Тодор Коларов

До сметището стигнахме призори. Гората наоколо ни виреше голи клони в небето, застелено с бозави облаци, слаб ветрец разнасяше смрад на гнилоч и на мърша. Чумерехме се зиморничаво в мартенския хлад, светът ни бе крив и без друго, малко ни трябваше да свърнем назад. Мъже с всичкия си уж, един господ знае защо се поведохме по акъла на Митьо Патагонеца. Да сте там преди изгрева, беше ни препоръчал на четиримата, да изпреварите сметовозите. Човекът тогава показа добронамереност, готов да съдейства с каквото може, посрещнете машините, рече ни, поразровете се из терена, поогледайте, поумувайте, сетне да седнем на пазарлък.
– Е, каквото това! – отсече Чудин, свикнал в две-три думи да сведе същността на проблема. – Бунище е, не е краят на света, я!…
Можеше да се извади заключението за фатализъм след стряскащото му „каквото това”, ако не го знаехме откак се помним. Трезв и разсъдителен, Чудин приемаше нещата такива, каквито са.
– Бе, верицата му на тоя късмет! – свадливо изрече Влайо Странски. Ветеран от резерва, беше си заслужил правото да роптае. – Докъде ни докараха! Бъхтиш се, трепеш се цял живот!… И?… Накрая те пращат на бунището!…
На края на света сиреч, каквито и да ги твърдеше Чудин. Странски, старшина при кашиците някога, беше отшлифовал боеспособен „стар кокал” поне от двайсетина набора новобранци и не искаше да се примири с отредената му участ.
Чудин премълча, втренчено затърси заревото, припламващо оттатък гората, всеки миг светилото трябваше да се покаже, но от това гледката край нас едва ли щеше да стане по-весела. Сметището си е златна мина, от мене да го знаете, предумваше ни Митьо Патагонеца неделя време, а общината, рече, от човещина ли, от какво ли, остави ромския етнос засега да се изхранва бадева на терена. Умният трябва да умери само къде да копне в боклука и какво да извлече, вещо ни разясняваше спецът как да изровим късмет, в Европа пари секат, ей, милиони вадят от едно нищо и никакво сметище. Такива шарени ни ги диплеше Митьо, току-речи и да му хванем вяра.
Сред боклуците се претърчаха плъхове, без да ги е еня за нас, оядени гарвани ни посрещнаха с недоволство и гракът им вещаеше прокоби. Наблизо някъде проплакваше кутре, виеше глухо, с настойчивост. Чудин се заслуша във воя на кутрето, гаче ли проплаква пеленаче, бе, хора, промърморва не съвсем убеден, щото предположението му бе дотолкова немислимо, доколкото воят на кутре можеше да го сбъркаш с плач на дете.
– Да не се палим без време – додадох сговорчиво, че да не се отклоняваме от целта. – Нека да посрещнем сметовозите, да проведем съответната рекогносцировка и при малко късмет…
– Айде и ти, докторе! – кисело вметна Влайо Странски. – Като гледам що късметлии го търсят из боклукчийските кофи по улиците в града, няма как тъкмо нас да не ни огрее…
Във войската полковият фелдшер като мене го въздигат в ранг „доктор”, очакваха, види се, да им церя и душевните травми. Влайо го имахме за терк на черногледство не от вчера. Такъв си ходеше още на младини през доброто старо време, само дето на Странски тогава му се налагаше да се бъхти и трепе за синовете си да ги направи хора. Сполучи наистина, големия син изучи за ветеринар, малкият тръгна по науките – нещо, за което на Странски му завиждаха тоз-онзи. Накрая все пак бащата остана сам с песимизма си, защото, стигнеш ли до бунището, повод за радости няма откъде да се намери.
И преди да сме се изпокарали, Захари Славеин, резервистът старши-сержант от радарните служби, се нагърби да внесе ясност в сутрешните ни настроения.
– Роди ме, мамо, с късмет – рече, в гласа му се прокрадваха нотки на убеден жизнелюбец, – пък ме хвърли на смет, както са казали. Чел бях за един евреин в Германия, един Майер Амшел, сиромах за окайване, било от преди сто-двеста години. Та той изхранвал челяд, като се ровил по сметищата. Веднъж, не щеш ли, изпод боклука измъкнал ръждясала кутия с медали, монети-антики, ордени, всякакви непотребни дрънкулки. Друг да е, такова имане ще го хвърли. Хитрягата Майер обаче, нали сиромах човек цял дявол, поизчистил дрънкулките, поизлъскал ги, намерил даже и на кого да ги продаде…
Наваляше Захари, колкото да се намира на приказка, думите му се изхлузваха покрай нас и тънеха сред гнилоча, воя на кутрето и предизгревния сумрак. В живота хич не му беше потръгнало на него, погреба жена си преди да се сдобият с дете. Съчувствахме му, заедно служихме под знамената, кажи го, половин живот. Той обаче, напук на калпавия си късмет, всякога бе ведър, с оптимизъм без граници, дето има дума, всякога с усмивка, караше околните да не го вземат насериозно.
– …Голяма работа се оказал човекът – нищеше старши-сержантът досието на късметлията Майер, – щото оттам нататък като му потръгнало! Магазинче отворил, сетне си спретнал търговска къща, подхванал сарафлък… Абе, сечало му пипето! Гушнал парите на разните му там принцове и графове да ги пази, накрая и титла си купил. Станал барон, представяте ли си? Барон Ротшилд. Пет сина имал и петимата ги направил банкери. Банкерите Родшилд и в Лондон живеят до днеска, и в Париж, и във Виена, и където ти дойде още на ума… Ей докъде може да те докара една чиста случайност!…
Нас, може да се каже, случайността ни докара до сметището. Покрай брътвежите на Захари си давахме сметка за всеобщия ни кутсузлук. Изпаднали бяхме в безизходица след поголовното изтребление на армията и както си се лутахме, попаднахме на Митьо Патагонеца. Я виж ти, възрадва ни се мутракът, щом се изсипахме отпреде му, на крака сте ми дошли, кой да ти предполага! Митьо, гарнизонният лавкаджия Митьо, когото и за субект не го имахме, навреме се беше преустроил. Чудин тогава мина направо на въпроса. Чуй сега, колега, сподели му като пред близък, налага ни се да нагазваме в днешните реалности при калабалъка безработни и с нашата квалификация, пък ако ще да се захванем от контейнерите за смет по чаршията и на пазара. А, закъснели сте, охлади мераците ни Патагонеца, дали сме ги на концесия от сума ти месеци, толкоз и толкоз контейнери, при такваз и такваз оферта за всеки ден, включително и уикендите и празниците. Сумите се издължават в аванс, каза, и за да ви прехвърлим концесията, ще трябва да вдигнете офертата при следващия търг. Такава е в момента картинката на живота, вдигна рамене Митьо да покаже, че не зависи от него, ама нали сте ми авери, и за вас ще се найде нещичко. Трийсетина декара крайградско сметище откога си търсят сайбията, с малко инвестиции от ваша страна, със заемче от банката, с малко предприемчивост, захванете ли се, що късмет може да ви докара!
Трийсетината декара зад бодлива тел ги застилаше зловоние и дим от самозапалилите се боклуци и не ни обещаваха нищо от пръв поглед, заради което да си е струвало да се мъкнем по тъмно чак дотук. Надеждата ни пропадна последна, макар да издържа на немалко разочарования, ние четиримата се видяхме безсилни да го предотвратим. Опряхме до сметището в края на краищата. Трийсет декара тленни спомени, погребани под остатъците от отишъл си вече живот, мъртвило без бъдеще. Дълго се бяхме самозалъгвали, ми да се захванем, що да не се захванем, окуражавахме се един друг, с малко заем от банката може и да излезе нещо, знае ли се!
В конкретния момент, както винаги, Захари Славеин реши да ни измъква от плачевното ни състояние.
– Никога не знаеш кога, какво и откъде – изложи схващанията си по проблема. – Преди време ченгетата спипаха онуй цигане Яшо с чужд телевизор „Самсунг” от двайсет и един инча. В панделата го подхванали по късата процедура, обработили Яшо с незаконосъобразен пердах, за назидание, а съдиите да вземат да го пуснат…
Ветрецът ни облъха с поредната порция воня и воят на кутрето отново ни напомни плач на дете. Глутница довлекли се помияри погна враните, те отлетяха към гората, накацаха по клоните да дочакват своя час. Слънцето без желание се показа иззад парцаливи облачета, недружелюбно едно такова – свети, ала не грее. Ни зима, ни пролет.
– И какво? – историята с цигането едва ли заинтригува Чудин, беше потиснат, просто търсеше как да се разсее. Той злостно ровичкаше из боклуците с ръжен от арматурно желязо, все още недостатъчно сигурен за какъв дявол се бяхме впрегнали в целия този дерт.
– Ами работата се поразмирисала – конкретизира се Захари Славеин, на него му дай да приказва. – На излизане от панделата, както си бил насинен и потрошен, цигането попаднал на адвоката Сатъров. Старият мошеник го освидетелствал за медицинско и хайде в Страсбург пред съда за правата на човека. Далаверата се оказала на изгода, Страсбург ни осъдил да изплатим на Яшо пет хиляди евро нанесени му морални и материални щети, отделно разноските по делото. Два бона Сатъров турил в джоба си за услугата, останалите цигането профукал за няма и месец в ядене и пиене с компании от радост, че го признали за човек…
Чудин облиза устни, напукани от студа, и без да спре да ровичка, заключи:
– Съвсем като на кино…
– Късмет! – съгласи се Захари. – Ама комисарят Петрашков, шефът на редеверето, обещал на ченгетата си, че ако ощастливят още някой кокошкар с екскурзия до Страсбург на държавна сметка и с по някоя и друга пачка в евро за джобни, тия разходи ще ги лепне върху тъпите им задници, щом като не знаят как да си свършат работата…
Влайо Странски като че осъзна по чия вина сега гонехме Михала сред купищата смет, не сдържа яда си:
– Управниците забъркват лайната, верицата му, ние плащаме масрафа!
Захари прихващаше какви ли не истории като помияр бълхи, способен беше да ги разправя с часове. Кутрето виеше някъде там, сред гнилоча, ама че кучешки късмет, промърмори Чудин, беше му станало навик да си приказва сам. Имаше, мисля, нас предвид, с безполезността ни от шетнята из сметището.
– Всеки с късмета си – обобщи старши-сержантът, без да влага излишни чувства. – И нашият, може пък да ни причаква тука някъде…
Каза го не защото си вярваше, а така, за повдигане на духа, бяхме се скапали от черни мисли. Изведнъж псетата недалеч се сдавичкаха с дива ярост, врявата им заглуши воя на кутрето.
– Пасмината им кучешка! – кипна Влайо Странски. – Дърлят се, ще речеш имане делят!
Беше набрал гняв и не го криеше, така и не осмислил струва ли си да мръзнем на смрадливото сметище сред неизвестност и отчаяние.
– На сегашния свят, Странски, само със зъби и нокти можеш да му се опреш – каза Чудин, докато оглеждаше пътя, откъдето би трябвало да дойдат сметовозите. – Докарали ли сме я дотука, нямаме голям избор…
Чудин притежаваше дарбата да извлича поука от всяка преживелица. Като артелчик-тиловак беше хазяйничил в складове, фраскани до керемидите с армейски деликатеси. По тази причина често го бяха навестявали ревизии – по график, по заповед отгоре и внезапни, но ни веднъж не го изненадаха с липси, било с излишества, или с документи в неизправно състояние. Непредубеден да си, при такова положение на нещата зачовъркват те съмнения отвътре, някой си да е бъркал в меда с години и да не си е облизвал пръстите не беше дип за вярване.
– Стига да имаш зъби и нокти – уморено възрази Влайо Странски. – Ние с тебе, старшина Чудин Марков, имаме съвест, на чест държим, щото така сме скроени. Ха тръгни сега с тях да те видя, тръгни срещу зъби и нокти с твоите съвест, чест, с всичките му там воински добродетели…
Армията ни изпроводи в резерва с чест, не ще и казване, стига да приемеш за чест да те изхвърлят на улицата с мижава благодарност за безупречната ти служба на Отечеството. И с бащинското напътствие на изпроводяк час по-скоро да се адаптираш към днешните реалности. Закриха гарнизона чисто и просто, така бая народ остана без препитание, и ние в общия кюп. Вече ненужни и излишни, разчитахме на повече шанс заедно да се измъкнем от кьошето, където ни бяха натикали.
– Туй съвест, туй чест, погледнеш ли ги откъм стойностната им страна, също си са капиталец – убедено наблегна Чудин Марков, – ако и да ти се струва, че пет пари не правят. Дотрябва ли, всякак ще свършат работа…
Чудин беше минал през икономически техникум някога си, не можехме да му отречем познания по финансовите тънкости.
– Че ние друг нямаме – напомни му Странски, за да не си правим сметката без кръчмаря. Без Патагонеца при нашето положение. – Не знам как ще го уговориш онзи чаршийски бандит да ти ги зачете за инвестиции, на него и в бунището му се привижда Европейската банка… Пари с милиони, как ли не!
Захари Славеин от своя страна не се впускаше особено във финансовите тънкости, започне ли да търси изход от ситуацията.
– Който търси, намира – каза, – търси и ще намериш, пише го в Библията. Стига да попаднеш на своя ниша. Дафинка, ако я помните, парясницата Дафинка, работеше плановичка в окесето, откопала си ниша на пазара. Отворила еднолично ооде „Касандра”, с офис в бизнесцентъра, по цял ден се кипри с фризура вътре зад японски компютър. От няма накъде, Зарко, вика ми, съкратиха ме на моята възраст и хá насам, хá натам, докато не си стъкмих туй студио за изследвания, анализи и прогнози. Имах късмет, вика, дипломиран екстрасенс съм в момента, компютърът ми е повече за фасон, да впечатлявам клиентелата. И ми сочи окачена над фризурата й диплома на латиница от световна академия в Сан Пауло, за паранаучни феномени, дето не си я и чувал. Гледам на кафе иначе, уточнява ми Дафинка, на карти гледам, на ръка, на божигробска броеница още, на райкин боб, на когото какво, значи, по предпочитание на клиента. Поизтърсих се за дипломата, призна ми от чисто сърце, но сега си докарвам колкото за хляба. Не е кой знае какво, да не си мислиш, вика, ама като дам на Митьо Патагонеца да сипе в гушките на когото трябва, и за мене остава нещичко да преживявам. Добре си преживява Дафинчето, ако ме питате, накичена е със злато цялата, мяза коледно дръвце. Гривни ли не щеш по нея, пръстени ли, обеци и гердани ли…
Странски слушаше смръщен дрънканиците на Захари, ръчкаше с ръжена наоколо си и може би се питаше наум как да я откопаем проклетата му ниша, като не сме ни плъхове, ни гарвани, ни псета.
– Твоите истории, Славеин – сподели с омерзение, като да бе сдъвкал дървеници, – докарват човека до стомашно разстройство, колкото и да не им е придирчив…
Паранаучните феномени на парясницата Дафинка явно съвсем го бяха довършили. Беше му изписано на лицето, сигурно би дал мило и драго да можеше да пипне гушките на когото трябва, да ги довлече до сметището, където най им приляга. Това си беше недостижима мечта, гушките се спотайваха зад Митьо Патагонеца като зад берлинска стена, нямаха образи и самоличности и не можеше да се твърди с увереност съществуват ли.
– Такава е картинката на живота, бе, Странски! – обадих се, за да смекча климата. – Който притежава информация днеска, по има изгледи животът да не го завлече…
Лутаницата ни на четиримата тръгна оттам, не бяхме достатъчно осведомени на коя порта да похлопаме. На Митьо Патагонеца налетяхме в естеството му на всевластник, оставен да се разпорежда с пазара, в бизнеса най-общо и в града. Това тука не ви е Патагония, скастряше Митьо осмелилите се да оспорват думата му, закон има в тая държава, ред има, има власт. Но навлезехме ли твърде в подробностите, ние от резерва стигахме до откритието, че закон, ред, власт, барабар с държавата, май са в ръцете на Патагонеца – индивид без служба, без какъвто и да е ранг. Ръцете му не впечатляваха с чистоплътност, виждаше се и с просто око, а го нямаше по документи из архивите черно на бяло, въпреки гъмжилото от полиция, прокуратура и съд. Той разпорежда, той прибира сухата парá, без да е сред идентифицираните фактори.
Чудин, предполагам, както много други, се бе заплел в паяжината с неизвестностите около Митьо Патагонеца, тъй като оня си бе фактор така или иначе, макар и неидентифициран.
– Животът ли, Патагонеца ли – каза, терзан от колебания, – ама не – малко народ е завлечен досега. От нас си зависи да не затънем в неразборията на този свят…

Кучешката свада на хвърлей от нас ставаше непоносима и тровеше утрото с лай, враждебност и злоба. Псетата се бяха вчепкали до смърт да прекрояват със зъби и нокти свирепия си порядък. Те влачеха кое накъде смогне докопвания вързоп може би, или торба, кално-сива на цвят, раздорът изглежда се бе породил заради торбата, оспорваха си я с люта неотстъпчивост. Шосето откъм града все така пустееше, завесено от рехава мъглица, сметовозите никакви не се виждаха все още. На Влайо Странски му кипна келът, не издържа на врявата, хукна да разгонва помиярите, размахал ръжена над главата си.
– Чиба! – разкрещя се, изгубил търпение. – Чиба, верицата ви кучешка!…
Чудин, проследил втурналия се в свадата Странски, побърза да го оправдае:
– Много му се е насъбрало напоследък, не е за завиждане. Синовете му пак са забравили да звъннат на баща си по един телефон, да го чуят жив ли е, здрав ли е…
Захари Славеин скрито въздъхна. Доколкото го познавам, таеше мъничко завист, хубави ли, лоши ли, ама си имаше синове този късметлия Странски, името му ще продължат, рода му. А Странски, той какво, ще се оправи, винаги е бил óправен.
Междуособицата на помиярите вдигна прахоляк, разгорялата се баталия се губеше в пушилката. Псетата се разбягаха след намесата на човека, сподиряни от противния грач на враните, които хвърчаха над полесражението и злорадо ликуваха.
Внезапно от прахоляка се измъкна Влайо Странски с кално-сивия вързоп в ръце, само че това беше друг Странски, такъв досега не го бяхме виждали.
– Бе, ние хора ли сме?! – викаше с побелели устни, изпаднал в гняв, въпреки да му личеше колко е смутен и объркан. – А?… Не хора, изроди сме!…
Странски се препъваше сред димящата смет, задъхал се от възмущение, застана пред нас, сякаш очакваше да опровергаем грозното му прозрение. Като губеше думите в яда си, той протегна домъкнатия трофей – стар пътнически сак, окъсан и оръфан от псетата, в чиято утроба жално проплакваше кутрето.
– Ей го нá, вижте! – троснато ни подкани. – Търси и ще намериш!…
Погледът му ни опипваше един по един, спря върху ми:
– Къде ни е човещината?… Кажи, докторе! Хора ли сме?…
Покрай войнишкия си занаят се мислехме мъже със закалка, трудно можехме да допуснем да ни стресне каквото и да било. Заровихме взор в зяпналия отпреде ни сак и това – Господи всемогъщи! – стигаше светът около нас да се сгромоляса. Онемял, Чудин залитна. Захари, оня Захари, на когото при бойно дежурство му се беше случвало да зърне как от радарните екрани многообещаващо и отдалече му се е хилела термоядрената смърт, жлътна восъчен, изгубил представа кой е и къде е. И аз, на що кърви, на що рани, на що счупени крайници съм се нагледал, едва понасъбрах воля да издумам:
– Да му се не види и проклетията!…
В дъното на сака лежеше нечий младенец, пъхнат в найлонов пазарски плик. И за да преглътнем някак си страшната гледка, върху плика надпис със златен варак ни подканяше: „Хипермаркети „Парадайзланд” – открий щастието си!”. Стояхме скупчени над детето, синьо-посиняло от студа, проплакващо в усилията си да не загаснат последните му искрици живот. Странски видимо се разкъсваше от противоречиви изживявания, в гърлото му бе заседнала буца.
– Звяр няма да го направи – каза съкрушен, като преглъщаше с мъка, не искаше да се примири с истината. – А ние, ние!… Хора божем, захвърлили сме човек на боклука, гаче ли е пале!…
Усетих да ме застига вина, без да имам причина. В укора на Странски не откривах как бих могъл да остана непричастен. Още не прогледнало, помислих си с огорчение за младенеца, а вече сме го обрекли. Напразно затърсих алиби за чуждото злодеяние, налагаше ни се да вникнем в картинката на живота, уродлива без съмнение. Чудин и той:
– Откопахме си имане – каза, стараеше се да показва невъзмутимост, да се вземе в ръце. – Какво ли не се случва на тоя свят, от хубаво никой не изхвърля децата си…
Захари Славеин комай бе склонен да се съгласи, но при възникналите обстоятелства не намираше полза от умувания. Ведно с всичко останало, пагонът го бе приучил и на отговорност.
– Не се ли разтърчим начаса – рече окахърен, – като нищо изтърваваме нещата…
Разхвърли се, докато ние се маехме, смъкна пуловера си да повие младенеца. След миг-два колебание, той, дето нивга не бе треперил над деца, го приюти под палтото си. Съгрято от мъжката топлина, детето притихна, като похлипваше в оборилия го сън. Захари с тревога съзерцаваше укротилото се в пазвата му мъниче, не му се беше случвало и затова не подозираше колко нежност, каква грижовност поражда едно нечие същество.
– Ама тоя ревльо – възкликна с просветнало лице, – извади късмет, бе! Май писано му било да живее, фукарата!…
И се засмя. Утрото, макар и с неохота, носеше обещания за пролет. Животът видимо си течеше с всичките му превратности и ние вкупом си давахме сметка колко незначителни изглеждаха на слънце личните ни беди. Бунището засега щеше да си остане без сайбия, то се разбра, отчитахме го всеки пред себе си, не виждахме как да сечем пари от смет. Здраве да е, пожелах си наум, и късмет, мъже сме, ще се устроим…
…По завоите на шосето откъм града пъплеха сметовозите, а ромският етнос на тумби прииждаше подире им да се изхранва бадева от златната мина и този божи ден.