Снежно
СНЕЖНО
Първият сняг.
Неизбежен като съдба.
Очакван като любов.
Настойчив като прелъстител.
Нетактичен като сит любовник.
Свободен като ерген.
Нежен като целувка.
Суетен като артист.
Невинен като обещание.
Бял като далечен спомен.
Досаден като вина.
Омърсен от следи.
Първият сняг.
Ще се стопиш от мъка напролет, прозрял,
че си просто поредният.
И пак ще чакаме… поредния първи сняг.
ДИАЛОГИЧНО
- Кажи: страхотно беше!
- Ох, страх ме е…
- Кажи: интересно беше!
- Е, имах интерес…
- Кажи: звездно беше!
- Ех, сваляше ми звезди…
- Кажи: преобразени бяхме!
- Какви образи бяхме…
- Кажи: космическо беше!
- Брадата ти ме дразнеше…
- Кажи: божествено беше!
- Боже, не говори така…
- Кажи: неповторимо беше!
- Знаеш, обичам повторенията.
- Кажи: болезнено беше!
- Да, още ме боли…
- Кажи: недовършено беше!
- Не! Ти ме довърши!
ВЕЧЕ
И луната е самотна сводница.
И слънцето е пареща тъга.
И ароматите са изветрели.
И мисълта се отдалечава.
И кожата не носи пясък.
И очите са сведени.
И дланите са преситени.
И пейзажът е размазана графика.
И споменът е молещ смъртник.
И ти умираш славно.
Вече.
ПОСЛЕСЛОВ
Преплетоха се думите
в последен спазъм.
Кръстосаха се думите
като смирение.
Сблъскаха се думите
като разсеяни костенурки.
Заслушаха се думите
в уморените паузи.
Скриха се думите
в уханието на спомените.
Разгалиха се думите
като пийнала куртизанка.
Отидоха си думите
като гастролиращи актриси.
Заблестяха думите като
редактирано минало.
ПРОЛЕТНО
Събудих се. Виждам очите си в огледалото –
замръзнали локви.
И питам – ако утре, Слънце, ги стоплиш,
ще искам ли да се оглеждаш в тях?
Протягам ръцете си за полет.
Вцепеняват се от желание.
Повдигам се на пръсти да достигна тебе,
Бъдеще.
И отново улавям миналото.
Вдишвам зашеметяващите аромати на
пролетта.
А дали са само нейните?
Поръчах на вятъра да ти предаде:
Буден съм, вече. След най-дългата нощ.
Да можех да те видя с онези очи…
