Красимир Бачков

Кафенето на скъпият хотел се посещаваше предимно от футболисти, футболни ръководители и журналисти. Ицо го бе виждал само веднъж отдалеч, през прозореца на трамвая, когато бай Ламби му го посочи с пръст:
- Виждаш ли Ице, къде си пият кафето лъвовете от нашият клуб! Едно кафе там навярно струва колкото половината ти заплата! Всички, които се събират в тоя палат, са от крадец нагоре! Тяхната кожа хайдутска!
Тогава Ицо мълчаливо бе вперил поглед в огромната сграда и дори се зачуди, пускат ли и обикновени хора като него там. Сега бавно крачеше по алеята към същото това кафене, обут в бели маркови обувки за 2000 лева, бял костюм за 15000 и несигурна усмивка на лицето. Нарочно не взе „Майбаха” на клуба. Слизайки от него, почестите щяха да бъдат задължителни, независимо как бе облечен и обут. Сега идваше като обикновен посетител и му бе интересно как ще го приемат. От всички маси бяха заети едва три. Главният сервитьор обаче го забеляза навреме и се втурна към него. Преценил с един поглед богатия клиент, той сервилно се поклони и направи дъга с ръката си:
- Заповядайте, господине!
Ицо скрои нещо като усмивка и седна до една декоративна палма. Веднага пристигна млада, красива сервитьорка и попита какво ще желае. Той поръча кафе, но когато момичето поиска да уточни какво точно иска, той се затрудни в отговора. У дома на село, майка му понякога приготвяше смес, а от уличните автомати и кварталните кафенета бе пил еспресо. Това място обаче бе прекалено тузарско. Дали нямаше да се издаде, че мястото му не е тук, с поръчката си? Притесни се, изчерви се и видя, че сервитьорката също се смути. Тя погледна безпомощно към главният сервитьор, който побърза да дотърчи, но Ицо вече се бе окопитил. На фалшивата усмивка и въпрос какъв е проблемът, той тихо каза:
- Така е, като не те познават някъде! Черно кафе, ако обичате!
Беше си спомнил как бай Ламби обясняваше сутрешните навици на боса в клуба, спомни си и двете му заръки. А те бяха: – „Колкото можеш по-малко говори!” и – „Не се страхувай от никого и ги гледай с присвити очи – те са гузни и винаги се притесняват за нещо!”
След малко кафето бе сервирано и той въздъхна успокоен. Костюмът нямаше вратовръзка и ризата му бе разкопчана, но в него се чувстваше като приклещен. Единственото сако, което бе обличал в живота си, бе на абитуриентския му бал, преди две години. Иначе ходеше с дънки и тениска, или с яке, ако бе студено. Сега му се струваше, че всички наоколо го гледат подозрително и само чакат момента, в който той сам ще се разобличи. Привидно спокоен, той отпи от горещото кафе и едва не изтърва чашата, когато видя как от съседната маса се надигна млада журналистка и се насочи към него. Професията й позна по двата цифрови фотоапарата, преметнати през рамо, и голямата кожена чанта, през отворения цип на която се забелязваха разни кутии и кабели.
- Може ли да седна при вас? – доста безцеремонно се ухили и преди Ицо да е отвърнал, стовари чантата си на единият стол, а на другия се намести самата тя. Извади кутия скъпи дамски цигари и щракна с изящна запалка. Издуха дима като стар пушач и уж небрежно запита:
- Изглеждате ми познат, но не си спомням от къде! С колегите се чудехме преди малко и на мен се падна честа да ви запитам. Та, кой бяхте вие?
Ицо преглътна сухо и я изгледа с присвити очи. Димът от цигарата й идваше право към лицето му и това го подразни. Без да отговори, той стана и се премести на съседният стол, където димът не го достигаше. През цялото време старшият сервитьор се въртеше наблизо и явно забеляза всичко. Приближи внимателно и запита:
- Проблем ли има, господине? С нещо да помогна?
Ицо се усмихна накриво и махна с ръка към дима, който този път се бе извъртял отново към него. Изтълкувал буквално жеста му, сервитьорът грабна чантата на журналистката и като я подхвана под мишница, тихо изръмжа:
- Роси, не пречи на господина! Връщай се на масата си!
Тя нацупена се обърна докато я водеха като непослушно хлапе, но нищо не каза. Когато обаче сервитьорът я настани и се оттегли, тя пак се върна при Ицо за цигарите си и гневно просъска:
- Нямаше нужда да ме разкарвате, като някоя курва! Да си журналист не е толкова зле! От вас има къде по-големи боклуци! – и побърза да се отдалечи, защото този път сервитьорът тръгна доста застрашително към тях. Колкото и да се сдържаше, Ицо не успя да скрие усмивката си. Той, бедното селянче от добруджанското село Ботево, бе по-важен от такава хубава и нахакана журналистка! Та нали до онзи ден той бе най-обикновен чистач, в стадиона на клуба. Боже мой, какво правеха парите! Сетил се за тях, бръкна във вътрешният джоб на сакото. Пачката столевки си стоеше неразпечатана. С два пръста той скъса бандерола и извади чисто нова, зелена и твърда банкнота. Сгъна я на две и пресметна на ум, че пенсията на майка му за осем години се намира в джоба му ей тъй, без особени усилия. Сутринта не бе намерил по-малка сума в клубната каса. Имаше три купчини банкноти в евро, долари и левове. Всяка от пачките в родна пара бе по 10000 лева и това бяха толкова много пари, че той я взе бързо и затръшна тежката врата на касата. Чувстваше се крадец, независимо от утехите на бай Ламби. А всичко бе станало тъй мигновено и лесно, че още не му се вярваше. И бе законно! Абсолютно законно, той бе станал шеф на големия футболен клуб, стадиона, хотела към него и всички тренировъчни бази. Благодарение на случайността и лудият си късмет. Не, наистина не беше за вярване неговата история! Ако я разкажеше на някой, щеше да му се изсмее. А всичко започна така:
Преди две години завърши техникума по автотранспорт в Добрич и започна да си търси работа. Имаше книжка за професионален шофьор и се хвана на един строеж. Караше стар руски самосвал, като превозваше пръст от един изкоп до края на града, където я изхвърляха. Един ден обаче стената на изкопа поддаде и самосвалът се свлече в трапа заднишком. Ицо се размина само с няколко драскотини, но се уплаши и напусна работа. След дълги и безполезни усилия да си намери друга работа, най-после един техен роднина от столицата каза, че ако иска, може да се хване чистач, на стадиона при него. Там бай Ламби отговаряше за тревата на игрището, пистата и всички футболни съоръжения. Ицо събра малкото си дрешки в един стар сак, целуна за сбогом майка си и сестричката си, и пристигна в София. Настани се в гаража на двора при бай Ламби, който бе устроен като лятна кухня. На стадиона започна да чисти боклуците, които правеха запалянковците при всеки мач. Заплата му не бе голяма, но всеки месец заделяше по сто лева от нея, за да ги праща на майка си и сестричката си, която още учеше. Баща му бе починал, докато бе съвсем малък. Така я караше до онзи ден, когато босът на клуба загина при катастрофа. Помежду си хората в клуба разправяха, че катастрофата не била случайна и босът заплатил за големите далавери с трансфери на футболисти и пране на пари, от ремонти и поддръжка на базата.
В този паметен понеделник Ицо бе влязъл под пейките на подвижната ВИП-трибуна да събира боклуци. Това бе метална конструкция, широка няколко метра, с процепи под седалките, през които феновете хвърляха безброй отпадъци на земята. Понякога запалянковците изпускаха дребни монети и сега той оглеждаше внимателно земята. Тогава над него се чуха тежки стъпки и мъжки гласове:
- Представи си, той е прехвърлил всички акции на малката курва! Била бременна! Само че не от него! Да се пукнеш от смях!
- А от кого?
- Имала си гадже, въртиопашката! От няколко месеца движела с някакъв студент. Боса я усетил, но тя му заявила, че е бременна и не желае да търпи повече простотиите му. Той помислил,че детето е от него и още на другия ден и прехвърлил цялата собственост. Колегата Лулчев свършил цялата работа много експедитивно!
- Срещу подходящо заплащане, предполагам?
- Иска ли питане! А два дни след това Боса гушна букета! Кой знае, може и да е усещал смъртта зад гърба си?!
- А сега? Какво ще правим?
- Ще се отървем от малката уличница!
- Как?
- Лесна работа! Доколкото чух, тя изобщо не го иска това богатство! Ще се опитаме да я убедим да прехвърли акциите на нас, а ако откаже, ще й видим сметката като Борджиите! После ще фалшифицираме едно прехвърляне и готово.
- Отрова?
- Защо не?
- Трябва да пипаме много бързо, обаче! Докато не са надушили от управителният съвет ония хиени!
- Спокойно! До утре вечер ще приключим и ще станем собственици на един от най-старите клубове в страната! Как ти се вижда?
- Супер! Само да не се обърка нещо работата!
- Няма начин! Такъв късмет един път се случва, колега!
Тежките стъпки и гласовете отшумяха, а Ицо стоеше и от ужас не можеше да дойде на себе си. Това бяха адвокатите на клуба, а лекотата с която бяха решили да премахнат приятелката на Боса, буквално го потресе. Той я бе виждал често, но никога не бе говорил с нея. Изглеждаше симпатично момиче и едва ли трябваше да умре по такъв начин. Той заряза чувалите с боклук и се отправи към служебният паркинг. Притаи се до сребристият „Мерцедес”, управляван от нея и зачака. В късния следобед тя забързана приближи колата. Ицо я помоли да го качи и по пътя й разказа всичко. През цялото време тя мълча, а накрая въздъхна и рече:
- Наистина ли искаш да ми помогнеш?
- Ами… да! Не ми вярваш ли?
- Напротив! Вярвам ти абсолютно! Знам на какво са способни тия изроди! Но ако наистина искаш да ми помогнеш, ела утре в осем в кабинета на Боса!
- Добре!
- Точно в осем! О’кей?
- Няма проблем!
- И си носи личната карта, за всеки случай!
- Добре!
На другата сутрин нотариус Лулчев, заедно с подопечните си адвокати, прехвърлиха акциите на клуба от името на момичето, на името на Ицо. През цялото време той стоя и гледа отнесено, сякаш всичко се случваше с някой друг, а не с него. Решиха да обявят смяната на собствеността публично, в края на седмицата. Предоставиха му всички документи, печати, пари и ключове. После приятелката на Боса си тръгна, а Ицо остана сам. За да не полудее, той веднага повика при себе си бай Ламби и му разказа всичко. Старецът послуша, погледа, плесна се по бедрото и се разсмя:
- Господ си знае работата, моето момче! И да не вземеш сега да ме уволниш от работа, или още по-лошо – да ме направиш началник!
Тази сутрин Ицо отвори огромния гардероб на Боса и си избра белия костюм. Сега се чудеше какъв бакшиш да остави на сервитьорката. Изобщо не се двоумеше обаче какво ще прави с купчините пари в касата на клуба. На първо време щеше да плати операцията на дъщерята на съседа си от село чичо Петко, за да може да бяга и скача като другите деца и тя. После щеше да се поогледа какви още възможни чудеса могат да сторят парите, когато са попаднали в подходящи ръце.