(поема)

Красимир Симеонов

                    На Жоро Ангелов

I.

Има места, за които тъжим –

искрящи от мраз,
поръсени с кръв, като с морава пудра;
запълнени с черна вода
или с телата на дребни бозайници.

Има места от чисти пространства.
Без остри ъгли –
те не опират в небето нито за миг.
Нужни са дни да ги заобиколиш.

Има места, където врагът ни причаква,
замерва ни с въглени,
духва ни пепел в очите
и тихне стаен.

И има ли още места –
огромни, пламтящи, небесни
       буци живот –
към които да тръгнем?

Най-сетне има места, които сънуваш –
тревисти ливади над борове,
няколко думи от песен,
       самата невинност.

II.

Шепне тревата на коня приведен;
шепне на котката птицата в храста;
шепне сърната на ловеца неведом;
шепне на слепия тояжката му:

“Спи и сънувай това обещание.

Залита залезът по отмалялата пътечка
но към утрото поема озарен.”

III.

Нощ е, но ние не спим.
       След дъжда
въздухът тръгва нагоре.

И виж как тогава
       ни залива с мед
мрака на боровете.

IV.

Четири и половина сутринта.
Рано или късно
пускам радиото.

Рано или късно.
Така садя домати днес,
поливам лука
надявам се на тиквичките…
(Добре е две дърва да пъхна в печката
за после.)
Иначе разсадът бе добър,
но времето ни лъга цяла пролет…
Да изкарам за децата плод –
от моите ръце да го поискам!

               Като баща ми, който ме пребиваше през ден,
               а след години носеше домати с кофи –
               ще ги остави пред вратата ми заключена, ще чака…
               До вечерта се вкисваха доматите.

Осем и половина вечерта.

Да пием по ракия, викам,
и да погледаме
отсрещните неща.

V.

В три започва славеят да пее. В пет престава.
С първите бодли на слънцето
се прекратява музиката поучителна.
Не ще я чуеш никога отново.

VII.

Черна,
      подута
            и стръвна кръвта
търси да грейне в месото.