Тодор Коларов

Двамата заран закусваме с „Астика” светло. Е, Борка, нов ден нов късмет, ще изрече Ацето, преди да си накваси глътката. Ми то, Аце, остана ни само едната гола надежда, ще му отвърна, ама здраве да е, щом си рекъл!
От пролетното равноденствие нататък посрещаме слънцето от скамейката на покривната тераса. Ацето, четинест, същи кактус, е в настроение, такъв си е откак се знаем, ако трябва да съм точен. Пак им се измъкнахме, мама му стара, кикоти се доволен от себе си, липсват му някой и друг зъб, но не личи да го притеснява особено. Двамата тъй си се измъкваме още по съмнало, бягаме от своите вкъщи, от грижи, от дертове, понякога и успяваме. Кефим се под милувките на светилото, все още безплатни, слава богу, истински мехлем са за грешните ни душици, убеден е Ацето, щото отбира от мехлеми, бил е лаборант в козметиката.
Душиците ни, покрай глътчиците пиво, приемат мехлема в безмълвие. Отдавам си се на светли мисли, такава ни е процедурата, денят отново е тъпкан с обещания за възможни радости. Долу някъде, четиринайсет етажа под нас, се разпростира преизподнята. Щем не щем, предстои ни да се спуснем в нея, щом приключим със сутрешната „Астика” – хубавото рано или късно свършва.
А трябва и да се живее, кой както може.
Ацето полага доста усилия и дарба да отдалечи нежелания миг, отваря приказка, за да минава време. Та ти разправям, Борка, ще подхване своите истории, случи се заради пустото ми любопитство, зазяпал се бях по вносна партида туристи пред парк-хотела. И докато си зяпам от нямане какво, чувам дама англичанка да казва с половин глас, ей тъй, през зъби: „Не се разсейвай, Джефри! Онзи мистър там, струва ми се, може да ни спести грижата по куфарите…”. и ме сочи скритом с очи, аз тоест, представяш ли си? Наложи се да я извадя от заблудата. Ам сори, мисис, любезно и казвам, моя милост в случая не би могъл да ви е от полза. От друг бранш съм, казвам, колега на мистър Пропър в определен смисъл, бизнес с мазила против преждевременни бръчки и съм ви на услугите. Дамата се ококори, понеже не очакваше, хълцукна, придоби доматено-розов тен и от конфуз изтърва едно „О-о-о!…”, преди да заситни към хотела. Мистър Джефри я последва и той с „О-о-о!…”, стори ми се мъничко възмутен. Заблудило ги е изглежда пенсионерското ми обличие, не успях даже да им се извиня за недотам докараното си оксфордско произношение…
Такива ми ти работи. Слушал съм сагата му неведнъж с всичките й перипетии чак до оксфордското му произношение. И ако си я преповтаряме от време на време, то е за да забравим сегашния си имидж. Мъчим се да ни е весело в този тъжен свят. Светът на преизподнята. Простосмъртните, по недоразумение най-вече, го припознават за свой. Ами като не познават друг!…
Ацето надига бутилката за последно с надеждата да изцеди случайно пропусната глътчица и тъкмо да се прости с бирената си фиеста за днеска, на терасата излиза човек.
– Имаме си гостенин, Борка! – сбутва ме Ацето с лакът, докато си блаженствам примижал. Изрича го полугласно, като че се бои да не подплаши човека.
С неохота излизам от сутрешната си нирвана.
– Не очакваме аудиенция, ако не се лъжа – викам. – Струва ми се, Аце, наоколо ни се навъртат сюрпризи…
Човекът така и не ни забелязва, пък и ние, да си признаем, вече свикнахме да не ни забелязват. Мършав, поодърпан, сигурно над трийсетте, с отнесения си взор напомня смъркач на дрога. Да го питаш, не би могъл да каже какво търси на чужд покрив, сред гората от телевизионни антени.
Ацето почесва в размисъл четината си. Не обича да си прави хоби от проблемите, посреща ги с неприязън и с облекчение ги изпровожда.
– Доколкото разбирам от човеци – споделя с известно колебание, – нашият тука, както си се мота покрай перваза, надали знае накъде е тръгнал…
Проследявам лутаниците на човека сред антените и към кахърното си „Хм-хм!…” допълвам:
– Така изглежда… Който не знае къде отива, Аце, непременно стига другаде. Не го ли беше казал умник някакъв? Да напътим човека в правилната посока, човещината го изисква… Ти как мислиш?
Ацето не си пада по мисленето, състарявало го. Вдига вежди, то би могло да се тълкува всякак. Чудесно си се разбираме с него, не е кой знае каква пречка да го изтълкувам. Пъхвам шишето от пресушената „Астика” под пейката, после бодряшки се изправям, готов да действаме.
– Ми да се заемем тогаз – предлагам, – работата нас чака…
Безработен бог знае откога, Ацето е петимен за работа. Пазарната криза душмански го е ударила по поминъка му с мехлемите. Щом чува как работата тъкмо нас чака, последва ме начаса.
От перваза на покривната тераса човекът съзерцава в унес бездната под краката си. Отдалече му личи, скъсал е всякакво вземане-даване с време и местонахождение. За да го извади от зловещата омая, Ацето пътьом му подвиква:
– По на място ще е откъм залеза, драги ми господине! Такива неща е редно да се изпипват, прибързаността в случая хич не е за препоръчване…
Човекът се стресва не на шега, изненадан е.
– А?… – пита, ала едва ли очаква да му отговорят.
– Относно вашия замисъл – доизяснява се Ацето, – не го ли доизкусурите както следва, сума ти последствия ще повлече…
– Ка… какъв замисъл? – сили се човекът да вникне в чуждите думи.
Ацето застава редом с него, надниква в бездната на свой ред и плюе в нея, сякаш да се убеди, че тя наистина съществува.
– На твое място – намесвам се, – бих послушал моя приятел. Печен е по последствията…
Човекът с безпокойство мести поглед от единия досадник на другия. То какво ли ще види в нас – още двамина в безтегловност на покрива, като при повечето хора, изписано ни е върху образите. Въплъщаваме все пак самата доброжелателност, дошла му на крака, можем да му бъдем бащи, да го посъветваме.
Той, завалията, дяволски се нуждае от съвети, макар да не го осъзнава. Тресе го треска, ръцете му треперят като на пиянде.
– Последствия?… – изрича, погледът му се мята в паника, прилича на зверче в капан. – Аз… не ви познавам!…
– Няма откъде – оправдавам го, стремя се да съм вежлив. – Не си тукашен, ние в блока си се знаем…
Ацето се възползва докато сладко си бъбря с човека, шета покрай ръба на терасата, обследва обстановката, ако и да му е втръснала, от години все същата си е.
– Виждате ли, драги ми господине – казва, взрял се в очите на човека, широко открити, с нездрав блясък, – за избавлението, закъдето сте се запътил, откъм изгрева мястото не подхожда. Долу е главната улица, в тоя час гъмжи от хора…
Думите му целят да събудят трезв разум, те, за беда, не въздействат на човека. Оплитат го в паяжината си и така го лишават от волята да предприеме каквото и да било.
– Ама вие – извиква, – какво, бе?…
Беше си вик за помощ. Ацето безпогрешно улавя сигнала – времената ни са такива, често попадаме на някого с нужда от разбиране.
– Я вземете, че се възползвайте от възможностите на залеза – предлага на човека с изкусителен тон, с какъвто по битаците предлагат стока на сметка, – стига да държите да постигнете нещо. Щото, крачнете ли откъм изгрева… Не ми се ще да си го помисля какво ще последва там, долу, крачнете ли!… Сутрин, виждате, градът пъпли по главната. Едни бързат за работа, други за трудовата борса, трети са хукнали да си търсят късмета… И хоп, вие им се изтърсвате отгоре! Гръм от ясно небе, дето се вика. Изпружвате им се доволен върху тротоара, вече без кахъри. А около ви се развихря една!… Пищят жени, бъркотия, трупат се зяпачи, ченгета сноват насам-натам. Че бре дознания и следствия, бре свидетели, бре защо и как!…
Ацето рядко е словоохотлив пред непознати, ама положението сега му го налага. Нахвърленият от него словесен пейзаж за възможния апокалипсис на главната е доста впечатляващ, усещам мравки да ми лазят по гърба. Думите-паяжина дотолкова са омотали човека, че вероятността да се измъкне от нея е нищожна.
– Можеш да тръгнеш и накъдето си пожелаеш в края на краищата – допълвам предложението на Ацето, за да може човекът да избира. – Без значение е, след като всички пътища водят към Рим, нали?… Откъм запада на нас ни е дворът обаче и след изгрев слънце там я се мерне някой, я не. Извадиш ли късмет, ще можеш да си лежиш на спокойствие чак до пладне…
Ароматът на разцъфнали липи изпълва терасата, налетели са гълъби, гукат, търсят се, подтиквани от любовни мераци. Животът си тече, с една дума, всички мрачни и тъжни предчувствия чезнат сред обилието на слънце. Свойски подхващам човека под лакът с намерение да му покажа какво уютно кътче всъщност е нашият двор откъм залеза. Фамилиарниченето ми съвсем не му допада, както установявам, опитва да се отърве от оказаното му внимание.
– Оставете ме! – развиква се. – Да не съм ви…
И напира към перваза. Нещата заплашват да излязат изпод контрол, Ацето решава да не рискуваме повече.
– Боре, айде! – предлага припряно. – Ние сме!…
Двамата с него не сме по епичните схватки, минало ни е времето. То и екшънът не е от впечатляващите и за някакви си миг-два спретваме човека в прилична багажна пратка, после грижовно го настаняваме овързан върху скамейката. Идело ни отръки, за моя почуда, макар да ни е първица. По образа на Ацето се стича пот, браздулиците й се губят в настръхналата му четина. Премеждието му е дошло в повече, здравата ядосан, не пести емоциите си.
– Не ни е хич по нрава да насилваме, драги ми господине! – тросва се на сащисания човечец. – Но не можем да позволим на един егоист, безсърдечен и безотговорен, какъвто без съмнение сте, да осакати живота на сума ти невинни хора!…
В гнева си погледът му мята мълнии без определена посока.
От обида ли, от безсилие ли, човекът застенва. Цъкам в укор, чувствам се задължен да подкрепя становището на Ацето. В моето „Тцъ-тцъ-тцъ!…” намекът е недвусмислен и всеки със съвест би следвало да си направи изводите.
– Ти, момче, удари джакпота днеска – натъртвам, държа да проличи колко му е провървяло с нас. – Докато си жив, не можеш ни се разплати…
Очите на човека тънат във влага, от слънцето е по-скоро, то го заслепява. Може пък и да са го заглождили угризения, така отведнъж е трудно да схванеш.
– Нямате право – изхриптява, душен от обзелата го обида, – чувате ли, нямате право!…
– Нямаме, така си е – неочаквано признава Ацето осъдителната ни постъпка. – Но вие, драги ми господине, позволете да попитам, за какъв се имате? За майстор Манол? Само крачвате към перваза и айде, попадате в рая! Ще литнете от покрива, волен като ангел, мислите си. Ще се избавите от тоя калпав живот, така ли?… Не, драги ми господине, лъжете се! Попадате право в пъкъла! Защото, на всичкото отгоре, сте и дезертьор! И не ми ги разправяйте, че никому нищо не дължите, такива не дезертират!…
Човекът не отронва и думица да се оправдае. Нужно е да се внесе непринуденост в обстановката, разговорът тепърва предстои.
– Между другото, ти, момче, кой си, какъв си? – питам.
Човекът облизва пресъхналите си устни, мъчи го жажда.
– Безработен – казва, като преглъща с труд. – Саяджия, шиех горнища за мъжки боти… Обувната фабрика фалира и…
– Семейство? – любопитства и Ацето, ядът му стихва лека-полека. – Жена, деца…
– Син, Светлозар, на четири години… И жената, тя ни издържа, трета година… Фризьорка… Никой не търси саяджии…
Ацето отдавна е отвикнал да се учудва на каквото и да било.
– Ха тъй! – възкликва с осъждение. – И като така, решихте да си разчистите сметките със животеца! Вие, бащата! Зарязвате на произвола на съдбата син, жена… Не се ли срамувате, драги ми господине?
Става ми жал за човека, кой ли пък е безгрешен сред живите.
– Светлозар е хубаво име – казвам. – А моят е Камен, на дядо си… Запиля се по света и нá, с години не съм го чул…
– Така да се живее… – мълви човекът, примирил се със случилото се, – унижава, боли да си жив-мъртъв…
Прав е, трябва да му се признае, човек без достойнство трудно би останал човек, ще се срине кога да е.
– Е, момче – изричам, не крия съчувствието си, – ако на всеки безработен му щукнеше да скача от покривите, половината ни народ да се е затрил досега… Смисълът днеска е да устоиш. Само че, питам се, колцина го могат? И все пак живеем, ще дойдат и добри дни…
Ацето е притихнал, житейските теми го тласкат към размисъл, сили се да им избяга някак, открай време не му понасят.
– Боре – вика ми, – тука май стана твърде напечено, не намираш ли?
Не изяснява какво има предвид, терасата или попарата, дето я надробихме с него рано сутрин. Сяда на скамейката до нашия човек.
– Засега ще постоите така – уведомява го. Напомня лекар, който определя лечебната процедура. – Да не би, не дай боже, да ви щукне отново да се правите на пиле. Боляло го било!… Поостинете отнапред, да си поприказваме като хората, че да му търсим колая…
Остава си загадка как ще си поприказваме като хората, понеже човекът, видно е, пребивава в друго, неизвестно измерение. Там нас с Ацето, насилниците му, едва ли ни има. Притиснат от връхлетелия ме усет за справедливост, трескаво търся как да поосвежа климата.
– Бе нямахме ли тука в излишък бутилчица „Астика”? – засуетявам се. – Да почерпим момчето… Гост вкъщи, казваше покойната ми майка, господ вкъщи…
Развързвам ръцете на господьовия посланик, човекът надига бутилката и пие зажаднял, докато я пресуши.
– Аз… не знам как… – издумва, все още неосъзнал докрай какво всъщност го е сполетяло. – Не съм искал…
Терасата неусетно си възвръща сутрешния покой. Вдъхвам издълбоко, търся пропиления аромат на липите.
– Животът, ако ме питат – казвам, – има и смисъл… Стига да не му придиряме свръх мяра. Няма да усетиш как твоят Светлозар ще порасте. Ще хване по негови си друмища, а ти ще се питаш къде ли е, как ли е…
Изпитания, едно и две ли са! Върху лицето на Ацето е легнала сянка, каквато се прихваща след дълги и обречени усилия да се живее напук на изпитанията. Кой ли ден и ние с него, мисля си, дали няма и на нас да ни се прииска да отлетим натам, откъдето няма защо да се връщаш.