Юлий Йорданов

В живота на човека понякога му се налага да отправи поглед в една точка ей-там, някъде във висинето и да излезе от ежедневието. Отивайки мислено в пространството, той пие от соковете на самовглъбяването и неговата целебност му връща силите, разума и бодростта. Има и друг лек за душата – да грабне томчето с белетристичния изказ на Георги Марковски и да черпи духовно здраве от неговия коктейл от философия, психология, нравственост и фолклор.
Казвам това, защото и на мене ми се е случвало в трудни моменти да посягам или към Георги Марковски, или към Мишел дьо Монтен. Нека ми бъде простено – далеч съм от мисълта да слагам двамата на един кантар и да твърдя, че везната е равна. Просто това е едно усещане за близост.
Разбира се, близостта на Марковски до обикновения читател е осезаема, защото езикът и стилът на неговата проза са много земни и интимно човешки. А сюжетите са гребани сякаш направо от живия живот. И затова можем да кажем, че във всяка страница пулсират кристалите на нашия живот. И още нещо: писателят е успял да стилизира някои от нюансите, да индивидуализира своите герои, придавайки им по този начин пълна светлина, за да ги видим в реалния им образ. Ето това е нещото, което отличава Георги Марковски от авторите, залели днешния книжен пазар с шарениите на насила написаните криминалета или сълзливи мелодраматични изповеди на Ерос.
Чувствам се неудобно да видя тази псевдолитература заедно с написаното от Марковски. В ръцете ми е предпоследната му книга “Христоматия за двама”. Оглеждам я внимателно и усещам, че неудобството ми е оправдано от гледище на аксиологическите стойности на мислите, идеите и темите, залегнали в нея. Писателят допълва заглавието и с определението “Фрагменти”. И така трябва да тълкуваме всяко едно от споделените откровения.
Кой знае защо, но ми се струва, че тази книга се родее по нещо с “Фрагменти”-те на Атанас Далчев и с “Опити”-те на Монтен. Чета ги. Препрочитам някои от тях, а в съзнанието ми все по-властно засяда мисълта за това родство. Вероятно кръвната фамилност е кодирана във факта, че всичко е преживяно от автора; че всичко е изстрадано с дълго носена болка.
Прав ли съм или не съм – не зная, но както “Христоматия за двама”, така и “Хитър Петър”, така и “По желязната стълба”, така и всичко написано е плод на дълбокото преосмисляне на изживяното от Георги Марковски през неговия малко повече от половин век житейски стаж. А това е времето на опита, времето на зрелостта. Всяка една от книгите обаче е една логическа стъпка в поредицата от творбите на автора.
Смея да твърдя, че познавам творческия път на Георги Марковски. И точно затова имам усещането, че “Христоматия за двама” е в пряка кореспонденция с романа “Разказвачът и смъртта”, с увлекателните разказчета в сборника “Селски календар” и с есеистичните откровения на “Достойно есть”. Причинно-следствената връзка не е само, че фрагментите са написани успоредно с всяка от тези книги. Тя е в неизказаното от автора в тях.
Трудно ми е да определя жанра на фрагментите, но може би те са по-скоро нравствено-философски есета, които имат за адресат съвременния читател. А защо не и утрешният. Та в тях се оглежда днешният ден, който се мъчи да осигури бъдещото си утре.
Иначе как бихме тълкували оня мним разговор с Паисий, размислите за историята на българите, спомените за финалните години на близкото ни минало, наричано още тоталитарно. Марковски е с ясно определена позиция за историята и нейните творци. Той не остава равнодушен и към документаторите на историята. Дейците на литературата смело разделя на писатели и пишещи. И е прав, защото от океана пишещи през вековете са успели с даровитото си перо да изплуват малцина. На тях времето е дало вярната оценка и ни ги е съхранило за нас и идните.
Като чета творбите, сякаш чувствам, че Марковски седи до мене. Доста лета изминаха без неговото житейско присъствие. Ако сега беше жив, на 31 януари щеше да навърши 68 години. Но… духовно пак сме заедно. Ето той ме отвежда в малката си родна къщица в Байрактарската махала, където водехме разпалени разговори. Виждам се как плахо пристъпях в бялата болнична стая, където писателят лекуваше изстрадалото си сърце…
Затварям и последната страница на “Христоматия”-та и размишлявам върху прочетеното. Дори устните ми се раздвижиха, защото си бяхме само двамата и споделям с него онова, което вдигна адреналина в мене. А то е умението на писателя да води диалога с читателя. Да умее да говори с умиление за феноменалностите на българина. И да более с болките на времето.

Януари 2009