Илия Илиев

Беше време, когато заран в росните ниви на Церовия дол можеше да се види как гордо се разстъпват цели ята фазани. Красивите птици се появиха по тези места заедно с младите борови насаждения. После бързо се намножиха и пролет огласяха с песните си целия дол.

Но се заредиха сушави години. Пресъхна малката рекичка в дола. Смълчаха се чучурите и на Кюнтовата чешма. И в дола все по-рядко се чуваше песента на фазана.

Както се казва в такива случаи, злото не идва само. Навъдиха се и чакалите. Че как няма да се навъдят!? Толкова мърша оставя след себе си човекът без пушка, че и чакалите не смогват. Божа работа – ще каже някой. А скитащите без дом, гладни и освирепели кучета Господ ли ни праща?! И как стана изведнъж така, че толкова много и все „верни другари” на човека, сами останаха без верен другар?!

С тези нерадостни мисли аз вървях край Кюнтовата рекичка, когато кучето ми изведнъж се дръпна по посока на близките храсти. Отбих се от пътя си и видях следите на чакал. Беше се спирал до храстите, а после поел към гората.

Възрастните фазанови птици не се страхуват от чакала. Ще кацнат на някое дърво и там ще пренощуват в безопасност. Но затова яйцата им и малките пиленца са лесна плячка за хищното животно. На такава осиротяла двойка фазани се бях натъкнал есента. От бодила край същата тази рекичка изпърха първо мъжкият, а след това и женската. Близо до мястото, от където бяха излетели птиците, намерих и гнездото им. В него бяха останали само черупки от неизлюпени яйца.

Вече беше се вдигнал снегът и ние с моя Вихър отново бързахме като за дългоочаквана среща. Исках да разбера дали двойката фазани, може би последната в дола, е успяла да презимува.

Надявах се да открия следите им край рекичката. Върху меката пръст в края на нивата личаха само следите на дива котка. Усети ги и Вихър и ме задърпа по тях. Животното беше минало скоро оттук. Имах някакво тревожно предчувствие. Едва ли появяването на хищника край рекичката ще е случайно. А от дивата котка и на дърво да се покачиш, не можеш да се опазиш.

Тръгнах по следите й и пуснах кучето. Вихър се втурна с лай по прясната диря. Вероятно котаракът се беше притаил в близкия повитак, защото на това място лаят на Вихър стана още по-настървен. Знаех, че котката не може да му избяга и ще се принуди да търси спасение на някое дърво. Затова се налагаше и аз да вляза в гората.

Въпреки че трябваше да побързам, за да бъда колкото е възможно по-близо до подгонения дивеч, се придвижвах внимателно. Провирайки се между шубраците, се стараех да гледам и в краката си, за да не настъпя някоя суха съчка. Така напредвах бавно и вече си мислех, че котаракът ще превали билото и ще ми се изплъзне, когато до мен достигна очакваният протяжен лай на Вихър. Внезапно изчезналата следа дразнеше кучето и то по свой начин изразяваше това. Гласът му бе все така настоятелен, но с все по-продължителни паузи. Котаракът се бе покатерил на дърво.

Вече трябваше да бъда по-предпазлив в придвижването си. Отдъхнах си едва, когато отново чух силния и равномерен лай на Вихър. Кучето беше забелязало покатерилото се животно и го облайваше. Сега вниманието на хищника бе заето с преследвача му и аз можех да усиля хода си.

Забелязах котарака едва когато вече бях на двадесетина метра от кучето. Вихър бе поставил предните си лапи върху стеблото на стара липа и лаеше все така заканително. Проследих погледа му и забелязах хищника. Той се беше покатерил на върха на дървото и силуетът му се очертаваше на небесния фон като рошаво гнездо на сврака. Направих още няколко крачки, бавно вдигнах пушката и стрелях. Котаракът потръпна целият, после изведнъж се прекатури на една страна и увисна на предните си лапи. Когато забитите дълбоко в кората нокти на животното се изтръгнаха от клона, то се свлече безжизнено в краката ми. Не стана нужда да пазя Вихър от острите нокти на хищника.

Когато с мъка откъснах очи от простреляния великолепен мъжкар, забелязах, че на дървото има още нещо, което привлича вниманието на кучето: част от нощната плячка на котарака. Моят фазан..?! Дългата и с огнени отблясъци шия щеше да си е все така красива, ако не беше обезглавена…

Гледката ме натъжи, а поведението ми изненада Вихър. Подложил ми врата си за радостно потриване, той с недоумение очакваше закъснялата ласка за похвала. Успокои се едва когато го погалих. После, добил кураж, се изправи с предните си лапи на гърдите ми и ме погледна в очите. Сякаш да разбере причината на моята тревога.

А аз продължих да повтарям натрапчиво като в мъчителен кошмар: „Не, не ми е жал за фазана. Иначе как бих могъл се оправдая пред съвестта си за току-що извършеното убийство?! Не, май окайвам по-скоро себе си. Дето бях повярвал, че с пушката си ще опазя песента на фазаните в Церовия дол.”