и през ума му минаваха най-обидни думи, но се

овладя.

-Вашите препоръки, другарю Денев, са напълно излишни, защото не смятам да ги

изпълня.

Свободен ли съм?

-В такъв случай бюрото ще отнесе въпроса до партийната организация. Няма да

търпим в редовете си битово разложение, другарю Стойков. Свободен сте!

Светозар излезе бързо и захлопна вратата след себе си.

10

Две седмици след това  партийната организация при проектантското бюро се

занимава със случая Светозар Стойков. Той не можа да овладее разбитите си нерви.

Когато му дадоха думата стана и пламнал от гняв, отказа да даде каквито и да било

обяснения. Това  раздразни мнозина, които се готвеха да го защитят. Гласовете за

наказание се увеличиха. Денев държа блестящо слово за моралното достойнство на

комуниста…

През време на събранието, което не трая дълго, Светозар седеше вцепенен на стола

си до вратата  и мълчеше. Думите на говорещите не стигаха до него. Не усещаше

ръката на Колев, който  стискаше  неговата от време-навреме. Накрая събранието

гласува за „мъмрене”. Колев му прошепна:

-Леко се отърва… Обичат те хората, дяволе.

Едва, когато се намери на улицата, Светозар разбра смисъла на станалото: беше опозорен публично!  Чистите му подбуди, желанието да живее честно, страданията му

- нищо от това не стигна до хората и те никога вече нямаше да погледнат на него както

досега. А може би наистина не беше вече същият Светозар Стойков, някогашният

Светозар, човекът с благородно сърце и чиста съвест?

Навън духаше хаплив февруарски вятър. На места по пътя снегът беше заледен и

хлъзгав. Светозар често се хващаше за Колев да не падне. Тези движения сякаш го

върнаха към живот.

-Асене, да вървим да пийнем по нещо, а?

Колев само въздъхна и кимна в съгласие.

С наближаването  на второто явяване пред съда едно болезнено напрежение, една

смътна тревога все повече растеше у Светозар Стойков.

Видими причини за това нямаше. Анонимните писма секнаха, сякаш „Доброжелателят” бе изгубил интерес към съдбата на семейство Стойкови. Хората започнаха  да свикват със сензацията и тя престана да е сензация. Милена се държеше по-бодро отпреди. След продължителна преписка с родителите си тя обади на Светозар, че ще отиде да живее при тях в Бургас.

-Би ли имала нещо против, ако от време навреме идвам да ви видя? Не бих искал

децата да ме забравят - попита Светозар.

-Виждаш ли, аз вече мислих за това… Не бива да идваш, поне първите две-три години. Децата трябва да свикнат без тебе и по-добре е това да стане наведнъж… След време, когато почнат да разбират, ти пак ще ги виждаш. Така ще е по-разумно.

Светозар не възрази. Чувстваше, че няма право да предявява искания. При това Милена се бе заела да подготви децата за раздялата, като им внушаваше, че „татко” ще замине за дълго време в „чужбина”, а през това време те ще бъдат на гости при баба и дядо…

Нещата като че приемаха своите неизбежни, естествени очертания. Още няколко

дни и всичко ще се реши. Светозар ще заживее нов живот. Милена се е примирила

вътрешно и може би също ще намери своето щастие. Всеки ще заеме новото си място

в живота, раните ще заздравеят, нарушеното равновесие ще се възстанови…

И все пак, тревогата у Светозар нарастваше, като се предаваше и на Евгения. И на

двамата им се струваше, че невидимата опасност не беше отминала, че се беше

притаила някъде и дебнеше стъпките им. Едно чувство на несигурност, една боязън

пред бъдещето тровеше душите им. Светозар се стараеше да го потисне, но не и

Евгения, която често изказваше опасенията си.

-Напразно се безпокоиш - уверяваше я Светозар. - Какво повече би могло да се

случи? Най-тежкото мина. Обругаха ни, оплюха ни вече достатъчно.Мисля, че са ни

оставили на мира..

-Докато не те видя при себе си - казваше тя, - докато не бъдем в един и същи дом,

няма да се успокоя. Защото ми се струва, че това е невъзможно, че никога няма да

стане! Ужасно!

Чувство на несигурност гризеше и неговото сърце. И така се яви пред Съда. Той не можеше и да допусне дори, че това негово усещане не се различаваше твърде от останалите, които се намират на подсъдимата скамейка по същия повод. Бракоразводното дело на Светозар Стойков приличаше на много други, при които липсват видими причини за развод. Според закона скъсването на сърдечната връзка между  мъжа и жената не представляваше никакъв повод  за освобождаване от брачни връзки. Нужно бе доказано прелюбодеяние или поне систематически побой над един от съпрузите…

Всъщност адвокатите на двете страни бяха добре подготвили всичко. Свидетелите на

Милена доказаха неморалния лик на Светозар, а неговите пък - нейния нетърпим

характер. Адвокатите повториха техните показания, изказваха свои предположения и

оценки, и споменаха съответните членове на закона. Публиката хихикаше и шушукаше

помежду си. Председателят на съда, възрастен мъж с добродушни хитровати очи,

повдигаше удивено вежди, а в ъгъла на устните му стоеше една тънка усмивчица. Той

прикри лицето си с папката и прошепна нещо с единия, после с другия от членовете на

съда.

Светозар, напрегнат до краен предел, се опитваше да изглежда спокоен и главното -

да не срещне ничий поглед. За сетен път се видя унизен и оплют. Думите на свидетелите бяха падали върху него като дъжд от камъни и той не усещаше здраво

място в душата си. По-скоро да свърши това последно мъчение! По-скоро да напусне

тази проклета зала, където десетки очи следяха всяко трепване на лицето му, опипваха

го жадно, разпъваха го! Осмели се да погледне с крайчеца на окото си Милена.

Застанала на няколко крачки от него, до своя защитник, тя беше смъртно бледа, сякаш

не дишаше.

Той наведе глава. Спазма стегна гърлото му. Усещаше, че му прилошава. Ето председателят на съда тупна папката пред себе си. Светозар направи усилие да погледне към него - от този човек, от това, което ще каже сега зависеше животът му…

В този миг при вратата на съдебната зала се вдигна шум. Бе влязъл някой, когото

разсилният не пускаше, и този някой бе повишил тон. Председателят проточи шия.

-Какво става там? Затворете вратата, тук не е пазар!

Светозар се обърна нататък и изведнъж дъхът му секна. По пътеката между скамейките на зрителите идеше Рангел Костов.

Не беше виждал тоя  бивш приятел повече от три месеца и бе започнал да забравя

образа му. Но Рангел не бе се променил - къс, набит, енергичен в походката си, със

строго свити вежди, сякаш след миг ще отвори уста и ще започне да доказва вредата

от тютюна. Той не гледаше никого - нито публиката, нито бившите си приятели - и

пристъпваше напред изпъчил гърди и корем, изправил глава, с пълно съзнание за

собственото си достойнство и за важността на онова, което трябваше да последва.

Спря се самоуверено до самата съдийска маса.

-Моля, другарю председател, да бъда допуснат за свидетел по делото Стойкови.

-Кой сте вие?

-Приятел на семейството. Като такъв желая да изпълня гражданския си дълг и

правилно да осветля почитаемия съд…

Залата се завъртя около Светозар. За да се задържи на крака, той се хвана  за

адвокатската маса. Не чу и не разбра нищо от това, което стана по-нататък. Виеше му

се свят, ушите му звъняха и бучаха, от челото му рукна пот. Той вдигна ръка да изтрие

потта си, но тя застина някъде над главата, сякаш да го запази от удар. Чудовищната

сянка на „Доброжелателя”, страшният образ на неизвестния благодетел добиваше плът

и форма, растеше пред очите му, закриваше залата, хората в нея, светлината на

слънцето - целия свят от край до край…

Светозар се откъсна от опората си, направи крачка напред. Побелелите му устни се

раздвижиха, без да издадат нито звук… Публиката наскача от скамейките.

При тая „благородна” постъпка на „честния гражданин” Рангел Костов, който с

убедителните си показания хвърли съмнение върху  останалите свидетелски

показания, на съда  не оставаше нищо друго, освен да откаже развода.

Семейство Стойкови бе спасено.

Наистина след приключване на процеса по толкова неочакван и щастлив начин,

Светозар Стойков получи тежка нервна криза. Но това може да се случи всекиму и без

да е стигнал до развод, и в края на краищата може би беше за добро, както

обикновено се надява човек в такъв случай. Светозар полежа в болница два месеца -

достатъчен срок, за да помисли човек върху живота си, да се убеди, че гонитбата на

щастието е суета на суетите, и да се научи да различава доброто от злото.

И действително беше така. След оздравяването Светозар правеше впечатление

на човек, очистен от греха, подновен и успокоен. Милена го причака пред болницата.

Отведе го вкъщи с такси. Не искаше и да чуе уверенията му, че може да се прибере и

пешком или с тролейбуса. Тя грижливо го загръщаше с балтона му - времето беше

хладно, макар да бе средата на май. Децата го посрещнаха с радостни викове.Той се

разплака от умиление. И всичко отново тръгна така, сякаш нищо не е било. Семейство

Стойкови бе спасено…

Нито един от двамата се проговори за случилото се преди два месеца. Той лежеше в

леглото си - беше толкова слаб, че едва се крепеше на краката си. Не искаше да

мисли, а може би нямаше сили да мисли за нищо. Дори за Евгения. В съзнанието му тя

стоеше като една далечна бледа сянка от друг свят, в който той никога нямаше да се

върне.

„Чудно е, че съм жив - мислеше си, както всички хора, прекарали тежка болест. -

Жив съм и това е най-важното. Остават ми още цели тридесет години… Трябва да ги

използвам смислено - да върша онова, което е добро за другите. Нали така казваше

Стефанов? Но кое е добро за другите? Какво значи да живееш смислено? Трябва

просто да живееш честно и за това, че си се родил. Ето ти целият смисъл…”

Той разсъждаваше несвързано, беше равнодушен към всичко, което го заобикаляше. Само децата караха от време навреме сърцето му да трепне и ръката - да се протегне за ласка.

Все пак, когато се съвзе, потърси Евгения. Не знаеше защо. Просто да я види, да чуе

гласа й, да се увери, че съществува. Потърси я у дома на брат й. Отиде един следобед и

позвъни на входа. На вратата се показа самата Евгения. Като го видя,тя политна назад

със слаб вик. Трябваше да я подкрепи.

Прегърна го и започна да го целува като обезумяла, докато той се опитваше да се

усмихне. Вмъкна го в коридора и оттам - в една малка стая, в която имаше легло,

диван и маса с книги. Настани го на дивана и седна до него. Взираше се в  очите му,

неповярвала още на своите очи.

-Мили, миличък мой, ти си тука!

Тя опипваше раменете му, милваше лицето му с две ръце - лицето, на което

изпъкваха всички костички. Тя самата не  изглеждаше много здрава.

-Ти си тука… Щях да умра, когато научих… Добре ли си сега? Здрав ли си? Ах, мили!… Идвах през ден да питам за теб.

-Зная, казаха ми.

-Но не посмях да ти се обадя. Казаха, че не бивало да се вълнуваш.

-Как научи?

-От съседите ви.

Той въздъхна дълбоко и изви глава към нея.

-И знаеш всичко?

-Да, мили, не се тревожи…

-И това, че не ми дадоха развод?

-Да.

-В съда беше страшно - каза той с някакъв бавен размисъл. - Яви се един свидетел…

Мисля, че беше нашият доброжелател… Евгения, втори път няма да искам развод.

-И не трябва, мили - рече тя уплашено. - Разбираш ли, стига ми че те има на този

свят. Да зная, че мислиш понякога за мене.

Сълзите сами течаха по страните й. Той мълчеше и все така равнодушно гледаше

пред себе си.

-Каква съм ревла - упрекна се тя и избърса с длан лицето си. - Никога не съм

плакала толкова…

-Евгения…

-Да, мили?

-Нищо… Всъщност исках да кажа  колко глупаво е устроен животът. Ти нали не се

сърдиш, дето не те потърсих толкова време?

-Какво говориш, нали знаех, че си болен?

-Да… А сега какво ще правим?

Тя гледаше пръстите на ръката му - дълги, изтънели, прозрачни. Помилва ги.

-Каквото поискаш ти, мили. Както ще бъде добре за тебе.

Той я погледна удивен - никога в миналото не бе говорила по този начин. Усмихна

се:

-Каквото реша? Нищо не мога да решавам вече, Евгения… Как ще живеем занапред?

Тя не отговори. Сама не знаеше как ще живее занапред.

Мина още един месец и Светозар Стойков отново постъпи на работа. Колегите му го

посрещнаха с подчертано любезно внимание - държаха се с него като с болен човек, не му позволяваха да  се преуморява. Даже поеха част от неговите задачи. Беше им благодарен и си мислеше, че всъщност хората са добри поначало…

Кадровичката Пенчева го срещна веднъж в коридора и се усмихна, готова да се поспре на разговор.

-Как сте, другарю Стойков? Оздравяхте ли?

Но той нема сили да й отговори, отмина я. Въпреки това тя не се озлоби, както можеше да се очаква, и през следващите дни го поздравяваше все така мило. Това го накара да се усъмни в преценката си за нея, а също и в приказките за любовните й връзки с архитект Балев. Нима можеше човек да бъде толкова противоречив? Или толкова лицемерен?

С Евгения продължаваше да се вижда, но по-рядко. Срещите им бяха изпълнени с

тъга и тиха нежност като двама старци, събрали се за да си припомнят младостта.

Говореха за общото си минало и никога за бъдещето - сякаш бяха постигнали

мълчаливо съгласие да не говорят за нещо, което не съществува.

Същото настроение цареше и у дома му. Милена се отнасяше към него сдържано,

дори хладно, но не го упрекваше в нищо, уверена, че така ще му помогне да се

излекува от двойната болест - на нервите и сърдечната. И всичко като че ли вървеше

към едно подобрение. Наистина, тя забеляза, че мъжът й беше изгубил усмивката си,

но бе сигурна, че и това ще мине с времето. Най-сетне под небето няма нищо вечно, а

човешките чувства са по-изменчиви от цвета на морето…

Светозар постепенно оживяваше и се отърсваше от безразличието си към околния

свят. Затова пък почна често да се отбива  в едно малко ресторантче. Там, непознат за

постоянните посетители, без да се стеснява изпиваше чашка ракия, докато слушаше

стари романси, изпълнявани на хармоника от един побелял руснак. Когато се връщаше вкъщи, силно лъхаше на алкохол. Милена се правеше, че не забелязва пиянството му. Нищо, то е временно, ще мине… А може би е за добро, стига да не се отрази прекалено зле на нервите му.

Евгения му каза веднъж:

-Можеш ли да не пиеш поне когато идваш при мен?

Той замълча. Следващите няколко дни не сложи капка алкохол в устата си. Но очите

му загубиха своя блясък и той мълчеше почти през цялото време на срещите им.

Евгения го поглеждаше скрито - това ли беше нейният Светозар? Защо не усеща обичта

му, сърцето му - така, както ги бе усещала през всичките тези години, дори по

времето, когато за дълго разделени и тя бе загубила надежда да го види пак? Нима

Светозар, човекът, когото някога бе залюбила, имаше нещо общо с този смазан от

мъки, притихнал, примирен с нещастието си мъж?

Внезапно една тревожна мисъл блесна в съзнанието й: тя самата е истинската

причина за неговите страдания. Тя разби живота му… Тая мисъл я ужаси - не можеше

да се отърве от нея, отне й съня. Ставаше нощем да изпуши цигара. Сядаше до

прозореца в своята стаичка и гледаше пустата улица. Когато някой минувач се спираше

за миг на отсрещния тротоар, тя се взираше в него изплашена, че ще различи силуета

на Светозар. Дръпваше се бързо от прозореца, сякаш виждаше призрак.

Но не само мисълта за неговата участ я терзаеше. Нейният собствен живот бе стигнал

предела, зад който човек не прави повече опити със себе си. Тя беше само две години

по-млада от Светозар и не можеше да не мисли за това как ще завърши тяхната драма. Годините на младежките безумства и странните идеи, когато човек е способен да

се откаже  от едно щастие, за да открие друго, бяха отминали. Тя се отвращаваше от

грубия практицизъм на тази констатация, но не можеше да я избегне. От Светозар вече

нямаше какво да очаква. Тяхната любов никога нямаше да намери своето гнездо. Не

беше ли тогава време за нея да потърси едно спокойно кътче, да  роди деца и да търпи

ласките на някой мъж, като запълва пустотата на сърцето си с домашна шетня и четене

на романчета? Това би било нейното наказание…

Сега вече те не се срещаха в дома на нейния брат, тъй като там гостуваше майка й,

пристигнала от Пловдив. Те отново скитаха из улиците и градините, седяха с часове в

малките ресторанти на крайните квартали - двама бездомници, които не си намираха

място… Каква разлика между онова, което бяха преди две години, и това, сега. Тогава

те бяха още млади хора, разбунтувани срещу съдбата си, пълни със сили и воля за

живот, сега - две същества, смазани от руините на собствените си мечти за щастие.

Размисляха върху станалото и в душите им се разливаше горчивината на съжалението.

Не бе ли по-добре да не бяха се срещали никога повече - след онази среща на вечеринката?

-Трябваше да се родим преди два века - каза веднъж Светозар. - Навярно тогава нас

с тебе биха ни посекли на градския площад за нарушение на една от божиите

заповеди. Просто като две и две четири… Или да се бяхме родили след два века,

когато човекът ще струва нещо. А сега? Всичко е някъде по средата, объркано,

сложно… Ние с тебе надценихме силите си, Евгения. Доброжелателят излезе по-силен

от нас. Той не страда от сантименталности. Отстоява със зъби и нокти правото си да

командва живота… А може би той е прав? Той брани установеното, вечното…

-Разкайваш ли се?

-Не е там въпросът… Просто се опитвам да разбра защо стана така с нас. Именно с

нас? Кое ни провали? Съвестта? Общественото мнение? Или собствената ни грешка?

Защото  във всичко това има някаква неправилност. Не мога да я открия и там е

нещастието… Навярно след двеста години хората ще я открият…

Тя погали косите му, в които святкаха бели нишки. Преди няколко месеца тези нишки още ги нямаше. Нямаше я и тази умора в очите му, тоя едва забележим  нервен тик на едната буза…

-Мили, това не може да продължава повече.

-Кое това?

-Това, което става с тебе. Та ти се пропи. Мъчиш се, загиваш…

-Е?

-Ако трябва да се махна от живота ти, кажи ми. Впрочем ти няма да го кажеш, сама

трябва да го направя…

Той впи поглед в нея, сякаш искаше да проникне в най-тънките трепети на мозъка й,

в най-потайното ъгълче на душата й. Усмихна се.

-Очаквах това… Нищо, говори. Няма да те задържам, нямам право… На какво можеш

да разчиташ с мене, наистина!

-Мълчи, моля те. Знаеш, че не е така… Но ти трябва да живееш, мили. Заради децата

си, заради себе си… Ти можеш да строиш красиви сгради, в които ще живеят хората…

-А ти?

-Не зная…За мене вече е все едно. Нямам сили да искам нещо, отвикнах да мечтая.

Бих искала само да ти помогна.

-И ти ли? - потреперя Светозар. - Вече ми помогнаха… Какво мислиш да правиш?

-Ще се махна от София. Ще се върна при майка си в Пловдив…. Мълчи, зная какво ще

кажеш - разлюбила съм те. Да беше така, да можех да  те разлюбя…

Той се усмихваше и от тая усмивка Евгения усети хлад в сърцето си. Прегърна го и го

целуна. Той спокойно я отстрани.

-Добре,ти излезе по-мъдрата от двама ни. - Стана от пейката и разтри очи. Тя се

разплака.

-Мили, не говори така…

-Аз нищо не казвам. Ти си права. Твърде много сме уморени ние с теб, Евгения.

-Моля те, не бързай, нека да се видим още веднъж поне…

Още веднъж? Да, да, това е краят. И не е никакъв сън. Сънят свърши. Той усети

ръката си в нейните ръце.

-Искам да имам дете от тебе - шепнеше Евгения  притиснала се  в него с цялото си

тяло. - Някога не исках, помниш ли. Бях глупава, вярвах, че цял живот ще бъда с тебе…

Една юлска привечер те взеха автобуса и слязоха под Драгалевци. Прекараха цялата нощ в близката непожъна нива. Наоколо им миришеше на топло жито и топла земя. Приспивно свиркаха жетварки. Подухвани от ветреца, класовете звънтяха над главите им с чист кристален звън…

Призори, легнали в мекото шумящо гнездо на житните стръкове, отмалели и притихнали, те гледаха бездънното небе над тях и се опитваха да не мислят за

настъпващия нов ден. Светлината на плахото утро бе хвърлила върху тях хладен бял

саван. Но очите им живееха. Колкото и странно да е - те бяха щастливи.

Разделиха се с една нежна простота, все едно - след час-два щяха отново да се

срещнат. Избръмча първият автобус. Евгения изчезна от погледа му погълната от

тесните крила на автоматичната вратата. Светозар остана на пътя. Тя му махна през

задното прозорче на автобуса. И той махаше - докато се виждаше бялата й рокля, и дори  когато бе останал само  белият прах на завоя, да виси във въздуха …

Облакът се разсея, Светозар все още стоеше с вдигната за поздрав ръка, после бавно я отпусна.  Погледна засиялото небе, слънцето, лилавите сенки по полето, подгонени от деня. Беше такава невероятна тишина, сякаш земята бе опустяла… Той тръгна пешком за града, по следите на автобуса.

Не се върна вкъщи през целия ден. Вечерта се на и  едва докрета до дома си. Когато на сутринта се събуди, Милена слагаше мокри  кърпи на челото му.

-Трябва да обещаеш, че повече няма да пиеш - каза тя строго.. - Снощи падна до леглото, изплаши децата… И къде се губи цели два  дни? Ума си изкарах…

Тя не му позволи да стане от леглото - отиде в службата да обади, че е болен. Край него играеха синът и дъщерята. Рисуваха някакви фигури и ги изрязваха. Светозар наблюдаваше играта им с натежал глава. Като заспиваше отново, помисли:

„дано вие бъдете щастливи. Дано никога не ви стига това нещастие….”

Вечерта дойде на себе си. Седеше в кухнята и пиеше силен чай. Влезе Милена.

-Искам да поговорим сериозно - каза тя - Аз трябва да си намеря работа, вкъщи

повече немога да остана.

-А децата?

-Ще повикам мама да живее при нас. Но това е отделен въпрос, думата ми е за тебе… Много пиеш напоследък. Разбирам, тежко ти е вкъщи… Не искам нищо от тебе, но ако ще живеем заедно и сме решили заедно да отгледаме децата, трябва да помислиш и за тях поне. Заради тях те моля - престани да пиеш, запази остатъка от здравето си. Иначе… живей, както си искаш, няма да ти преча.

Той се усмихна: и жена му, като всички други, имаше желание да го спасява.

-Добре - каза той. - ще опитам да не пия.

-На работата ти също са забелязали… Архитект Стефанов днес ми го каза направо и

ме помоли да ти говоря.

-Това не е негова работа.

-Защо? Хората проявяват другарска грижа.

Светозар отмести чашата си и стана. Зърна образа си в малкото огледало, окачено

над мивката: прошарени слепоочия, угаснал поглед, дълбоки гънки от двете страни на

устните. Едната му буза потръпваше неконтролирано.

-Хората? - процеди внезапно той загледан втренчено в огледалото. - Хората!… Мразя ги!

-Какво говориш, Зарко? Те не са виновни за твоите грешки  - отвърна обвинително

Милена.

Той се обърна и присви очи.

-Никого не виня, бъди спокойна. Аз и себе си мразя.

След седмица пристигна от Бургас майката на Милена - дребна, чистичка старица с

умни очи. Тя целуна зетя си, все едно нищо не е било, и нито веднъж не се опита да му

подхвърли или да го запита нещо. Но Светозар се чувстваше зле в нейно присъствие.

Това беше още една причина да закъснява вечер.

Той не удържа обещанието си - продължаваше да пие. Напомнянията на жена му

само го дразнеха и гневяха. Милена от своя страна също губеше търпение: всички

опити да се приближи към него се натъкваха на хладина и враждебност. Почваше да

подозира, че сегашното му поведение се дължи на някоя нова любовна история, тъй

то знаеше, че Евгения вече не е в София. Беше престанала да му вярва, но го жалеше.

Веднъж, когато закъсня повече от обикновеното, Милена не издържа:

-Прекаляваш най- сетне! Тази вечер с коя беше?!

-Това не те засяга - преплиташе език той и без да вечеря, влезе в спалнята.

Между тях се създаде и нарастваше от ден на ден една глуха ненавист  - от мъките,

от накърненото самолюбие, от липсата на надежда и у двамата.

11

Сега приятелите им отново ги търсеха, с изключение на Рангел Костов и жена му, които бяха обидени - Светозар се бе заканил да ги заплюе при първата среща и това бе

стигнало до тях. Другите почнаха да им идват на гости, да ги канят у дома си. Но

Светозар избягваше тези посещения. Избягваше дори и Колев.

Вечер се уединяваше в някоя пивница. Седеше с часове и се вслушваше в чуждите

разговори - за служебни неприятности, дребни сделки, за риболов, за предстоящо

или минало летуване. Всички тия разговори звучаха странно в ушите му. Чувстваше се

като  мъртвец, попаднал между живите.

Веднъж на съседната маса седнаха двама млади хора - мъж и жена. Мъжът, много

елегантен, хубавец, говореше нещо полугласно. Жената дълго мълчеше и гледаше

пред себе си с неподвижен тъмен поглед. След известно време Светозар я чу да казва:

-Вие сте лекар. Дайте ми някакъв прах, да заспя…

-Това е лесно - отвърна мъжът усмихнат. - Ще ви купя от първата аптека.

-Не ме разбрахте. Искам да заспя веднъж завинаги.

-Защо така? Вие сте млада… Омъжена ли сте?

-Да.

-Какъв е мъжът ви?

-Минен инженер. Много добър човек - така казват всички. Но аз не мога да го

понасям. Когато се приближи до мен, ще ми се да изкрещя…

-Защо сте се омъжили тогава за него?

-Обичах го. Смешна съм, нали?

-Често ли изневерявате на мъжа си?

-Не… Не мислете, че търся приключения. Вие сте първият, с когото се реших да

тръгна… Но не вадете, моля, никакви заключения,вие не ми харесвате.

-Защо тогава дойдохте с мен?

-Не знам.Може би напук на родителите си. Те смятат мъжа ми за най-идеалния

съпруг и ме ругаят, че не съм го заслужавала…

-Хм, вие трябва да се лекувате…

Жената имаше странни очи - много тъмни, без блясък и малко угаснали. Очи без

всякакъв израз и като чели без мисъл зад тях. Те се спираха понякога на събеседника

със същото равнодушие, с което се спираха и върху предметите наоколо. Като я

гледаше, Светозар потръпваше. Обхващаше го безпричинен страх.

Той стана и излезе от заведението, за да избяга от очите на жената. Но те не го

оставяха - продължаваше да ги вижда. Като с нокти се бяха вкопчили в паметта му, и

колкото повече усилия полагаше да ги  забрави, толкова повече се впиваха по-надълбоко.

Една нощ ги сънува. Очите изплуваха някъде от мрака и почнаха да се приближават

към него. Тъмни, непроницаеми, страшни, те идваха все по-близо и ставаха все по-

големи, вземаха чудовищни размери… Изведнъж Светозар разбра, че всъщност очите

не гледаха. Те не можеха да гледат. Бяха мъртви. Той поиска да  побегне, но накъдето и

да се обърнеше, очите стояха срещу него, до самото му лице. После чу един глас,

далечен, мек алтов глас, който казваше: „Мълчи, зная какво ще кажеш. Ти трябва да

живееш”… Позна гласа и тръгна към него, но очите преградиха пътя му. Усети, че

проникват в него като някакъв мек, безформен, студен мрак…

Събуди се, потънал в пот. В гостната, където спеше напоследък, влезе Милена, боса,

по нощница.

-Какво става? Викаш насън… Пак ли си пил без мярка?

Той бе седнал на дивана и разтриваше слепоочията си.

-Сънувах кошмари…

-Всяка нощ стряскаш децата - каза Милена ядовито.

-Съжалявам… Какво да правя?

Тя въздъхна, седна на близкия стол. Гледаше го състрадателно и мълчеше. Лицето

му бе подпухнало от алкохола, очите - потъмнели и безучастни. Милена захлупи лице в

шепите си:

-Защо се погубваш с тази ракия? Какво искаш най-сетне? Кажи, ще го направя. Да се

махна ли? Това ли искаш? - хълцаше тя.

-Не, Милена… Нищо не искам.

-Боже мой, боже мой! За какво са тези мъки, защо? Докога?

Той стана, сложи ръка на рамото й.

-Хайде, не плачи. Ще събудиш децата.

-Как можа да стане това с тебе, Зарко, с тебе, нещастнико! Какво да правя аз,

господи!

Това беше няколко дни пред Нова година. Той сам виждаше, че загива и си наложи

да не пие. Когато в навечерието на Нова година се обади доктор Петков и предложи да

прекарат празника заедно, той прие. Покани доктора и жена му и още неколцина

приятели у дома си. Милена се залови още от сутринта да приготви вечерята. А той

скита цял следобед  из магазините да избира подаръци за нея и децата. Щеше му се да

им достави малко радост.

Вечерта последен от поканените дойде Колев. За изненада на всички пристигна под ръка с красива, руса девойка, която представи тържествено:

-Моята годеница. Вера, запознай се с приятелите ми.

-Нека е честито!

-Честито, Асене, най-после  и ти…

Светозар само стисна ръката му и го погледна с учудване.

Веднага наляха чашите да пият за здравето на годеницата. Тя седеше до Колев и

стеснително примигваше със светлите си очи.

Колев я прегърна през рамото, подаде й чашата. Пиха всички. В гостната стана

шумно и весело. Димът на цигарите замрежи въздуха.

За вечеря беше още рано. Доктор Петков се съблече по риза и почна да показва фокуси с карти. Но жената на един от гостите затъмни успеха му. Тя гледаше на ръка така сполучливо, че всички се заливаха от смях. Само Колев беше необикновено тих. Той неотстъпно се занимаваше с годеницата си - разказваше й нещо полугласно, шепнеше на ухото й. Лицето на момичето светеше. Колев се усмихваше и непрекъснато поправяше новата си връзка. Гледаха и нему на ръка:

-Вие сте щастливец - каза гледачката. - Вашата бъдеща съпруга ще ви изневери само два пъти…

Всички очакваха да отговори с присъщата му духовитост, но този път Колев заекна

нещо, смути се и почервеня като малко момче.

-Другарко Вера, ясно е, че вие ще го вкарате в пътя - разсмя се гледачката.

Главата на Светозар се бе замаяла от първата чаша, тъй като беше уморен и изгладнял. Когато си наля отново, Милена го побутна с крак под масата. Той махна с ръка:

-Сега е Нова година, позволено е…

Той пиеше, шегуваше се с всички. Често поглеждаше към Колев и годеницата му.

Напи се бързо. Милена го поглеждаше от време навреме страхливо и се опитваше да

отмести бутилката по-далеч от него. Но той упорито пиеше. Лицето му доби някакъв

разсеян и учуден израз.

След вечеря се опита да разкаже някакъв анекдот, езикът му се заплете и той прекъсна по средата. Колев побърза да го доразкаже. Светозар слушаше бледен. Дишаше тежко, оцъклил очи.

-На теб не ти е добре… -пошушна му Милена. - Върви да си легнеш.

Той само я погледна втренчено и не отговори. В същия миг прозорците  потрепереха от първия артилерийски салют. Гостите наскачаха от местата си. Почнаха поздравления и прегръдки, пожелания за щастие и дълъг живот. Светозар се надигна бавно, за да поеме ръцете, които се протягаха към него. Всичко наоколо му се люлееше и въртеше. Той се усмихваше с някаква скована, неестествена усмивка.  Погледът му попадна на Колев, който целуваше годеницата си. Другите също обърнаха внимание на двамата влюбени, почнаха да ръкопляскат. Изведнъж Светозар бутна стола зад себе си. Столът изгърмя на пода. Гостите се спогледаха все още усмихнати. Светозар се олюляваше, мъчеше се да запази равновесие и все не откъсваше очи от Колев и годеницата му. В погледа му пламтеше такава неочаквана, луда ярост, че всички се смълчаха.

-Стига вече! - изкрещя прегракнало той. - Стига ви казвам!… Махайте се веднага

оттук! Всички!

Той удари с юмрук по масата. Чашите и чиниите иззвънтяха. Гостите го гледаха

втрещени. Разрошен, с кървясали очи и с лице, на което нямаше капчица кръв, той

притискаше ръце към гърдите си.

-Вън, не искам никого … да видя! Мразя ви… Вън!

-Божичко! - изпищя една от жените.

Пръв се окопити доктор Петков.

-Това е нервна криза. Дайте ми кърпа и студена вода. Светозаре, слушай…

Той обиколи масата и се приближи до Светозар, сложи ръка на рамото му. Светозар

го блъсна силно в гърдите и докторът залитна назад. Веднага дотича Колев, обхвана

приятеля си с две ръце.

-Чакай, успокой се… Какви са тия дивотии? Ей сега ще си вървим, успокой се де!

Помогнете ми да го отнесем в спалнята. Милена…

Онемяла, тя пристъпи към мажа си. Той я видя. Отвори уста да извика, но от гърлото

му не излезе нито звук. Замята се, заизвива се, изтръгна се от ръцете на Колев. Замахна. Милена се повали на масата.

Колев и докторът най-сетне  успяха да го сграбчат и отнесоха в спалнята. Блъснаха го

върху леглото. Няколко минути той се бореше със затворени очи и зъбите му страшно

скърцаха. После приятелите му усетиха,че се отпуща и омеква в ръцете им, изгубил

съзнание.

-Нищо - каза доктор Петков, все още задъхан - Spirituous delirium… Нормална

реакция на нервните центрове…

Колев извади носната си кърпа и изтри потта от челото си. Сви вежди:

-Ех докторе, докторе…Знаеш нервната система, а от човека хабер си нямаш.

Той помогна да съблекат Светозар и излезе. Гостите се бяха вече облекли. Посрещнаха го с тихи възклицания, и въпроси за състоянието на болния. Колев ги успокои с две-три думи, побърза да ги отпрати  и се върна в хола при годеницата си. Милена седеше на диванчето до печката, подпряла с ръка челото си. Лявата страна на лицето й бе посиняла и подпухнала.

*

След Нова година тя подаде молба за развод. Твърде тежко беше оскърблението и

твърде шумен скандалът, за да ги понесе. Може би нейното великодушно сърце щеше

да потисне и този път мъката си, ако тя не бе убедена, че жертвата й ще отиде

напразно… Трябваше да спасява това, което още можеше да спаси - децата.

За съда този път случаят беше ясен и прост. Налице бяха достатъчно законни

основания: имаше побой и свидетели на побоя, които никой не се нае да опровергае.

Освен това ответникът беше един нервно разтроен пияница, от когото семейството му

не можеше да има никаква полза.

-Как мислите, другари съдебни заседатели, да ги разведем ли? - запита председателят накрая.

-Май че той е непоправим - каза зад папката една от  заседателите. - Помня, че този

Стойков едва се държеше на краката си и първия път.

-Ясно е като бял ден - рече другият съдебен заседател. - Да ги разведем, и толкова. Горката жена…

И съдът отсъди разтрогване  на брака, като реши делото в полза на Милена.

Така Светозар Стойков, човекът, който разруши едно семейство с намерение да

създаде друго, бе най-сетне свободен… Очакваше се сега от него, колкото и грешен да

е, да получи в края на краищата малко щастие, което бе гонил напразно толкова време. Наистина какво би му попречило, при това разрешение на нещата, да намери отново своята любима и да заживее щастлив живот, както се казва винаги в края на приказките. Би било справедливо и дори най-възмутеният хранител на обществените

нрави едва ли би дръзнал да възрази.

Но Светозар не потърси Евгения. Той беше твърде уморен. Нямаше сили, нито желание да се радва на живота. Бе изгубил вяра в любимата, както я бе загубил и в себе си. И когато по-късно получи няколко нейни писма, върна ги неразпечатани. Така и не можа да узнае дори, че Евгения бе родила син, който страшно много приличаше на баща си.

12

Две години след всички тези събития, в една хладна есенна утрин, пред дома, в който

някога живееше семейство Стойкови, се спря слаб, брадясал мъж. Беше облечен в

кафяв, отдавна неогладен и непочистен костюм. Яката на сакото му беше вдигната,

реверите загърнати и  закопчани до горе с безопасна игла. Единият му крачол на

панталона беше подгънат, а обувките - със засъхнала кал по тях. Човекът нямаше

шапка на главата си и студеният вятър разбъркваше прошарените му коси.

Той постоя пред вратата на високата сграда с ръце  в джобовете - зъзнеше и поглеждаше към прозорците. Колебливо посегна към таблото на звънците. Но веднага

прибра ръката си и тръгна с вдървена походка. Дясната му буза потрепваше от

време навреме.

След малко се намери пред бялата сграда на кварталното училище. Отмина входа му

и пресече улицата до отсрещния  тротоар. Облегна се на едно дърво - все така с

ръцете в джобовете - наблюдаваше децата, които вече прииждаха от двете посоки на

улицата и изпълваха училищния двор. Гледаше ги с някакво учудване и примигваше от

вятъра… Извади цигара. Когато я поднасяше към устните си, ръката му силно

трепереше. Похаби няколко клечки кибрит, докато я запали най-сетне.

По улицата, откъдето бе дошъл, се зададе жена, до която вървеше малък ученик,

навярно първолак, ако се съдеше по ентусиазма, с който отиваше на училище. Беше

облечен в топло, палто с плетена пухкава шапка и шал. Стъпваше гордо с нови ботушки, които светеха на краката му, и размахваше ученическата си чанта. Щом ги

забеляза, човекът се скри зад дървото.

Пред вратата на училищния двор жената се спря и целуна детето.

-Внимавай, Бойко, не лудувай много, да не се изпотиш - заръча му тя. - Хайде

довиждане. След училище - право у дома, нали?

Човекът гледаше майката и сина й. Дясната му буза заигра още повече…

Малкият ученик се изгуби в двора между другите и жената, като го проследи до

известно време с поглед, продължи пътя си. Тя дръпна ръкава на шлифера си, да види

часовника си, и ускори крачката. Човекът я настигна и повика с дрезгав глас:

-Милена!…

Тя се обърна. По лицето й мина тръпка на досада и болка. Но успя да надвие това

чувство и сега сините й очи го гледаха спокойно и строго:

-Защо идваш пак? Нали се разбрахме, че не бива да правиш това. Детето може да те

познае.

-Та аз никога не му се обаждам - каза той и виновно гледаше в краката си. - Малката

как е?

-Оздравява. След два-три дни ще стане от легло.

Милена закопча догоре шлифера си като се мръщеше на някаква мисъл. После

бръкна в чантата си, извади две книжни десетолевки.

-Вземи.

Той протегна ръка към парите и веднага я отдръпна, сякаш двете червеникави

хартийки пареха.

-Не, няма нужда. Аз само заради детето…

-Вземи най-сетне, да не ни гледат хората.

Той се подвоуми, но усети ръцете и краката си да треперят. Жаждата, която го

изгаряше, изведнъж стана непоносима. Взе парите и ги мушна бързо в джоба си.

-А сега довиждане! И както се уговорихме, нали?

Милена беше прекалено сурова, дори жестока, но той разбираше, че пази покоя на

децата си. Само кимна. Всъщност нямаше право да се обижда -  другояче не можеха

да се отнасят към човек като него…

Тя отмина, без да му подаде ръка. Той почака да се скрие от погледа му и тръгна с

несигурна, вдървена походка. В джоба на панталона си мачкаше двете десетолевки.

Запъти се към центъра на града. Беше още рано, но той знаеше едно заведение, където можеше да влезе по всяко време на деня. Бутна вратата на една малка сладкарница с две-три олющени масички около тезгяха. Продавачката, младо, с похабено лице момиче, дружелюбно му кимна.

-Подранили сте тоя път. Коняк или мастика?

-Коняк, и по-бързо моля ви се.

Той пое чашата и я поднесе към устните си. Придържаше я с две ръце, за да не се

разплиска течността. Зъбите му изтракаха в стъклото. Изпи коняка бавно, без да

отдръпва чашата от устата си. По тялото му се разля успокояваща топлина. Сега ръцете

му трепереха по-слабо.

-Още сто грама.

-Няма ли да стане много?

-Това не е ваша работа.

-Ох, че сте сърдит… Вярно ли е, че сте архитект?

Светозар се намръщи и не отговори. Допи чашата си. Сега можеше да си върви.

Хвърли на момичето едната десетолевка и тръгна към изхода.

-Чакайте да ви върна рестото! - извика немного настойчиво момичето.

Не се обърна. Излезе на улицата. Вече стъпваше по-гъвкаво и не се страхуваше, че

ще залитне. Въпросите на продавачката бяха събудили в главата му мисли, които

малко го натъжиха, но не го развълнуваха. Той не можеше да се вълнува. Всички

чувства, които понякога раздвижваха душата му, бяха само слаб, немощен отзвук от

чувствата на някакъв друг човек. И колкото повече време минаваше, толкова този

човек ставаше все по-чужд и по-неуловим. Нищо, така и трябваше да бъде…

Светозар се усмихна бледо. Дали беше архитект? Не, не беше. Сега той беше

„художник”. Рисуваше цветенца и други орнаменти върху грънците в едно малко

предприятие в Орландовци, което носеше гръмкото име „Кооперация за керамични

изделия”. Рисуваше, за да може да пие. Но му плащаха малко, защото не беше

дипломиран художник - затова го бяха и наели. Парите никога не му стигаха… Не, не

беше никакъв архитект той. Питаше се понякога, беше ли човек още? И не можеше да

си отговори.

Преди година и половина го бяха изключили от партията за пиянство. Проектантското бюро сам напусна - просто престана да се явява на работа. Изключи се от живота… Апартамента предостави на Милена и децата - само това можеше да направи за тях. Отначало живееше при Колев. Но скоро побягна и оттам, защото приятелят  му се опитваше да го вкара в пътя.

От него бе излязло един необичайно примерен съпруг, който се бе отказал от всички

свои слабости, като се изключи пушенето. Той намери Светозар и в новата му квартира.

Додяваше му със съвети, опитваше се да установи над него негласна опека, стараеше

се да не го оставя сам - особено вечер. Светозар му отвръщаше с  грубости, които

Колев упорито търпеше. При един бурен разговор, когато Светозар заяви, че не желае

да го вижда и че иска да го остави намира най-сетне, Колев се развика:

-Чувай, ако ти не дойде умът в главата, да знаеш, че насила ще те откарам в болницата. Ще намеря начин. Ти трябва да се лекуваш от алкохолизъм, разбра ли? И не се дърпай, от мене ти няма да се отървеш.

Но Светозар се отърва и от него. Нае една стаичка в края на града, зад тухларните

фабрики, и известно време живя даже без адресен билет. Хазайката му, баба Евантия,

беше самотна вдовица, която заемаше кухнята. Тя бе добър и непридирчив човек.

Грижеше се за квартиранта си като за свой - переше го, чистеше стаичката му. Не се

сърдеше, че й забавяше наема. Имаше ли пари, той й даваше повече от уговореното.

Само едно му беше лошото на квартиранта: пиеше много. Млад човек, пък се беше

пропил…

Понякога, когато се прибираше по-рано и не беше прекалено пиян, Светозар се отбиваше в кухнята при бабичката. Сядаше на ниското столче до прозореца и почваше

да говори с потрепваща буза. Говореше повече на себе си и казваше думи, които баба

Евантия твърде не разбираше. Но едно й беше ясно - тежко му е, страшно му е на

човека.

-Какво да ти река, Зарко - казваше баба Евантия и се взираше в него с отслабналите

си очи. - Сещам се аз, голям кахър ти лежи на сърцето. Ама за всичко има лек, тъй да

знаеш. Я вземи, че си намери една добра булка, па се прибери като хората, може болката ти и да мине. Двама като сте, по-лесно ще я преборите тая болка. А тъй, сам

човек за къде е?

В отговор Светозар гледаше втренчено през прозореца, усмихваше се и усмивката

му излизаше крива, от бузата му, която играеше по-силно. Дори окото му примигваше. Друг път неочаквано по лицето му потичаха сълзи, но той сякаш не ги усещаше -

продължаваше да приказва тихичко своите неразбрани приказки.

Най-често оставаше до късно в кварталната кръчма. Седеше там, докато затворят.

Тази кръчма имаше две отделения, като две лагуни на тих залив. И макар да не беше

никога тихо, Светозар се чувстваше добре, скрит от света, защитен от случайни срещи

на познати. Тук го знаеха само като един от редовните посетители на заведението.

Той имаше свое постоянно място в самото дъно на една от лагуните. Отпущаше се

на стола си и пиеше, докато имаше пари в джоба си. Почти не ядеше. Не разговаряше

с никого. Когато биваше много пиян, рисуваше нещо на гърба на цигарената си кутия.

После яростно задраскваше рисунката или смачкваше кутията и я захвърляше. При

това спазмите на лицето му ставаха страшни - добиваше жесток и тъп израз.

Веднъж един от посетителите, до чийто крак падна хвърлената кутия, се наведе, вдигна я, и като я пооправи, показа рисунката на приятелите си. Всички дълго я разглеждаха: от гърба на кутията се усмихваш, майсторски нахвърлен, женски образ на дългокоса, зеленоока красавица…

-Трябва да е художник - каза някой. - Но е смахнат завалията.

Оттогава в кръчмата и в квартала хората почнаха така да го наричат помежду си -

смахнатия художник. Полека-лека забравиха името му дори и съседите на баба

Евантия, които тя редовно осведомяваше за неговите странности… Пък може би и

наистина да беше смахнат. Защото случваше се бабичката да надникне в стаята му и да

го завари седнал на леглото си, втренчил изцъклен поглед в насрещния ъгъл. Той не

чуваше отварянето на вратата и не се обръщаше да види кой е влязъл. В такива случаи

баба Евантия изпитваше страх от своя квартирант. Прибираше се в кухничката и се

заключваше отвътре.

Един път тя се престраши и го попита:

-Какво ти е бе, синко? Какво гледаш тъй?

-Очите… отвърна той със задавен шепот, без да откъсва поглед от ъгъла на стаята. -

Очите пак са там…

Той започна да върти глава и цял се тресеше, от студ или от ужас, баба Евантия не разбра. Пък и не искаше да разбира. Нещо недобро ставаше с това момче… Ето докъде

пиянството може да докара добрия човек.

Повече не надничаше в стаята на квартиранта си.

*

Eдна слънчева пролетна утрин, пред къщата на баба Евантия спря такси. От него излезе

хубава, непозната млада жена, която водеше за ръка три-четири годишно момченце.

Още щом чу почукването на пътната врата, баба Евантия побърза да излезе. Непозната

попита за квартиранта й дали може да го извика. Старицата веднага изтърча към къщи,

силно развълнувана. Не след дълго се появи и Светозар. Фигурата му застина в

рамката на вратата:

-Евгения!… -  можа само  да продума.

Беше пуснал брада и коси до раменете. Пред Евгения стоеше един непознат отпреди образ на любимия, но скъп на сърцето й. Страданията бяха омекотили изострените черти на лицето му и напрегнатия  поглед. Сега повече приличаше на страдалец от фреските на средновековен зограф, отколкото на съсипан от живота човек.

Той прекрачи прага и тръгна към Евгения  като в забавен кадър от филм. Тя стоеше на десетина крачки от него, без да помръдне. Наведе се и пошушна нещо на детето. То се откъсна от ръката й и се стрелна към Светозар със звънлив вик:

-Татко, татко, моят татко!

Светозар  го грабна и издигна високо, загледан в лицето му.

Едва тогава Евгения се съвзе и приближи. Той пое сина си с едната ръка, а с другата я притисна към себе си. Тя захлупи лице на гърдите му и раменете й се разтърсиха от добрите, пречистващи сълзи на разкаянието…

Баба Евантия, която наблюдаваше от  прозореца на кухнята, изрече възрадвана: „Знаех си аз… По тая булка ще да е вехнал той… И пак тя ще да е дето ще го възвърне!”

ЗА  ПОВЕСТТА „НЕДОСТОВЕРЕН СЛУЧАЙ” И АВТОРА Й

(Откъси от партийни и литературни критики, взети от

„Емил Манов, Съчинения в два тома, БП 1978, Т. 1)

Повестта заема важно място в творчеството на Емил Манов  в българската литература след Девети септември, написана  в края на 1956 г. За нея  авторът казва: „Имах желание да покажа сблъскването на романтичните характери с действителността, с други характери, с околната среда. (…) Според мен, без да има кой знае какви художествени достойнства, тя ще остане като един белег на времето. (…) Тогава критиката се разсърди, вдигна се излишен шум според мен. Но изглежда, че за състоянието на духовете и умовете тогава този „шум” не е бил излишен. Излязоха с „критика” един, двама, трима. По някакво съвпадение - почти всички бяха от някогашния вестник „Брод” с осъждащи  прокурорски статии. Моят отговор беше една статия, с която се бранех. Излезе в „Литературен фронт”. Тогава такива неща бяха възможни. Отдолу на статията ми прикачиха коментар с черни букви, но аз предварително се бях съгласил да пишат отдолу какво си искат, стига да пуснат статията. Пуснаха я и излезе. Беше критикувана на едно събрание на Съюза от висшите инстанции в лицето на моя бивш шеф Рубен Леви-Аврамов”.

(„Емил Манов. Литературна анкета”, БП. 1985).

Рецензии и отзиви за „Недостоверен случай”:

Харалан Русев:  „…Повестта е майсторски „изпипана”. Композицията  стегната, езикът е лек, звучен, психиката на героите логично разкрита, образите са пластични, живи запомнящи се за дълго време. Игривата интрига увлича читателя да разлистя страница след страница и неусетно да „глътне” повестта изведнъж. И едва тогава се замисля: защо в устата му остава горчилка? Нали това е произведение от автора на „Пленено ято” и „Краят на Делиите”? (…) От позицията на  автора към това събитие (деградирането на Светозар Стойков - б.м.), от отношението му към втория по важност герой в повестта Евгения Радева. Въпреки любвеобилните думи, с които е обсипал своята героиня, авторът не може да я прикрие от очите на читателя. (…) Виновно е обществото, а не личността, която не е съумяла да устрои живота си в рамките на обществения морал. (…) Конфликта между личността и обществото  авторът - може би без  иска  - го е разрешил в полза на личността. (…) Откакто свят светува, книгите са писани с определена цел: да утвърдят или осъдят нещо. В своята последна творба Емил Манов не е изяснил крайната си цел, тъй, както е направил в другите си книги.”

Яко Молохов: „… в повестта на Емил Манов има не откриване на нови противоречия и поведения, а само  к о н с т а т и р а н е (подч. авт.) на явленията, характерите и отношенията. (…)  Но можем ли да останем само на констатациите? В литературата, струва ми се, освен граждански кураж (на Емил Манов такъв кураж никога не е липсвал) са нужни и художествена сила, кураж на художник. Един шумно деклариран недъг на нашето общество  остава фактически идейно и художествено неразкрит. Емил Манов е проявил нетърпение, като не е работил за художествената защита на своите граждански тези. Какво остава тогава - остава само това, че Емил Манов ни е разказал почти в скоропоговорка един д о с т о в е р е н случай от живота, без да е съумял да ни убеди в неговата художествена  д о с т о в е р н о с т”.

Мариан Белдев: „С повестта „Недостоверен случай” Емил Манов наистина заговори за нова област от живота и поновому, на емпиризмът в метода му напълно е сковал неговия полет и той не е успял да обхване цялостно и правдиво материала на произведението и да даде вярна художествена картина на нашата социалистическа обществена действителност. Пренебрегнал историзма и конкретността, бидейки в плен на остаряла, изживяла  времето си теоретико-историческа концепция, Емил Манов е допуснал сериозно отстъпление от реализма и пренебрежително отдалечаване от нашата действителност. (…) Като цяло повестта „Недостоверен случай” е под възможностите на своя автор и по своя основен характер и звучене се опитва да мине встрани от основния тон на нашата съвременна социалистическа литература, която е близо до нашите трудови хора - строители на социализма. В нашата литература живеят, действат и водят здравите и непоклатими творчески традиции на реализма. Няма съмнение, че най-добрите традиции и истинското новаторство ще намерят място в новите произведения на нашата литература. Но това няма да стане нито от позициите на остарелите философско-естетически теории, които от позициите на емпиризма, априоризма и схематизма. Голямата литература на социализма у нас ще израсне на основите на реализма, който има дълга и богата история и безсмъртно живи традиции в нашата литература и от позициите на марксистко-ленинската наука, която дава пълно и единствено вярно обяснение на света”.

Ангел Тодоров: „В повестта на Емил Манов също така се представя в невярна светлина нашият обществен живот. Темата, подета от автора в тая повест (съдбата на едно семейство, което пропада поради връзката на съпруга с друга жена), е много важна, и право на писателя е да рови в тая област, да дири в нея разрешения, които надделяват еснафската нравственост и се насочват към нравствеността на нашето ново, социалистическо общество. Повестта обаче е написана така, като че ли тоя въпрос у нас е стигнал до задънена улица, като че ли няма пътища за неговото разрешение; от цялата творба лъха тежка песимистична атмосфера, друмовете се оказват заприщени - липсва оня обществен оптимизъм, който трябва да се чувства и в такива творби на писател комунист, в които се рисуват най-тежки неща и унищожаваща хората, партийният живот е представен като заключен кръг, в който неколцина порочни хора могат да решават докрай съдбата на хората. Особено дразни мотото от Стендал, с което Манов открива повестта си - като че ли при капитализма и социализма важат едни и същи норми, като че ли ние сме в положението на критически реалисти, които бяха в опозиция на тогавашното общество  и  в това беше силата им, докато нашата сила е в утвърждаването на нашето ново общество - даже тогава, когато критикуваме неговите недъзи. На какво се дължи появата на произведения от рода на „Обич” (разказ от Ст.Ц. Даскалов - б.м.) и „Недостоверен случай”? Ще кажем направо: на нейните колебания, които преживява част от нашата писателска интелигенция. Също - на погрешното разбиране, че центърът на нашата литература трябва да се пренесе в критиката, докато вярното е, че критика е важна страна на нашия реализъм, но негова основа трябва да бъде борбата за утвърждаването и укрепването на новото в тая действителност. Вина сигурно има и лошата организация на нашата редакционна  работа, която е все още недостатъчно колективна. Всичко това трябва да се преодолее, за да достигнем до истински  катарзис (очистване - б.А.Т.) от неправилните идеологически влияния”.

Стефан Каракостов: „…Първо. Според Емил Манов социалистическият реализъм е влияние „качествено различно от стария реализъм”. Това е абсолютно вярно, но нашият писател забравя, че заедно с качественото си различие социалистическият реализъм израства и на целия опит на реализма, на онова велико наследство, което са създали Гогол и Островски, Белински и Чернишевски, Толстой и Чехов, а у нас Ботев  и Вазов. Второ. От страх да не се опразни социалистическият реализъм от всякакво конкретно съдържание”, Емил Манов пита: „…не е ли уместно да прибегнем до понятието романтизъм, социалистически романтизъм”(?). Фактически с този въпрос той предлага действително да опразним нашия метод от най-важните му съставни части. Емил Манов прави това, защото не вярва в социалистическия реализъм като метод, който дава най-голям избор на разнообразни форми и стилове, в съответствие с индивидуалните склонности и вкусове на писателя. (…) Трето. Емил Манов отново брани погрешното си разбиране : „… достатъчно е - пише той - писателят да изхожда от социалистически или искрено демократически позиции в своето творчество - това му осигурява постигането на жизнената правда. А всичко друго -метод, стил, литературно течение, школа и т.н. - нека предоставим на свободния избор на самия писател”. Към това Манов добавя следното пояснение: „За да потвърдя мисълта си за  свободен избор”, в същия пасаж вземам за пример „методите” на Станиславски и Майерхолд. Примерите наистина са неудачни, има  смесване на понятията „система” и „метод”… Неверен е и категоричният  тон на твърдението за писателя с демократически  позиции”. Но по същество мисълта не е неправилна”. Именно по същество мисълта на Манов е неправилна, невярна. Грешката не е само в „категоричния тон”, а в допущането, че може да се излиза от две идеологии, от които може да се избира метод. Демократическите позиции той не взема като изходна позиция за отиване към социалистическата партийност. Манов е забравил наистина нещо „дребно” - да бъдеш на висотата на социалистическия реализъм, трябва да имаш дълбоки  и  всестранни познания за истинския живот на хората, да проникваш в техните преживявания  тогава да бъдеш способен да ги пресъздаваш в художествена форма. Тук само демократически позиции в пресъздаване на социалистическото общество не са достатъчни. (…) Четвърто. Емил Манов не само теоретически спори около съдържанието  на социалистическия реализъм, но и практически в повестта „Недостоверен случай” скъсва с него. (…) Той фактически е напуснал жизнената правда и е превърнал повестта си в отрицание на нашата действителност. Една низова партийна организация  отказва да изключи невинната му героиня, но районният комитет на партията се налага и я  изключва. „Комунистите - пише Манов - посрещнаха  съобщението и наведоха глави”. (?) Какво излиза от това? Низова партийна организация е права, а по-висшата партийна инстанция е неправа и тя с авторитета си отгоре се налага. Тази тенденция вече е любима тема на още няколко писатели, като Михаил Величков, Тодор Генов и др. От тази именно обществена позиция Манов разказва  за своите герои, обречени н изоставя жена си и отива при любовницата си; архитект Колев обича да си попийва и мени приятелките си; доктор Петков изменя на жена си, а жена му стоически понася това; Стойков е нравствен човек, но в душата си завижда на доктор Петков и т.н. И това е основното поведение на тези герои, сякаш излезли из романите на Пшибишевски. Никой не забранява у нас да се биват пороците, наследени от едно минало или съществуващи днес в буржоазния свят. И затова съвсем напразни са безпокойствата на Манов за „критическия елемент” в социалистическия реализъм. Нещо повече - неправилно е да се говори за „елемент”, когато критиката е също основна черта на социалистическия реализъм, но тя става критика сама когато е оръжие в ръцете на писател с ясна социалистическа партийност, който знае къде и как да стреля. Когато обаче Манов дава еднообразни фройдистки типове с еднолинейни характери и се стреми да докаже, че трагедията на главния му герой е резултат на здравите обществени сили - в случая един партиен секретар, - то трябва да се каже съвсем ясно, че нашият писател е измислил  н е д о с т о в е р н и  н е щ а,  к а т о  н е д о с т о в е н о с т т а  п р е в р ъ щ а  в  и р о н и я,  ч е  у ж  т о в а  е  с а м о   е д и н и ч н о  я в л е н и е (подч. С.К.). Тук именно писателят е нарушил гражданския и партиен дълг. Някои веднага ще възразят: защо да не бъде осмян един партиен секретар, ом той е вреден. Та именно това трябваше да направи Манов в повестта. Това е негов граждански и партиен дълг - да се бори с негодното и вредното в живота. Но това трябваше да направи така, както става в живота - здравите сили се борят с изоставащото, гнилото и нечестното, а не негодното да се даде като основно  и да излезе, че такъв е обликът на комунистите, които ръководят. (…) Какви идеали създава Манов с недостоверността? Нашият писател не е успял да разгъне сили на художник реалист и затова критиката му вместо от позициите на здравото е станала критика  от позициите на нездравото. Някога великият Толстой  с художествено проникновение разказа за трагедията на своя Протасов от „Живият труп”. Неговото самоубийство бе своеобразен протест срещу тези, които духовно го смазват. За Емил Манов това сякаш продължава и досега. Най-малко партията може да жертва човека. Напротив, тя със своя хуманизъм помага на човека да се отърси от калта от миналото и да бъде човек в истинския, горкиевски смисъл. В статията на Емил Манов в „Литературен фронт” („За добрите намерения и преднамерената критика” - б.м.) трябва  да се направи още едно уточняване. Той пише, че „ХХ конгрес на КПСС и з д и г н а  н о в а   п р о г р а м а (подч. С.К.)  за по-нататъшно изграждане на комунизма…” Програмата на КПСС и преди и след ХХ конгрес е била марксическо-ленинска. (…) Търсенето на нова програма”, както това прави Манов, действително води към ревизионизъм”.

Иван Руж: „В повестта „Недостоверен случай” на Емил Манов виждаме откъсване на отделния житейски факт. Той е изолиран от сложната съвкупност на обществените явления, от които е неразделна част. Главният герой на тая повест е талантлив архитект, партиец. Любовен пламък опожарява сърцето му, но той няма сили да зареже семейството си, което нищо лошо не му е сторило; разкъсан от вътрешни противоречия, пропива се и пропада. Авторът е противопоставил герой на обществото, което не разбира дълбоката лична драма на героя и го изоставя да загине. Патосът на повестта е насочен срещу съвременния наш ред. Несъмнено и сега има и ще има подобни случаи. Социалистическият писател обаче е длъжен да разкрива правдиво  връзката и взаимоотношенията между обществените условия и съдбата на отделната личност. Нима днес промяната се състои, както излиза според  повестта,само в това, че в джеба на някои хора има партийни билети, а човешките драми са същите както и в миналото? Нима партията не възпитава членовете си и народа да се борят с всички трудности, да закаляват волята си, да не се подават на стихията на чувствата и влеченията? Нима духовният кръгозор на комунистите е така ограничен, както виждаме в повестта? Нима те не мечтаят за нови обществени и лични отношения и нима ние не виждаме как пред очите ни тия отношения никнат, кълнат, макар да сме още в началото на социалистическата ера? А защо всичко това, което в действителността съществува, липсва, не се подсказва дори в повестта на  писателя комунист Емил Манов? Отклонението от социалистическия реализъм, прибягването до друг - стар метод, го е върнало и художествено назад. Изказванията на автора, че по друг начин може да се отразява социалистическата действителност, приложени в творческата практика, показват съвсем нагледно, че наистина може, но ограничено, напълно, едностранчиво, превратно. Само социалистическият реализъм дава възможност за най-правилно, най-пълно разкриване картината на социалистическата действителност”.

(Из доклада на партийното бюро на СБП, изнесен от  партийния секретар)

Андрей Гуляшки: „Другарят Емил Манов публикува повестта си „Недостоверен случай”. Ние не искаме да свързваме механично някои погрешни становища на др. Емил Манов било по отношение на Априлския пленум, било по отношение метода на социалистически реализъм, но тъй или иначе ехото на известни съмнения и заблуждения е наложило отпечатък и върху неговата последна творба. В повестта си др. Манов рисува портрет на комунист от наши дни. Този комунист е принципиален, талантлив, добър, но след брака си той отново се връща към първата си любов, изживява я тежко, разкъсва се между нея и съзнанието, че не може току-така да изостави семейството си, от което нищо лошо не е видял, пропива се и полудява. Такива случаи несъмнено има. Авторът обаче не е предал оная атмосфера на висока идейност, непримиримост и борба с личните и обществени недъзи, характерна за нашата партия. Мечтите и мислите на героя на др. Манов, комуто той очевидно съчувства, не се простират по-нататък от неговата любов. Той и другарите му, също комунисти, са ограничени, принизени, показани са в светлина, нехарактерна за истинския комунист. Какъв е комунистическият идеал на героите в тая повест? Мисли ли архитект Стойков, главният герой на повестта, за бъдещето на своите деца, които обича? Вижда ли той, че в нашия живот се строи и се върви напред? Показал ли е авторът, че нашата партия полага постоянни грижи, за да подобри условията за живот и развитие на отделната личност и на целия народ? Такива неща в повестта няма. В нея ясно се чувства неизказан протест, който произтича от цялото поведение на героите и от финала на повестта, протест, че душевните вълнения на отделния комунист остават неразбрани, че никой при нашите условия не надниква по-дълбок в личната драма на човека, за да го разбере и му помогне. И като че ли причините за моралната катастрофа на личността, за рухването на личното щастие трябва да се търсят в обществените институции, в партията, в социалистическото общество. По такъв начин отделният  случай се показва изолирано от общата картина и макар да е сам по себе си достоверен, не ни дава достоверна представа за нашия нов живот.”

Из изказването на Рубен Аврамов: „… Струва ми се, че др. Емил Манов, съдейки по неговото изказване, малко е разбрал от критиката, която се упражни върху него. Това негово отношение към критиката трябва да ни застави да се замислим сериозно. Ленин казваше, че бедата започва тогава, когато един другар, допуснал малка грешка, не иска да я признае, настоява на нея и поради това дохожда до извършване на чудовищни грешки. Др. Емил Манов допусна малка грешка по въпроса за социалистическия реализъм. Той прояви известни съмнения, известни колебания. Някои другари се опитаха да му покажат тази грешка  и да я разкритикуват, но той не я признава. Вместо това той тръгна по пътя на отричането, а след това дойде до „Недостоверен случай”. Какво има в това произведение?  Защо то е така сериозно критикувано? В това свое произведение др. Емил Манов обвинява нашия обществен и държавен социалистически строй в това, че при него не могли да бъдат разбрани едни човешки любовни отношения между двама души и че този строй ставал причина за нещастието  на един голям специалист. (…) Със своя „Недостоверен случай” той обвини най-прогресивния обществен строй, който нашият народ гради с такъв ентусиазъм и упоритост и за тържеството на който е дал толкова жертви… Др.  Манов трябва да разбере, че не случайно  Би-Би-Си започна да го хвали. Това е резултат на обективното звучене на известни идейни положения, които ти, др. Манов, защищаваш”.

Емил Манов отговаря на отправените към него критики със статията „За добрите намерения и преднамерената критика”, поместена в т. 2 на настоящото издание. Той отговаря и устно на споменатото отчетно партийно събрание.  Той отговаря  и устно на споменатото  отчетно партийно събрание. За съжаление, не можахме да намерим стенографски протокол от събранието. В „Литературен фронт” в броя си от 26.ХII. 1957 г. дава следното резюме на изказването на Емил Манов: „Емил Манов не си даде сметка, че е станал „герой” на реакционната пропаганда не поради прекалената критика за него, както той мисли, а поради неговото поведение, изказвания и поради повестта му „Недостоверен случай”, които допадат на тая пропаганда. Спирайки се най-напред върху изказването си за социалистическия реализъм и сп. “Пламък”, др. Манов смята, че със своята недавнашна статия в „Литературен фронт” е обяснил същността на това свое изказване и според него то доказва, че той стои на позициите на социалистическия реализъм. „Фактът, че срещу повестта ми бяха отправени много упреци, и правилни, и неправилни, все пак показва, че в нея има нещо несполучливо, идейно-художествено недоизяснено, и аз не се отказвам да  помисля по това, както ме съветва партийното бюро. Това обаче, което досега съм отхвърлял безусловно и което отхвърлям и сега, са твърденията, че повестта била израз на моите идейни позиции изобщо, както се опитаха да докажат някои в речта , че нейният патос бил „насочен срещу съвременния наш  ред”, както писа Иван Руж,ч е била написана „от позициите на отрицанието на нашата действителност” или че е произведение, вдъхновено от творбите на Пшибишевски, както се произнесе нашият критик Стефан Каракостов”. Възразявайки срещу тълкуванията, които отъждествяват недъзите не едно произведение с цялостните идейно-политически възгледи на неговия автор, Емил Манов обаче стига до другата крайност, разкъсвайки всякаква връзка между недъзите на  произведението и общо-идейните позиции. Като не си дава още ясна сметка за обективната същност и размера на основните недъзи в своята повест, които се съдържат още в нейния творчески замисъл, той същевременно не потърси никакво обяснение на тези недъзи и в слабостите на общите си позиции. По-нататък Емил Манов се спря на уводната статия на „Литературен фронт” - „Да ги превърнем в живо дело!” Под формата на въпроси към редакцията той се опита да отхвърли редица положения на статията под предлог, че те уж са обвинения срещу него и че са недоказани, без обаче да се спре на критическите моменти в тази статия, отнасящи се именно към неговите изказвания и повестта му”.

След 1957 г. отделни рецензии за „Недостоверен случай” няма. Повестта е разглеждана в обзорни статии, като с течение на времето й се дава положителна оценка. Така например в “Очерци по история на българската литература след Девети септември 1944 година” (БАН, 1980, т.2, с. 266-267) в статията „Повестта и разказът след Априлския пленум 1956 г.” Елка Константинова и Кръстьо Куюмджиев пишат между другото: „Това е опит за възвръщане правата на човека като обект, център и цел на изкуството, права, които култовската естетика не признаваше. (…)

Ю л и я   О б р е т е н о в а

(Откъс от „Повести и романи” към изданието- „Емил Манов”, Съчинения в два тома, Т. 1, 1988)

*

Върху повестта се изсипа гръмотевична критическа градушка - само в „Литературен фронт” се явиха четири статии, една от които редакционна. Обвиненията стигаха много далече: повестта представяла „ в невярна светлина нашия обществен живот, нейният патос бил насочен „срещу съвременното наше общество, тя била едно „отрицание на нашата действителност” и т.н.  В своя отговор „За добрите намерения и преднамерената критика” (поместен в бр. 47 на „Литературен фронт” от 1957 г. и придружен от редакционна бележка, отклоняваща се от въпросите по същество и пак в отрицаващо-обвиняващ дух) Емил Манов сдържано и достойно отбеляза, че „да се критикува еснафщината дори когато носи в джоба си партиен билет”, не значи „да се критикува партията, партийният  морал изобщо”, не значи  да се отрича „цялата наша действителност”; че теоретически са съвсем неоснователни „уличаванията” в нетипичност на сюжетния „случай” и  героите на повестта: „Очевидно такава критика изхожда от ония опростени представи за „типично” и „нетипично”, според които едва ли не всеки литературен образ  представлява обобщение на цяла професия, на цяла класа, на цяла действителност”. (Един от рецензентите, воден явно от подобни представи за „типичното”, задава риторичния - естетически безкрайно наивен - въпрос: “Нима всички честни и чувствителни хора у нас завършват с умопобъркване?” Какво може да му отговори Емил Манов освен: „Има си хас!”).

Всъщност повестта „Недостоверен случай” за първи път засегна кръг от проблеми, които след време навлязоха (не говоря за сюжетно-фабулната им реализация) в творчеството на редица съвременни белетристи - както и критиката отбеляза в по-късни времена… Със свойствената си смела, чисто жестока, безпримерна в нашата съвременна литература „гласна” самокритичност (неразколебана от проявения голям интерес към това произведение, от многото издания в чужбина) Емил Манов казва пред своята анкетьорка: „Днес една такава повест не би направила особено впечатление. Според мен, без да има кой знае какви художествени качества, тя ще остане като един белег на времето. Ако не другаде, то поне в библиографията”.

Тук нямам възможност да анализирам „Недостоверен случай”. Искам само още да отбележа, че в нея няма тенденциозно противопоставяне героя на обществото - в каквото авторът беше обвиняван. Изобразяват се някои отрицателни обществени явления, както груба намеса в интимния живот на човека или бездушно-формално  отношение към него от държавни институции, еснафско лицимерие („да мислиш и да чувстваш едно, а да говориш друго”, че и да вършиш друго…), догматични нравствени разбирания у някои комунисти (партийния секретар Денев), подтикващи всъщност към

Антикомунизъм, антинравствени постъпки, сектантщина и други „култовски” пороци. Всичко това обаче съвсем не значи, разбира се, отрицание на цялото общество: при това то се придружава с такова детайлно психологическо изображение на героя и на неговите взаимоотношения с най-близките му хора, което разкрива не само достойнствата му, но и недостатъците, преливанията помежду им (тук има правдива психологическа диалектика). Емоционалността на главния герой поглъща разумно-аналитичното начало  в съзнанието му, неговата свръхчувствителност се в слабост, в нравствено безсилие, колкото и да го „гризе” съвестта: решава в даден момент да се раздели с любимата си („Не можем да градим щастие върху нещастието на другите”), но след това само утежнява с държанието си и без това тежката атмосфера в семейството си и изоставя „решението” си.Авторът не е улеснил ни най-малко своя герой, в нищо не го е оневинил, за да обвини тенденциозно обществото; между другото „дарил” му е толкова благородна и грижовна, хубава и разумна жена, отлична съпруга и майка, че неговата разгоряла се отново при случайна среща все поглъщаща първа любов изглежда странна и не привлича нравствените симпатии на читателите. Но странен е характерът на Светозар Стойков, който - честен  по натура, с чувствителна съвест - дълго се бори с разгорялото се отново старо чувство, но не успява да се пребори. Не случайно за мото на повестта си Емил Манов слага редове от „Червено и черно” на Стендал (произведение на световната класика, което привлича най-силно, най-трайно интереса му, от писател, когото той най-много цени и обича  естетически). В тези редове Стендал определя характера на Матилда като „съвършено немислим в нашия колкото благоразумен, толкова и благонравен век”, говори за „безразсъдствата на тая прелестна девица”. Това много ви напомня за устойчивостта на характерните белези на една индивидуалност. Драмата на Светозар Стойков е драма на характера, подсилена трагично, гибелно заострена от някои отрицателни явления на средата, която го заобикаля. Писателят, който не е успял да разкрие достатъчно силата на неговата любов при нейното зараждане в ранната му младост, убедително е разкрил по-късно драмата му, косвено „говореща” за изключителността на тази любов. В анкетата Емил Манов причислява героя си към романтичните характери, предразположени да се сблъскват с действителността и с други характери, с околната среда; те „никога не са били щастливи в живот си”, защото им липсва „достатъчно приземеност” - „твърде емоционални са, прекалено разчитат на чувствата, на тяхната „правда”.

С т о я н  К а р о л е в

(Откъс от  встъпителната статия към изданието на „Емил Манов”, Съчинения в два тома, Т.1, 1988 )

*

„(…) Литературната критика и история са в дълг към Емил Манов. Защото още не са оценили безспорното обстоятелство, че ако има български писател, сроден с транснационален исторически процес, какъвто процес бе така наречената литература на размразяването, този писател е Емил Манов! Достатъчно е да си припомним в мащаба на бившите социалистически страни литературната панорама за пренаситения със съдбоносни събития период непосредствено след смъртта на Сталин. Тогава в руската книжовност се появиха етапни произведения като романа „Размразяване” на Иля Еренбург, поемата на Александър Твърдовски „Шир след шир”, повестта „Един ден на Иван Денисович” на Александър Солженицин,  Забележителни творби  на разкрепостения разум и талант изпъкнаха и в другите „литератури на социалистическия реализъм”. Българското име в този общ процес бе Емил Манов, българската книга - „Недостоверен случай”.

Н и к о л а  И н д ж о в

(Откъс от статията „Емил или учебникът”. „Недостоверен Случай” - първата българска книга в „литературата на размразяването”. В-к „Дума”, 7 ноември 1998).

——————————

Кратка писателска визитка на Емил Манов

Емил Манов е роден на 29 юли 1918 година в гр. София. Завършва гимназия в родния си град и право в Софийския университет „Климент Охридски”. Като гимназист е член на РМС и е изключван от гимназията, а като студент - член на БОНСС. Сътрудничи на прогресивните литературни младежки издания. През 1941 година е осъден на 13 години затвор за нелегална антифашистка дейност като един от организаторите на столичните бойни групи. След Девети септември 1944 година е полковник в народната армия, подпредседател на КНИК, заместник главен редактор на изд.”Български писател” ,главен редактор на сп. „Родна реч”, подпредседател на СБП (1967-1968). Сътрудничи на вестници и списания. Става заслужил деятел на културата (1965), а през 1978 г. - народен деятел на културата, награден с ордена „Георги Димитров”, по случай 60-годишнината му. Емил Манов е автор на редица романи, повести, разкази, както и автор на киносценарии за игрални филми и пиеси. Завършва своя земен път на 30 август 1982.