ОКОТО НА ЗАЛЕЗА

Иван Енчев

електронна книга

I. ПЪРВИЯТ ПЛИК

1. ПРИЯТЕЛСКА МОЛБА

Съдено ни е от природата да живеем по пътя на слънцето. От хиляди години насам всички хора изгряваме на белия свят все по един и същ стародавен начин, но всеки отделен човек потъва в окото на залеза само по своему. Кой би повярвал в големия шумен град, че познатият на сума хора шегаджия с цветист език и пиперлия закачки Ганьо Мечока ще се заключи като отшелник в доживотна килия в това глухо крайградско село със замиращи функции…

В късния юнски следобед на неприветливия петъчен ден леко смутеният журналист Иванко Боляров се спря пред красивата двуетажна къща. Надникна през оградата към градинката в предния двор, където бяха разцъфтели различни пъстри цветя. Разкошен стар градински столетник се извисяваше над тях като висока камбанария на черква сред ниски къщи. Неговите цветове наподобяваха грамаден грозд от сребърни камбанки. Наоколо ухаеше на липов цвят от близкото дърво на уличния тротоар. Тази пролет липите и градинските столетници бяха цъфнали по-рано от други години.

Боляров позвъни на пътната врата на семейство Драгунови. Отвори му Димитрина, съпругата на болния бай Ганьо. Попита го безизразно кого търси, както се посреща нежелан гост. Не се трогна от приятната външност на добре сложения около петдесетгодишен мъж с малка „козя” брадичка, прилепнала бяла риза с къс ръкав и бял панталон с широк колан с голяма катарама. Изпод къса рижа коса, леко сейната над челото му, неговите светли очи я гледаха с уважение. Докато гостът обясняваше кой е, домакинята го наблюдаваше без любопитство, дори не и с изненада. Сякаш го познаваше от някоя вестникарска снимка. Хич не прикриваше, че не го е очаквала, макар че той още сутринта беше уточнил по телефона часа на своето посещение. Тя се поусмихна вяло едва когато забеляза, че журналистът отметна с привичен жест един провесен перчем от своето високо чело. Някога така правеше с непослушния си бретон дъщеря й Гергана, докато беше ученичка, когато се притесняваше за нещо.

Преминавайки по пътечката през цветната градинка, Боляров отново се възхити на разцъфтелия столетник. Хладната учтивост на домакинята го принуждаваше да се чувства неловко. Нейните големи тъмни очи го изучаваха учтиво, без да излъчват доброта. Гледаха го недружелюбно, сякаш едното е скарано с другото. За пръв път я виждаше. В дългата и широка шарена рокля тя му изглеждаше доста дребна в сравнение с грамадния бай Ганьо, макар че беше жена със среден ръст, позастаряла, но все още запазила женственото си очарование. Чертите на нейното скулесто мургаво лице му се струваха доста познати. Сякаш я помнеше отнякъде, но откъде? „С този вирнат нос сигурно надушва клюките чак от другата махала!” - помисли си той с неприязън. Димитрина му посочи с небрежен жест към стаята в дъното на коридора и бързешката се врътна към кухнята, сякаш там щеше да загори някой специален десерт от нова готварска рецепта.

Докато се чудеше откъде може да познава тази жена, Боляров съзря на стената малката ловджийска витринка на бай Ганьо: неголяма меча кожа, разперена като картина на художник-модернист, препарирани еленови рога и двуцевна ловна пушка. Това го поразвесели. След няколко крачки стигна до стаята на приятеля си.

Идваше при болния бай Ганьо по негова молба „да му направи кратка домашна визитация”. Известният твърде общителен счетоводител сам се беше скрил от всички в своята къща в покрайнината на родното си село. От едната суетност го правеше. Срамуваше се хората да го видят в неговото нелепо здравословно състояние.

Боляров се поспря пред наскоро боядисваната бяла врата и по стар навик включи своя малък репортерски касетофон, скрит в чантата му. Натисна тежката месингова дръжка на бравата тъй плахо, сякаш се опасяваше, че по нея тече електрически ток. Открехна вратата и бавно провря главата си през тесния процеп, прекрачвайки прага навътре с несигурни стъпки. Неголямата стая беше смрачена. Прозорецът - почти затъмнен с плътни пердета. Лежащият бай Ганьо стрелна журналиста със своя закачлив поглед. Надигна се и с понаместване седна в леглото си, което скърцаше като несмазвана конска каруца. Подпря се на голяма пухкава синя възглавница, ококори се още повече и подвикна със своя малко дрезгав басов глас:

- Абе, Болярино, какво надничаш насам през прага като страхлив лисугер към курник с дремещ петел?! Добре че ми носиш само портокали и бутилка американски шербет, а не китка с два купешки карамфила. И без мене ще съмне. Като се пооправя, самичък ще припна към вас в нашето свърталище. - Боляров се чудеше какво да рече, пък болният продължи още по-бодряшки: - Такъв гуляй ще му вдигна, че да се чуе и на другия свят! Ще поканя знаменития Горан Брегович с неговия оркестър за сватби и погребения. Ха-ха-ха…

- Честит рожден ден, приятелю! Хайде, оздравявай по-скоро! - Гостът изрече пожеланията си вдървено като в самодейно представление. - Компанията ни скучае без твоите весели истории…

Преди пет-шест години репортерът от най-големия градски всекидневник Иванко Боляров се беше запознал с главния счетоводител на преуспяваща търговска фирма Ганчо Драгунов при една случайна среща с общ познат на улицата. Тогава доста едрият мъж му беше стиснал за поздрав ръката с пламтящата си десница тъй пъргаво и здраво, че журналистът едва не беше изохкал от болка. Захватката на счетоводителя беше толкова яка, че като нищо щеше да победи и състезател по канадска борба. Гласът му беше проехтял с ясен басов тембър:

- Викат ме бай Ганьо Мечока!

Под неговите буйни прошарени мустаци се усмихваха едри зъби, подредени като за снимка в хумористичен вестник. Лицето му беше гладко избръснато и удължено от рунтави бакенбарди и тлъсти черни мустаци. Изпод големите вежди сините му ококорени очи гледаха като на закачка за приятна разговорка. По онова време никой не би допуснал любов от пръв поглед между котка и мишка. По-късно двамата мъже неусетно се сближиха…

Сега посивелият шейсет и пет годишен мъж подаде десница на приятеля си вяло. Тя беше тъй хладна, че чак студена. Боляров побърза да изхлузи своята длан из отзивчивото ръкостискане на болния, сякаш беше похванал парче от счупен прозорец. Болният не се опита да прикрие, че под леката завивка в леглото му има досадни медицински приспособления. Той позамълча, колкото да преодолее някакъв спазъм. Посмръщи се и пак се усмихна пресилено към госта си, превъзмогвайки явната болка:

- Извинявай, че те посрещам тъй неглиже. Чувствам се като спънат кон с тези докторски вериги. Откакто съм тук, денем и нощем гледам все напред, пък виждам само назад…

- И какво има там? - прекъсна го Боляров, очаквайки някаква стара шеговита случка.

- Там подир мене няма нищо друго, освен три деца, две внучки и един внук. Нахалос е било моето старание да постигна какво ли не. Голям дерт е туй, животът! Всички сме прашинки в окото на залеза. Тъй ти казвам аз! Когато се раждаш, хич не знаеш по какъв баир тръгваш. Но щом веднъж животът ти се е изпречил насреща - само напред! Търчи като маратонец ден и нощ чак до портала на Свети Петър! Ама ти си още мноого назад от мене. Гледаш по-философски на явленията. Не знаеш къде ме стяга мене чепикът…

- Кажи, де? Може пък да мога да ти помогна - рече с услужлив поглед Боляров.

Бай Ганьо позамлъкна, сякаш се чудеше дали да изрече туй, което се канеше да стори отпреди няколко дни насам, и започна:

-  Тъй и тъй си ми дошъл на крака, ще изплюя камъчето. Чуй сега какво те моля аз. Ама само двама да си го знаем! Хубавичко ме чуй! - Гледаше го ококорено право в очите, сякаш се прицелваше да го застреля с поглед. - Донеси ми тука един хубав пищов! Вземи онзи незапечатан плик от масата! В него има пари и бележка при кого да отидеш. Никакво ресто не искам. Знам, че си мъжко момче!

Боляров не събра сили да продума на приятеля си „не мога!”, но и не пресегна към жълтия пощенски плик, сякаш там като под купчина пясък в пустиня се спотайваше гърмяща змия, готова да клъвне ръката му. Тръгна си заднешката.

В градинката пред къщата той отново се позагледа към високия разцъфтял столетник. Бодливият красавец вече не сияеше със своите сребърни камбанки, както по-рано. На идване в селото Боляров беше поизбързал доста. Затова остави колата си по-далече от дома на болния и беше дошъл пеша, за да пристигне в уговорения час. Винаги държеше стриктно на точността.

Тръгна по селската улица, която сочеше право на запад. От ниския небосклон слънцето заслепяваше очите му - сякаш се опитваше да го принуди да се върне при приятеля си и да вземе жълтия пощенски плик. Чувстваше се гузен. Загледа се встрани от блестящото око на залеза. Дългите сребристи дири на отлитащите самолети приличаха на гигантски допотопни влечуги с големи люспи и малки бели главички. Провираха се между рехавите облаци като край грамадни ръждиви камъни. Пълзяха все на запад. Все към потопа на далечината. Някъде натам беше отлетяла по-голямата му дъщеря Емануела, която вече втора година учеше и работеше почасово в Лондон. Той внезапно си рече: „Където са децата ни, там са и сърцата ни. Нима тези самолетни дири не са змиите-изкусителки в съвременния измислен рай?! Сред този небесен потоп крилатите Ноеви ковчези кога ли ще се втурнат към България, за да върнат тук нашите деца?!” Всеки път, когато разговаряше по телефона с дъщеря си, тя се разплакваше с разочарование и разговорът им свършваше в недоизказаното. А беше тръгнала за Лондон с такива големи надежди, че той не посмя да скърши хатъра й, въпреки своето бащинско нежелание. Острият блясък от илюзията на далечината насълзи погледа му.

„Окото на залеза и окото на съвестта ни са двете зорки очи на нашата човешка същност - мислеше си той. - Всичко друго е суета на суетите, както е речено в Стария завет”. Не забелязваше как неговата клатушкаща се удължена сянка го следваше по петите като предълга лисича опашка. На запад хоризонтът се къдреше с кърваво червени облаци. Далечни мълнии проблясваха като първите светулки в лятна вечер. Черни лястовици бързаха да се шмугнат уплашено в гнездата си с тревожно цвърчене. Май се мътеше буря.

„Окото на залеза се усмихва само на силните на деня. Честните хора има да се почесват по ушите, докато чакат някой да ги спомене с добра дума за добрините, които са сторили. Те остават все настрани от усмивката му като подхвърлени бебета пред прага на някой храм” - продължаваше да си мисли Боляров, отключвайки своята малка кола с две врати…

2. ПО КАЙСИЕНО ВРЕМЕ

Два дена преди да се усамоти да боледува в своята селска къща бай Ганьо Мечока беше позвънил на Боляров:

- Йованкооо, искаш ли да ти разкажа един природен феномен?

- То се знае! - отвърна с готовност Боляров. - Кога и къде?

- Надвечер. На нашето място, само двамата.

Още щом се срещнаха, бай Ганьо започна с обичайното си въодушевление:

-  Вчера някъде подир пладне, както си лежах за обедната почивка, получих слънчево затъмнение. Голямо соаре ти казвам!..

Боляров вече беше включил тайничко репортерския си касетофон в своята чанта. Правеше го почти винаги, откакто разбра, че бай Ганьо има с какво да го изненада.

- Не мога те излъга туй сън ли беше или спомен - продължи бай Ганьо, ръкомахайки от приятна възбуда с двете си ръце. - Явява ми се една нощ. Ама тъмна, че чак черна като разтопен асфалт! Туй е по времето, когато морето ми беше до колене, пък тревата - до рамене. Нагазиш ли веднъж в нея - вилней, сърце! Кое момиче ще ти се опъне. А то мерак на квадрат! Мерак ли е, да му речеш: ха стига де, озапти се най-сетне! Случката става баш в началото на лятото, по кайсиено време. От жегата по кайсиено време жените тръгват разголени, пък мъжете пощуряват от няма нищо като разгонени щурци по нощите.

За първи път съм насаме с Росица. Целият кър мирише на цъфнали липи! Аз - в единайсети клас, тя - в десети. Газим из ръжта в голямата кайсиева градина на изток от моето село. Пък ръжта - висока два момчешки боя, полегнала тук-таме на хармани като меки рогозки. Как да не се търкулнеш по тях?! Какво ти новолуние?! Никаква луна не виждаме. Очите ни святкат като очи на котки по време на чифтосването! В окото ти да бръкнат, няма да го видиш кой е пред тебе: дявол или ангел! И облак светулки да срещнеш, ще ги прекосиш като рядка ръж.

Спираме под една овошка. Клоните й превити като на плачеща върба. Кой ти поглежда в клонака! Отъпквам набързо с крака в ръжта малко харманче, колкото на него да се отъркаля само едно магаре. Кой да ти знае, че като тръгваш за кайсии по вечерно време, трябва да си носиш одеяло?! Хем сядам, хем се чудя как да легна. Представям си, че и Росица хем ме гледа, хем не ме вижда от мерак. Пресягам с ръка като ветропоказател да я упътя накъде да гледа. Ръцете ни сами се откриват опипом. Устните ни, и те сами се намират, както слепи котенца надушват майчините си бозки. Росица - почти гола самодива! Касата й като ръжена ръкойка. Да жънеш ли, да вършееш ли, питай щурците. Пък аз - съвсем дибидюс гол Аполон! Само по един рошав перчем и тук-таме рехави мустаци. Ама всичкото туй аз само си го представям.

Уж сме тръгнали да берем кайсии, пък тук забравяме за какво сме дошли, заслушани в един малък вечерен концерт. Някаква кукувица подвиква „куку”, сякаш търси изгубеното си братче, а един чухал току й се обажда: „чуух”. Май се страхуват от тъмното като малки дечица. Пък една чета пощурели щурци гъделичкат тишината по петите и тя цвърчи ли, цвърчи от кеф като весело врабче. Сипва се дъжд от светулки! Целите ни окъпва. Вир вода ставам от притеснение как да прегърна момичето.

Ех, пуста младост! Очите ми - кьорави от заплес, две не виждат от юнашки мерак. Ама от лаф на лаф за звезди, планети, метеори и щурци оставам си само с големия мерак за голата Росица. Язък за джепането! Росица задрямва на ръжената постеля. Ти виждал ли си заспала Росица в ръжта?! Ако не си виждал, язък ти за младостта! Язък за полегналата ръж! Язък за прахосаното празнолуние! По кайсиено време очите на любимата греят като звезди от първа величина! Ама аз съм все още сляп. Направо зелен го кажи. Не зная, че кайсиите узряват нощем. Чак по първи петли, тъй по росата, посягам към една узряла кайсия. Пък тя излиза червива…

Бай Ганьо замлъкна, за да се наслади на ефекта от своя разказ. Боляров не закъсня да го похвали:

- Ти си същински писател-фантаст!

- Какъв ти фантаст! По кайсиено време всички пътища водят в ръжта. Това си е самата действителност. Уговорихме си среща за следващата вечер, но работата се разсъхна. Дъжд като потоп се изсипа. Повече не се пресрамих да поканя Росица в ръжта. Кайсиите презряха и без нас. Подир доста години тя се ожени за един журналист. Ама той първом тараши, пък после гледа какво има насреща: кайсия или джанка. Или пък принцеса или боклук. Такива мъже освен един гол кеф, нищо друго не ги вълнува…

Очите на бай Ганьо бяха препълнени с тъга. Боляров изключи незабелязано скрития си касетофон. Чудеше се защо баш сега му е хрумнало на шегаджията да го занимава със своите хлапашки вълнения. В случката нямаше никаква смешка, с каквито друг път той обичаше да се хвали пред приятели.

Бай Ганьо поклати отрицателно глава, както правят уморените коне на празна ясла. Въздъхна:

- Вече и времето даде фира. Де го сега онуй кайсиено време?!  Тогава кайсиите бяха сладки, вкусни - чак до сега да облизваш пръстите си, дето са побарвали меда им по онуй време! Сегашните кайсии не приличат на кайсия, а на картоф от европейска оранжерия…

Боляров не можеше да разбере приятеля си дали се опитва да се шегува или приказва сериозно. Продължаваше да слуша със закачлив поглед неговите замечтани откровения.

- По онуй кайсиено време и ръжта беше по-рядка - на един дъх да прецапаш цяла нива! Сега и ръжта даде фира. Не става ни за рогозка, ни за водка. Дори и за просто кафе не я бива! Тъй ти казвам аз. Скопиха ги вече българските сортове и породи. Не се ражда читава стока, както по-рано…

- За съжаление, натам вървят нещата - съгласи се Боляров, без да се подсмихва двусмислено, както по-рано.

- Прехвалената Европа съсипа и земеделието ни, и морала ни, и държавицата ни. Жална й майка на нашата мила България! В храма се намърдаха не само старите лакоми търговци, ами и техните още по-алчни нови кръстници, дето ни връхлетяха като скакалци от зад и пред Ламанша - въздъхна тежко бай Ганьо.

Разделиха се сърдечно, както винаги. Всеки тръгна към дома си, понесъл тайния товар на своите лични грижи и тревоги.

3. ЩЕРКАТА

Лежащият бай Ганьо изпрати с мълчалив поглед излизащият заднешком от стаята му Боляров. Замисли се за своята дъщеря Гергана. Напоследък често го правеше. Изпитваше угризение, че навремето в яда си я прокуди далече от своя дом. Разкайваше се за тогавашните си сурови приказки към нея…

Беше доста отдавна.

По неписаните майчински закони на Димитрина и в онази неделна сутрин Гергана трябваше да се излежава в леглото си до късно. Но тя се беше пробудила рано. Беше пуснала музика по касетофона и продължаваше да лежи в постелята с отвити крака чак до бедрата. Димитрина открехна вратата на нейната стая и провря напред своята глава със силно изрусена коса на кок. Усмихнатите тъмни очи с добре замаскирани бръчици около тях проговориха гальовно едновременно с изразителните устни:

- Гери, закуската ти, мами. Нали се наспа добре?

Едва прехвърлила четиридесетте, Димитрина обичаше и вкъщи да изтъква красотата си, която на младини забелязваха всички. Особено по-състоятелните мъже, на които казват донжуани. Тъкмо от нея Гергана беше наследила красивите черти на жена със средно висок ръст. Затова майката често твърдеше: „От баща си друго нищо не си взела освен ината на Мечоците.”

Гергана влезе вяло в кухнята. Димитрина я съпроводи с горделиво майчинско възхищение. През прозрачната нощница прозираха женствени очертания, за които момчетиите си изкривяваха вратовете след девойката. Набъбналите й устни пламтяха като че ли току-що е изпробвала новото френско червило, подарък от майка й без никакъв повод, само за да я поглези. Късо подстриганата черна коса откриваше нейното бяло лице с високо чело. То излъчваше очарование, присъщо само на седемнайсетгодишните момичета, които вече не са деца, но и жени да се нарекат е доста прибързано.

Доволна от вида на дъщеря си, Димитрина се усмихна обсебващо угоднически:

- Какво ще хапнеш, мами?

- Каквото кажеш… - отвърна с безразличие Гергана.

- Гери, ти май не си в настроение, мами?

- Мамче, престани с твоите глезотии! - сряза я дъщерята с досада. - Вече не ти ли омръзна да се въртиш край мене като сянка? Всичките ми нещастия идват все от тебе. Хубаво да го знаеш!

- Ах, и таз добра! - сепна се Димитрина. - Не съм очаквала това от тебе, Гери. Много съм огорчена. Кой ти го втълпи това в главата? Баща ти ли?

- Остави ме на мира, мамче! - изрече гневно Гергана. - Ще се махана от тука. Ще избягам, където ми видят очите, само и само да се отърва от твоето дундуркане!

Както държеше с два пръста препечената филия, намазана обилно от майка й с краве масло и пчелен мед, Гергана тръгна към своята стая с грациозни крачки, въпреки че не беше с високи токчета, а по меки домашни пантофки. Затвори вратата след себе си бавно, сякаш беше от най-крехко кристално стъкло…

В гимназията с преподаване на руски и английски език Гергана се учеше добре. Продължаваше да се облича по вкуса на майка си. Всяко модно облекло първо засияваше на нейната крехка и стройна снага. Димитрина така подбираше тоалетите й, че, ако не е с рокля, винаги да е облечена с хубава блузка и подходяща вратовръзка.

Майката все се мъчеше да втълпи на учителите, че Гергана има изключителни артистични заложби. Само трябвало да й помогнат да ги изяви и развие. Затова, когато ученическият театър започна репетиции на пиесата „Иванко” от Васил Друмев, тъкмо на нея повериха главната женска роля - Мария, дъщерята на цар Асен. Дубльорката не можеше да се облича изящно, пък и нямаше Герганината женственост: нито поглед, нито грация, нито бюст, нито кокетничене. Тогава Гергана и Живко, който изпълняваше ролята на Иванко, се влюбиха наистина. Представлението не завладя публиката кой знае колко, но Гергана се сдоби с шеговитото прозвище Актрисата. Главните „герои” продължиха любовната част на спектакъла „на живо”.

Димитрина не изпусна от очи пролетното разцъфтяване на дъщеря си. Една вечер я подхвана още от входната врата:

- Гери, знам с кого си била! Докога ще продължавате така с твоя „артист”? Представлението вече свърши! Веднага спуснете завесата на тази детинска игра!

- Но, мамче, аз го обичам! - възпротиви се Гергана, сякаш майката посягаше да й отнеме най-новата играчка, която за пръв път сам-сама си беше избрала.

- Ха! Обичаш. Ти чуваш ли се какво приказваш?! Остави го тоя хлапак! Нека се занимава с неговите математики и физики! Най-много един магазинер да стане. Като баща си. - Димитрина приказваше строго, дори нервно. Тя не позволяваше някой да пренебрегне нейното мнение. Особено пък дъщеричката й.

- И той ме обича… - пророни с недомлъвка Гергана.

- Обича! - прекъсна я още по-сърдито майката. - Как няма да те обича?! Знае коя си ти. Утре като станеш световно известна актриса, има да се хвали, че те е целунал два-три пъти в сянката на уличните лампи. Повече да не съм те видяла с него! Толкоз! - Димитрина заповядваше на щерка си, както никога досега.

Той следеше разговора с досада. Не му се искаше да се намеси, за да не обиди някоя от двете. Гергана потърси помощта му с умолителен поглед. Тя знаеше, че баща й трудно отказва на нейните искрени очи, за които твърдеше, че му напомнят за очите на неговата починала майка, на която беше подновила името. Вкъщи само той я наричаше галено „моята принцеса”. Тя подхвърли глезено:

- Тате ми разрешава да се срещам, с когото си искам. Стига да се прибирам вкъщи навреме.

Димитрина й се сопна:

-  Остави го ти него! Какво разбира баща ти от женски работи?!

Той не изтрая повече този обиден тон на жена си:

- Срещай се, с когото ти харесва, но едно да знаеш! Ти още хич не познаваш мъжете…

- Че какъв мъж е Живко! - прекъсна го Димитрина с креслив глас. - Вчерашно хлапе!

- Ти да не му триеш гърба в банята? - озлоби се той. - Момчето баш сега е в мъжкия си мерак! - Обърна се към Гергана с най-строгото свое изражение. - Отваряй си очите, преди да си отвориш кълките! Тъй ти казвам аз! - Тресяха се не само големите му вежди, а и черните му мустаци.

Гергана се сепна от гневните думи на баща си. Той за пръв път беше така строг към нея. Без да го погледне, тя простена като зашлевена с плесница:

- Ама, тате, ние още не сме…

Сълзите надвиха нейния треперещ глас. Втурна се към стаята си, давайки воля на своя момичешки плач. И двамата родители не подозираха какво е в душата на дъщеря им…

…По онова време те бяха заслепени от своята родителска любов. „Защо си мислят, че аз съм още момиченце - бунтуваше се Гергана. - Сама мога да преценявам какво искам!” Отдавна беше почувствала, че устните й не са предназначени само да облизват лъжичката с пчелен мед на сутрешната закуска. Вече предвкусваше и сладостта на забраненото.

Следващата вечер тя беше разказала на Живко разговора с родителите си. Нейното изповедно откровение беше стреснало влюбеното момче.

- И сега какво ще правим? - беше попитало то. Неговите натъжени очи я пиеха още по-жадно от друг път.

- Думата на мама е закон за мене! - беше изрекла на скороговорка Гергана. Тя изведнъж беше решила да се поглези и да поразиграе момчето. Защо пък не?! Нека се потруди малко повечко за целувките, с които пресушаваше дъха й.

-  Повече не мога да живея без тебе. Ще се хвърля от моста в реката! - беше се заканил тихо Живко, вперил поглед право към очите й, опитвайки се да я целуне. Пък тя се извиваше настрани. Някакъв закачлив зъл дух я беше обсебил и я подучваше да поизмъчи доверчивото момче.

- Ами че хвърли се! Колко му е… - беше се изхилила Гергана като при поредна своя закачка. - Ще целунеш някоя жаба и тя ще ти се превърне в принцеса.

- Защо ми се подиграваш? - беше простенал Живко. - С какво те обидих, че..?

- Аз си тръгвам, ненагледний мой Ромео - беше прекъснала тъжния му въпрос Гергана. - Не ме изпращай! Знам пътя до вкъщи. - Тя хич не подозираше, че заради нея момчето е решено на всичко.

Бяха се разделили набързо. Всеки беше тръгнал по различна улица, с противоположно настроение в душата си. Живко - с отчаяние и решителност: „Ще види тя!” Гергана - с наивно момичешко удовлетворение: „Ще му мине! Утре ще ме обича още повече. Нека да позамажа очите на мама.” Тя беше  свикнала Живко да угажда на всички нейни глезотии…

Тогава Димитрина посрещна дъщеря си със задоволство, че се прибира вкъщи по-рано от други вечери.

- Разкара ли го най-сетне твоето възлюбено артистче?

- Разкарах го! Доволна ли си вече? - рече сърдито Гергана и побърза да се прибере в стаята си, затръшвайки вратата след себе си.

Майката не я последва, както обикновено, когато са се сдърпвали за нещо, за да я успокои. Тя умееше да влиза под кожата на дъщеря си с благи грижовни уговорки…

Сутринта градът беше потресен от жестока новина: нощес един гимназист скочил от големия мост в реката. Сега бил в кома. Голям късмет извадил. Не улучил най-дълбокото. Паднал на някаква подводна скала, дето водата била плитка. Не се е удавил, но не се знае дали ще оживее. Лекарите се борят за живота му…

Вкъщи научиха страшната новина, която се обсъждаше из целия град. Тогава те още не знаеха, че става дума за Живко, приятелят на Гергана. На вечерята Димитрина окайваше безразсъдното момче. Пък той току избоботи като в празна стая, едва ли не само на себе си:

- Любовни издънки! Само глупав мъж прави така.

- Какъв ти мъж, дете! - рече троснато Димитрина. - Зачерни майка си за цял живот.

Той не се стърпя:

- Грехота е трохичка хляб да стъпчеш, камо ли да затриеш жив човек. Саможертвата няма ли патриотична кауза, язък за човека! - Каза го нервно и отхапа върха на една лютива чушка, добавяйки: -  Никоя любов не е по-важна от живота на един човек.

Гергана мълчеше като прикована към стола си. Хапна вяло няколко залъка и се прибра в детската стая. Сутринта се оплака на майка си, че не се чувства добре. Не отиде на училище. Димитрина й осигури болничен лист за три дена. Не й беше за пръв път.

В града скоро се разчу, че „ученикът от моста” не се събудил от дълбоката кома. Угаснал, без да дойде в съзнание…

4. ПРОЛЕТЕН ВЕТРЕЦ

Боляров пак си мислеше за болния бай Ганьо Мечока. На възраст не можеше да му бъде баща. Дали му беше истински приятел? Който и да го попита, ще го излъже, ако изрече точен отговор. Бай Ганьо му беше неподражаем съприятел. Неповторим, както всяка радост. Когато разказваше нещо шегаджийско, неговите равни зъби тъй светлееха, че сякаш беше захапал гривничка от бели бобени зърна изпод черния си мустак. Преди да се разболее си беше пуснал редовно обгрижвана брада. Усмивката на неговите дълбоки светли очи беше тъй естествена, че нямаше как да не те зарадва със своята шавлива светлина. Тя трепкаше право към очите на събеседника като слънчево зайче, сейнато от огледалцето на някой отсрещен палавник…

…Беше преди повече от година-две. Бай Ганьо вече се беше върнал да живее в своята двуетажна къща на село, която навремето беше построил на мястото на старата схлупена къщурка на дядо Ганчо. Ползваше и апартамента си в града. Често-често прескачаше с колата си насам и непременно се обаждаше на Боляров да се срещнат макар и за кратко време.

Една съботна сутрин те се разхождаха из градската градина. Наоколо ухаеше на пролетна свежест! Южният ветрец ги гъделичкаше като закачливо хлапе. Трудно бе за описване обзелото ги радостно чувство. Този ден бай Ганьо  изглеждаше подмладен с десетина години с вталените си дънки, маркови маратонки и младежко яке с пагони и много джобове с лъскави копчета. Той хич не обичаше костюми и вратовръзки, но винаги носеше хубави цветни ризи, с разкопчана яка. Понякога през зимата обличаше тениска. Шапка не слагаше и в най-големия студ.

Тогава бай Ганьо погледна Боляров веселовато, поприглаждайки суетно брадата си, сякаш се съмняваше, че пролетният палавец ще я разроши:

- С твоите седемдесет килца ти къде ще се мериш с моите сто и кусур телеса?!

Хилеше се закачливо като хлапак. Покрай неговата юнашка осанка журналистът изглеждаше момък със своя среден ръст.

- А за мустака и брадата хич да не приказваме! - засмя се Боляров, опипвайки  с длан своите гладко избръснати бузи и късата си „козя” брадичка.

- Как ще сравняваш твоята детешка категория „Петел” с моята „Мечок”. Вас, журналистите, нарочно ви държат на пост и молитва, за да търчите послушно към подхвърлените кокалчета от управниците. Ама ти не си дип дресиран петел. Все си вреш гагата, дето хич не бива. После се чудиш по философски защо старите ти приятели те заобикалят като бодлива драка на пътя си.

- Не мога да вървя като кон с капаци на очите! - каза Боляров наперено, пък го жегна едно остро трънче: „С моите последни журналистически разследвания доста остро критикувам и бизнеса на сина му Стефан!”

- Истината и съвестта са като две разглезени близначки. Много често си завиждат коя е по-угодна за околните. - Бай Ганьо като че ли се канеше да му каже нещо, с което ще го засегне, но го премълчаваше.

- Зависи от ракурса… - Боляров нарочно разчлени думата на срички, за да го предизвика да бъде по-откровен. А той рече:

- Веднъж, когато сгазиш лука, пътища много за извинение, ама файда не хващат! - Ухили се тъжно, сякаш намекваше за нещо неприятно, но не бързаше да го изрече, макар че то е на връхчето на езика му.

Леко понапълнелият напоследък бай Ганьо умееше да се шегува многозначително, както никой друг. Ухилен. Сякаш ей сега е узнал, че печели шестица от тотото, пък не помни къде е забутал фиша си. Но той беше практичен човек. Признаваше само своите умения и трудолюбие, без да разчита на случайни подаръци.

- Хич нямам вяра на никакви ментарджийски игри. Късметът - туй съм аз! Не вярвам на приказката за непорочното зачатие - рече той, посочвайки с ръка към  отсрещния нашарен с реклами тотопункт.

- Ти си един разпасан безбожник! - Боляров го потупа по рамото. - В ада ще ти скубят брадата косъм по косъм!

- Айде, айде. И ти не си света вода ненапита. Какъвто си ми костюмиран като попрецъфтял младоженец, с тия палави котешки очички и щръкнал перчем малко ли студентки си разплакал, дето подсмърчат от мерак като видят усмивката ти?! Пък после търчат за помощ при женски доктори и акушерки.

Втората част на закачката хич не допадна на Боляров, но той побърза да я заличи:

- Забравяш чиновничките, дето ми звънят по телефона на опашка. - Гласът му прозвуча като оправдание, дори гузно.

Бай Ганьо не усети хладината в подмятането на приятеля си. Продължи своята закачка, без да се замисли, че може и да го обиди:

- Жените много си падат по контетата. С твоята къса козя брадичка ти май повече ми приличаш на дявол с ръждива коса, отколкото на журналист. - Шегата му излезе слонска, но и двамата бяха с пролетно настроение. Боляров приглади перчема си върху челото:

- Косата ми не е ръждива, а със златно червеникав отблясък! Чат ли си?

- Е, когато бързаш, вървиш малко прегърбен, ама няма да те товарим със самар като родопски катър, я… Кривото дърво само огънят го изправя…

Боляров си замълча. „Този човек да не би да ми има зъб за нещо? Взе да прекалява с шегите.” Престори се, че не е чул закачката.

Сред градинските алеи зеленееше полянка, осеяна със свежи жълтурчета, парички и всякакви други ситни цветчета. Безброй разцъфнали незабравки се усмихваха закачливо със сини очички! Жълти глухарчета се пъчеха горделиво, сякаш бяха разцъфтели слънчогледи. „О, суета безкрайна! - думаше си на ум Боляров. - Бързо прецъфтява всяка земна радост.” - Той посочи с ръка напред театрално:

- Виж, виж каква пасторална морава ни се усмихва насреща! Де да си тук едно скокливо зайче. Кеф ти паси, кеф ти остави тревица и за някои охлюви, дето ще олигавят всичкия кър край себе си!

А бай Ганьо се усмихна под мустак:

- С твоя подострен нос ти, ако беше някое гъшоглаво зайче, като нищо щеше да си умреш от глад.

- Като те гледам и тебе, с този мустакат търнокоп хич не минаваш за френски манекен! - Пак го плесна с длан по рамото шегаджийски по стар свой навик.

Бай Ганьо приглади небрежно гъстата си прошарена коса, поразчорлена от ветреца и го огледа изотгоре твърде самодоволно.

- Добрият жребец и под скъсан чул си личи. Нали знаеш какви легенди се разправят сред жените за големия мъжки нос!

Усмивката му просветваше не само закачливо, а и като намек за нещо недоизказано. Кокореше се изпод рошавите си вежди като пророк от картина на някой художник-веселяк. Позасука с палец и показалец рунтавия си черен мустак и все тъй доверително допълни:

- Хубавият мустак е най-съблазнителната мъжкарска визитка за пред голобузестите красавици. Мъж без мустак е като жена без балкон. Ха-ха-ха. - Той очерта с две ръце полуокръжности пред гърдите си. - Тъй ти казвам аз.

- Аз пък ще те просветля с една мисъл на Волтер: „Силата на мъжете се определя от слабините на жените” - подхвърли небрежно Боляров.

Бай Ганьо се повзря осъдително към близката пейка. Там се кикотеха две девойки с много къси поли и брадясали момчета с обеци и дълги изрусени коси, завързани отзад на опашка.

- Лукови глави! - промърмори той със своя басов глас. - Момичетата им седят на скута и си мислят, че целият свят е между краката им, пък те се лигавят и гащите им празни. Мъже ни трябват днес, мъжаги, а не парфюмирани женчовци! Нали ги виждам какво правят! Ти го съветваш като по-възрастен човек, пък то пасе мухите по тавана, хич не те бръсне и за слива!

- Модерно поколение. - Боляров беше съгласен с неговото заключение, но нарочно го предизвикваше, за да не изглежда старомоден.

- Ами! - рече ядосано бай Ганьо. - Глезльовци с магарешки опашки! С такива глезльовци никога не можеш плени Балдуин, нито ще защитиш Шипка, нито ще превземеш Одрин. Ако им тикнеш в ръчичките националното знаме, ще те напсуват на майка, че нарушаваш правата им за личен избор. После от плата му ще си направят шарени забрадки, за да не слънчасат кухите им кратуни.

- Прекалено много си строг. Днешните млади са скорозрейки. Недей им завижда. - Боляров подхвърли това все тъй закачливо. Пък бай Ганьо на свой ред го потупа по рамото:

- Йованкооо! Ти май бая зелен си откъснат, байовото, за да се майтапиш с мене. Една краставица сама не си ли узрее на ластуната, хич не чакай от нея хубаво семе за разсад.

Разговорът им продължаваше шеговито, но и двамата си подхвърляха някои истини, които при друг случай нямаше да си ги кажат. Отстрани изглеждаха като безгрижни хлапаци, ала Бог знае какво се таеше вдън душите им: смях или преглътнат стон за нещо невъзвратимо. Дали и двамата не избягваха някоя обща тема, както добрите плувци опипом заобикалят подводен камък в някой дълбок вир на реката, в която се къпят всеки ден?…

5. ДЯДО ГАНЧО ПЕХОТАТА

Кой знае защо тази сутрин болният бай Ганьо се събуди доста рано със спомен за своя дядо…

Дядо Ганчо Пехотата беше висок, плещест, с рунтави черни вежди, сиви очи, буйни мустаци. С бяла брада като на някои светци по иконите. Но той не беше нито светец, нито разбойник. Чешит беше! Българин от рошавата си едра глава чак до кривия палец на десния крак, белег от участието му в Балканската война през 1912-1913 година. Понякога беше серт като разсърдена пчела, а друг път - благ като паница биволско масло, разбъркано с топъл мед, току-що изцеден от пчелната пита.

„На него съм се метнал! Много хора са ми казвали, че кожата съм му одрал не само на лице и бой, ами и на табиет!” - мислеше си весело бай Ганьо, опипвайки избуялата си брада отстрани и под гушата.

Дядо Ганчо, когато вървеше през селото, стъпваше с широка войнишка крачка. Едрата му снага се поклащаше като да го побутваше ту отляво, ту отдясно някакъв як пролетен вятър, недоловим за другите селяни. Съвсем различен ставаше, когато крачеше през полето: приличаше на сеяч през есента, който разпръсква с широката си шепа златни житни зърна в добре изораната своя нива!

Той беше преселник в Предбалкана. Родителите му били потомци на много стария български род Драгунови, на които викали Мечоците. Дошли тук  наскоро след Освобождението. Били оземлени от държавата с изоставен малък турски чифлик, който опирал до селото. Когато пораснал и поел стопанството на баща си, пращял от здраве и мерак за работа. Изкоренявал бавно дървета от близката рехава гора, за да разшири незабелязано обработваемата си земя. Постепенно я направил истинска градина! Построил си къща на самия край на селото, до полегатата поляна, която свършва до Асеновото дере, което извира чак от Царското кладенче. От там нататък по склона започва дъбова гора, примесена с липови дървета. Те по време на цъфтежа си разнасят аромат из цялата околност заедно с благото жужене на безброй горски и домашни пчели…

През 1956 година в селото пристигна нареждане да се образува трудово-кооперативно земеделско стопанство, както в цялата държава. Всички ниви трябваше да се обединят в кооперативни блокове. Според дядо Ганчо това хич не беше уместно за тукашните планински чукари. Повечето селяни тихомълком се преселиха по различни места из равнината.

Една сутрин двама яки мъжаги на властта почукаха на портата ни, дядо Ганчо ги посрещна с най-тежката си брадва в ръка. Изправи се пред тях като към най-чепатите мешови коренища, дето приличаха на грамадни чудовища.

- Вземете ми цялата къща - кресна им той, - но колата с биволите хич не барайте! Жена и кола не се дават на никого без бой! Ще ви отсека ръцете, само да ми барнете колата с добитъка. Вие знаете ли какво е имот бе, дрисльовци!?

По-насетне същите мъже идваха още няколко пъти, а той все ги посрещаше с голямата брадва. Накрая дойдоха с милиционер и му прибраха и двата бивола, и  колата, и половината овце.

„Ох, дядо ако беше доживял до наши дни, да види как нашенската разгащена демокрация след 1990 година съсипа българското земеделие, от мъка и срам сигурно щеше да се обеси на стария люляк в градината пред къщата!” - прошепна си болният бай Ганьо. Той седеше на пейката до къщата все тъй загледан към градината и отново се унесе в спомени за своя дядо, който беше заместил родния му баща още докато беше невръстно момченце.

Без своите ниви дядо Ганчо се съсухри, прегърби се към земята като пречупен житен стрък с натежал клас. Тъгуваше за отнетия си имот чак до своята смърт. Спря да се весели по селските празници. Прехвърли всичката си любов към двора и градината - кажи го, само декар и нещо, които го сковаваха като в заграден затвор! А преди насилствената колективизация имотът се ширеше на повече от три декара хубава плодородна земя.

Подредбата на онази хубава градина си спомняше сега бай Ганьо. В нея дядо Ганчо отглеждаше всякакви зеленчуци. Те бяха разпределени из добре прекопаната площ по видове и сортове, за да не се опрашват взаимно и да не се изроди сортът им. Под широкия навес току се обаждаха кокошки. Прасе. Зайци. Гълъби. В двора имаше и пчели - 10-15 кошера. Като ги сочеше с ръка на внука си, дядо Ганчо с гордост се усмихваше:

- Гледай, гледай, момчето ми! За мене денонощно работят хиляди работнички! Как да не съм богат?!

„Не я давам на никого аз тази градина - мислеше си бай Ганьо. - Нали заради нея с бате Илия се изпокарахме като цигани. Без малко да се изпотрепем с ножове. Вече толкоз години не щем и да се видим.”

Бай Ганьо мълком се хвалеше пред някого: „Славен човек беше моят дядо Ганчо! Със своята рядко подстригвана сребриста коса и брада приличаше на мелничар, който току що е ровичкал из някой дълбок хамбар с брашно, за да види дали на дъното му няма паспал. Бръснеше се през две седмици, винаги в неделя. За Великден, Коледа и Еньовден никога не пропускаше да си удари една контра, намазана хубавичко с парче стипца. Не забравяше и Гергьовден. Смяташе Св. Георги Победоносец за свой небесен покровител.

Ходил на училище само до четвърто отделение, но беше достатъчно грамотен и любознателен. Често приказваше за политика. Най-сладко му беше да разказва случки от Балканската война през 1912-1913 година. Приказката му винаги започваше така: „Аз като бях в пехотата през Балканската война…” Точно заради това неговите съселяни му бяха лепнали и прозвището Пехотата. Той го приемаше като военно звание и се гордееше с него като с някой най-ценен медал.

Голям майтапчия беше! И когато най-много му тежеше от нещо, намираше сили да се пошегува.

Веднъж дядо хванал рейса за града. Влиза жена с много висока рошава прическа. Той се обръща към мъжа на съседната седалка и промърморва:

- Каквато е рунтава, ако я види някоя кокошка, ще получи стрес и цели четирсет дена няма да снесе кьораво яйце!

Жената го чула и профучала: „Дърт пергишин! Мирише на цървул, пък се занася с хубавите жени!” А той изплезил език към нея като малко момче. Абе голям майтапчия беше! Тъй ти казвам аз.

Бай Ганьо тъй се беше увлякъл в спомени за дядо си, че не можеше да удържи напора на своята мълчалива сладка приказка: „Абе много са те неговите! Веднъж дядо ми разказваше за някогашните си ниви и току завърши с една тежка въздишка:

- Най-хубавата ми нива беше на онуй широко място, дето рекичката се е разкрачила като някоя млада бяла крава, за да я издоиш насред къра и после да отпиеш от топлото мляко, пък да погледнеш към узрялото за жътва жито и да си подсвирнеш от кеф: „Сполай ти, Боже Господи!”

Той се позамисли за нещо друго и изведнъж си спомни как беше разказал една весела случка на своите по-млади приятели и как беше завършил:

- Дядо Ганчо постоянно отглеждаше около десетина-петнайсет едри овце с големи вимета и хубав голям коч с подвити рога. Мене овцете на дядо са ме е отхранили… Аз не познавам по-търпеливо животно от овцата. Ти го стрижеш, доиш го, децата му печеш на шиш, точиш касапски нож и за него, пък то те гледа добродушно в очите. Ближе с благодарност ръката ти, с която му подаваш шепа ярма от пресолени трици. Не да го поглезиш, а за да се разгони по-скоро, че да го заплодиш насила по никое време с някакъв модерен маркуч. Няма по-благодатно животинче от овцата. Тъй ти казвам аз!

Фоторепортерът Красимир Марков, на когото викаха Крали Марко, беше подвикнал, та чуха закачката му и на съседните маси:

- Бай Ганьо, хайде да организираме подписка до Президента лъвът в Държавния герб да се подмени с рисунка на рогат коч! Нали това е най-типичното животно в България!

Бай Ганьо скорострелно беше продължил шегата:

- Ти мене ако питаш, аз друго си мисля. Не се чудете на акъла ми! Де да можех аз да платя на някой скулптор да ми направи един хубав паметник на българската овца, че да ти го побия баш пред портата на Народното събрание. Ама на, не мога! На бодлива крава Господ рога не дава. Ха-ха-ха…

II.  ПИСТОЛЕТЪТ

6. НАСТОЯВАНЕТО

Има ли между вас човек, който, ако му поиска

неговият син хляб, ще му даде камък?

Или, ако поиска риба, да му даде змия?

Матей 7: 9,10

Три дни след първата „домашна визитация” болният бай Ганьо отново покани приятеля си да го посети вкъщи. В смрачената стая беше все тъй задушно и неприветливо, както по-рано.

„Чак толкова ли се е уплашил?! - стъписа се Боляров. - И до самоубийство ли го е докарала болестта му?! Дано се шегува!” - Той хич не подозираше каква беля ще му докара на главата една наглед щурава прищявка на неговия приятел.

- Ти ще се оправиш. Недей да се плашиш от сянката си! - рече му като на молба, пък го засука по интелигентски. - С бодлива китка искаш да ме закичиш, приятелю. Цял живот угризението ще ме измъчва. Какво лошо съм ти сторил?! Защо ме наказваш тъй?

Брадясалият бай Ганьо го погледна замислено.

- Напротив, Болярино!  Само на тебе мога да разчитам. Това не е наказание, а доверие. - Каза го с осанка на ококорен библейски философ. /Както ги рисуват по някои стари книги, полегнали за почивка под сянката на грамадно маслиново дърво/.

- Аха - продума Боляров полушеговито, но гузно. За пръв път се канеше да откаже услуга на приятеля си. - Бог не наказва, когото мрази… Моля ти се…Не ме вкарвай в този грях!

Пребледнелият съвременен Соломон сякаш не го чу:

- Грехът и изкуплението са братя като Каин и Авел. Първи братовчеди на злото и доброто. Ей на, виж ме хубавичко! Свободен съм. Сам си избирам как и защо да живея. Нали знаеш поговорката: „На всеки шопар му идва Коледата.”

- Знам че е така, но аз не искам да… ти помогна да… - Боляров преглъщаше думите си заедно с напиращото съжаление, че не беше намерил убедителен довод да избегне това посещение при болния. - Нито ти си Авел, да те погубя тъй лекомислено, нито аз съм Каин, да се упреквам за…, докато съм жив…

- Ако можех да са отскубна от тези докторски букаи, като жребче щях да припна в галоп навън. Хич нямаше да ти се моля като куцо циганче за сух комат хляб. Приеми го като най-доброто ми лекарство! Аз разчитам само на тебе… Мъжът е роден за ездач, а не за вериги. Ако не можеш да скъсаш веригите, цели се в ездача!.. Ха-ха-ха… - Смехът на бай Ганьо звучеше нагласено. Колкото и да се насилваше, той не успяваше да прикрие унижението си зад смокиновия лист на закачливото бодрячество.

- Хем те разбирам, хем никога няма да оправдая себе си, ако изпълня твоята шантава молба… Не бързай толкоз!.. Всички имаме на разположение още цели четири години и половина до края на света. Нали тъй предвещава Нострадамус за 12 декември 2012 година. - Боляров гледаше приятеля си насмешливо, но в душата му напираше коварното желание да се разхълца.

- Да знаеш само какъв циментиран гроб съм си изградил! Не ща да ме заринат в калта, както дядо Ганчо Пехотата. Остава само да спуснат ковчега ми долу и хубавичко да похлупят капака отгоре, за да не ми блестят звездите нощем. Ха-ха-ха. На паметника си сложих младежка снимка с най-хубавия черен мустак и надпис: „ГАНЧО БОРИСОВ ДРАГУНОВ 6.06.1943-”. Под него: „БАЙ ГАНЬО МЕЧОКА”. Най-отдолу: „ЖИВЯХ ДО ДУПКА!”

Боляров се потеше в неловко мълчание. Бай Ганьо изведнъж го сепна ококорено:

- Боляринооо, не ме гледай тъй попарено като в необрано чуждо лозе! Орел мухи не лови. Ако се случи нещо с мене, хоро искам на гроба си, хоро! Ама да не е някое разгащено, както на онзи Трифон Зарезан! Помниш ли как станахме за майтап на целия кър по лозята?.. На жена ми Димитрина съм приготвил прилична сума за едно хубаво погребение. Пазарил съм духов оркестър с гайда и голям тъпан. Да се чува от тук чак до пъпа на града!..Че и още по-надолу! Ха-ха-ха…

Този провлачен смях не звучеше искрено, както Боляров го знаеше от времето преди приятелят му да се залежи вкъщи. Болният беше вперил поглед право в лицето на журналиста, пък той се понавеждаше гузно, за да не го опарят трепкащите лъчи от неговите хлътнали очи.

„Той по-рано винаги ме наричаше „Йованко”. Сега какво ли го е прихванало да ми вика това дрезгаво „Болярино”?” - запита се тревожно журналистът.

Обърна се и с подкосени колене тръгна да излиза от смрачената стая без никаква думица. Точно когато притваряше вратата, стържещият глас на бай Ганьо му  дръпна ушите като на някой непослушен хлапак:

- Чакай, чакай, къде хукна тъй?! Защо се изхлузваш като къс маркуч из халтава дупка на бъчва?! Кога ще ми донесеш тука пищова? Цената няма значение!

- Недей тъй, бай Ганьо! Недей ме изнудва - простена Боляров безпомощно като из дъното на дълбок капан за едър дивеч. Пък бай Ганьо се усмихна деликатно:

- Абе, Болярино, помогни ми да накажа лисугера, дето орезили моята принцеса? Време е най-сетне да си разчистя сметките с него! Вече няма мегдан за кога да се ослушвам. Ако сега не го накажа аз него, има да паса гущери и змии по джендемите на ада.

- Нали си имаш хубава ловна пушка симсонка! - Боляров измънка с неудобство спасителното си оправдание. Мислеше си, че бай Ганьо само го залъгва, че се готви да убие край селото един лисугер, който преди време се беше съешил с неговата домашна кучка Принцеса. Пистолетът сигурно му трябваше за едно страшно решение!

-  Има време и за пушката - каза твърдо бай Ганьо. - Остави я ти сега на мира моята двуцевка! Лисугерът да не е някой въшлив заек, че да го гоня с ловна пушка. Той ще бъде наказан по мъжки! И безчестният заслужава човещина. Тъй ти казвам аз! Ако беше някой мухльо, моята принцеса хич нямаше и да го погледне. Камо ли да му се нагоди да я измами. Тя не е каква да е, има изискан вкус! Ти мене послушай!… Чакам те тук с един хубав пищов! Недей се помайва с много умуване! - Бай Ганьо изричаше  приказката си със задъхване. - Ако аз не сколасам, няма кой го накаже разхайтения лисугер!

- Голям шегаджия си… - промълви Боляров с разтреперан глас, заекна и занемя. Обзе го тревога и пустош. „Дано се шегува! - повтори си той. - По-шантав майтап не съм чувал. Той ме подвежда. Как тъй ще гони лисугер, да го трепе с пистолет?!”

Отново не събра кураж да посегне към жълтия пощенски плик на масата с коварното приятелско настояване.

Стаята се смрачи още повече. Боляров си тръгна с презрение към своето малодушие. Побърза да затвори вратата зад гърба си, без да се обръща назад. Срамуваше се болният да го види как се разхълца с преглътнат плач като малчуган, получил шамар, без да е виновен. Решимостта на бай Ганьо го беше поразила. Смяташе, че шегаджията вече е победил в себе си пресметливия страх от смъртта. Решил е да се самоубие, но защо иска да положи съдбата си на везните на неговата приятелска съвест? Защо го изправи на кръстопът срещу всички ветрове на изкушението?.. Боляров се ядосваше, че не му отказа по-твърдо. „Добряк да не си на този свят - укоряваше се мислено той. - Няма по-лукав изкусител от приятелството.”

Бай Ганьо изпрати гърба му само с едва загатната усмивка. Беше сигурен, че Боляров скоро ще се върне, за да изпълни неговата молба. Той таеше в своята душа една потайна злоба, която не споделяше с никого. Беше обиден на всички заради коварната си болест.

7. КУЧКАТА И ЛИСУГЕРА

В притихналата мрачна стая бай Ганьо пак се унесе в нерадостни спомени. По-късно вечеря и с куцукащи крачки излезе през вратата към задния двор на къщата. Поседна на дъсчената зелена пейка до стената. Често го правеше при свечеряване. Тялото му зъзнеше, пък мъката в душата му вреше и кипеше от гняв, че нямаше никакви сили да се поразходи из градината си, която вече започваше да пустее.

И този път Димитрина донесе леко памучно одеяло. Заметна го с него грижливо, а той я посмъмри с благодарност:

- Да не съм ти някое кекаво бебе? Пак ме увиваш като пашкул!

- Знам си аз човека! - рече добродушно Димитрина. - Пазя те да не вземеш и да настинеш на всичкото отгоре.

Той не продума нищо. Срам го поби като си спомни с какви помисли се беше отнасял на младини с нея. „Сега хич не съм сигурен, че моята първа любов Росица щеше да се грижи тъй добре за мене, когато съм се докарал на този хал. На младини любовта мисли първо за цуни-гуни. Сладостта на любовта се усеща едва на старини. Само тя е до гроб.”

Загледа се тъжно към градината си. Дългата копринена жица на спомените му сама започна да се източва из пашкула на миналото време…

Когато беше в силата си, обичаше да отглежда по някоя и друга домашна животинка. Никога не посягаше сам на своя стока. Сърце не му даваше да я затрие. Молеше някой селянин от махалата да го стори. Пък той се скриваше чак в мазата, за да не гледа.

Неусетно се унесе в спомен и за кучката Принцеса. „Тя беше истинска красавица! Косъмът й - с керемиден цвят, ама биеше повече на житна слама. Къси остри уши. Светли умни очи. Като те погледне, направо ти приказва! А как ми се радваше само, когато ме посрещаше на двора! Да имаше как, като нищо щях да я разцелувам, както правех с Герганчето, когато беше малка!” Денем я държеше вързана на дълъг синджир. А всяка нощ я пускаше да ходи на воля из двора и градината, за да пази къщата от крадци и диви зверове. По онова време на поляната покрай оградата беше започнал да се навърта някакъв горски лисугер. „Ама един такъв красавец, направо за снимка! - възхищаваше му се той. - Как да го прогониш?! И ловната ми пушка си я бива, ама сърце не ми дава да посегна на мъжкаря. Вярвам на моята Принцеса. През нощта тя лае тъй настървено на всякакъв дивеч, че лисугерът хич няма да посмее да прескочи оградата към двора, където имам жива стока…”

Онази вечер той си беше сам-самичък в селската къща. Димитрина беше в града. Тя никак не заобича селото. Както друг път, беше развързал Принцеса от синджира й. Нека да тича цяла нощ из двора и градината! Да плаши горския лисугер, дето продължаваше да се навърта край къщата всяка нощ. Сигурно му намирисваше на кокошки и зайчета, които бяха в пристройката до плевника.

Щом пусна на воля Принцеса, влезе вкъщи. Беше се наканил да опита новото вино. То вече беше станало червено и гъсто, дето му викат „меча кръв”. Наточи от бъчвата една голяма стъклена кана вино. Цвърна в тигана няколко сухи „петали” горнооряховски суджук. Препече десетина порязаници бял хляб и започна да си гледа кефа, както само той си знаеше. Беше си направил салата от зеленчуци - поръсена с червен пипер и наквасена със зехтин. И люти чушки. Много ги обича! През лятото - зелени арнаутки. През есента - червени рибки. През зимата - всякакви, сушени на наниз като гердан за млада булка.

Всяка есен си го правеше този специален ритуал. Първо вино е туй! Не е майтап работа! Ако е калпаво, хич няма да го показва навън. Ако е за пред хора - още утре ще го освети с приятелите на една хубава софра!

Та оназ вечер, ха чашка, ха три! Пък и мезето беше баш по мерак! Без да ще, както всяка вечер, надаваше ухо навън. Други път през нощите Принцеса се обаждаше ту настървено, ту провлачено, ту мързеливо, колкото да не е без хич, за да си заслужи дажбата. То беше ха за котка, ха за чуждо куче, ха за преминаващ непознат човек или за някоя дребна животинка, дето се навърта около къщата. Но започнеше ли да лае стръвнишки, той знаеше, че вече е дошъл горският лисугер. Много нахален беше! Ама и тя не се подлъгваше от неговото подло умилкване! Още отдалече го предупреждаваше да не обикаля около двора и градината. А приближеше ли до сами оградата, да имаше как, щеше да му издере очите, хич да не поглежда към курника и зайчарника.

По някое време към среднощ той си рече шепнешком, усмихнат доволно: „Комай вече претоварих каруцата!” Излезе повънка на двора. Пък то като грейнала оная ми ти месечина! Шарена плетка да плетеш! И, ха! Ечи от тихналък като в затворена черква! Да оглушееш от тишина! Бърка с кутре в едното си ухо - нищо не се чува. Бръква и в другото - пак не чува никаква врява. „Ха - каза си - Принцеса хич не се обажда. Някой да не е посегнал да я открадне? Колко му е на някой хитряга да прилъже една хубавица! Красивите кучки са много доверчиви. Стига им само една блага примамка.”

Разтревожи се. Изведнъж изтрезня. Прекоси бързешката двора. Тръгна през градината. Не беше направил още десетина крачки и се втрещи. В кьошето на градината, баш дето беше закопал оня славей преди време, току до острия разклон на оградата го сепна грамадно живо валмо! Горският лисугер беше яхнал Принцеса! Само опашката й стърчи и се клати като някоя детинска ръчичка за сбогом от заминаваща магарешка каруца. Проклетникът беше заврял главата й баш в най-тясното кьоше, дето се събират двете страни на оградата. Заклещил я като в тясна стърга, дето вкарват кравите, да ги нагодят на някой породист бик.

„Де да бях ослепял, да не виждам тоз позор! - сконфузи се той. - Сигурно и Дядо Господ тъй се е втрещил от изненада в райската градина, когато за пръв път е видял как се чифтосват Адам и Ева!”

Пък Принцеса и зъб не обелва за близък звяр, както друга нощ! Стои му като порта, затъкната с яко мандало. Мърка ли, мърка - същинска котка пред огнище в селска камина! Той онемя. Не смогна да изкрещи. Ръцете му - вързани.  Стърчи като истукан! Краката му - вдървени. Нито крачва напред да срита звяра, нито хуква назад да потърси някой кол, та да му свети маслото на него като на някой смок край синор. Главата му бръмчи - като рояк оси в мешова коруба! Пък в краката му - бетон. Не помръдват, сякаш е прикован надолу с яки пирони. Псува наум лисугера и се заканва на Принцеса: „Кучката още утре ще я обеся аз нея  на крушата в градината! С главата надолу ще я обвеся! За назидание на мало и голямо ще го сторя. И гаргите да се смеят на акъла й! А лисугера ще го направя за присмех като дрисливо шопарче! В душицата му ще бръкна. Абе, кратуно подла, кой те подлъга тебе тъй да бараш моя стока?! Тук да не ти е някакъв бардак за разхайтени хаймани?! Ти не знаеш ли, че скверниш моята домашна чест?!”

„Ако имах пищов в джоба си, щях да си тегля куршума - разказваше той след време на приятелите си. - Като едно нищо щях да го сторя в яда си. Изведнъж да се отърва от тоз позор. Моята Принцеса се подложила на някакъв си нахалник. Ах, главо, главо моя! Аз съм кръгъл наивник. Кучката си е кучка и в палат да я настаниш. Вирне ли веднъж опашка, никой синджир не я удържа!”

Баш в онзи момент петелът беше изкукуригал. Стори му се, че той се превиваше от смях. Кучето на комшията се прозя като лъв, сякаш бълхи го гъделичкаха под опашката. Гъските се разкрякаха клюкарски в патешки хор, сякаш още утре ще разгласят резила му из цялото село, чак до жабите в реката. Само пчелите дето не бръмнаха по целя кър за резила на Принцеса. Те още се гушкаха по килийките си из кошерите и спяха сладки сънища.

Току си рече укротено: „Как да им пресечеш кефа?! И те душа носят като всички нас. Принцеса като дете ми е свидна. От ей такова мъниче съм си я отхранил. Ама и на лисугера как да му посегна?! Чуждата кучка - лъвица! И той мъжка душа радва. Кого първом да халосаш с някой кол?! Него или нея? И двамата - красиви! Как да им почерниш такава светла вечер?! Нали и в песните се пее: „Хубава мома род няма, черноок момък грях няма.” Тъй си рече тогава и подви опашка като сритан котарак. Обърна се и тръгна с котешки стъпки навътре из градината към двора. Не потърси някой кол да претрепе барем горския лисугер.

Вървеше към вкъщи и продължаваше да си вика на ум: „Грехота е да развалиш кефа на човека. Защо му се гневя на лисугера?! На младини аз малко ли чужди огради съм прескачал?! Ама и Принцеса е една потайница! Как не съм я забелязал, че се е разгонила?! Да беше някоя мома - да я скастриш и да я изгониш от къщата си. А тя - не може да ти признае защо го прави. Как да й посегнеш?! На такава крадена любов и Господ би завидял!”

Имаше такова голямо доверие на Принцеса. Беше й поверил да пази целия му двор с градината и къщата. „Дето се вика, само в стаята си не бях я настанил да наглежда шкафчето с парите ми. Такъв ихтибар само на децата си съм правил, докато бяха малки. Глезех си я. Нарекох я Принцеса, както навремето виках на моето малко Герганче.” Едно лято почивката на морето си заряза само заради нея. Беше заръчал на един съсед да я храни в двора му, докато той с жената и децата е на морето за две седмици. Хубаво, ама още след първите три дена комшията му позвъни по телефона: „Принцеса не хапва никаква храна, само близва по малко водица.” „Дано прояде!” - рече му, но цяла нощ не заспа. А на сутринта се скара с Димитрина и хоп - на колата! Заряза и жена, и деца. Друм да го няма, право вкъщи! Пък Принцеса само него чакала! То не беше радост! То не беше подскачане. Ближе му ръката, целува я! Гледа го право в очите, сякаш е самият кучешки Спасител!

Гордееше се с нея пред хората. Понякога я наричаше „Лъвицо моя” само заради лъскавия цвят на кожата й. „Де да знаех аз, че под лъвския косъм се крие кучешки нрав - упрекваше се той. - На чурук дъска съм стъпил. Кой да ми каже, че тя ще ме докара до тоз резил. Никаква лъвица не е тя, а една разгонена кучка. Хитро ме подлъга. Утре може да вирне опашка като някоя помиярка и пред побеснял вълк…”

Прибра се вкъщи като след погребение на някой скъп човек. Изпи още две кани гъсто вино. На голо го гаврътна, без никакво мезе, макар че в хладилника си имаше балканска козя пастърма. Легна на дивана в кухнята, без да се разсъблича. Заспа като пребит и ограбен от най-близък човек. Събуди се чак след изгрев слънце. Дето се вика, изприпка до мястото на грехопадението. И що да види! Под оградата имаше две дупки. Едната тръгва отвън, но стига само до средата под дувара. Баш тунелът е прокопан отвътре навън. „Принцеса сама е отворила проход за нахалника! - едва не кресна той. - Предала е гордостта си само заради едната женска страст. Лисугерът цели месеци наред се умилкваше край оградата. Пък тя, дето се вика, само за една нощ слепешката му поднесе на тепсия забранения плод. Мъжкарят е слуга на мерака си. Само това е чакал. Мъжкарят никога не устоява на сърбежа да изглежда лъв в женските очи?!”

Сутринта Принцеса го посрещна с познатото умилкване. Пази, Боже, от разгонена кучка, която се мисли за лъвица!  Върти опашка радостно, пък той се чуди как да я погледне в преданите очи. Те му изглеждаха по-доволни и по-весели от вчера. Струваше му се, че тя му се присмива, за дето го е надхитрила. Хич не подозираше на какъв огън се пече той заради нея. „В душата си аз нямам софра за предатели! - закани се той. - Горката Принцеса! Кучка да не си на този грешен свят! Все ще се подложиш на някой лисугер.”

Плати на един бедняк да застреля Принцеса в гората. Сърцето го смъдеше, но ръката му сама подаде на човека неговата ловна пушка. Прати го чак под зъберите в най-далечния дол зад завоя на Асеново дере. От там вкъщи не се чува нито пушка, нито вълчи вой.

След тази случка горският лисугер спря да обикаля наблизо. Но и да беше дошъл пред къщата му, не се знае дали щеше да му посегне. „И звярът заслужава мъжка чест - успокояваше се той. Мизерникът се беше подслонил в душата му. - Нека си полудее на воля още малко някъде по-далече от дома ми. Пък знаеш ли го, може и да плаче мълчешката. Някой ден и на него ще му потърся сметка. Държа го на мушка! Хубавичко да знае той!”

Нощта отдавна беше прихлупила над градината звездния си похлупак. От време на време някоя падаща звезда се стрелваше като златна рибка в дълбока река, а той сякаш не я забелязваше. Мълчеше и продължаваше да разговаря сам със себе си: „Искаш ли да унижиш един лисугер, отнеми му гордостта! Цаката му е да го сториш с мъжки чалъм! Ще го науча аз него! Хич няма да му цепя басма! Не завиждай на лисугер, който се напъва да изглежда лъв! Все някога ще изпищи, приклещен в лисичи капан! Тъй ти казвам аз.

Знам ги аз лисугерите. И зъбките им познавам. В душицата на всеки човек се спотайват по един хитър похотлив лисугер и една наивна любопитна кучка. О, каква човешка глутница вилнее по света! Кого да утрепеш?! Кого с мед да нахраниш?! Докато се усетиш, лисугерът ще те купи и продаде. На туй отгоре ще ти се хили право в лицето: не видиш ли, аз ти правя най-голямата услуга! На такъв един лисугер окото му няма да мигне да подлъже някое наивно момиче. После ще му разплаче фамилията с фалшива любов и ще си подвие опашката ни лук ял, ни лук мирисал…”

Една сутрин той почерпи Боляров, фоторепортера Крали Марко и другите приятели, за Бог да му прости един голям грях. Те все го питаха и питаха защо черпи, пък той им отговори: „Стига сте ме разпитвали като гламави! Който ме чуе да отговоря защо черпя, глух да оглушее! Иде ми ръката си да отсека, дето посочи невинен грешник… Любовта е най-страшният звяр на земята! Ще те захапе до кръв, баш когато най не очакваш.”

И тогава, и сега, той се осъждаше за греха си пред домашната любимка, но много повече се разкайваше за своята вина пред дъщеря си Гергана, която навремето изгони от дома си. И двете бяха негови „принцеси”.

Прибра се с тътрене в стаята си, без да трие своите навлажнени очи…

8. ДЕЛВАТА С ЖЪЛТИЦИ

Нощта напредваше, пък болният бай Ганьо, притихнал на пейката, продължаваше да гледа към градината, част от която беше осветена от уличната лампа като при пълнолуние. Там отдавна вилнееха летните щурчета. Отначало бяха само няколко. После - десетина. Още по-после - стотина! Те разсънваха нощната тишина с тънки откоси като от детски картечници, които не ръсят куршуми, а радост за душата. Нестройната им музика прерасна в хармония, прииждаща на вълни, на вълни и той си припомняше някогашната детска люлка на Гергьовден, която дядо Ганчо Пехотата завързваше на един полегат  клон на старата круша.

„Моят дядо Ганчо не беше учен с диплома, но много инженери и други висшисти щяха да му поливат топла вода да си мие ръцете след работа! - думаше си той. - Беше тертиплия човек и всичко му спореше. Истински мъжага! Имаше юмруци, големи колкото агнешки главички. По Тодоровден разигравал коня си по селския мегдан и влизал в кръчмата направо с него! И чупел със зъби стъклените чаши за ракия!”

Беше много прибран човек. Всичко му беше подредено по мерак. Дворът, овцете, кокошките, пчелите. Навремето повечето му ниви бяха собствени, но ползваше и училищни, и църковни с изкоренени храсталаци. Тъкмо той беше първият му учител за живота. Баща си не помнеше. През най-тъмните нощи, в потайна доба дядо Ганчо все дълбаеше с търнокоп и лопата на различни места из градината, където имало закопано имане от някой си богат турчин. Все „играело” с жълтосинкав пламък. Цяла делва с жълтици! Преди много години го бил научил от един старец и упорито търсеше това златно имане. Освен фосфоресциращи кости от погребани домашни животни, нищо друго не изкопаваше, но все се надяваше на късмета си, също както сегашните наивни клиенти на тото и всякакви лотарийни капани.

Веднъж на Ивановден в кръчмата се събрали мнозина мъжища. Селският свещеник поп Танас също бил при тях. Някъде към полунощ дядо Ганчо се провикнал като пресипнал гръмогласен глашатай:

- Дядо попе, я вземи че ме опей на живо. Какъвто съм чепат, като умра, един Господ знае дали ще се намери кой да ме опее.

- Добре - рекъл попът. -  Колко му е да те опея набързо! Лягай на масата!

Развеселените мъже бързешката сринали чаши и чинии от масата. Пияният дядо Ганчо се проснал по гръб на масата, ококорен и зяпнал като задавен от рибешка кост.

- Затвори очи, бре! - изръмжал нетрезвият поп Танас. - Какво зееш като заклан шопар!

Отецът започнал да припява погребална молитва според църковния канон. По средата на ритуала изкомандвал на кръчмаря като някой стар комита, предрешен с попско расо:

- Слави, я тичай за още един червен телевизор! Да прелеем човека с най-хубавото вино! Да не ми донесеш тука някой стар оцет, че покойникът ще вземе да вампиряса пред очите ни! Има да се чудим къде да се дяваме после! Дядо владика до един ще ни разплаче майката.

Кръчмарят търчешката донесъл пълен котел с вино. Поп Танас смръкнал няколко юнашки гълтока от пенливия червен еликсир. После повторил и потретил. Кръстел се пред корема си и каканижел напевно изпод носа си, зачервен като зряла чушка:

- Прости ме, Боже! Как да зяносам такъв божи благодат за един пишман покойник?!

/Без да се усети, бай Ганьо имитираше попа, ухилен до уши, и триеше очите си. Те се бяха напълнили с радостни сълзи, но той продължи да си спомня случката в кръчмата/.

Тогава един подпийнал мъж подхвърлил на задявка с пелтечещ момчешки глас:

- Дядо попе, срамота е! Защо скверниш расото?!

- Тъй ли? - креснал поп Танас. Бързешката свалил расото. Захвърлил настрани  калимавката си. Тя паднала на пода като отворена шепа за най-сладките божи дарове. Обърнал се на изток към въображаема икона на Христос, прекръстил се три пъти: „Боже, прости ме още веднъж!” И зашлевил една плесница на неочакващия това мъж, крещейки:

- Ей тъй се прави с антихриста! Дай сега и другата буза, та да ти прости Бог!

Тогава дядо Ганчо не се сдържал, изведнъж „възкръснал” и се провикнал към кръчмаря с мечешкия си глас:

- Слави, хич не се помайвай! Донеси тука още един червен телевизор! Аз плащам всичкия масраф за вечерта!..

Бай Ганьо се разсмя на глас и се помъчи да заспи. След няколко минути неговите мисли пак се завърнаха към старото си вървище като вироглаво стадо овце.

…Една сутрин дядо Ганчо го беше завел в селското гробище да почистят гроба на неговия първи братовчед, който беше загинал в Балканска война през март 1913 година при превземането на Одринската крепост. Тогава старецът го гледаше с премрежени очи и му приказваше с благ поотънял глас, сякаш беше беловлас проповедник в някоя невидима черква:

- Запомни го от мене, момчето ми! Животът не е някоя гостилница, а мъжки мегдан. Той е Божи дар като късмета. Недей го гледа отдалече като хоро на чужда сватба. Накарай го да плаче от радост на твоето собствено хоро! Иначе, язък ти за хубавия късмет - отиде конят в реката…

„Ех, дядо, дядо - прошепна, хълцукайки болният. - Изтропка си хорцето вече той, моят късмет. Язък за хубавия мегдан.”

Подир някое време бай Ганьо пак се разсмя на висок глас и неволно се ослуша да не би да го е чула Димитрина от стаята си. Беше се сетил за една друга случка.

…Като момче много обичаше да се мотае из краката на дядо Ганчо по двора, сякаш беше негова сянка. Една заран той беше останал по-надалече от него. Чува го да мърмори сърдито край плевника:

- Мамка ти мръсна! Човекът си сърба манджата, пък ти го закачаш! Ще взема да ти клъцна главата с брадвата аз, че да миряса човекът от тебе!

Тогава изтича при дядо Ганчо и какво да види. Старецът беше изсипал гъста каша от трици в коритото на коледния шопар в кочината, пък един пуяк го кълвеше по зурлата.

- Аз таквиз беладжии като тебе не мога да ги търпя в къщата си! - продължи да се ядосва дядо Ганчо с пламтящи очи.

Той грабна виновника с две ръце и се засили към дръвника, където сечеше дърва за печката. С един замах на брадвата закла немирния пуяк. Задържа в лявата си ръка само пъпчивата му глава. Перушинестото тяло започна да подскача като подритната топка. Ръсеше кръгове кръв по целия двор. Подплаши кокошките. Кучето Балкан изтича да се скрие в колибката си.

После дядо Ганчо оскуба грамадния пуяк, постави го цял в най-голямата си тава и го опече в пещта за хляб като гергьовско агънце. Вечерта, по ракиено време, го занесе в кръчмата да почерпи, когото свари там…

В онези детински години той мислеше своя дядо Ганчо за най-добрия и най-честния човек на земята. Не беше кой да е, а герой от Балканската война! По едно време се разочарова от него, но то не беше чак толкова много, че да спре да го уважава. Балканджийска кръв суроватка не става…

Канеше се да заспива, пък още една смешка го изненада като неканен гост по никое време. Това пък се беше случило в последните години на дядо Ганчо. Преди изборите селският кмет получава малко пари за кърпеж на улиците. На общо събрание между селяните възниква голям спор къде да се вложат средствата. Дядо Ганчо отсича на висок глас като командир на пехотен полк: „Най-първом ще асфалтираме стръмната улица към гробищата! Всички минават по нея! Няма кой да се разсърди.” Селяните занемели до един. Никой не се възпротивил на този съкрушителен довод…

9. СЛАДКОДУМНИК

„Той не е нито черен лебед, нито бяла врана - мислеше си Боляров, след като напусна дома на болния. - Бай Ганьо Мечока е шарена птица. Малцина разбират песента му.”

При първата им среща счетоводителят нарочно беше премълчал фамилното си име при тяхното запознаване. Не искаше да изглежда, че се перчи с фамилията си. Драгунови бяха известни не само в града, а из цялата околност. Неговият син Стефан Драгунов владееше обширния район около града като арендатор и собственик на закупени на безценица или заграбени земеделски земи.

Когато грамадният мъжага беше избоботил басово: „Викат ме бай Ганьо Мечока”, изглеждащият доста по-дребен от него журналист скорострелно го беше пресрещнал със своя младежки тенор:

- На мене пък ми викат Иванко Болярина.

- Знам те аз тебе. Сърбал съм ти горещата попара - беше рекъл закачливо бай Ганьо, усмихвайки се двусмислено. - Нека да си приказваме на „ти”, може и да станем приятели.

Боляров се беше учудил: „За какво ли намеква счетоводителят?”

- Не си спомням да съм ви тормозил по журналистическа линия.

- Не се кахъри! Да спи зло под камък! С такива като тебе човек трябва да е нащрек. Журналистът е символ на общественото мнение. Ха-ха-ха… Всеки от нас си има своята мъжка писта, където си разиграва коня…

След няколко непринудени срещи двамата мъже неусетно почувстваха, че обичта им към народната музика и чувството за хумор ги сближава. Започнаха да се събират за приятелска приказка. И ето че веднъж в кафенето бай Ганьо се ококори весело към Боляров:

- Кажи сега, какво да те почерпя за рождения ден на моя единствен внук. Майка му избяга в София преди доста години и досега си го отглежда сама. Ти още нищо не си видял. Твоите момичета още не са започнали да бъркат сърбела с любовта…

- Да ти е жив и здрав внукът, приятелю! - смотолеви Боляров, озадачен от поредните шегаджийски намеци на счетоводителя. - И ние с жената се надявахме, че второто ни дете ще е момче, но…

- Ами карайте до момче! - прекъсна го бай Ганьо с широка усмивка. - Какво ще речеш, ако Светият дух изведнъж те дари и с един син?

- Божа работа - отвърна Боляров шегаджийски, но погледът му не беше весел.

- Внимавай жена ти да не откъсне главата на щъркела, дето носи бебетата! Бащата няма приятели. Бащата има деца. Тъй ти казвам аз! - рече малко назидателно бай Ганьо. - Нали си философ. Туй и ти ще го проумееш някой ден.

Боляров се позасегна от това поучение, но попита приятелски:

- Ганчо ли се казва?

- Ами! Ивайло го кръсти дъщерята - рече с крива усмивка бай Ганьо, добавяйки саркастично:  - Сякаш ще го готви за селски цар. - Позамълча и току каза замислено: - Като порасне още малко, ще му подаря моята германска двуцевка…

Мнозина го имаха бай Ганьо за щастлив веселяк. Пък на Боляров му се струваше, че той хич не е такъв, какъвто изглеждаше отстрани. Подозираше, че приятелят му страда скришом. Сам се печеше на шиш, без да разчита на някакво спасение. Тъгуваше за децата си, с които тъй и не беше успял да се сближи, както на него му се искаше.

- Големият ми син Борис се ожени в Канада и няма намерение да се завръща - въздъхна бай Ганьо, без да прикрива своето огорчение. - На времето продадох един имот, за да замине за Канада и да започне нещо. Ама не успя. Фалира. После продадох още един хубав имот. Пак му наброих една торба пари. Ръката ми не трепна. Дете ми е, трябваше да му помогна да стъпи на крака. Пък сега като се позамогна, не се сеща барем един телефон да звънне на баща си. Каква полза от туй, че малкият ми син Стефан е тук, в града?! С него хич не сърбаме от една паница. Пъчи се сред новите чорбаджии и не зачита моето мнение. И той забрави, че тръгна с моите стари връзки. Яд ме е, че и двамата си останаха с по едно момиче. Добре, че дъщерята се отсрами с момче. Ама то пък расте без баща. Измами я един разхайтен женен мъж. Тя разговаря по телефона от дъжд на вятър само с майка си, за да й изпрати някой лев тайничко от мене и аз се правя, че не знам. Преди седмица никой от тримцата не се сети да ни поздрави за кръглата годишнина от сватбата ни с майка им.

- Стават такива работи… - измънка съчувствено и гузно Боляров. А бай Ганьо сякаш не го чу.

- Аз съм голям детинковец. Искаше ми се да имам от трите си деца барем осем-девет внучета - момчета, момичета. А си останах само с две внучки и един-единствен внук. Повечето българи сме така. Язък за хубавата ни нация! Топи се като снежен човек. Тъй ти казвам аз! Иде ми да вия от яд като гръмнат вълк насред гората…

Бай Ганьо се чувстваше обиден, че дъщерята на големия му син Борис в чужбина не е подновила неговото име. За момичето той често казваше: „Пораснало на бой като канадска топола, пък гласчето му трепти на кухо като в коруба на стар кавак. Не обелва и бъкел на български, че да го разбера и аз…” Той съжаляваше и за по-големия си брат Илия, с когото се бяха скарали заради наследствената градина на техния дядо Ганчо. Понякога се упрекваше, че навремето е трябвало да бъде по-уважителен към майка си, която го беше отгледала като войнишка вдовица. Чувстваше угризения и към своята съпруга Димитрина…

Една съботна заран бай Ганьо пак беше заприказвал пред Боляров и фоторепортера Крали Марко за своята мъка и беше прибавил като на изповед в храм:

- Аз не се трепя да хвърча нависоко из облаците. Не завиждам на хората от голямото добрутро. Обичам да вървя пешком през живота си. От двегодишен съм останал сирак, без баща. Подир гимназията ме взеха в казармата, в транспортен батальон. След две години задължителна военна служба излязох от полка с книжка за професионален шофьор. Започнах да работя тук-там. Плащаха ми добре. Майка ми настояваше да следвам за лесничей, пък аз записах за инженер по автотранспорт. Ама учих само една година и повече не продължих. През това време на доста белоноги студентки показах „как се мома лаже, бай Ганьо да намаже.” Но никога не забравях моята първа любов Росица, с която ме раздели дядо Ганчо. Тя ми е на сърце и до сега, ама нали знаеш: „Късно е, либе, за китка”…

Друг път пък се хвалеше:

- По онуй време за шофьори имаше работа под път и над път. Черни курсове - бол! Хубавите пари ме изкушаваха да се развилнея като бик на испанска корида, но аз ги укротявах по мъжки. Парите разглезват само слабия човек. Съумях да се озаптя навреме. Взех се в ръце и задочно завърших счетоводство в Свищовския финансово-счетоводен институт. Всеки лев си заработвах сам-самичък! Не си подавах шепичката към мама като някои глезени синчета, дето се родили само да хабят хляба. Е, печелех не само с труд, а и с чалъм. Всеки късмет си иска ти сам да го погъделичкаш под мишницата, за да полетиш с крилете му. Без щипка сол и лют пипер и най-хубавата манджа ще си остане един гол буламач за мързеливи прасета. Който се цапа, той лапа! Тъй ти казвам аз.

Боляров наблюдаваше приятеля си съучастнически. Нарочно го оставяше да споделя своите вълнения. Само от време на време подхвърляше по някоя обща фраза, колкото да поддържа приказката двустранна. А бай Ганьо продължаваше откровението си с меланхолично настроение, сякаш търсеше неговото съчувствие за неосъществените си добри намерения.

- Като посъбрах пари, си купих голям апартамент в града, но и досега повече си обичам селото. Чак по-насетне се позамогнах и си оправих живота, на който се радвам сега. Навремето членувах в БКП хем по убеждение, хем да не се деля от стадото. Подир политическите промени след 1989 година се разочаровах най-много от лакомията на моите бивши съпартийци по върховете на държавата и по-надолу, в общините. Сега не подсмърчам пред прага на никакви партии. Сърцето ме боли като гледам как се разпада държавицата ни. Аз още откакто се помня като пораснал мъж, съм депутат все в един и същ парламент. - Той се потупа по гърдите вляво с едрата си шепа. - Ей тук кова законите си, ей тук ги изпълнявам. Само тук съединението прави силата. Тук е моят джоб и моята лична вяра, надежда и любов. Иначе винаги търкам подметки до изборните урни в кварталното училище, но гласувам само за когото ми скимне. Стига да ми харесва в момента, колкото да съм в играта на демокрация. Аз не обичам да се правя на какъвто не съм. Моят личен девиз е: „Искам да имам!” Не ставам нито за политик, нито за управник. Сега е времето на кресльовци, шмекери и крадци. Аз май приличам на цъфнал градински столетник. Хич не съм цвете за мирисане. Когото боцна веднъж, няма как да ме забрави, докато е жив.

III. БАЛКАНСКИЯТ ГУБЕР

10. НОВА „ВИЗИТАЦИЯ”

Димитрина посрещна Боляров при външната зелена врата на двора. Приказваше му все тъй хладно, както при неговата първа „домашна визитация” при бай Ганьо. Строгите й очи сякаш тихомълком го упрекваха за някоя негова стара постъпка. И той отново се запита къде ли са се виждали по-рано, за да му се струва тъй позната. Дали пък не беше я сънувал някакси?..

В своята полузатъмнена домашна стая болният бай Ганьо забеляза изумлението на Боляров от неговия болничен вид. Усети съжалението му и побърза да го успокои:

- Добре че сега жена ми Димитрина е постоянно край мене. Повече от четиридесет години се понасяме. Ха-ха-ха… По едно време бях зяпнал за развод. Голямо говедо съм бил. Възпря ме нейният баща. Ама навремето баш той ни ожени бързешката, я! Сгащи ни у тях по без гащи. Плюха си в устата с дядо Ганчо и още на третия ден нахлузиха на нея булчинска рокля, пък на мене - младоженска вратовръзка, като юлар на шията на буйно биче. Предполагаха, че вече сме „поръчали” бебока. А аз си имах на сърце една по-друга мома, Росица се казваше. После ме домързя да тръгна по адвокати за развод. Велико нещо е мързелът! Тъй ти казвам аз. На мързела се дължи всичкият човешки прогрес…

Бай Ганьо се закашля. Стана му неловко. Бързешката изтри устата си с голяма носна кърпичка. Направи неволна гримаса:

- Ей на, виж ме на какъв хал съм се докарал. Чувствам се като жаба в пресъхнал гьол. Заравям се в тинята на спомените си. Тъй правят жабите при голяма суша, за да се спасят. На слабите - мир на греха им! В калта оцеляват само силните!

- Много философски го даваш! - Боляров се опита да разведри разговора.

- Кой щеше да се грижи за мене сега, ако не беше онзи мой мързел на младини?! - продължи бай Ганьо, сякаш не го беше чул. - Димитрина не сколаса да стане главен инженер-технолог, където работеше, но вкъщи тя е генералният ни счетоводител. Шапка й свалям! От задружното семейство няма по-уютно място. От мене да го знаеш!..

Приказваше много по-тихо от друг път, когато биваха насаме, но репортерът  чуваше всяка негова дума, макар и леко предъвкана:

- Съдбата ти е само една чертичка, драсната от Бога между две дати. Това е пътят на духа ти през възходи и падения. От тебе зависи какъв ще бъде той… Животът не е някоя ясла за напърчени магарета и разпасани магарици. Животът е хомот за мъж и жена. Те трябва да го теглят заедно дори и след края на дните си…

Болният говореше поучително с доста ироничен поглед, защото знаеше, че Боляров е завършил философия. А той го слушаше мълчешком не само с уважение, но и с прикрита тревога. От смущение току преместваше своя състрадателен поглед към съседното празно легло, покрито с шарен балкански губер.  Бай Ганьо забеляза това:

- Ако си уморен, можеш да се поизлегнеш на губера, да ми правиш дружинка. Димитрина не е лягала тука повече от шест-седем години. Отдавна спим в отделни стаи. Да не смесваме хъркането си, че кой знае каква симфония ще ревне! Ха-ха-ха. Хем да не проклинаме младите години, когато се гушкахме на едно тесничко легло, макар че си имахме широка спалня.

- Не, не. Благодаря. Не съм уморен - смънка смутено Боляров.

- Полегни си, де! Не се назландисвай като младо зетче на сложена софра! Няма само аз да се излежавам тука като рязан пехливанин. Ха-ха-ха…

Боляров се чудеше какво да приказва, а бай Ганьо продължаваше като пред най-доверен душеприказчик, без да го гледа в очите, сякаш се срамуваше от нещо:

- На деца май не можеш да разчиташ, залежиш ли се на последно легло. Хем ще се пазарят помежду си кой кога да те гледа. Хем все ще подсмърчат край тебе и ще чупят пръсти кое как да свършат. Хем ще се гнусят да те похванат с ръце без ръкавици, камо ли да те нахранят с лъжичка в устата като някое бебе с подмокрени пелени… Ама нали са си твои деца, ще си ги обичаш до последно. И едно парцалче на моите деца не мога да изхвърля! - Болният погледна Боляров малко дяволито. - Аз не деля децата си, както някои пишман бащи…

Той не прикриваше разочарованието си от своя окаян вид. Нарочно държеше прозореца с едва открехнато перде - сякаш се криеше от целия свят, заривайки главата си в невидимия пясък на своето отчаяние.

- Много съм благодарен на Димитрина. Когато ни напуснаха децата ни, тя прехвърли майчинските си грижи към мене. Кътка ме като квачка, на която свраките са грабнали пиленцата. Обсеби петела, ама петелът вече хич не кукурига. Гребенът му клюмна като сушено люто чушле. Ха-ха-ха… Не бях добър съпруг за тази моя жена аз, не бях. Тя заслужаваше един по-хрисим мъж. Чак сега разбирам колко много ме е обичала на младини, за разлика от мене…

Боляров слушаше болния с умърлушен поглед. Мълчеше. Пък бай Ганьо бързаше да изприказва всичкото, за което се сетеше, сякаш бяха на някоя гара и ей сега щеше да пристигне бързият влак за някакво далечно място.

- Хич не съм цвете за мирисане. Шарена китка съм аз. Преживях живота си като на майтап. Ама инак за всичко съм помислил навреме. На целия ни тукашен род направих голям паметник в гробището. И за брат си Илия съм помислил. Навремето адвокатите ме подлъгаха да се полакомя за дядовата градина, заради която се сдърпахме с него. Още се тюхкам, че ги послушах да изкалъпят едно фалшиво завещание от дядо Ганчо. Ама и брат ми излезе голям кибритлия. Забягна от тука, та се не видя. То и аз на неговото място тъй щях да постъпя. По характер сме на един кантар. Но аз съм сторил, каквото се полага на роден брат…

Бледото лице на бай Ганьо току се просветли от весело озарение в очите. Той сякаш изведнъж се подмлади и оздравя. Боляров се изненада от нежността, с която му се примоли като за някоя съдбовна услуга:

- Болярино, искаш ли да ти изпея „Градил Илия килия”?

- Разбира се - рече журналистът сепнато и облекчено. Знаеше, че това е любимата песен на бай Ганьо. С нея на младини е пленявал доста чувствителни женски сърца. Той предугади неговите мисли.

- Изпозабравил съм ги вече. В бая тесни килии съм вилнял, ама една друга още ми е на дерта. Само нея не можах да отключа.

Тъжната гримаса, с която изрече това, жегна Боляров. Потръпна от мъка заради откровеното признание на изнемощелия си приятел. То му прозвуча доста нелепо.

Бай Ганьо се поизкашля. Понамести се в леглото, което скърцаше досадно.

- Я по-добре да я оставим тая. Сега нека ти изпея една народна песен, дето я пее славеят на Балкана Борис Машалов. Ти може и да не я знаеш, но сега баш тя ми е на гърлото. Казва се „Иванчо Радка залюби”, ама май по-точно трябва да е „Иванко Радка излъга”. Ха-ха-ха…

Този тъжен смях сепна Боляров: „Какво ли го прихваща?!”

Той започна да подозира, че това е някакъв намек към него. Зачуди се какъв може да бъде. Гледаше болния и се притесняваше да не би да му прилошее от вълнение, че да вземе да издъхне пред очите му.

Бай Ганьо наистина запя. Започна дрезгаво. После гласът му се поотпусна, нареждайки тихо дума след дума тъжната песен. Устата му, зъбите му, устните му пееха, но сърцето му - едва ли. Едничък той си знаеше колко мъка му струваше това пеене. От неговите изцъклени очи, из хлътналите им потъмнели ямки бавно изпълзяха две сълзи. Те се хлъзнаха надолу по прежълтелите бузи и се шмугнаха в мустаците му като сребристи гущерчета в тревясал синор на обран бостан. Тези не преглътнати, а изпети сълзи поразиха душата на Боляров. Той неволно отмести своя поглед към празното легло с пъстрия балкански губер.

Болният замлъкна внезапно. Поразмърда се върху възглавницата и пак продължи на пристъпи песента си. Неговите хрипове с прощални усилия да изглежда весел бяха трагични. Те пронизваха сърцето на Боляров като с дълга остра игла за шиене на губери.

Бай Ганьо изведнъж прекъсна песента си. Ококори се към Боляров:

- Лежа тука и преживям живота си като ялова крава на празна ясла. Денят съмва и мръква, пък несвършеното все ме тормози. Най-много ме плаши залезът на слънцето. По-страшен е от окото на звяр!

- И какво толкоз важно е несвършеното? - запита Боляров само колкото да не мълчи.

- Не съм си разчистил сметките с лисугера. Той все още си развява опашката насам-натам, пък ми се прави на света вода ненапита! Кажи сега, кога най-после ще ми донесеш пистолета?

- Има време. Не бързай толкова! Лисугерът може да почака…

- Вземи най-сетне онзи плик от масата и ми донеси тука пистолета! Лисугерът и калугер да стане, не го пущай да припари в душата ти. Тъй ти казвам аз.

- Хайде, от мене да мине. Ще ти угодя, да разбереш, че съм истински приятел. Ще ти го донеса този проклет пистолет, но ти не го ползвай. Нека ти е само за кураж.

Поприказваха си още няколко минути и Боляров, поглеждайки часовника си, пресегна гузно с два пръста към жълтия плик на масата. Сякаш правеше това скришом. Прибра го бързешком в чантата си като начинаещ джебчия.

Сбогуваха се набързо. Измъченото пеене на бай Ганьо не спираше да звучи в ушите на Боляров и на улицата. Той изневиделица си спомни разстроените акорди от цигулката на един постоянен просяк на тротоара срещу входа на най-голямата банка в града. Неговата черна широкопола шапка винаги зееше в краката му с по няколко жълти стотинки като отворена длан за милосърдие към целия свят.

11. ЗЕЛЕНАТА ТЕТРАДКА

Заради името намрази и Светеца.

Народна мъдрост

Боляров с голяма изненада откри в зелената тетрадка с дебели корици, която му беше подарил преди година-две бай Ганьо, едно негово ученическо домашно съчинение, написано на 12 април 1961 година. В общочовешката история този ден е възвеличен с първия пилотиран полет в Космоса на руснака Юрий Гагарин, но в живота на гимназиста той бил „космическо корабокрушение”, според неговите думи. В ония времена споменатото съчинение създало големи главоболия на ученика в единадесети „а” клас Ганчо Драгунов. Завистлива негова съученичка докладвала, на когото се полага в съответните държавни служби, и виновните били наказани, за да не разлагат морала на училищния колектив. Учителката по литература била пенсионирана преждевременно за политическо късогледство, защото писала шестица на съчинението. А вироглавият Ганчо бил порицан с „намаление на поведението и изключване от гимназията.” Но още от тогава неговите съученици започнали да го наричат бай Ганьо Мечока.

Ето откъс от злополучното съчинение „Образът на бай Ганьо Балкански”:

„Много хора си мислят, че писателят Алеко Константинов изневиделица е съзрял и описал бай Ганьо Балкански, за да обобщи образа на преуспяващия по безскрупулен път българин в края на ХІХ век. Такъв тип нашенец хич не е от вчера. Някога един услужлив бай Ганьо Азиатски е препускал от Азия към Дунав съвсем наблизо до задницата на знаменосеца с конска опашка пред войните на Хан Аспарух и е точел зъби за някоя по-тлъста плешка от ханската софра. По-друг бай Ганьо Преславски срещу болярски привилегии е провождал щерките си като красиви подаръци да услаждат покоите на покварените владетели на Византия. Трети бай Ганьо Търновски е бил пъргав виночерпец на царете Асеновци в старопрестолния Царевец. Четвърти бай Ганьо Румелийски е слугувал пет века като баш ибрикчия из сараите на всемогъщия Османски падишах. Пети бай Ганьо Московски е целувал ботуша на руския братушка Дядо Иван. Шести бай Ганьо Берлински е козирувал с каскет на бос крак пред немския фюрер Хитлер. Седми бай Ганьо Ленински е целувал портрета на мустакатия бащица на съветските народи Сталин. В наше време бай Ганьо Партизански се пъчи като кум и сват, и брат на всеки партиен секретар. Ако не е такъв, няма да го назначат дори и за пуйкар в миризливата ферма на ТКЗС за послушни пуйки и пуяци в червения курник на комунизма…”

Към този стар текст в по-нови времена бай Ганьо Мечока като на майтап беше добавил с равния си калиграфски почерк на стриктен счетоводител:

„От началото на ХХІ век нашият бай Ганьо Европейски посреща с хляб и сол стратегическите танкисти, пилоти и моряци на задокеанския Чичо Сам и в потайна доба им лъска с кадифе походните тоалетни чинии. Баш той е замесен от най-ново българско тесто. Набъбва от твърде скъпа хлебна мая. Уж все европейска и щатска, но не чак дотам, защото вони на ориенталски добавки.”

За да продължи закачката на своя приятел, Боляров съвсем наскоро дописа текста в зелената тетрадка със своя полегат не особено четлив журналистически почерк:

„В наше време бай Ганьо Балкански от края на Х1Х век е далечен спомен. Неговият внук господин Европейски яде и пие с явни и тайни мошеници в нови синдикати, бордове на икономически монополи и сие, парламенти и къде ли не. Днес той е отворил сергии в Европейския съюз и НАТО и за тлъсти комисионни проценти продава държавните ни интереси на дребно като мускали с гюлово масло за едното брюкселско зеле и ГМО бургери. А утре???”

Боляров трудно би обяснил защо добави това продължение. Искаше му се да завърши започнатото откровено ученическо есе в подарената му зелена тетрадка. Тя имаше доста неизписани страници и той я превърна в дневник за историите на своя приятел. Съзнателно премълчаваше някои не особено лицеприятни „подвизи” на негова милост, за да го представи в по-светла идентичност.

Веднъж бай Ганьо му беше рекъл със своята обичайна ококорена усмивка с леко хитровата загадъчност:

- А сега ще ти разкажа един истински майтап. Случи ми се още по времето на моя шофьорски период. Още не бях женен. Разигравах си коня, както само аз си знам. Един ден трябваше да докарам от Балкана дърва за огрев на завода, ама, за да не е празен курсът на камиона, закарах там оранжерийни краставици и домати. По това време цената им беше бая солена. Спирам за почивка на площада пред високото читалище в едно голямо село насред баирите. Пък съм гладен като куче на синджир! И хоп, насреща ми цъфва една момичка с дълги плитки, в жълто яке и зеленикави дънки! Стрелка право към мене едни големи сини очи. То не са очи, а змейове! Пък бузките й пламтят - цъфнали божури! Удрям ръката си в коляното - да не пресегне да я щипне ей тъй, без да се усетя. Само дето не се спънах от зазяпване. Пелтеча от заплес: „Къде продават тука хляб?” Момичката мълчешката ми сочи с ухилена муцунка селския магазин. Търтих натам като опарен от задрямал въглен. Купих един топъл типов хляб. Пък той дъхти на мамината баница! Щипя от самуна, дъвча с двете бузи и се връщам на магарешки тръс при камиона. Момичката още стърчи пред читалището като цъфнал слънчоглед сред зелено бостанче. Викам си, нарочно чака да я заприказвам. Облизва устни, сякаш съм й подал в устата шепа зрели ягоди. Усмихвам се като цигански младоженец пред моментално фото. Бързешката пресягам към пълните касети. Измъквам най-правата краставица, нацедена в лъскав целофан, и я тиквам в ръцете на момичката. Викам й: „Вземи, за дето ми стори хаира. Искаш ли да те повозя с камиона до другото село?” Пък тя прегърна краставицата с две ръце като някое котенце и се ухили: „Щенка ти се на тебе? Ама на, лакът!” И се шмугна в зейналия вход на читалището. Викам си, няма по-сладка от харизаната лапачка! Пък да видиш ти каква ме гарга клъвна по-после.

Подир някоя минута изневиделица пред мене се изтърсиха двама млади бабанки с тояги. Ама бая яки балканджии! Още отдалече по-високият ми вика: „Абе, градски, ти защо посягаш на моята годеница? Ей сега ще ти разбия главата!” Зяпнах да се засмея. Смехът ми изведнъж замръзна. Запримлясках като шаран на сухо. То аз не съм някой дребосък, ама гледам, че юнакът не си поплюва. Личи си, че главата му хич не е за два крака. Добре, че от нейде дотърча горският инспектор, та ме спаси от позорната неразбория. Щури хора! За едната хубост щяха да ме претрепят само заради моята добрина. Де да знам аз какви буболечки бръмчат под червеникавата косица на ухилената момичка с дългите плитки. Ти й тикваш в ръчичките на нея най-хубавата  краставица, пък тя глупачката, вместо да лапа и да благодари, ти изпраща насреща не един, а двама селски биячи. На туй отгоре ти се хили като тиква на плет. Ха-ха-ха… Взех я за цъфнал трендафил, пък тя излезе бодлива шипка. Тъй ти казвам аз. Нали знаеш народната поговорка: „Стори добро, да намериш зло.” Срам, не срам, мъжките ми сметки излязоха на червено салдо…

12. СЛАВЕИТЕ

Болният бай Ганьо продължаваше да се чувства като див гълъб в домашен кафез. Излезе бавно навън и седна на пейката в задния двор на къщата си. Загледа се към градината и пак се унесе в своите нерадостни размисли и спомени…

…В тази градина растеше голям просъхнал люляк, останал още от времето на дядо Ганчо Пехотата. Около стария ствол всяко лято избуяваха цяла туфа млади издънки. Той ги подрязваше през есента, за да не бухне някой голям храст. В клонака на люляка преди години си бяха направили гнездо двойка славеи. Те по цяла нощ огласяха с песента си не само градината, а и околността! Той им се възхищаваше като на свои деца. Радваше им се. Гордееше се пред другите хора, че са предпочели точно неговия имот:

- Мъжкият е същински Борис Машалов на славеите! Когато ти запее, сам ще си тананикаш като гласовития севлиевец „Недо ле, Недке хубава” или „Заблеяло ми агънце”.

Разказваше за своите  славеи наляво и надясно. Обясняваше кога са снесли яйцата си. Тях хич не бивало човек да ги побарне с ръка, за да не ги изоставят родителите им. По няколко пъти на ден отдалече кривеше врата си, за да наглежда през люляковите клонки гнездото на славеите. Оплакваше се пред хората:

- Ако щете вярвайте, не знам какво ще правя, когато отлетят моите малки славейчета! Вече тръпна всеки ден. Надявам се, че старите славеи ще си останат тук поне до зимата. Пък дано и другата пролет през април пак да украсят къщата ми с песните си…

Добре са го рекли старите хора: много хубаво не е за хубаво. Един ден, когато стопанина го нямаше вкъщи, две хлапета пристигат край оградата и с прашки убиват женската птица, когато излетяла от гнездото и се насочила към гората. Как са я улучили, никой не беше видял. После той цял ден търси по поляната край къщата телцето на птичката, но не го намери. Сигурно го беше изяла някоя подивяла котка.

Заканваше се пред всички, де когото срещнеше по улиците:

- Само да науча кой ми стори таз беля, ръчичките му ще строша! Хубаво да знае! Ей на! Мъжкият славей легна на яйчицата и вече три дена нито става от гнездото, нито пее, нито плаче. Ще умре от мъка! Знам ги аз славеите! Те много издържат на глад. Ама без песен хич не могат. Къде си видял ти славей без песен?! Къщата ми опустя и оглуша. По-зле е и от кафез за клекави кокошки в изтърбушен плевник!

На четвъртата заран откри, че славеят е умрял в гнездото си. Бързешката го извади от там и го прибра настрани, шептейки тъжно: „По-късно ще те погреба като хората. В кьошето на градината ще те заровя, дето беше колибата на дядо Ганчо.”

Взе внимателно четирите славееви яйчица и без да се бави, ги занесе в плевнята. Там най-кротката му кокошка с пъстри пера като яребица мътеше шестнайсет яйца, насадена в спретнат дъсчен сандък, напълнен до средата с мека ситна слама. Той извади седем яйца и със съжаление ги подхвърли към близкото кьоше на плевнята, защото нямаше под ръка друга квачка. Постави грижовно славеевите яйчица при другите, заръчвайки тихо на Яребицата: „Хем да ги пазиш като очите си! Всяка квачка славей не мъти.”

Когато разказваше на съседите какво е сторил, един зевзек му рече:

- Ти си насадил кокошката с тринайсет яйца, ама не е на добро. Тринайсет е еврейско число.

- Нищо! Аз си падам малко евреин. Моите яйца са с по два жълтъка! - отвърна той, ухилен, сякаш вече беше видял малките славейчета.

За зла участ квачката не можа да зарадва стопанина си. Във всички славееви яйца пиленцата се бяха спекли и умрели.

- Де се е видяло кокошка да излюпи славей?! - подиграваха се селяните на неговата наивност. Пък той им се сопваше като на палави деца:

- Ами, ако бяха се излюпили славеите! Сигурно щяха да кукуригат като петли!

След време едно хилавичко момче от махалата го заприказва на улицата. Каза му, че негов съученик, с когото сега се скарали, е убил злополучния славей. Той го погледна изотгоре. От очите му се стрелнаха сини пламъци. Ако бяха игли, щяха да пронижат доносника като муха за препариране! Неговата тежка грамадна десница сама залепи звучна плесница на хлапака. Просна го на улицата. Изръмжа като прострелян мечок:

- Марш от тука, мършо недна! Ще те пречукам като змия на синор!

Слисаното момче едва успя да предвари грамадния ритник. Скочи от земята като котка и хукна през глава, накъдето му видят очите. То сигурно очакваше похвала и две-три шепи зрели череши от градината му, защото той минаваше не само за заможен, а и за щедър човек.

Подир тази случка вдън душата му нещо се пречупи. Дълго време след това приключение нито пееше по празниците, нито свиреше на кавал или гайда, както по-рано. Сякаш с проста прашка убиха славея в неговото сърце. Някои зевзеци вече му бяха лепнали на подигравка прякора Ганьо Славея. Пък той му се зарадва искрено. По онова време в селото и на сина му Стефан бяха започнали да викат Малкия Славей. Нито бащата, нито порасналото момче се възпротивиха на това прозвище. За пръв път двамата бяха единодушни. Славей звучи къде-къде по-мило от Мечок.

- Славеят чурулика като горско ручейче, пък мечокът ръмжи като трион в празен хамбар! - шегуваше се той на своето ново прозвище с гръмогласен смях в приятелска компания. - Съжалявам, че този мой прякор не се задържа повече от година. Хората забравят славеите, когато наблизо ревнат мечките!..

Той още от дете усещаше как в душата му чурулика един весел славей. В гимназията учителката по литература пишеше шестици на всички негови съчинения и го хвалеше пред целия клас: „Ти си нашият Балзак! Но защо си такъв бързак? Защо изяждаш някои от запетайките?”

13. УГРИЗЕНИЕ

Гергана се ужаси от страшната вест за смъртта на Живко. Не посмя да сподели с родителите си своята тревога и угризение. Тя едва сега осъзна каква пакост е сторила с детинската си глезотия. Плака много. Съжаляваше, че обиди Живко така незаслужено. Реши да го последва. Преживя най-дългия ден в живота си. Едва изчака да се мръкне. В смрачената вечер излезе набързо от дома си и изтича по улицата към реката. Щом стъпи на високия мост, усети отблъскващата студенина на пропастта под себе си. Още преди да се е надвесила над перилото на моста, се вцепени като замръзнала. Внезапно разбра, че никога няма да може да последва своята първа любов. Студ стегна сърцето й с остри нокти. Тя се разтрепери, както посред зима. Невидима ледена пряспа сняг я зарина чак до гушата. Неволно й се прииска тук да е нейната грижовна майка. Да я блъсне напред! Изведнъж да я избави от тези жестоки вериги от страх и безпомощност.

Колко време е стояла така вдървено на моста Гергана не усети. Засрами се от своята нерешителност. Обърна се с треперещи колене. Засили се с едри крачки към дома си. Вървеше по улицата, без да чува, без да вижда нищо край себе си. В един миг прозря, че таи жестока злоба към своята майка. Тази остра мисъл прониза сърцето й като дълга игла!..

Прибра се вкъщи и, без да се подчини на упоритото майчинско настояване, отказа да вечеря. Следващите дни съвсем се вглъби в себе си.

Една заран, след като се беше сопнала на майка си, Гергана се затвори в своята стая. Изправи се до прозореца. Отхапваше вяло от топлата филийка, намазана с мед и краве масло, такива малки къшейчета, че ако я съзреше грижовното око на Димитрина, тя непременно щеше да грабне телефона и да позвъни на „Бърза помощ”.

„Аз съм една захаросана кифла - ускоряваше се тъжно Гергана. - Досега нищо не съм направила като света. Все мама е тичала след мене. Тя дори и на татко не позволява да се занимава с моите проблеми. Все тя. Да не би нещо да объркаме. Как ще позволи тя прашинка да падне върху нейното най-малко чедо?! Никога! За нищо на света! Потоп да залее тази грешна земя, тя ще опази само безценната си кукла. С голи ръце ще докопа отнейде спасението…”

Тя продължаваше да стърчи нервно пред прозореца. Долу две момиченца с големи панделки сръчно премятаха едно въженце, пък друго подскачаше ритмично над него. Някога и тя беше ей такова дребосъче. Но никога не смееше да си поиграе с тяхното безгрижие. Майка й я обличаше с бели роклички, каквито можеше да измисли само фантазията на нейната префинена шивачка. Всички деца й завиждаха за дрешките. Опипваха ги с малките си пръстчета, за да им се порадват. А тя току им крясваше да не я докосват, че вкъщи мама ще й се скара, ако се завърне с изцапана рокля.

Веднъж беше валяло дъжд. Гергана се подхлъзна и падна на улицата. Изцапа бялата си рокля с дантели. Всички деца й се присмяха, но най-много се хилеше нейната съученичка Валя. Затова вкъщи тя излъга майка си, че момичето я спънало нарочно, за да падне. Родителите на набедената Валя я наказаха да не излиза да играе цяла седмица…

Беше в пети клас. Включиха я в училищния хор. По настояване на Димитрина я определиха за солистка на една от песните. Докато репетираха, всичко вървеше добре. Ала на тържеството като се изправи на сцената пред големия салон, Гергана се стъписа. От нейната солова песен нищо не излезе. Но й измислиха прозвището Солистката. Някои от връстничките й дълго време продължиха да я наричат така на подбив помежду си. Тя не им се сърдеше. Иначе вероятно щяха да й казват Гергана Мамината или Гергана Мечока.

Прякорът Солистката все й напомня за нейното първо самостоятелно явяване на сцена. Уви, твърде злополучно…

И по-късно, в миговете на отчаяние, Гергана неволно продължаваше да осъзнава, че повече не може да понася опекунството на майка си. Без да го е усетила, отвращението към нея се беше зародило в душата й още в оня далечен дъждовен ден, когато малката Гергана излъга, че приятелката й Валя я беше блъснала, за да изцапа бялата си рокля с дантели. Същото отвращение се беше затвърдило и когато тя се провали на сцената като солистка на детския хор. И след посредственото ученическо представление на пиесата „Иванко”. И напоследък, когато се провали на поредния кандидатстудентски изпит…

Тя вече беше поработвала по някой месец, за да не бие на очи бездействието й. Все на синекурни длъжности. Знаеше, че я водят на работа само чрез връзките на нейните родители и най-вече заради настоятелността на Димитрина. И още повече нарастваше в душата й несподеленото с никого озлобление към нейната майка. То се завиряваше като мътна вода в планинска локва. Ежедневните поточета, които се вливаха там, бяха малки, но те се втичаха от разни посоки и влачеха мътилката на много предходни дни.

„Аз съм ненормална! - упрекваше се както никога досега Гергана. - Изрод! Как мога да намразя родната си майка?! Само затова, че ме обича повече от всичко на света… Ах, мамче, мамче! Защо ме направи такова мекотело? Сама не съм способна дори един билет за автобуса да си купя. Все трябва да разчитам на тебе. Да ме браниш от погледите на мъжете, да ме пазиш от задевките им, сякаш от тях ще забременея. Какво пък? Нали съм твоята светица, може и от непорочен поглед да родя. Нали за тебе всички мои кандидати са все недостойни. Страх те е да не ме омърсят с целувките си. Трепериш за мене като за бебенце. А не ти ли е минавало през ума поне веднъж, когато си в мъжка прегръдка, че и аз съм зачената като всички деца, а не донесена през комина от някой палав щъркел. Че и аз съм вече жена. Жена? Никаква жена не съм аз. Не опазих първата си любов. Погребах я заради твоята прищявка, мамче. Заради твоята фикс идея за слава. Сега аз  съществувам като никому ненужна красива цигулка без струни…”

Гергана не сдържаше сълзите си. Злобата в душата й я тресеше като коварна болест. Измъчваше я с никого несподелената мъка.

„А сега и този срам! - продължаваше да се окайва тя. - Аз и по-рано се досещах, но сега вече ми го изтърсиха право в очите. Майка ми се среща с оня големец! Какъв ужас! Добре те познавам аз, мамче. Ти никога няма да харесаш оня тлъст дебелак. Само заради мен се унижаваш. За да можеш да обличаш като кукла хубавичката ми фигурка. Да ми намериш служба, само колкото да се разхождам до там. Трепериш красивото ми личице да не загрубее…”

Гергана не си даваше сметка, че тъкмо това озлобление към Димитрина беше най-удобното оправдание срещу нейното угризение за смъртта на Живко. Внезапно почувства неподозирана сила да се противопостави на мъката си.

- Не! Така не мога да продължавам повече!.. - прошепна тя и не се уплаши, че някой от съседните стаи ще чуе заканата й. Стана от леглото си и решително отключи вратата на своята стая.

Димитрина я посрещна с радостна угодническа усмивка. Заприказва я грижовно. Тя все още се надяваше, че има власт да направлява действията на дъщеря си пак тъй, откакто се е родило нейното момиченце.

Колко ли майки познават родните си деца?!

По-късно, още щом остана сама вкъщи, Гергана бързешком събра в две големи чанти най-необходимия си личен багаж, без никакви вратовръзки, и избяга от дома на родителите си като подгонена от разярено чуждо куче.

На улицата се почувства напълно свободна. Сякаш й бяха пораснали криле.

Никой не знаеше, че тя се е запътила към квартирата на един настойчив свой приятел. Надяваше се той да я подслони. От доста време насам я ухажваше. Работеше и получаваше добра заплата.

Харесваше младежа, но чувстваше, че нещо й пречи да го обикне истински. Угризението за нелепата смърт на гимназиста все още я измъчваше. Струваше й се, че то ще я съпътства през целия й живот като добре прикрит белег от голяма рана…

IV. РУСКАТА  РУЛЕТКА

14. СТАРИЯТ РЕВОЛВЕР

Проточиха се безкрайни три седмици, откакто тежко болният бай Ганьо беше помолил доста настоятелно Боляров да му направи най-трудната покупка в своя досегашен живот. В неделя преди обед той спря пред оградата на вече познатата спретната къща и позвъни едва-едва. Посрещна го Димитрина. Беше сдържана, както винаги в редките случаи, когато се бяха срещали. По неизвестни причини с нея никога не се сближиха покрай дружбата му с нейния съпруг. Има такива хора, с които искаш да си по-близък, пък все ти се изплъзва тази възможност. Сякаш си се изправил насред росна морава и не посмяваш да докоснеш гол охлюв, затиснал цветчето на синя незабравка.

Боляров влезе в здрачената стая на бай Ганьо като на пръсти. Лъхна го остър дъх на дюли и досадна топлина като в спарена оранжерия за карамфили. Болният го посрещна с обичайната си усмивка:

- Хайде бе, Болярино! Откога те чакам! Реши ли се най-сетне? Носиш ли ми най-важното „лекарство”?

- Нося го, но ти недей да го… - С трепереща ръка Боляров му подаде тежкия пакет с пистолета. Не го гледаше в очите, а в брадата, безразборно пораснала по хлътналите му бузи.

- А патрони има ли?

- Да, ама ти недей…

- Браво, Болярино! Ей това се казва мъж! Нали знаеш, приятел в нужда се познава. Благодаря ти!

-  От сърце те моля, недей го… - Беше му и неловко, и тъжно, и срамно. Проклинаше приятелството им.

- На изпроводяк искаш ли да си поиграем на руска рулетка? - запита бай Ганьо и както се усмихваше, бръкна под възглавницата си. В ръката му лъсна един неголям револвер. Боляров се втрещи от изумление. Неволно си помисли, че болният вече губи разсъдък. А той завъртя барабана на револвера и го насочи към своето брадясало слепоочие. Показалецът му беше на спусъка!

- Недей! - кресна Боляров, хвърляйки се напред към ръката му, но закъсня. В неговите уши изтрещя гръм. Гръмотевица в ада!

- Ама ти май се уплаши? Да не подмокри гащите? - свести го дрезгавият смях на бай Ганьо.  Петлето беше изщракало на кухо. - Сега барабанът беше празен, ама имам и патрони. - Той се поизви настрани и пак бръкна, откъдето беше извадил оръжието. Размаха като на закачка неголяма торбичка.

Боляров се дръпна от леглото. Седна на стола с подкосени колене. Гледаше към приятеля си като в кошмарно съновидение. „Този човек си е правел майтап с мене. Проверявал е приятелството ми. Защо ще ме моли за пистолет, когато си има револвер с патрони?..”

Бай Ганьо събуди неговото вцепенение.

- Болярино, аз никога не оставям коня си в калта. Винаги имам под       възглавницата си още поне един вариант Б. Учи се от мене! Ти още пишкаш на лопуш и се криеш от другите момчета. Срамуваш се да ти видят чурката.

- Изкара ми акъла! - измънка Боляров. Беше притеснен и шокиран.

Бай Ганьо се попреви в постелята си с поредна гримаса на лицето. Сякаш се надхитряше с болката си под завивката. Помоли госта да излезе за малко от стаята. Свърши неудобното нещо, която не търпеше отлагане, и му подвикна да влезе. Беше още по-блед и прижълтял, но се насилваше да изглежда свеж.

Той се опита да развесели Боляров. Въздъхна издълбоко и съвсем неочаквано подвикна със своя още по-одрезгавял глас:

- Лебеди мои! - изкрякала една гъска, като гледала своите окаляни патета как се цамбуркат из един мътен гьол, за да ровичкат с човки в тинята за жабчета и попови лъжички.

Неговият спонтанен възглас проеча на тласъци. Не беше нито весел, нито радостен. Гласът на болния къркореше като лебедов грак. Устата му се смееше, пък очите му тъмнееха. От дясното око из прошарената му брада се шмугна бегла капчица - шавна като бърза мравка из есенен треволяк! Той пресегна и я премаза с опакото на дланта си.

Гостът се престори, че не забеляза сълзата. Приведе се към бай Ганьо, без да продума. Стисна с две ръце студената му пребледняла десница, бродирана отгоре с изпъкнали сини вени. Болният отвърна мълком на този мълчалив жест.

Едно странно неизживявано досега чувство беше обсебило Боляров. Сякаш невидим режисьор разиграваше сюрреалистична комедия с неговото неволно участие. По-скоро да се измъкне от сцената на това неловко представление! Изправи се от стола и прекрачи към вратата:

- Ами аз вече да си тръгвам… Стана време да си вземеш обедните лекарства.

Бай Ганьо направи гримаса, но превъзмогна някакъв спазъм. Ухили се пресилено:

- Поприказвахме си хубавичко. Пак заповядай да се поразговорим. Днес няма да ти пея никаква песен. Уморен съм. Ама другия път като дойдеш, може и на гайда да ти посвиря. Ха-ха-ха…

- Много те моля, недей да го използваш пистолета - измънка безпомощно Боляров. А болният го изненада още веднъж:

- На, вземи този револвер. Подарявам ти го. Пазя го като скъп спомен от моя дядо Ганчо Пехотата, но май има навик да засича. На мене ми трябва по-сигурно оръжие… А пистолета първо дали да не го изпробвам срещу жената? Ха-ха-ха…

- Като награда за нейните грижи ли? - продума с насилена усмивка Боляров и изтръпна. „Той вече дали не превърта? Като нищо може да го стори.”

Пресегна и набързо завря в чантата си револвера заедно с патроните.

Помръкна. Отново го поразиха изблиците на дрезгавия смях на бай Ганьо, както преди няколко дни. Те все тъй му звучаха като къркорещи стонове на стар лебед, който се дави в замръзващо езеро.

Излезе от стаята бързешком.

През целия ден в душата му продължаваше да бражди странният смях на бай Ганьо. Той сякаш се мъчеше да го убеди, че неговата неизлечима болест е една от поредните му шеги.

Вечерта до късно му досаждаше невидимият комар на безсънието. На разсъмване заспа и сънува кошмарен сън. Той хич не е за разказване. На младини угризението притичва край тебе като летен дъжд. С напредването на възрастта чувството за вина се тътри като двугърба камила в пустиня.

Този дрезгав смях на бай Ганьо изненадваше Боляров навсякъде. Звучеше като на шега и на всичкото отгоре сякаш се присмиваше на неговото незатихващо терзание. „С какво заслужих този тормоз? С моята мекушавост ли?! - често се питаше той. - Няма по-прелъстителна доброволна зависимост от приятелството към някого…”

15. ЧЕРЕН ЩЪРКЕЛ

Паметник пред Царския дворец заслужава

българският бивол! Той превзе Одринската крепост

през 1913 година.

Дядо Ганчо Пехотата

През този ден бай Ганьо беше настроен да мисли само за дядо си.

Дядо Ганчо Пехотата си имаше навик да му разказва всякакви случки, станали по време на Балканската война. Повечето бяха все за героични подвизи, но имаше и някои доста комични. Сега той се сети за една от тях.

…Един младок тръгнал за града, където трябвало да се яви в уречения ден и час според повиквателната заповед за военна мобилизация. Неговата майка му била изпекла цяла тава колачета за из път. Кандидат-новобранецът си похапнал юнашки. И не щеш ли, по пътя получава яко стомашно разстройство. Голям зор видял, докато намери подходящо място, където да се облекчи. На сборния пункт в града се добрал едвам в последния момент преди тръгването на мобилизираните мъже към влака за една далечна казарма. Оплакал се на новобранците:

- Брей, заради един нищо и никакъв дрисък щях да изпусна военната служба!

Тогава се смятало, че момък, който не е служил в казарма, е недъгав и не е никакъв мъж. Войниклъкът бил въпрос на мъжка чест и гордост. Особено през двете Балкански войни!

Изневиделица го връхлетя най-тъжната история, която му е разказвал дядо Ганчо. Случило се много отдавна. Тогава на него все още му викали бай Ганчо Пехотата.

…Два дена подир Войнишката Задушница, на селския събор на Архангеловден при дядо Ганчо пристигнал на гости негов войнишки другар от някакво далечно село из Балкана. Двамата набори се зарадвали, че след много години отново са заедно! Разприказвали се за военните си преживелици през 1912 и 1913 година.

На голямата празнична маса се събрали доста хора и пак се подхванал разгорещен разговор за боеве, атаки, настъпления, отстъпления…

- Наборе, ти помниш ли как превзехме на щурм с нашето „Напред! На нож!” Лозенград и Бунархисар? - запитал гордо гостът, без да чака отговор. - Самият командир на полка носеше нашето знаме, пък оркестърът свиреше „Шуми Марица”. Пак тъй атакувахме Люлебургаз, пък по-надире и целия кър нататък!

- А през пролетта как само превзехме Одрин, а! Такова нещо не се забравя цял живот! - отвърнал още по-гордо домакинът.

- А ти спомняш ли си онуй турско село, дето намерихме едно загубено двегодишно турче? - рекъл въодушевено гостът.

- Как да не си го спомням! - отговорил дядо Ганчо. - Ротният командир заповяда да го нахраним и непременно да потърсим майка му. Чак след три дена сколасахме да я намерим… Пък тя плаче от радост и целува ботуша на ротния.

- А ти помниш ли как загина Станчо от Джулюница? - запитал на свой ред домакинът.

- Как да не помня! Беше страшна смърт! - отговорил високо с писклив глас гостът, зачервен като домат от изпитото лудо вино. - Ама само подир две-три седмици в ротата пристигна като доброволец неговият син, осемнайсетгодишно момче!

-  Тъй, я! Нали баш аз поех колата му с онези стари биволи! Казваха се Събчо и Калчо. Те не бяха биволи, а цели канари! - уточнил гордо дядо Ганчо. - Подир три дена след като ги подкарах аз, Калчо го удари шрапнел от снаряд. Заклаха го по принуда, да не се мъчи човекът.

- Тъй беше! В кухнята направиха курбан в пет казана като за царски молебен. Цялата рота се нахрани като на Коледа! - похвалил се пийналият гост.

-  Сакън! - възпротивил се сърдито дядо Ганчо. - Аз не хапнах от онзи проклет курбан. Гладен останах, но не посегнах към купичката си. Грехота е да близнеш такъв залък! Какво като е добиче?! И той е войник като нас! Ама после аз занесох неговия юлар на семейството на Станчо в Джулюница.

- Айде бе! Чак пък такъв салтанат за един бивол! - подвикнал още по-пискливо пияният гост. - Сякаш този юлар е на царския кон!

- Ти видял ли си някой селянин да продава добитъка си с юлара?! - креснал дядо Ганчо. Аха да удари с юмрук по зъбите ухиления гост, да не лае на аба като зло куче. - Ти си забравил какво стана по-после.

- Забравил съм… - не се доизказал Наборът и пресушил поредната си чаша червено вино.

- Събчо не хареса новия бивол за дясната страна на хомота. От мъка за стария си другар се разболя. Бракуваха го и го демобилизираха…

- Голяма работа… - рекъл подигравателно гостът и пак посегнал към чашата с вино.

Дядо Ганчо го срязал като зелена краставица:

-  Да са живи и здрави коравите биволи, дето теглеха най-големите оръдия през Балканската война! Генералите трябваше да целуват рогата им на българските биволи!..

По-насетне в разговора отворили дума и за лъжливите бели знамена на подли турски войници. Така те подмамвали нашите, че се предават, и ги гърмели отблизо…

Повайкали се и за някои български войници, попаднали в турски плен:

- Ти нали си спомняш как сме намирали наши момчета с избодени очи и отрязани мъжки срамотии, натикани в устата им…

Споменали и за кървавата картина в походния военен лазарет…

От дума на дума стигнали и до гибелта на Йордан Грозданов, побратимът на Ганчо.

Досега в селото се знаело, че войникът е загинал геройски при атаката на Чаталджа през ноември 1912 година в същия ден, когато се родило първото му дете. Вдовицата на Йордан Цветанка често питала Ганчо как е убит войникът, и той винаги отговарял:

- В ръцете ми издъхна. Беше тежко ранен право в сърцето.

- На коя дата?.. На кое място?.. Къде е гробът му? - нейните въпроси край нямали. А Ганчо все отговарял:

- Бързахме да атакуваме противниковите позиции. Загиналите ги погребвахме с полковия поп в общи гробове край освободените български села в Странджа и по-нататък. Не помня как се казваше онуй село. Сега то пак е в Турция.

- Бомбата падна в дясната страна на нашата траншея - обяснил гостът с такъв войнствен тон, сякаш от него е зависел изходът на цялата война. - Гръмна баш където бяха Йордан и още други двама войници. Взводът хукнахме наляво. Ти остана малко подир нас. Сигурно си можел да спасиш барем Йордана. Той беше баш до тебе в окопа. - Като рекъл това, пияният гост подхвърлил на майтап: - Ама ти май си напълнил гащите като си го видял в калните кървища и си плюл на петите си да ни догониш на втората позиция.

При тези пиянски думи на Набора кървав нож пронизал душата на дядо Ганчо! Целият пламнал от срам. Гневът го разтреперил. Лицето му почервеняло, сякаш някой го посипал с гореща пепел от огнището.

Приказката на госта прозвучала като гръм от ясно небе! Всички на софрата се втрещели. Досега никой не знаел как действително е погинал Йордан, побратимът на дядо Ганчо. Настъпила голяма суматоха. Най-втрещена била вдовицата Цветанка. Скокнала срещу съсипания Ганчо:

- Как не те е срам?! Ти нямаш никаква съвест!..

Много години подир онази неприятна среща с пияния Набор дядо Ганчо беше разказал на внука си истината за гибелта на неговия млечен брат. Много беше натъжен.

„Нашата рота беше в Трети пехотен полк. Настъпвахме победоносно на изток през баирите на Сакара и Странджа към Чаталджа. През нощта бяхме заели предна позиция на един баир пред едно турско селце и се готвехме да атакуваме. Сутринта турската артилерия ни изненада. Една противникова бомба улучи окопа на нашия взвод. Взводът се втурна наляво за отстъпление към една далечна могила, където беше по-важната позиция на полка. Аз се отърсих от буците пръст, които ме бяха позатрупали, и скокнах да хукна подир другите. Пък гледам до мене Йордан лежи, целият в кръв! Повдигнах му с ръка окървавената глава.

- Не бой се, Данчо! - викам му. - Жив си!

Пък той мълчи. Хем го виждам, че ме гледа с едни изцъклени очи, хем зъб не обелва да продума нещо. Късам парцали, каквито имам, да го превържа. Какво да видя! Цялата му дясна половина помляна! Ни ръка е останала здрава, ни крак! Изглежда като сдъвкан надлъж отгоре до долу. От дясната му страна ни око, ни ухо е останало здраво. Ужас!

Събличам ризата си. Мъча се да го превържа някак си. Плача и се мъча. Пък нищо не става. Колко време е минало не знам. Ротата вече беше побягнала надалече. Данчо се поразмърда. Изохка.

- Жив си! - викам му аз, колкото за кураж като го гледам такъв половин човек. А на мене хич няма кой да ми даде кураж.

Пък той най-сетне продумва:

- Ганчо, моля ти се, довърши ме! Искам да умра от братска ръка. Пленят ли ме турските войници, ще ми избодат очите и ще ме орезилят.

Данчо хълца и плаче с глас като пребито момченце. Прегърнах го. Пък той охка и стене:

- Братко, моля ти се като на Господ. Помогни ми да умра като мъж! Избави ме от резила! Довърши ме и настигни ротата! Не се бави!

Данчо ми се моли и плаче, пък аз се чудя как да го развържа тоз грозен възел, с който съм завързан. Ако остана тука заради него, ще ме обявят за дезертьор!  Ще ме разстрелят пред строя! Вече с нищо не мога да му помогна да оживее на един такъв обречен пътник…

Пък Данчо продължава да шепти през сълзи:

- Ожени се за моята Цветанка, нали и ти я харесваше.

Викам му. Направо крещя в лицето му, колкото е останало:

- Абе, братко, как да ти посегна аз на тебе?! Досега аз на куче не съм посягал, камо ли на брат си. Как тъй да те затрия?

Пък Данчо продължава още по-тъжно:

- Черен щъркел ще донесе моето първо бебенце. То ще расте без мене, горкото. Ганчо, млечни братя сме! Заклевам те, стани му ти баща на моето чедо! И ти я обичаше Цветанка, колкото мене. Бог я наказа за лъжата й към тебе. Толкоз време те лъга, пък накрая се ожени за мене. Полакоми се за богатството на тате…

Слушам го и се чудя какво да правя. Хем не мога да го полекувам. Хем не мога да го оставя самичък. Пък трябва да тичам да настигна ротата. Иначе ще ме изправят на военен съд за дезертьорство. А Данчо шепти. Вече бере душа. Едвам го дочувам как фъфли през сълзи:

- Довърши ме, братко… Не ме оставяй жив… Поганците ще ме…

Не можах да изтрая мъката му. Прекръстих се. Затворих очи и сторих, каквото ме молеше. Повече не се обърнах назад. Ни жив, ни умрял хукнах напред. С последни сили достигнах до другата могила на новата позиция на нашата рота. Тя беше много по-важна от тази, която изоставихме… На всяка война е така: губиш едно, печелиш друго. Зависи от кантара ти… Аз спасих честта на побратим, пък загубих доброто си име.

И до днес не знам дали постъпих правилно тогава. Понякога нощем ме човърка съвестта. Гузен съм пред себе си и туй то…

Аз вече май съм като някоя стара круша, дето всяка пролет продължава да цъфти, но тъй и не сколасва да завърже плод. Я сланата попарва цвета й, я вятърът обрулва първия й завръз, я градушка съсипва узрелите й крушки, я вихрушка потрошава нейните клони. Все нещо друго й пречи да задържи читав плод, че да напълни окото и душата на хората край нея.”

Тъй беше изплакал болката си дядо Ганчо Пехотата пред своя внук.

16. БЯЛАТА БОЛОНКА

Нощ ли е като нощ - само спомени, спомени! Това пък се беше случило преди пет-шест години…

Той случайно съгледа на уличния тротоар някогашната избраница на своята първа любов. Идващата срещу него добре облечена стройна жена водеше на каишка чистичка бяла болонка, не по-голяма от едра котка. Кучката подскачаше край краката й подобно пухкава топка и Росица пристъпваше като на кокили, за да предпази своята любимка. Въпреки напредващата си възраст, тя изглеждаше все още съблазнителна за неговия мъжки поглед. С дълга пъстра рокля. Бели обувки с висок ток. Косата - късо подстригана, сресана по младежки, освежена с черна боя с червеникави отблясъци. Зад тъмните й очила не се откриваха добре познатите му бадемови очи. Навремето точно те бяха обсебили ума и сърцето му с какви ли не закачливи дяволии. „Някога нейните светнали очи бяха с лунни ореоли, а сега са пълно лунно затъмнение” - помисли си той и се подсмихна сдържано.

Изненадаха се и двамата. От доста години не бяха се виждали. Той поздрави издалеко, сякаш се боеше, че Росица ще побърза да свие настрани. Тя отвърна сепнато, спирайки се пред него. Нейната подадена за ръкостискане десница едва докосна дланта му само с върха на пръстите си. Замълчаха. Живи риби в мрежата на стъписването! Възрастни хора, а душите им - свенливи пубертети!

На него срамотно много му се дощя да си побъбрят на някоя градинска пейка, ако сега нямат време за кафене. Пък после - на четири очи и четири нозе. Само между четири стени и четири ръце. Не съумяваше да прикрие внезапно възродената си страст към някогашното любимо момиче. Очите му се смееха, без да се срамуват от хлапашкото си настървение за откраднат любовен пир. Струваше му се, че изглежда на проскубан лъв сред клетка срещу съседната волиера на млада пантера.

Пък тя го гледаше иззад очилата си някак странично, като нащрек за някоя щура младежка изненада. Приличаше му на опитомена гугутка на тротоара, която се преструва, че иска да избяга от неговото потайно желание да я захлупи в едрите си шепи.

Заприказваха се. Все за неважни, ежедневни неща. За времето, цените, децата, заплатите… Тя свали тъмните си очила:

- Преди седмица се завърнах от Холандия за двайсет и пет дена. Там гледам децата на дъщеря си. Две момченца!..

Слушаше я занемял. Очи - ненапълнени. Уши - ненаслушали се. Душа - ненаситена! Ръце - завързани с невидими белезници от предразсъдъци…

Бялата пухкава болонка, на която не се виждаха очите изпод рошавите дълги косми, подскачаше ту към нейните обувки, ту към неговите крака. Сякаш искаше да ги събере в едно същество, измислено от нейната животинска фантазия.

От време на време неловкото им замълчаване ги сепваше като тъжен крясък на среднощна птица или като тътен на летен облак със светкавици и гръмотевици.

Неговото първоначално мъжкарско самочувствие внезапно се спаружи. Той потръпна смутено. Отстъпи крачка назад. Усети се като стар котарак под прозореца на ниска къща, плиснат с мътилката от някоя ваза заедно с увехналите цветя. Струваше му се, че в нейните очи изглежда твърде остарял. Измънка като за оправдание на своята неловкост:

- Извинявай, бързам за много важна работа по график. Хич не обичам да закъснявам. Ето визитката ми. Позвъни ми, когато имаш възможност… и желание. - Добавката с поизмъчена усмивка целеше да й припомни нещо по-интимно отпреди доста далечни години.

Росица сигурно помнеше, че той винаги пристигаше на срещите им десетина минути по-рано. По онова време нарочно го караше да я изчаква, за да изтъкне своята важност, сякаш беше незаменима. Поглеждайки своя часовник с добре познатата му полувиновата усмивчица, рече:

- Непременно ще ти се обадя!.. Когато съм по-свободна…

Изглеждаше твърде делова жена. Едва ли хранеше някакви илюзии за бъдещи любовни срещи, макар да предугаждаше по неговия момчешки поглед, че той все още хвърчи из облаците. Това сигурно я ласкаеше, но отдавна го беше преболедувала като обичайна детска болест. И двамата бяха семейни. Имаха деца и много по-сериозни занимания. Къде ти време да си припомнят хлапашките глезотии, издълбавани от него с остър нож по гладките стволове на високите дървета в обществените градини: Г+Р=ВНЛ,  с обещания за вечна и неразделна любов.

Разделиха се с изнасилени двусмислени усмивки. Пораснали дечурлига, подплашени от вечерния мрак пред надеждите им за някоя по-сладостна среща. Сигурно много е патил оня мъдрец, който пръв е изрекъл: „Никой човек не е идеален, докато не се влюбиш в него.”

„Боже, ей това ли е животът ни през тихата си есен?!” - мислеше си тогава той, крачейки унило към своя дом. Не беше излъгал някогашната си любима. Бързаше да вземе по график редовната си доза антибиотик, предписан от лекаря за пореден път…

„През онази случайна среща бях пощурял” - спомняше си той с насмешлива тъга посред нощта. - Хич не се замисляше, че в сърцата си мъжете и жените и на три по двайсет години си остават все на осемнайсет. Любовният ни спомен прилича на бяла болонка, която ни вижда изпод своята рошава фризура като съвсем голи в библейски лес. Пък ние се срамуваме от истината и се правим на самата непорочност преди Грехопадението.

17. КОЛИБАТА

Болният се събуди по никое време на нощта и ето ти го отново пред него застава самият дядо Ганчо Пехотата!..

Припомня си как една съботна сутрин в кафенето казва пред Боляров и Крали Марко:

- От много време насам ми тежи едно детинско прегрешение към моя дядо Ганчо. Трябва да си го призная пред някого. Само на вас имам доверие. Ако го река пред другите, ще започнат да се присмиват зад гърба ми.

- Ласкаеш ни, приятелю! Ние сме си журналисти. Не можеш да разчиташ на дискретност от нас - признава си Боляров с доста ироничен тон. Той му се ококорва закачливо:

- Абе тя, случката, си беше баш за един хубав пердах, ама нейсе, размина ми се.  Беше преди много години. Тогава бях към дванайсетгодишен. В най-далечното кьоше на градината дядо Ганчо си беше направил една остра колиба от дълги габрови пръти с покрив от ръжена слама. В дъното й беше стъкмил легло от наредени дъбови дъски, покрити със сламеник и две шарени черги. Имаше и една набързо скована от липови дъски неголяма маса. Там дядо си почиваше на пладне през горещите дни. На нас, децата, ни забраняваше да влизаме там, да не ни уплаши някой гущер, плъх или друга гадина. Забелязах аз, че някоя вечер по никое време дядо Ганчо се запътва към колибата. Един ден го издебнах, когато не беше вкъщи, и влязох там. И що да видя. В една селска кърпа бяха увити кутия локум и две петали домашен суджук. На масата стърчеше бутилка мастика, изпита тъй към три-четири пръста. Проследих дядо вечерта. И виж ти каква била работата! При него откъм вънкашната портичка за колибата изприпка една жена. Направо не повярвах на очите си. Беше стрина Цветанка, вдовицата на Йордан, убитият побратим на дядо Ганчо в Балканската война. Тя не се беше женила повторно, а нейната внучка Росица беше моя съученичка, в която бях влюбен до уши. Ядосах се много от прегрешението на дядо Ганчо и подир няколко дена запалих колибата му. В онез детешки години кой да ми каже, че стара любов ръжда не хваща.

- Браво за детския ти кураж! - подхвърля закачливо Боляров. И двамата журналисти гледат изненадано. Дават си вид, че случката им изглежда доста интересна за описване. Има основа за драматичен сюжет. Пък той хич не ги оставя да умуват:

- Тази история май беше доста сериозна. Сега нека ви разкажа и една смешна лакърдия. Било баш на Илинден. В черквата правят кръщене на първото внуче на дядо Ганчо. То се знае, решено е да го кръстят Ганчо! Не щеш ли, насред ритуала, когато свещеникът се кани да потопи бебето в кръщелния кутел, пишлето на момченцето щръква и хубавичко наквасва широкия ръкав на попа. Той мърмори недоволен, смесвайки благословията с едно попско ръмжене: „Крушката не пада по-далече от дядо сиии!”

Пък развеселеният дядо Ганчо отсича:

- Никакъв Ганчо! Ще го кръстим Илия! Днес нали е празникът на Свети Илия!

Така моето по-голямо братче препикало късмета си за името Ганчо и станало раб божий Илия…

Присъстващите се разсмиват с глас. Гледат все тъй живо, както при всички други шеги, които им е разказвал често пъти. А той е неуморим:

- Моят дядо Ганчо беше голям чешит! Когато такъв човек е около тебе, и на слънце да си, пак ще си останеш на сянка!.. Нали на него съм се метнал! Ха-ха-ха.

- Жалко, че умря циганката, дето те хвалеше - подхвърля шеговито Боляров. Пък той:

- Нека ви разкажа още една случка! Било през юли. Край селския казан за ракия се върти един мърляв пийнал скитник. Дядо Ганчо му посочва голямото корито, където се събира горещата вода за охлаждане на казана с джибрите, и му вика на майтап:

- Гого, какво чакаш още? Я вземи, че се окъпи в туй топло корито!

Скитникът не чака нова покана. Бързешката се съблича, както го е майка родила. Цопва се във водата, разперен като жабок.

- Ох, че хубава вода! - възхищава се Гого. - Сега, ако ми дадете и един калъп сапун, еша ви няма да има!

Казанджията му подава един домашен сапун. Скитникът се окъпва набързо криво-ляво. Пък дядо Ганчо му вика:

- Браво на тебе! Това къпане ще ти държи влага барем цял месец!

- Какъв ти цял месец?! - изненадва се скитникът. - Ще ми държи влага чак до другото лято, когато се изкъпя в гьола при биволите!..

Тъй казва Гого, ухилен до уши! Сякаш са му подарили баня с минерална вода. Той бил най-щастливият човек на земята.

Боляров побутва с лакът Крали Марко, подхвърляйки шеговито:

- Ей това се казва социална придобивка! Хубава тема за един фоторепортаж!

- Абе, много се те, лакърдиите на моя дядо Ганчо. - Той се прави, че не е чул задявката. - Ето ви още една смешна история със смок. Камбаната на селската черква бие на умряло. Бил починал дядо Васил. Върви дядо Ганчо през селото към къщата на своя набор, за да окичи покойника. Тъжи за другаря си от войниклъка през Балканската война. Пък по улицата го среща непознат мъж и пита:

- За кого бие камбаната?

- Как за кого! За оня, дето откъснал главата на един смок, голям повече от метър и половина! - отвръща дядо и продължава напред.

Спира го окуцял мъж с бастун:

- За кого бие камбаната?

- За оня, дето отхапал главата на един смок, дълъг повече от два метра.

Среща го прегърбена жена. Почти глуха. Пита го кресливо:

- За кого бие камбаната?

- За оня, дето прегризал корема на един смок и намерил вътре малка костенурка… - казва й на висок глас дядо, пък тя му вика:

- Какво си ми закрещял като луд?! Аз костенурки не ям!

А тя, случката, била съвсем друга. Било през лятото. Васил видял, че под старото крушово дърво в градината му един смок яде круши. Посяга да го убие с някакъв кол. Смокът се изправя, премята се и се стрелва право върху него. Васил удря животното с кола, но той бил прогнил и се счупва. Смокът се увива около кръста на мъжа. Добре, че главата му останала откъм гърба. Васил го сграбчил с такава сила, че после повече от месец личало къде са се забили в собствената му кожата ноктите на неговите пръсти. Бил само по една риза. „Развързал” се от възела на влечугото и успял да го убие. После цяла зима носел в кръчмата по една дамаджана вино, да черпи за здраве приятелите си, на които все се оставял да го победят на карти. Сред тях винаги бил и дядо Ганчо.

V. ВТОРИЯТ ПЛИК

18. ДРУГО ЖЕЛАНИЕ

Двайсетина дни след като Боляров беше занесъл съвсем новия пистолет на болния бай Ганьо, той му позвъни по телефона и го помоли да го посети за още една „домашна визитация”.

- Болярино, чакам те по спешност! - приключи молбата си той с дрезгав глас.

Боляров се разтревожи. Каква ли ще е тази спешност? Остави всякаква работа и се отправи към дома на своя болен приятел.

Беше надвечер.

На входната врата на двора отново го посрещна Димитрина, както предишните му три посещения в къщата. Беше си все същата - хладно учтива, речи го, като към непознат досадник. Дори не си направи труда да го съпроводи до коридора на къщата. Остана на дворчето с цветната градинка.

Боляров отвори вратата бързешката, все тъй озадачен какво ли се е случило. В доста здрачената стая бай Ганьо изглеждаше по-свеж от последния път, когато му разигра „руската рулетка”.

- Ха добре си ми дошъл! Знаех си аз, че няма да ми откажеш. Имаме проблем.

- Слушам те - рече Боляров едва ли не по войнишки.

- Този пистолет е хубав, но вещи лица ми казаха, че плюел куршумите на една пикня разстояние. На мене ми трябва много по-далекобойно оръжие.

- Аз не разбирам от пистолети - смънка за оправдание Боляров.

- Ти мене слушай сега! - Бай Ганьо сякаш нареждаше на някое хлапе да му купи кутия по-хубави цигари. - Кажи на онзи търговец да ми избере един по-добър пистолет! Ей ти там на масата има плик с пари и бележка. Не се скъпи за цената! С каквото остане от парите, почерпи за мое здраве всички приятели в нашето свърталище.

- Тъй ще бъде - рече Боляров, поглеждайки към неголемия син пощенски плик. Беше незапечатан. Сграбчи го с петте си пръста като изпечен джебчия и го пъхна в репортерската си чанта при скрития включен касетофон.

- Ха! Как щях да забравя! Вземи, че ми върни онзи военен револвер от дядо Ганчо, дето ти го дадох по-рано. Нека си го имам тука за всеки случай. По чисто сантиментални подбуди. Нали тъй пишете вие, писачите. Ха-ха-ха.

Боляров се позасмя неловко:

- Ще ти я върна оная бракма, щом ти е толкова мила.

- Е, какво ново при вас, журналистите? Кого сте окепазили пак?

- Като се завърнеш, ще научиш всички новини - рече Боляров с лека досада. Побърза да прехвърли разговора на друга тема.

- Как са децата ти? Идват ли да те видят как си, що си?

- А, те ли? Сигурно идват, когато спя, да не ме тревожат - рече иронично болният. - Големият - далече! Малкият - надут като пуяк. Не взема акъл от одъртелия си баща. Вече го смята за изкуфял. Ама нали са ми моички, всичко им прощавам. Само да са живи и здрави. Най-голяма ми е болката за щерката. Навремето забременя тука от някакъв женен мъж. Криеше от нас името му. Не искала да му разваля семейството. Посъветвахме я с майка й да направи аборт, ама тя - не! Поскарах й се аз, пък тя ми се обиди. Избяга чак в София и там си го роди момчето.

- Тъжна история - рече Боляров вяло. Вече ги беше чувал и други път някои от тези приказки на бай Ганьо за неговите деца.

- Скастрих я аз тогава доста яко, ама и сега вдън душицата ми тя все още продължава да е моето малко момиченце. Като ученичка в гимназията тя игра в пиесата „Иванко, убиецът на Асеня Първи”. Беше царската дъщеря, демек, принцесата. Ама аз и преди туй вкъщи не само на закачка си я наричах „Моята малка принцеса”. Сега е сам-самичка с момчето. Вече толкова години как се справя все тъй без неговия баща, един Господ знае. Наскоро го научих аз кой е той, но все не ми се ще да му развалям семейния рахат. Надявам се, че той сам ще си узрее, щом се срещне очи в очи със своя поотраснал син.

Боляров само кимаше разбиращо и мълчеше. Не беше в добро настроение. Нямаше как да знае, че бай Ганьо премълчаваше нещо за дъщеря си. По онова време, след като тя беше отказала да направи аборт, в яда си той я беше изгонил: „Махай се от очите ми! - обиди я за първи път в живота си. - Аз в къщата си не мога да гледам курви!” Дъщерята имаше неговия характер. Напусна родителите си и повече не проговори на баща си. А вече минаха толкова години от тогава! Това скарване го знаеха само той и Димитрина и не го споменаваха пред никого, дори пред синовете си. Срамуваха се.

Очите на бай Ганьо бяха натежали от напиращи сълзи. Той ги сдържаше по мъжки. Най-сетне ги изтри с опакото на дланта си и погледна сконфузено госта си:

- Такива ми ти работи, Болярино. Дребни и едри като ситни камилчета. Ха-ха-ха. Пък ти хич недей се помайва! Сменяш пистолета, който ти давам сега, вземаш новия и одма при мене! Чакам те с нетърпение. Аз повече няма да му цепя басма на разхайтения лисугер! Той си заслужава наказанието.

Разделиха се набързо.

На улицата ядосаният заради своята мекушавост Боляров потръпна от задуха на юлската привечер. Лек западен ветрец се насилваше да го ободри, но не успяваше. Къркорещият лебедов смях, с който се пошегува бай Ганьо с болестта си, продължаваше да натъжава душата му. Някъде далече избоботи гръмотевица и нейният тътен се размаза по цялото небе, както тропот на биволска кола по калдъръмена улица. Слънцето изпълзя като калинка върху гърба на най-далечния тъмен облак, очертан със златисто-кървави краища. „През Балканските войни сигурно така са изглеждали ранените биволи, мобилизирани да теглят тежките оръдия!” - помисли си внезапно Боляров.

Времето се тъкмеше за развала. На хоризонта се тълпяха алено червени облаци. Окото на залеза сякаш беше позадрямало за малка почивка. Една гръмотевица го сепна от дрямката и то се поразплака с едри сълзи за отминалото безоблачно време.

Боляров се стрелна в колата си като подгонен от камък, хвърлен по него. Форсира двигателя на тъмно синия малък опел с две врати и го пришпори по осиротялата улица. Бързаше да изпревари връхлитащия облак.

Срещата с приближаващата буря беше неизбежна…

19. ВРАТОВРЪЗКИТЕ

И това беше доста отдавна… Приличаше му на сън…

От година на година градският дом на Драгунови ставаше все по-смълчан. Някогашната вироглава гълчава от детински игри, препирни и шумни лудории беше стихнала като в празна къща, в която само от дъжд на вятър влизат обитатели. Синовете им Борис и Стефан бяха заминали да учат в далечни градове. Апартаментът съвсем оглуша. Само Димитрина продължаваше да се изживява по старому като пълновластен разпоредител на семейния ред. Той нарочно й беше преотстъпил тази домашна територия, за да не му се меси в неговите по-важни мъжки работи.

Дъщеря им Гергана съвсем се затвори в черупката на своята мъка. Спря да общува с приятелките си. Срамуваше от себе си, но не смееше да сподели с никого, че тъкмо тя е истинската причина за страшната постъпка на починалия гимназист Живко. Животът й все не успяваше да се върне в стария си обичаен кръговрат. Личеше си, че в сърцето й зееше празнота. Димитрина знаеше фаталната причина за нейното отчаяние. Той също подозираше причината за мъката на момичето, ала и тримата се свеняха да подемат този деликатен разговор. Дъщерята вече странеше не само от него, а и от майка си. Не й се доверяваше, както по-рано. Сам-самичка се измъчваше за сторената глупост, разпъната на жестокия кръст на съвестта си…

Гергана завърши гимназия, но още продължаваше да включва в своя тоалет някаква вратовръзка по вкуса на Димитрина. Сякаш това провесено платче все трябваше да й напомня, че е зависима от майка си, както бебе от майчината пъпна връв. В деня, когато тя донесе вкъщи отличната си диплома, Димитрина беше на седмото небе от гордост. Не само че изрази своята голяма радост, а и побърза да заяви властно:

- С тази твоя диплома, привлекателна външност и талант  ще следваш за актриса! Само актриса и нищо друго! - Тя едва не изкрещя думите си, срещу които никой вкъщи нямаше право да противоречи.

Подтиквана от майка си, Гергана не устоя на изкушението. Кандидатства - неуспешно. Следващата година - отново неприятен резултат.

Той се опитваше да вразуми амбицията на съпругата си, ала не можеше да излезе на глава с нея. Предлагаше дъщеря им да кандидатства и в друг университет, но майката настояваше на своето. Освен това, той не успяваше да се сближи с детето си, както на него му се искаше. Вместо да се сдружават, бащата и дъщерята все повече се отдалечаваха с нейното порастване и съзряване. Той се чувстваше обиден и засегнат, че Гергана не му се доверяваше, че не споделяше с него тревогите си. Техните твърде сходни характери ги отчуждаваха с невидимо усърдие. То приличаше на упоритостта на домашния прах по рафтовете на препълнената им с дебели книги семейна библиотека, към която вече все по-рядко посягаше някой. Без да се усеща, със своите прекалени майчински грижи, Димитрина подклаждаше тлеенето на огъня в душата на съпруга си. А това още повече разрушаваше неговата мечта за семейна идилия с порасналите им деца.

След повторния кандидатстудентски провал Гергана се срамуваше още повече от всички свои познати. Пък Димитрина я успокояваше:

- Гери, ти не ги слушай хората! Знаят, че си природно талантлива, затова ти завиждат. Тази година по корем ще се провлача, като гущер ще пропълзя под вратите на професорите, но ще те направя актриса! Само там ти е мястото!

- Мамче, хайде да спрем вече! - едва не проплака Гергана.

- Никакво спиране! - кресна почти истерично майката. - Пътят към изкуството е трънлив като Голгота. После идва сладкото, когато чуеш гръмкия дъжд от ръкоплясканията на публиката!..

Гергана изтича в стаята си и заключи бравата шумно. Димитрина я изпрати с обиден поглед, но не й се сърдеше. Сякаш щерка й се усамотяваше в своя средновековен замък, за да чака някой приказен принц.

След доста време Гергана отключи с нервен шум бравата на своята стая и влезе в хола при родителите си. Димитрина я зяпна от изненада. По зачервените бузки на момичето личаха две тънки вадички, мътни от грим, обида и решителност. Тя не ги скри. Впери уверен поглед към майка си:

- Утре отивам при бащата на Живко! Ще го помоля за милост. Дано ми прости за непростимата злина, която сторих на семейството. Само тъй ще изкупя поне малко вината си.

- Как? - кресна Димитрина, сепната не толкова от вида на дъщеря си, а от тона на приказката й. - Що за глупост?! Ти чуваш ли се какви ги плещиш? Така ще ни изложиш пред целия град! Ще погубиш цялото си бъдеще!

Гергана не я чуваше. Не прикриваше, че отдавна се е заканвала да спре да я слуша, когато тя я наставлява за какво ли не.

- Ще помоля бащата на Живко за истинска работа в неговия магазин като продавачка на смени. Ще обслужвам чужденците на английски език. Нали и това съм учила в гимназията. - Гергана приказваше като на инат. Личеше, че вече е събрала сили най-сетне да разкъса досадния пашкул на майчиното си обсебване и да полети като волна пеперуда из простора на свободата си.

Димитрина трепереше от яд, разочарована от внезапното пощуряване на своето момиченце. Тя не можеше да допусне, че то се осмелява да й противоречи:

- Ти си луда полудяла!

- Вече не! - каза без никакво колебание Гергана.

Майката се стъписа. За пръв път виждаше дъщеря си така решителна. Наежен таралеж! Дощя й се да я ритне с крак. Домиля й…

В разговора се намеси и той. Двамата с Димитрина се скараха пред Гергана, както никога до тогава. Всеки обвиняваше другия, че не възпитава правилно дъщеря им. Димитрина освирепя от злоба към него, че не се заема да вразуми момичето. А той се чудеше как да укроти нейната истерия и още повече се отчуждаваше от съпругата си.

Когато крамолата поутихна, той подкрепи първото самостоятелно решение на Гергана:

- Прави, каквото си решила, моя пораснала принцесо! Време е най-сетне и ти да поемеш кормилото на своята съдба. Цял живот ли ще се държиш за дългата пола на майка си!

Той отдавна знаеше терзанията на Гергана, но не се издаваше. Съчувстваше на угризението на дъщеря си тайно. Окайваше я, ала беше безпомощен да я избави от жестокия капан на любовното недоразумение. Надяваше се, че щом се освободи от опеката на майка си, тя сама ще намери най-правилната посока на своя път.

Сутринта всеки от семейството тръгна към обичайните си занимания. Тогава и двамата с Димитрина не предполагаха, че още щом остане сама вкъщи, Гергана бързешком ще събере в две големи чанти най-необходимия си личен багаж, без никакви вратовръзки, и ще избяга от дома на родителите си.

Вечерта като разбраха какво се е случило, и двамата с Димитрина се ужасиха. След двете техни момчета, и дъщеричката им тръгваше по своя път. Счепкаха се злобно като разярени петли. Обвиняваха се взаимно във всякакви грехове. Но и двамата се надяваха, че Гергана ще се завърне при тях след някой ден. Никой не спомена, че те за пръв път от много време насам изпитваха еднакво усещане за неспасяема самота. Всеки се усещаше като одъртял щъркел, изоставен от децата си в празното гнездо, вмирисано на пилешки изпражнения…

„Тогава ние хич не подозирахме, че далече от нас тя ще се почувства свободна, сякаш са й пораснали криле - самоуспокояваше се в сегашните си размисли той. - Тъй пиленцата сами пробиват със своята човчица тясната черупка на яйцето, в което са заченати, и заживяват на воля срещу неволите и радостите на живота си. Жалко, че нейното угризение за нелепата смърт на гимназиста ще я съпътства през целия й живот като белег от дълбока рана…”

Сутринта на следващия ден той прочете новия местен вестник и побърза да покаже на Димитрина първа страница. Тя едва не припадна от радост като видя голямата снимка, от която се усмихваха Емилия и Гергана, заснети на вчерашния студентски празник.

Той не се стърпя да я клъцне право в очите:

- Ако не бяха твоите болни амбиции, момичето сега щеше да е студентка заедно със своята съученичка от гимназията!

- Ти нищо не разбираш! Дано само по-скоро детето да се върне тука.

- Няма защо да бърза! - рече й на инат той. - Вече може да тегли пари от детския си влог. На времето аз съм се погрижил за нещо по-завързано от твоите парфюмирани вратовръзчици и панделки…

Репортажът за студентския празник беше подписан от журналиста Иванко Боляров и фоторепортера Красимир Марков. „По онова време на мене и през ум не ми беше минавало, че някога ще се сприятеля с него - рече си на ум болният с тънка усмивчица, от която трудно можеше да се разбере дали е доволен или съжалява. -  Кой можеше да ми каже тогава, че съдбата като на шега ще ме сближи с Болярина по такъв заобиколен път.”

20. ПОГРЕБЕНИЕТО

И тази вечер болният беше излязъл в задния двор на къщата си хем да подиша свеж въздух, хем да се порадва на градината…

Изведнъж го побиха горещи тръпки от срам като си спомни как погребаха навремето дядо Ганчо Пехотата. „Такова мизерно изпращане не пожелавам и на най-големия си душманин!..” - прошепна той и въздъхна…

„Тогаз цяла сутрин се изливаше досаден дъжд. Ние, изпращачите на покойника, се дотътрихме до гробището как да е. Гробът зее! Изкопаната пръст около него станала на лепкава кал. Трима гробари! Мокри до кости! Сноват като вампири. Чорлави дяволи, окъпани с дрехите си! Спуснаха ковчега с окаляни ръкавици. Вир вода! Невъзможно беше да се вземе шепа пръст. Някой подвикна: „Използвайте лопатата!” Всички изпращачи поемаха мокрия гробарски инструмент и хвърляха по една лопата кал върху ковчега на покойника. А той ни беше скъп: дядо, баща, чичо, вуйчо, прадядо, приятел, съсед…Представяш ли си?! Всеки от нас, най-близките му роднини, изпрати човека с лопата кал. Без капчица свян и срам…”

Той поизтри с показалец лявата си буза, сякаш там пълзеше мътна сълза, завирявана в окото му още от заранта.

„Някой започна пръв. Подир него се наредихме и ние. Един от вуйчовците ми подаде окаляната лопата към мене и аз хвърлих кал върху ковчега, както другите. Изправих мълчешката лопатата към бате Илия. Той не я пое. Наведе се настрана, взе едно мокро камъче и го подметна като шикалка надолу към ковчега. Моята жена Димитрина ни побутна с досада. Така се изредиха всички изпращачи - близки и далечни роднини…

После, докато чакахме тримата гробари да струпат върху гроба голямата купчина кал, дъждът изведнъж спря да вали. Наоколо просветна. Откъм люляковия храст, който се рошеше наблизо, две птичета надуха своите пискуни в нестроен дует. Само те съпроводиха духа на човека да полети към небесата с песни, вместо с плач. От сивото небе над гробището се надвеси пъстра небесна дъга! Малцина я забелязаха. Мнозинството гледаше в краката си и нетърпеливо потропваше из калните локвички. Дъгата ми заприлича на гладна клюкарка с шарена рокля, която наднича от балкона на своята висока къща. В селската кръчма вече чакаше голяма трапеза с димящ в казана курбан от една тлъста ялова овца. Неволно си рекох на ум: „Голям гаф ще стане, ако и сватбата влезе в същата кръчма. Никой от погребението няма да си тръгне гладен и жаден за вкъщи.”

Още докато бяхме в къщата на дядо Ганчо, аз и бате Илия предложихме да не се тръгва с покойника за гробището, докато не спре дъждът. Няколко души из един глас ни се сопнаха: „Попът бърза за сватба в черквата!” Без да ги досрамее, възрастните обявиха клетия свещеник за черната овца на стадото си. Не ни послушаха с брат ми, макар че вече бяхме пораснали, женени бяхме. Възрастните хора цял живот смятат своите деца недостатъчно зрели. Те са недоверчиви към по-младите от тях и мразят старците. А от всички престарели най-много бързат да се отърват от покойниците. Боят се от вида на своето неизбежно бъдеще.

Съдба. Свят илюзорен. Някога човекът, когото изпратихме, е бил малкият  палавник Ганчо Мечока. После - редник Драгунов, доброволец в Балканската война, награден с медал за храброст. По-после - бай Ганчо Мечока. След това - дядо Ганчо Пехотата. Накрая - никой, една невинна жертва на произвола на съдбата. За покойника всичките му земни привилегии са вятър и мъгли - пукнат грош не струват нито име, звание и имот, нито почести и слава…

Тогава аз гледах с помръкнали очи всичката траурна суетня около изпращането на починалия дядо Ганчо и си мислех тъжно: „И мене някога ще ме сполети ей туй унижение. Живите имат вродено отвращение към вида на покойниците.”

Болният изтри бликналата пот от челото си. Опита се да прогони лошия спомен като досаден комар, но той не го остави на мира. Продължи да изцежда из душата си своята с никого несподелена мъка.

„Дядо Ганчо умря като някой свят отшелник. Беше в края на май през 1970 година. Той обичаше да се разхожда край селото. Радваше се на полето. Подмладената природа вливаше младост и в неговите жили. Един ден решил да се поразходи чак до местността Малкото черковище. Преди насилствената колективизация там се намирала неговата най-голяма нива. Почвата й била рохкав чернозем. Каквото и да й посееш, все давало хубава реколта! Край нивата от северната й страна има малка могила, от която започва стара гора с дъбове и липи, прошарена с диви череши и орехи. В самия край на нивата си той посадил три горски круши, които и без да бъдат облагородявани, плодът им е леко стипчив, но когато узрее, става сладък като слънчогледов мед.

От години не бил стъпвал натам, макар че много често се канел да го стори. Все не смеел да тръгне, защото се боял, че от неговата нива нищо не е останало в общия кооперативен блок. През онзи ден, когато пристигнал там, дядо Ганчо не можал да познае своята нива. Посрещнала го само най-старата круша. Била просъхнала, окастрена, само с два клона, които висели като криле на проскубана кокошка. Ядосал се. Краката му се подкосили. Сринал се под рехавата крушова сянка. Поседнал направо на коравата пръст, без никаква постелка. Хем си почивал от жегата, хем се любувал на няколкото круши, с които била украсена тук-там овошката. От голямото вълнение ли, от горещината ли, прилошало му. Както си седял, се претърколил на земята и повече не пошавнал. Неговият тих житейски друм се пресякъл с един оживен мравешки път. Сигурно наблизо са се мярнали някакви чакали, диви свине и грабливи птици. Кръвожадните зверове пожалили падналия човек, но прехвалените трудолюбиви мравки обезобразили лицето му до неузнаваемост. Наложи се да погребат човека в затворен ковчег, за да не плаши изпращачите си.

Чак след два дена го бяха намерили случайни минувачи. Те се разхождали из горите по тия места, за да търсят млади рояци от пчелните семейства, загнездени в хралупите на старите дъбове и липи…”

Въздъхна дълбоко и едва не простена:

„Славен човек беше дядо Ганчо Пехотата. Здрав и жилав като дрянов дънер! Ако се беше позадържал още малко, като нищо щеше да търкулне стотака като панаирджийски мечок. Ама на! Гътна го един нищо и никакъв стрес от разрухата. Дето се вика, не можа да се хване за другата зелена коприва, макар че изглеждаше свеж като кукуряк. Малко време се порадва на щъркелчетата на черковния купол, както го правеше всяка година. Следващата пролет птиците напразно се озъртаха за него по поляната край селото, да им подхвърли нещо за хапване…

Така ли заслужаваше да си отиде един герой от Балканската война през 1912-1913 година, най-спонтанният устрем на целия български народ за обединение на нашата древна нация?! С неговата смърт в селото ни замря  искреният патриотичен ентусиазъм. Разкашка се като лепкав сняг по коловозите на шосето за града, докато съвсем се стопи. Изтече на пенливи поточета към дълбоката река на забравата и нихилизма на натрапения пролетарски интернационализъм…”

Димитрина го разбуди. Беше задрямал на пейката. Тя му помогна да се прибере в стаята си. Той се помъчи да заспи, пък пред очите му пак се появи дядо Ганчо Пехотата. Напоследък по някакви странни причини той все по-често си спомняше за него. Дядо му беше участвал в трите последователни войни от 1912 до 1918 година, но най-често разказваше за премеждията си през първата Балканска война…

„Навремето долният край на дядовата градина стигаше до Асеново дере, което извира от Царското кладенче на няколко километра по-нагоре в планината. Водата му е хем много студена, хем лековита за очни и нервни болести. Една стара легенда разказва, че преди много години край кладенчето е спирал за почивка цар Иван Асен Втори, когато бил на лов из Балкана. Построил там параклис „Свети четиридесет мъченици”. Както другите хора от селото, така и дядо Ганчо често ходеше до кладенчето за вода с бъкел и стомна. Пътят до там е коларски, с естествена настилка от бели камъчета. Извива все покрай дерето в сенчест тунел от надвиснали дървета и пътникът сякаш върви по килим от слънчеви зайчета.

Хубавата каменна чешма имаше два медни чучура и три корита. Водата беше толкова буйна, че стигаше и за пътниците, и за дивеча, и за домашния добитък. Като ученици ни водеха там, за да посрещаме на близката поляна празника Първа пролет и да закачим мартеничките си на цъфналите джанки.”

Болният настръхна от яд като се сети как преди няколко години някакъв хитряга успя да купи на безценица каменистата държавна земя на четири-петстотин метра нагоре от селото по брега на Асеново дере. Построи къща за гости и я огради с висок каменен дувар, който прекъсна стария път към Царското кладенче. Постави грамадна реклама пред портата й, че предлага лечебни процедури с минерална вода.

Миналото лято се беше поразходил до Царското кладенче. Наложи му се да се катери по скалите като коза, докато заобиколи частната ограда. Удължи пътя си кажи го с километър. Хич да не беше тръгвал! От параклиса и по-рано нямаше следи, но нямаше и сегашните иманярски озъбени трапища. А някогашната поляна вече беше превърната в сметище за битови отпадъци на пишман туристите. Като капак на всичкото безобразие, водата от чешмата вече не шуртеше от двата стари чучура. Сега единият чучур е изтръгнат из дъно, а другият само сълзи едва-едва, колкото да не е без хич. Като видя тази разруха, той грохна от безпомощност. Поседна на едно пънче от стара пейка край чешмата като пред паметник на покойник. Пийна шепа студена водица и си тръгна с горчилка на езика.

После направи тук-таме някои запитвания за строежа на срамния „цирей” и кражбата на целебната вода. Според всички документи в общината и съда сделката била „бетон!” Повече от законна!

„Бедният дядо Ганчо! Ако видеше как един разбойник заграби Царското кладенче и Асеново дере, щеше да се прокълне, че не е окьоравял по-рано! Още веднъж щеше да получи смъртоносен инфаркт…”

21. РОШЛАТА С БУЛДОГА

В късната вечер го споходи една твърде смешна случка…

От време на време се смееше високо и Димитрина току припкаше при него да го пита какво го прихваща, пък бай Ганьо й се сопваше:

- Мои си работи! Все още не съм откачил! Гледай си там телевизията!

…Бая отдавна е туй… Димитрина се е запиляла по София на някакъв курс за една седмица. Както се казва, той е сламен вдовец. Една неделна заран на улицата пред жилищния блок право срещу него припка издалече комшийката от долния етаж. Една млада рошла! Връща се сама от някъде. Има-няма четирсет и кусур. Рокличката й - жълта. Пазвата й - дълбока, дъно няма! Крехка като канарче, току-що изхвръкнало от домашния кафез на балкона, сякаш се чуди на кой клон да кацне. Женичка по мерак! Мъжът й - треньор по борба чак в чужбина. Живее сам-самичка само с един грамаден булдог с олигавена муцуна…

Изведнъж забравя кой е и къде е. Няма навик да посяга слепешката като някой селски хашлак. Дето се вика, на времето и в държавния мед пипаше само с мека ръкавица. Знае как се бара и по тънката част, и по дебелите далавери. На млади години го изучи тоз чалъм. Ама тогаз всичко беше държавна собственост. По-лесно се пипаше. Имаше и за държавата, имаше и за по-сръчните. „Парата е най-подлата проститутка. Тъй ти казвам аз. Тя съблазнява и мъже, и жени. Парата е транссексуална курва. Нали тъй е модерно да се казва днес? Тогава, докато наивниците лапаха мухи и вдигаха лозунги по манифестациите за братство и равенство, аз си опичах работата.  Затуй сега жъна хубавичка жътва от семето, дето го посях с двете си кунки. Ей на, виж ме! Кале съм! Навсякъде имам мои хора! Когато ми потрябват, не с ръка, а с крак да почукам на вратата им, все ще ми отворят!”

Попоизмерва с очи Рошлата тъй на ужким случайно и небрежно. Поопипва я тъй с поглед и по коленцата. Понадниква и по-нагоре. Стига чак до рошавата коса. Пък тя - черна като гарван, ама прошарена с някакви светли финтифлюшки. Сякаш че някой е цръкнал млекце по косата й вместо на едно по-друго място, и тя го е попригладила надолу с дългите си пръстлета! Ха-ха-ха… Той попъпля с поглед лицето й като пчеличка по медена пита. А тя го гледа като през акациев плет - сякаш сънува някой стар артист от киното. „Очичките й шават като подплашени черни щурчета! Устните й - същинска червена жарава в огъня! Жадни, че чак напукани от жега! Тъй ти казвам аз! Хубостта я сърби и отпред, и отзад! Отдавна съм го казвал. Голям сърбеж е туй,  красотата! От красотата спасение няма. Налита на всекиго.” Хем я гледа, хем си вика на ум: „Както съм сам-самичък, комшийката дано ме покани за някоя услуга вкъщи. Тя може да си гука с булдога, колкото да не е сама като кукувица, но дручко си е за разтуха да я побарне тъй една яка мъжка лапа.” Стърчи като гипсиран палец. Целият е настръхнал! Добрият майстор никога не захвърля инструмента си в мазето при плъховете. Пак си вика наум: „Красавицата дано ме помоли за някаква услуга!” И пак се чуди късмет или резил припка насреща му? Право в очите му се хили! Същински нов билет от лотарията, пълен с надежди и изпитания, както пишат някои писалкаджии като Болярина.

Щом се окопитва, отново си вика наум: „Ах, защо не съм сега аз на онез години, когато надувах гайди и кавали на какви ли не гуляи! Пък после -  на диванчето насаме с някоя мераклийка й пея на ушенце „Калугер ми мига, мале”. Къде се запиля оназ моя сила, когато още работех в завода, преди да се намърдам в големите складове?! Вървях като кьорава тесла! Първо ковях наред, пък после вземах мярка и броях изкривените гвоздеи. Ама тогаз теслата ми беше наострена на най-ситното точило! Пък и аз често-често накисвах сапа й, да не се разсъхва от жегата.”

А Рошлата току се спира пред него и изчуруликва с едно превзето гласче:

- Дядо Ганьо, може ли да храниш кучето ми една седмица? Ще ти оставя ключ… Отивам във Варна на конкурс за…

Повече хич не чува другите й думи. Измънква под носа си:

- Аз… дали ще… кучето…

Само дето не изквичава от срам като сритано паленце. Бързешката си подвива опашката към близкото зеленчуково пазарче да си купи някоя краставица. Вкъщи има само два домата и зрял лук за обедната салатка.

„Язък за барута! Като нищо щях аз да й покажа на нея как се прави салата, поръсена с люта шарена сол и счукани орехи!”

Бързешката се подсигурява с една стара точилка, за да се пази от грамадния булдог като звероукротител в цирк. Само да посмее да му се озъби песът! Ще го фрасне по главата и ще го убие като нищо. После ще го зарови в близката гора до гроба на някоя домашна котка. „Нека само да посмее да ме залае той! Хубавичко ще го подредя аз него! С мене майтап не бива!”

Тъй си мисли болният, пък току си шепне на ум: „Да сте виждали кола да върви без мотор? Не сте, я! Изкушението е двигателят на човека. Голяма работа е меракът! Тъй ти казвам аз.”

В оня ден няма и час по-късно той се побива пред кварталния магазин. Причаква Рошлата, както прави гладен вълк на снежна пъртина, за да сгащи някоя сърничка. Казва на красавицата, че е съгласен да се грижи за нейния булдог. Пък тя, видиш ли, намерила си друг гледач. Сам се тюхка на ума си: „Славеят веднъж кацва на рамото ти. Щях да й покажа аз на нея как се надува каба-гайда на зорно място, ама нейсе. Самичък й дадох мегдан за маневра ей тъй на халос.” Търчешката прибира на тавана старата точилка. Да не й бере срама и на нея заради своето усукване пред хубавата булчица. Отдавна го беше казвал къде ли не: „Шикалкавенето е братче на будалъка.”

VI. СБОГУВАНЕТО

22. СПЕЦИАЛНА ПОРЪЧКА

Беше неделя следобед в самия край на месец август. Жега! Слънцето печеше, та пареше като разтопено олово! Въздухът трептеше с мирис на излъхваща нажежена пара из гърлото на селска пещ за хляб! Всеки търсеше сянка и се наливаше с всичко, което можеше да се пие. Боляров много се изненада като пресметна как неусетно се бяха стопили близо три месеца от първото негово посещение в селската къща на тежко болния бай Ганьо. Колкото и да се мъчеше, повече нямаше за кога да отлага поредната си „домашна визитация” при своя приятел, за да му предаде най-сетне втория пистолет. Бай Ганьо през ден му звънеше по телефона:

- Хайде бе, Болярино! Къде се пипкаш толкоз? Душата ми се стяга от чакане!

Пък той го лъжеше най-безогледно, за да протака изпълнението на необичайната поръчка:

- Търговецът на оръжие чакал някаква специална партида, затуй работата е спъната.

Боляров вече не можеше да отлага повече тази не особено приятна „оръжейна мисия” и позвъни на бай Ганьо, че ще го посети надвечер.

Както друг път, Димитрина го посрещна на пътната врата. Беше малко по-любезна от предишните пет „домашни визитации”. Подаде му вежливо костеливата си ръка. Дори измънка под носа си нещо като „добре дошъл”.

Цветята в градинката бяха увехнали. Буйният столетник вече беше погрознял без своите сребърни камбанки, но листата му продължаваха да зеленеят с острите си игли като настръхнал грамаден таралеж.

Както вървеше по познатия му коридор, Боляров неволно се загледа към мечешката кожа сред стенната ловна колекция на домакина. Посегна с ръка към трофея, но не го докосна, като че беше цветна рисунка в древна тракийска гробница. Влезе бавно в мрачната стая. Пердетата и на двата прозореца бяха спуснати напълно. Тук беше доста по-хладно в сравнение с жегата навън. Лежащият бай Ганьо му изглеждаше като препариран - тъй беше пребледнял на дрезгавината, наподобяваща среднощна месечина. Той подвикна като из някаква далечина посред нощ:

- Хайде бе, Болярино! Ние тук умираме от нетърпение, пък вие там из града си разигравате коня като кавказки джигити. Носиш ли го най-сетне моя нов красавец?

- Ето ти го - рече Боляров, поставяйки на масата плътната оранжева торбичка с тежкия пакет. До нея сложи и другата, по-малка черна торбичка. - Ето ти и револвера на дядо Ганчо.

Изрече го като войнишки рапорт. Беше се подразнил от обръщението към него: „Откакто се е усамотил в тази мрачна стая, бай Ганьо продължава да ми казва „Болярино”, а не старото приятелско „Йованко”. Да не би да ми е сърдит за нещо?”

- Ей това се вика сега добра работа! - подвикна бай Ганьо с дрезгавия си доста поотънял глас. -  Револвера ще го подаря на внука Ивайло заедно с двуцевката. Нека стане по-голям ловджия от мене! Да не му се опират на мушката нито вълци, нито лисугери и лисици!

- Тъй трябва! - съгласи се вяло Боляров с полуусмивка. Не се зарадва от прибързаното възхищение на болния. - Внуците трябва да превъзхождат дядовците.

- То се подразбира от само себе си! - добави гордо бай Ганьо със своя ококорен поглед. - Я ми подай новия пистолет. Дай да го видя що за стока е.

Боляров му подаде торбичката. Той извади пакета. Отвори го. Пистолетът беше огънат в жилава амбалажна хартия. Миришеше на оръжейна смазка и грес.

Бай Ганьо го огледа с око на небрежен клиент, който купува патладжани на пазара, без да ги пипа, сякаш са в стъклена витрина.

- Добре, добре! Хубав е! Сложи го пак на масата. Като си заминеш, ще му изтрия заводската смазка. Да ми е готов за действие! Оръжието винаги трябва да ти е под ръка. Тъй ти казвам аз. Жребият е хвърлен!

Бай Ганьо изрече последната реплика доста театрално като в класическа драма. Може би предполагаше, че Боляров не знае откъде е тръгнала тя, но той побърза да повтори фразата на латински:

- Alea jaita est! - После прибави: - Аве, Цезаре!

Така доказваше на приятеля си, че много добре знае за категоричното решение на Цезар да премине река Рубикон през януари 49 година преди Христа, въпреки забраната на Римския Сенат.

- Чакам го аз на гюме ръждивия лисугер! Окото ми няма да мигне да му дам един заслужен урок! Пистолетът е хубав.

- Абе той е хубав, но най-добре е ти хич да не го ползваш! - настоя Боляров, макар да мислеше, че бай Ганьо едва ли ще послуша неговите приказки, щом веднъж е решил какво ще прави. - Дръж си го само за украса! Прибави го към ловната си колекция на стената в коридора. Сложи там и револвера на дядо Ганчо Пехотата. Колекцията ти ще стане още по-богата и…

- А ти как мислиш? - прекъсна го болният. - На какво ти прилича мечешката кожа?

- На ритуално килимче на някой индиански вожд! - рече закачливо Боляров с широка усмивка.

- Майтапът настрана! - Бай Ганьо се позакашля и след малко продължи съвсем сериозно: - Тази разпъната мечешка кожа символизира одраната кожа на Майка България, отстреляна от поредните ни… покровители.

- Сравнението ти е жестоко - смотолеви сепнато Боляров.

- А ти недей се кахари за моите работи! - Спокойният тон, с който бяха изречени тия думи, подсещаше госта, че болният вече се е уморил. Боляров го погледна приятелски:

- Е, видяхме се, чухме се по живо, по здраво. Аз изпълних моята поредна „домашна визитация”.

Наведе се и подаде ръка към лежащия. Това вече не беше оная тръпнеща десница на оня зачервен бай Ганьо, с когото се беше запознал преди години. Беше хладна и хлабава като ръкостискане на грохнал прижълтял старец. Болният сякаш прочете тъжната мисъл на Боляров:

- Пак заповядай, Болярино! Щом се оправя, пак ще я тъкмим, както си знаем само ние! Аз съм си все тука! Няма за къде да бързам.

- До скоро! - рече Боляров, помахвайки с ръка. Обърна се и излезе леко приведен като в киносалон, където продължава прожекцията на незавършен филм.

Навън жегата го заслепи внезапно като светкавица от нисък облак…

Никой от двамата приятели не предполагаше, че това ще е тяхната последна среща на живо. Точно подир седмица, пак в неделя, към десет часа сутринта, Димитрина позвъни по телефона на Боляров:

- Господине, днес на разсъмване Ганчо почина. Няма да бързаме с погребението. Ще изчакаме големият ни син да пристигне от Америка. Ще потърсим и брата на Ганчо. Дъщеря ни е по бизнес с делегация извън страната, но ще се помъчи да се върне при първа възможност.

След четири дни Димитрина отново се обади на Боляров с равен делови глас:

- Аз и Стефан решихме днес по обед да направим погребението. Не можем повече да изчакваме. Поклонението ще е пред затворен ковчег вкъщи на село. Така беше пожелал Ганчо! Няма да го носим в черквата. На последното сбогуване с него не е желателно присъствието на никакви любопитни журналисти и фотографи. Това се отнася и за вас.  Много ви моля в неговата памет!

С последните си думи тя сякаш му зашлеви звучна плесница.

- Добре - рече Боляров с треперещ глас, преглъщайки огорчението си. Вестта го проглуши. Ослепи го. - Щом така желаете… „Бай Ганьо не би допуснал това, светла му памет.” - помисли си той със сарказъм.

Боляров изпълни ултимативната молба на Димитрина. Но още същата вечер научи от  очевидци на многолюдното селско погребение, че големият син и братът на бай Ганьо не пристигнали. Опечалената дъщеря била облечена с много изискан черен костюм. Работела в софийски клон на малка банка. Водела със себе си само едно големичко момче. Нямало никакъв съпруг с нея. Може и да е разведена, не се знае…

Чувстваше се много неловко. Струваше му се, че от всякъде го дебнат подозрителни очи, готови всеки миг да го изобличат каква глупост е сторил.

В ранния следобед на следващия ден, когато из селото не се мяркаше жива душа заради жегата, Боляров намина крадешката покрай къщата на бай Ганьо. От краткия траурен текст на некролога: „неочаквано ни напусна след продължително боледуване…” не можа да разбере нищичко конкретно, от това, което го интересуваше най-много: „Дали е използвал пистолета?” Надникна към цветната градинка пред входа на къщата. Сякаш сред цветята се спотайваше тайната за смъртта на бай Ганьо подобно диво зайче, което всеки миг може да хукне през глава из цялото село. Изсъхналото стебло на цветовете на градинския столетник стърчеше без никакви камбанки и звънчета. Същински скелет на захвърлена новогодишна сурвакница с оглозгани къси клонки с паяжина по тях! „Няма нищо по-тъжно от прецъфтяла радост” - помисли си гузно Боляров и се отдалечи с бързи крачки от къщата, да не би отвътре някой да го зърне…

23. ВОЙНИШКИ ПАМЕТНИЦИ

С малки прекъсвания Боляров беше записал и няколко доста особени преживявания в живота на бай Ганьо, отразяващи неговата гражданска позиция. Той се постара да им придаде по-благовиден вид. Съкрати всички нецензурирани епитети за премиера, президента и съвременните ни политици, споменати като доморасли недоносчета, продажници, родоотстъпници и политически проститутки.

Ето част от тези редактирани записки:

„Където и да отида из страната, аз винаги се завъртам из центъра на селището и с поглед търся дали има войнишки паметник. Ако го съзра, първом се насочвам към годините 1941-1945. Заставам като пред черковен иконостас и дълго се взирам в захабените камъни на паметника, където са издълбани цифри и букви, боядисани с жълт бронз. Една странна надеждица се таи в главата ми, в кръвта ми, в душата ми, че там някъде е скрито и името на моя баща, загинал на фронта в Унгария през Втората световна война през 1945 година. Сякаш то ще се прояви като образ на фотографска плака. После се насочвам и към другите страни на паметника. Спирам на годините 1912-1913. Чета имената на загиналите войници в Балканската война на левия фланг на настъплението на българските войски през Източна Тракия към Босфора. А в ушите ми каменният войник от паметника сякаш крещи: „Напред! На нож!” Барабанът на моето сърце бие „атака” - ще пръсне гърдите ми! Невидим военен оркестър само от медни духови инструменти громи тишината: „Шуми Марица”. Мъжки сълзи напират в очите ми. Сам не зная в душата ми кое е по-силното: гордостта или мъката, като виждам в какво състояние са някои от тези символи на народна почит…

От време на време се утешавам с приказката на дядо Ганчо Пехотата: „Когато през 1921 година строихме сградата на новото читалище, цялото село се включи с доброволен труд! С биволската кола съм докарвал камъни чак от големия балкан! Майсторите избираха само най-хубавите. Останаха много камъни на селския мегдан. Цяла година стояха там на камара. Тогаз никой не посмяваше да барне от общото! С тях по-насетне направихме пристройка към прогимназията, за физкултурен салон.”

В средата на миналия век, когато бях по-млад, и аз както повечето млади хора се юрнах да живея в града. След време, то беше преди доста години, взех по-често да се свъртам в моето родно село. Порази ме съсипията. Много стари къщи бяха порутени. Училището, където съм завършил прогимназия, е изоставено сред трънаци, с изпотрошени прозорци. Черквата е запусната най-безбожно. Читалището, аха да се срути, като след земетресение. Пред всяка къща и друга сграда си спомням по нещо от преди. Все още си пазя една моя пожълтяла ученическа снимка пред малкия Войнишки паметник в черковния двор!

Най-много ме порази окаяното състояние точно на този паметник. Рекох си, защо  на селския площад да не се вдигне един хубав паметник на всички загинали войници от селото. Хем там ще бъде записано и името на моя баща: Борис Ганчев Драгунов.

Реших да построя Войнишки паметник на селския площад или в тревясалата градинка пред него. Хич не предполагах пред каква бюрократична стена ще се изправя с голи ръце.

Първо споделих моята идея с кмета на селото Румен Узунов, преселник от Родопите. Пък той хем ми се усмихва угоднически, хем ме отрязва с най-убедителния си довод:

- Бай Ганьо, идеята ти не е лоша, но в бюджета нямаме предвидено перо за паметници. Ти си печен счетоводител, знаеш как стоят нещата.

Казвам му съвсем приятелски, макар че с такъв човек, хлъзгав като сопол, трудно можеш да станеш приятел:

- Аз сам ще осигуря необходимите средства! Имам приятели тук и там.

- Бай Ганьо, ти за какъв се мислиш?! Има си ред в тия процедури! Трябва да имаме разрешително от съответните административни инстанции…

Викам си, човек и гвоздей не може да забие в такава бетонирана глава! Нека да опитам по заобиколен начин. Отивам в общината. След какви ли не обяснения с разни чиновници чак подир две седмици стигам до кмета. Тъй и тъй, обяснявам му моята идея. А той ме гледа извисоко, макар че е седнал зад бюрото си като бостанско плашило зад плет, пък аз стърча като млад войник пред генерал. Хем премлясква като преживяща крава, хем ми казва:

- Вашата идея е изключително патриотична, но трябва да се спази процедурата. Първо сезирайте окръжния исторически музей за намеренията си.

- Благодаря ви за изключително полезното съдействие! - казвам му аз на майтап, но чиновникът го приема като заслужен комплимент:

- Няма нищо, нали затова сме избрани тук, да помагаме…

Обърнах се и излязох от кметския кабинет преди да съм чул края на сладникавото обяснение на общинското величие.

Отивам в окръжния исторически музей. Обяснявам подробно идеята си. Директорът сваля очилата си важно, без да ме погледне. Приказва ми надълго и нашироко като световно известен професор по архитектура, археология и история. Накрая въздъхва:

- Много трудна инициатива сте предприели, другарю как ви беше името. Ще се опитаме да сформираме екип, който ще предприеме мерки за откриване на процедура по проучване на историческите факти. Ако открием законно основание, ще ви съдействаме пред съответните държавни органи.

- Тогава да започваме - казвам му аз, пък той:

- Ще се опитаме да ви включим в плана си за следващата петилетка.

На своя глава отидох в окръжния клон на Държавната спестовна каса и обясних на директора идеята си. Казвам му:

- Ще можем ли да открием доброволна подписка за събиране на средства за строителство на войнишки паметник в моето родно село?

Пък той се хваща за главата. Гледа ме право в очите и се смее като улав:

- Абе, човече божий! Ти от Марс ли падаш? Как си я представяш ти тая работа? Не е законно всеки да прави публична подписка за щяло и нещяло!

Разбрах, че само с глава не се разбива бетонирана стена. Върнах се пак при селския кмет. Издебвам го точно на чалъм. Подир получаването на заплати чиновниците са най-отзивчиви. Викам му:

- Хайде да организираме доброволни бригади в помощ на кооперативното стопанство и със спечелените пари ще започнем строителството на войнишкия паметник.

А той ми се хили подигравателно:

- Бай Ганьо, ти си голям дявол! Искаш и мене да впрегнеш да построим паметник на баща ти насред селото. Че кой е той?! Кой го знае него?!

Този довод ме срази. Направо ме разстреля от упор! Днес кой се сеща за войниците, загинали при изпълнение на своя патриотичен дълг?!

Вдигнах бяло знаме и се предадох, както се казва, без бой. Минаха години. Излюпи се демокрацията. Новите заселници от Родопите завладяха по-голямата част от моето родно село. Сегашният кмет Младен Узунов, син на някогашния кмет, изнамери всякакви средства и закони. Вдигна джамия с ламаринено минаре по-високо от камбанарията на грохващата черква. Подхвърлих му веднъж идеята си. Пък той:

- Господине, ще предприемем необходимите мерки по вашия граждански сигнал. Ще получите писмено съобщение за нашето решение.

Все едно да чакаш писмо от покойния Римски папа. Вече съм уморен. Рекох му веднъж и на моя син Стефан да помогне, пък той се изсмя в лицето ми:

- Тате, ти си същински Дон Кихот! Днес кой бизнесмен хвърля пари на вятъра за някакъв си безсмислен войнишки паметник?!”

24.  ВРЪХ МОМЧИЛ

А то и една още по-тъжна и по-срамна история на бай Ганьо Мечока:

„Освен многото войнишки паметници, през последните години бях обиколил най-известните древни тракийски светилища в Родопите: Перперикон край с. Горна крепост, Гробът на Орфей край с. Татул, Глухите камъни край с. Малко градище, Белинташ от източната страна на Кръстова гора, Светилището край с. Долно черковище и някои други такива места. Миналата година тръгнах да разгледам археологическите разкопки на най-голямото светилище на Дионисий според древния историк Херодот на връх Момчил. /Той преди години е прекръстен на Свобода./ Когато пристигнах по новия асфалтов път в подножието на върха, бях изумен. Брей каква почит към древното тракийско светилище! Пих една студена вода от ритуалната чешма, покрай която дърветата са окичени с пъстроцветни парцалчета. Погледнах право нагоре и потеглих по стръмната каменна алея. С малки почивки на седемте електрифицирани беседки стигнах на върха. Едва не се спънах в една черна паметна плоча с размери колкото няколко педи. Тя има надпис: „В памет на Момчил войвода, защитник на Родопа планина от османските поробители. ВМРО-БНД.” А само на няколко крачки по-нагоре, на самото чело на върха, се пъчи седемъгълно мюсюлманско тюрбе!

Обиколих цялата околност. Къде, аджеба, са разкопките на най-голямото  древно тракийско светилище на Дионисий? Ядец! Те са погребани точно под текето с празен саркофаг и други салтанати в прослава на Енихан баба, османски военачалник, покорител на Родопите.

Краката ми се подкосиха. Седнах на един бял камък като слънчасал археолог. Ако бях на мястото на древния историк Херодот, сигурно щях да започна да си скубя косите. От юни 2005 година нататък за вечни времена този връх, наречен Свобода, ще е поробен от сянката на един османски завоевател, превърнат в митичен мюсюлмански светец. И вече не само местните хора ще наричат върха с османското му име, пренебрегвайки името на българина Момчил войвода, който според легендата е погребан тук.

Как да не се срамува човек?! Според историческите сведения, в началото на 19 век един жесток османски султан разрушил големите побити камъни на това тракийско светилище, които в древността са използвани за астрономически наблюдения и изчисления, а в началото на 21 век уж по-цивилизовани наши управници са погребали и последните останки от древното тракийско светилище.

От пресата научавам, че от 2003 до 2005 година българската държава е осигурила  под различни форми над осем милиона и триста хиляди лева за строеж на нов асфалтиран път от север и от юг покрай подножието на прекръстения връх Момчил, откъдето тръгва каменната алея за новото теке. А точната сума на похарчените неофициални средства за алеята с мемориалния храм и заслоните за курбани знае само Аллах.

Който иска да проумее символиката на този факт, нека отиде в подножието на легендарния връх Шипка /1326 м./ и да изкачи едно подир друго издигнатите  894 стъпала до Паметника на свободата. И да прибави към тях още 604 стъпала, колкото са до споменатото теке на върха с надморска височина 1915 м. И да погледне в небесата! Такава е географската височина на това място. А за височината на българския патриотизъм и държавнически морал днешната официална история си прави оглушки.

През 2005 година духовете на много наши дядовци, които са воювали в не една война за обединението на българската нация, сигурно са потънали вдън земя от срам, като са видели какви странни войнишки паметници се издигат в наше време пред овчедушното съгласие на техните внуци. Херодот наистина би си  оскубал брадата косъм по косъм, ако оценяваше такива исторически факти. Но, както се знае, в историята няма „ако”…

Обяснението на българските тъй наречени политици е, че този религиозен храм е направен за помирение на двете религии в Родопите. Кьорфишек! Истинското патриотично помирение ще настане само ако някой български мъдър държавник се реши до мюсюлманското тюрбе да построи и православен параклис или друг подобаващ голям паметник в чест на Момчил войвода! Шапка му свалям на такъв патриот! Ама де го, де????

По същество това са войнишки паметници, които ще останат завинаги, без да предизвикват религиозен спор. Така ще се помирят двете успоредни легенди и ще се обединят ритуалните курбани на мюсюлмани и християни. В планината няма бивши върхове, както няма и бивши планини. Този връх трябва да продължи да носи заслуженото си име Момчил, а не вече подигравателното Свобода.”

VII. СПОМЕНИТЕ

25. ВИДЕОНАБЛЮДЕНИЕ

В спомените си Боляров пак беше с бай Ганьо Мечока…

Колко място е тази крайградска градина! Има-няма един декар, а е побрала толкова голям живот. Ден подир ден се стопяват, пък той не сколасва да я прекопае с доста излъсканата от употреба права лопата. Нея си я къта грижовно, защото му е наследство от бай Ганьо. Ах, този стар шегаджия! Мина доста време, пък той все продължава да го държи нащрек срещу скуката на ежедневието му в града. Изкопава дума по дума случки, разговори, разходки, спорове - живи заровени, но не са за оплакване! Хем копае, хем хич не бърза да свърши. Все поглежда към кьошето с кладенеца. От него през годините може да е източил вода за три водоема, колкото язовир Йовковци, от който пият градове и села край Велико Търново! Сякаш се бои, че точно там бълбука изворът на неговите спомени. Само  как се страхува да не пресъхне той! После какво ще остане да подмладява живота му, ако не са ония сладостни раздумки с приятеля бай Ганьо Мечока.

Беше отдавна…

Още седнали-неседнали с него край кръглата маса в градинското заведение, и бай Ганьо поръча две кафета. По-сетне добави и по едно голямо зелено питие с малка жълта лимонада.

Въпреки внушителния си ръст, той нямаше голям корем, защото сутрин правеше гимнастика и се поддържаше в прилична форма, но обичаше да седи на стола поизлегнат, с разкрачени крака „по чорбаджийски”, както често се шегуваше със своята поза. Приказваха за туй-онуй, пък неговите игриви светли очи току се втренчваха шпионски изпод буйните му вежди уж случайно към една по-далечна маса. Там кресливо се превъзнасяха две  жени, кокетки на средна възраст. Той разбра, че Боляров го е разконспирирал.

- Държа ги под постоянно видеонаблюдение. Тъй, както ги гледам - бая кавали са разплакали! Ловят окото за по една ръченица насаме. Мога да се бръкна към фонда „И аз душа глезя”.

- Айде бе! - пошегува се Боляров. - Ти не си такъв човек…

Бай Ганьо се подсмихна под мустак на неговото ласкателно подмятане.

- Добрият счетоводител знае и две и двеста, за да изкара сметката си на положително салдо! Нали затова се потрудих преди години не само с кунки, а и с пипе. Овреме си барнах баш нужните документи. Сега получавам тавана на пенсиите за прослужено време.

- Не беше ли рисковано?! - въпросът на Боляров беше искрен. Пък бай Ганьо се ухили хем  закачливо, хем надменно:

- Питаш ме като девствена ученичка дали боли преди първото гушкане на гол корем. Опичай си работата още от сега, докато си на осигурената ясла! После да не се хапеш отзад, че бадева си се трепал за някоя мижава пенсийка! Със стиснати кълки не се ражда бебе.

- Далечна грижа… - каза леко сконфузен Боляров. А бай Ганьо се взря  шеговито към очите му все тъй приятелски назидателно:

- Добрият кон сам си изкарва зобта. Ако сега нямаш нищо конкретно на ум, измисли си барем някоя хитра болест. Да речем, астма, нерви, артрит или друга чорбаджийска краста. Аз имам някои доктори под ръка. Вършим си големи услуги. Ти не бери кахър как. Докторите сами ще ти напишат рецепта за цената. Има си „добри” хора и по-нагоре, чак под капата!

Разговорът се точеше от приятен, по-приятен. Тази сутрин бяха само двамата приятели. Бай Ганьо продължаваше да седи „по чорбаджийски” - доста разгърден, потен и зачервен. Беше в добро настроение заради някаква приятна новина, която му съобщиха по телефона преди минути. Дали пък не ставаше дума за общинска сделка, затуй я премълчаваше пред журналиста. Боляров не беше сигурен, той дали още не се облажава от някои стари чиновници.

Отнякъде се измушулиха двама небръснати млади мъже и се изправиха пред масата уж срамежливо. Бай Ганьо ги съгледа с покровителствен жест:

- О, сядайте при нас на гювеча! На вола не му тежат мухите по рогата му. Ние тука сме седнали на припек като смокове край синур. Нали знаете, моята маса се разпъва като женска фуста! Винаги имам място за още един-двама. На моята софра върви само моята валута! Хем пръстите ми са широки за приятели, хем кесията ми я сърби меракът за туйцък-онуйцък по деликатната тема!

Последните думи ги изрече доста височко. Може би се надяваше, че ще ги дочуят пискливите жени от по-страничната маса. Те вече близваха сладолед от фунийки като закачливи момичета и сякаш не се интересуваха от никакви мъже…

Бай Ганьо обичаше да се  самопохвали, когато беше в добро настроение. И сега не закъсня:

- Вие знаете ли че моят род Драгунови е стар, колкото самия Балкан! Още от стари времена ни викали Мечоците, защото сме си бая едри на бой. Някои от моите прадядовци са воювали с царете Петър и Асен при освобождението на България от византийска власт през 1185 година. Други са били бойци при цар Калоян, когато на 14 април 1205 година край Одрин е пленил латинския император Балдуин Фландърски. По-други са участвали под водачеството на цар Иван Асен Втори в голямата битка на 9 март 1230 година при село Клокотница, където пък е пленен епирският император Теодор Комнин. По-късно други мои прадядовци са били опълченци на връх Шипка през Руско-турската война през август 1877 година. А дядо Ганчо Мечока, на когото съм кръстен, е участвал в превземането на Одринската крепост на 13 март 1913 година. Баща ми пък е загинал геройски в Унгария през 1945 година във Втората световна война…

Единият от новодошлите на масата беше с вирнато носле, подострено като неразцъфнал минзухар. Наскоро разведен. Той току подметна де на шега, де на сериозно:

- Бай Ганьо, голям хвалипръцко си! Без малко да се изкараш царски внук.

Пресрещна го поразяващ картечен откос като от амбразура на пехотен окоп:

- Ти пък си жив попръцко! Барем една млада парясница да беше свъртял вкъщи да ти чука орехи за таратора. Ха-ха-ха.

На тази обичайна хитровата усмивка с байганьовите ококорени очи Боляров беше свикнал, но младият мъж се засегна. Стана от масата с клюмнало „минзухарче”. Първо сви към тоалетната, пък после изчезна, без да се обади.

Бай Ганьо продължи да се хили тъй широко, че чак мустаците му се кискаха от смях. Никой не знаеше дали наистина му беше толкоз много весело. Не показваше наяве какво цъфти в неговата душа: пролетно кокиче, или отровно цвете самокитка.

Той доста безочливо посочи с глава двете гласовити все още самотни красавици на съседната маса:

- Аз хич не мога да ги разбера някои разголени жени, дето се пъчат с по две-три кила силикон в пазвата, за да изглеждат по-шик. Приличат ми на напомпани индийски слоници в някоя куклена пиеса.

Съседките сигурно го чуха. Прихнаха още по-високо. Боляров се почувства доста неловко. Побърза да заглади конфузното положение.

- Бай Ганьо, на младини ти май само на тъпан не си свирил, докато си ръководел самодейния танцов състав към читалището?

- Охо! Ако знаеш на колко тъпанчета съм тупуркал аз, ти паметник ще ми вдигнеш насред женската баня! Ха-ха-ха…

- Права е била оная влахинка, дето ти гледала на ръка и ти предвещала, че ще станеш баш тъпанар! - пошегува се Боляров. Беше свидетел на някои негови нелоши музикални умения.

Той откликна на шегата:

- Ама туй не е нищо! Аз като разтегна акордеона, пък като си поема два чувала въздух и като ти подкарам „Тази вечер Калоян пирува”, а подир нея и още някоя юнашка песен, на софрата покрай мене две дамаджани сухиндолска гъмза ще пресушиш на туй печено агне-сукалче!..

„Голям хитрец си беше бай Ганьо! - мислеше си Боляров като си припомни онова неделно „видеонаблюдение”. - Само аз си зная с какъв лисичи обход ме атакува шегаджията в онези няколко разговорки насаме, докато лежеше болен. Като на шега взриви спокойствието ми с една поискана услуга. Затуй сега над крепостта на моята съвест развявам като бяло знаме само подбрани случки из нашето другаруване.”

Боляров се самоуспокояваше, че чрез своите спомени удължава живота на приятеля си. А от време на време му се струваше, че отнякъде духът на бай Ганьо му се усмихва като подпийнал лозар навръх Трифон Зарезан:

- Йованкооо, недей тъгува за вчера, а мисли за днес! Окото на залеза ни дебне цял живот. Приятелството не е глухарче, да го опоска вятърът. Пак ще се сберем по някое време.

„Дръж се, душо моя! - казваше си Боляров в такива мигове. - Радвай се на слънцето всяка вечер! То утре пак ще грейне. Има толкова много обикновени хора, които живеят с подадена ръка към нас. Точно такива особняци ни съпровождат иззад отвъдното.”

Той внезапно си спомни и една скорошна заран в редакцията на вестника.

Боляров и Крали Марко бяха неразделни приятели. Понеже репортерът беше съвсем строен, пък фотографът - доста обемист, колегите им ги наричаха на задявка Ванко и Бабанко. Както обикновено, една сутрин те пак бяха дошли първи на работа. Пиеха си обичайното кафе в пластмасови чашки от кафемашината. От дума на дума Боляров сподели своето голямо угризение, че неволно е спомогнал за смъртта на бай Ганьо Мечока.

Крали Марко реши да освежи неговото мрачно настроение:

- Болярин, хрумна ми велика идея!

- В неделя на фотосафари по водопадите из Балкана? - каза с лека досада Боляров. Нямаше желание за разходка из планината, както друг път.

- Този път не! Ти нали имаш толкова много от лакардиите на бай Ганьо? Записвал си го де явно, де тайно.

- Е, та? - запита невесело Боляров. - Неговите истории чет нямат…

- Подарявам ти една идея. Само ти можеш да я реализираш! - подсмихваше се лукаво фоторепортерът.

- Цял съм слух и очарование! - подхвърли с тъжна ирония Боляров.

- Вземи, че напиши една драма в пет действия а-ла Васил Друмев: „Иванко, убиецът на бай Ганя”.

- Добрината ми го уби, а не аз! - сопна се Боляров. - Аз само му занесох пистолета. Я ти се постави на неговия хал, приятелю! Как щеше да ме погледнеш, ако ти откажа?

- Средството оправдава целта! Нали тъй казвате вие, философите - продължаваше закачката си Крали Марко.

- Я не се занасяй! - рече сърдито Боляров с пресилен смях и неволно блъсна с ръка чашката си. Кафето се разля на бюрото му върху няколко листа, на които беше написана последната му критична кореспонденция за една задкулисна обществена поръчка на общината.

- Ти си уплашен. Трябва да си лееш куршум!

На Крали Марко му беше забавно да се закача с приятеля си, за да го разведри.

- Шегуваш се ти, ама нали помниш лафа на бай Ганьо: „На чужд гръб и сто тояги са детешко сурвакане.”

Тази сутрин той беше с кисело настроение. Така продължи целият му ден…

26. МЪЖКИ МЕРАЦИ

Тази дълга нощ Боляров се е унесъл в какви ли не спомени…

От време на време бай Ганьо сядаше с приятелите си и в това евтино кафене. Понякога то се превръщаше в клюкарско свърталище на твърде увехнали вдовици с все още светещи очи и уж безразлични мъже-пенсионери. Затова той го беше нарекъл „Чай-пладнище”. Тази нелепа сбирщина, бърбореща като ято проскубани гарвани, беше обидена на целия свят, че вече никой не зачита старците за хора, защото са живи подвижни аптеки. Повечето жени бяха с пребоядисани коси и лакирани нокти на костеливите си пръсти. За тях бай Ганьо веднъж беше подхвърлил с шегаджийска усмивка:

- Бог да ги поживи за героичните им усилия да не изглеждат сбръчкани и ошмулени като есенни смокини! Доизносват всичко, що е бракувано от дъщерите им: якета, обувки, пръстени, гривни, панталони, шапки и всякакви явни и тайни асортименти на Великата китайска ширпотреба. Повечето от тях се вдетеняват като поетеси. То аслъ, и аз ако се понапъна някоя вечер, ще скалъпя една песнопойчица като попско календарче! Колко му е! Аз да не съм по-долу от някои пенсионирани лелки, дето търчат по клубове и седенки да хвалят своите стихоплетки…

Мъжете пък току сменяха местата си като независимите български депутати. Все, за да се приобщят към някоя благовидна политико-икономическа кауза с прилична софра. Те, ако не размятаха карти с неизбежната си препирня, спореха за политика или футбол. Сякаш бяха държавници от ранга на Чърчил и голаджии от класата на Христо Стоичков и Димитър Бербатов или треньори с авторетета на сър Алекс Фъргюсън.

- Господ да ги пази, горките, барабар с омекналите им авоари!  - казваше бай Ганьо за такива многознайници…

…Неговата маса и тази сутрин стърчи като оазис сред споменатия интериор. Тя е прикътана в кьошето зад една колона, по-настрана от постоянно включения телевизор и картоиграчите. Боляров също е в неговата компания. Този път е довел със себе си и фоторепортера Крали Марко.

Бай Ганьо изведнъж втренчва проницателните си закачливи очи към вратата на кафенето. Две изрусени дългокоси проститутки са влезли по погрешка, но сядат пред масата до вратата и захапват с начервените си устни дълги цигари, без да ги палят.

- Виж ги как се кипрят! - казва бай Ганьо с хитровата усмивчица и се барва по мустака. - На таквиз леки наковални и на крак можеш да наточиш косата си за един бърз сенокос. Очичките им шарят като полски лалугери! Оглеждат се за огън. Горките! Тук повечето мъже са забравили запалките си под дюшека…

Компанията се раздумва за щяло и нещяло. Както обикновено, трудно се взема думата от бай Ганьо. Приказката пак се завърта около ония негови приключения, дето се доверяват само на чисто мъжка маса. Той хвърля по някой двусмислен поглед със своите светнали навлажнени очи изпод рунтавите си вежди към щъкащата наблизо сервитьорка с прищипан кръст като едра мравка.

От време на време приглажда с лява длан откъм двете си поиздути бузи своята грижливо поддържана прошарена брада. Приказва  разпалено. Голям сладкодумник е, няма спор! Колкото и хора да са на масата, той обикновено се обръща към едного и сякаш приказва само на него. Най-често това е Боляров. Има обичай да ръкомаха - сякаш с дясната си ръка дирижира хор от някогашни читалищни самодейци. Сега прекъсва приказката си, загледан към доста едра млада жена, която се отдалечава с бавна патешка походка. Поусмихва се хлапашки:

- Яка крепост, а! Хем с две порти, хем незаключена. Веднъж изкуши ли те, ден и нощ се трепеш като впрегнат вол край задната порта. А пред главния портал цял живот се превиваш като просяк за едната гола угода на мерака си.

- Много философски взе да го даваш! - казва Боляров на задявка. А бай Ганьо:

- Още от Адам и Ева е тръгнало тъй. Никой не те гледа каква капа носиш, а какъв кон яздиш! Не сте ли виждали поне на кино как се трепят мъжкарите, за да яхнат някоя кошута?! Всеки брани своя мегдан с рога и копита. Малко ли корави мъжки глави са се потрошили за толкоз много халтави женски целувки?!

Той нарочно замлъква внезапно с обичайното си ухилено лице, за да се наслади на ефекта от думите си:

- Ами да! Как не съм се сетил досега?! В райската градина забраненото дърво не е било ябълка, както твърдят поповете. Онази овошка е била балканска слива. Затуй сега на всяка сватбарска софра първо се поднася сливова ракия.  И аз мисля, че в най-скоро време ще избухне Троянската война…

- Айде бе! - шегува се Боляров. - Ти да не си прероденият дух на Омир?!

- Ти мене слушай сега! Заради едната слива ще гръмне война между Троян и Орешак! - хили се бай Ганьо. - Става дума за Фестивала на сливата, който град Троян откраднал от село Орешак преди десетина години… А ти като философ как мислиш? Кое е първичното: сливата или костилката?

- Въпросът ти е доста схоластичен…

- Меракът е на първо място! Тъй ти казвам аз.

- Голям майтапчия си! - Боляров побързва да прекъсне тази доста лековата тема. Става му неудобно от седящите наблизо четири развеселени жени. Те сигурно чуват закачливите думи, но не се издават, че и тях ги вълнуват подобни гъдели. Той подпитва първото нещо, което се изпречва на езика му:

- Абе къде е сега твоят по-голям брат Илия? Преди години подочух от едни хора, че сте се скарали до бой за наследствени имоти. Казваха, че си го бил измамил с фалшиво завещание. - Боляров изведнъж усеща, че бай Ганьо настръхва от яд. Бързешката затисва неуместния си въпрос с майтапчийското подмятане: - А други подхвърляха, че си четял „Отче наш” с жена му в спалнята, докато той работел с камион по цели седмици в чужбина.

Боляров без да ще, сякаш плисва две кофи бензин в огъня!

- Хич не ме питай за него! - едва не ревва бай Ганьо. - Не ща ни да го видя, ни да го чуя! Провален човек! Изпаднал до старчески дом. Викали му Илия Котарака. Представяш ли си какво падение е туй от Мечок да станеш Котарак! Наскоро някой го срещнал чак край Южната граница. Обикалял по горите да търси гнезда на диви петли в периода на таковането.

- Искаш да кажеш по време на токуването - поправя го на шега Крали Марко.

Бай Ганьо го поглежда свъсено, направо свирепо:

- Щом знаеш много, ти си токувай като глухар с перушината, пък аз ще си таковам на гол тумбак. Ха-ха-ха…

Неусетно ядът му се стопява. Той умее да се пренастройва бързо от лошо в добро настроение. Току се обръща към по-младите:

- Чуйте сега аз какво ще ви кажа на вас двамцата! Най-сладкото удоволствие за мъжа е да се подслони в онуй кьошенце на жената, дето е по-меко и от зайча опашка. Пък после да се протегне и да се изпъчи юнашки от кеф като млад петел, който си мисли, че сам е повикал разсъмването на цялата Вселена.

- Брей! - не се стърпява Крали Марко. - Ти го засука баш по килифарски! Балзак и Коперник в дует ще ти изръкопляскат: „Браво! Бис!”

И докато приятелите се подхилкват на висок глас, бай Ганьо подхваща нова своя преживелица,  подостряйки с ръка брадата си откъм двете бузи:

- Засърбял ме е езикът и за друга една сладка случка. Ама тогаз бях къде-къде по-млад. Веднъж бях отишъл по работа в управлението на завода. Позазяпах се към една засукана изрусена булка. Беше със синя блузка без ръкави и прилепнали бели гащи. Източена, че чак стругувана! Стъпва като изпъчена гълъбица. На балерините казва назад! Плаче за едно па дьо дьо  насаме! И да не повярваш! Тя се приближи към мене. Пие ме с големи сини очи, сякаш ей сега ще ми залепи една хубава целувка. Хем ме стрелка стръвнишки, хем ми шепне:

- Не ме гледай тъй на пожар, ами през обедната почивка пали колата! Тъй ще угася огъня ти аз на тебе, че ще видиш светулки по пладне! Вече пет години с моя опитваме всякакви пози и лекарства, но не хващам и не хващам…

- Бъди рахат! - викам й аз. - Кале съм! Моето лекарство лепи като моментално лепило! Цимент не ти трябва! Лицензирана гаранция!

Голям късмет извадих! Подарена шестица от тотото, ти казвам! Едвам дочаках да стане пладне. Нали си виждал нажежен електрожен! Аз не тропкам заешката като някой пъпчив хлапак, ей тъй само за бройка. Изиграх си балета баш по мерак - изредих си всичките чалъми! Постарах се мъжката! Пък тя - думи няма! Очичките й светят като теменужки! Пърха като синя пеперудка! Аха да подхвръкне! От радост забрави сутиена си при мене. После повече от месец се чудех как да го крия по джобовете си, за да й го върна. Но тя странеше от мене. А като се срещнахме в един коридор, още отдалече ми маха с ръка и вика на подигравка:

- Да ти се не види и лепилото! И плюнка не струва!

Хич не очаквах баш такъв шамар. Сякаш ме обръсна на сухо, без никакво сапунисване. Онемях! Само въздъхнах като спукана гума на стар камион и одма дадох заден ход към стълбището надолу…

- И не побързахте ли да повторите лепенката? - Боляров пресича приказката му през смях. С него си разбираха от закачката без докачение.

А бай Ганьо с една ококорена крива усмивка се опитва да прикрие своето разочарование:

- Абе направих си устата аз, ама тя повече не се хвана на моята въдица за поправителен изпит. Взех я за гълъбица, пък тя излезе шавлива сврака.

- Сигурно е пробвала някое по-яко лепило? - не мирясва Боляров с намеците си. Вече знае, че „балерината”, при която се беше провалил приятелят му, отдавна се разхождаше из града с една поотраснала своя дъщеричка. Тази история вече са я чували по-рано от него, но той не помнеше какво е разказвал преди време. Чест му прави, че не я доукрасява с нови свои подвизи.

- Знае ли се… - казва небрежно бай Ганьо с тънка усмивчица и стрелва Боляров хитровато с оживения си поглед с повдигнати вежди.

Приглажда мустака си с палец и показалец чак до под брадичката, описвайки контур като въображаемо сърце. Мъчи се да внуши на събеседниците си, че самият той се е преобразил в ревизор-спасител на оная дългокрака деловодителка със синя блузка и прилепнали джинси. Хич не му се ще да признае провала си. Току си прави комплимент през смях, поглеждайки дяволито към всекиго около себе си:

- В такива случаи мъжът трябва да умее да изплава отгоре като някоя мазна мръвка в казана с черковен курбан.

Боляров неволно надига чашата си, да отпие глътка, но усеща, че е празна, и сконфузено побързва да я върне върху масата, да не би бай Ганьо да си помисли, че си проси нова почерпка. Пък той и без да е голям пияч, хич не се скъпи да почерпи приятелите си по някакъв измислен повод, за да има слушатели на своите нескончаеми стари истории. Много му е сладко да се похвали за каквото се сети. Умее и да доукрасява случките си, за да изглежда герой в очите на компанията.

Бай Ганьо помахва с ръка към сервитьорката с прищипания като мравка кръст, показвайки й с два пръста да повтори поръчката: малка мента с бутилка жълта лимонада.

26. ПО РЕКАТА НА МИНАЛОТО

В черупката на съвестта ни едва ли има по-упорит червей от угризението ни за някоя наша вина - мислеше си Боляров…

Сезонът беше дълъг. Денят - също. По обяд един весел спомен за бай Ганьо Мечока му се усмихна изневиделица. Проблесна като лятна светулка и отмина-замина. А чак до среднощ му беше слънчево в душата. Казват, че Бог е създал целия свят само за шест дена и на седмия седнал да си почине. Пък Боляров вече месеци наред не успяваше да отсее най-подходящите за описване спомени за своя приятел, които се канеше да озаглави „Шегаджията”. Не знаеше кога ще приключи своето начинание, за да си отдъхне като човек, свършил добро дело за възраждане на една интересна човешка съдба.

Бай Ганьо му беше разказвал своите преживелици в присъствието на всякакви хора, ала сега Боляров помнеше лицата едва на малцина. Само грамадната усмихната осанка на шегобиеца е пред очите му. Спомените се трупат като безразборна колода раздадени карти, но той подбира най-силните козове. Има съкровена лична причина за този избор, за да успокои своята съвест. Беше подкрепил приятеля, пък жертва човека.

Без да ще, си припомняше само някои от живописните истории на бай Ганьо. За останалите му преживявания и перипетии пък се досещаше и ги пресъздаваше със своето услужливо въображение. Голям длъжник му беше. Понякога си мислеше: „Да ме простят майките, ако се заблуждавам. Много по-лесно е да родиш човек, отколкото да погубиш човек с добрината си. Угризението на съвестта ни не е млечно зъбче, да го хвърлиш на керемидите на някоя стара къща.”

Приятелското повествование течеше като река, която сама си проправя път покрай мъжките пътеки на бай Ганьо, събирайки всякакви притоци по своето течение. „Река от притоци загуба няма! - казваше си самодоволно Боляров. - Голямата река не брои малките ручеи, но се радва на всеки от тях. Тя ги размесва в пъстра мозаечна композиция с буйни талази, водопади и закачливи слънчеви зайчета. Не признава бреговете на строго канализираните улеи. Нима истинският чар на живота ни не се крие зад аромата на всякакви подробности от привидно безредие и космическа предопределеност?! Подправките красят вкуса на нашето битие. Слънчевите зайчета на чувствата ни продължават все по реката на спомените.”

Боляров записваше някои от многобройните житейски приключения на бай Ганьо, както ги беше чул от неговата мустаката уста. Други пресъздаваше с помощта на своята услужлива журналистическа фантазия. А войнишките перипетии на дядо Ганчо Мечока пресътвори от някои бележки в голямата тетрадка с дебели зелени корици. Когато му я подаряваше, бай Ганьо беше рекъл:

- До едно време се канех да ставам писател между другото. Домързя ме. Цял живот трябваше да му чиракувам и на този дерт, редом с лова и другите мъжки мераци. Всяка дарба иска да й слугуваш. Мързелът е най-убедителният довод за нашата немощ.

В неговия глас имаше ирония, но тя едва прикриваше съжалението му за пропуснати възможности. Тъй гузно гледат страстните ловци към някого наблизо след своя несполучил изстрел подир отлитащите в небесата диви гълъби.

В началото на тяхното познанство бай Ганьо изглеждаше голям веселяк. Когато мъжката компания беше на подходящо място и го помолеха да им посвири на кавал или да попее, дори и да не беше в добро настроение, не чакаше втора покана. Възкликваше, сякаш само това е чакал:

- Аз съм като стар петел! И насън да ме барнеш, пак ще ти запея по мерак!

Сега на Боляров му се струваше, че бай Ганьо твърде късно е осъзнал съдбата си. Много изненадващи случки в живота му са ставали все покрай кьошето на неговата градина, наследена от дядо му Ганчо Пехотата. Точно тези житейски приключения са го натиквали в кьошето на щастието. Заради своята доверчивост той непрекъснато се разочароваше от някого. И най-много от близки роднини и лицемерни сподвижници. Където се появеше сред хората, по неписано правило ставаше душа на компанията. На другите им беше весело, но на него доста често нещо му тежеше. Мнозина от околните му завиждаха на свободата, че има кураж да живее себе си. Неговата житейска философия гласеше: „Аз не цепя басма на никого, за да се харесам на някого!”

Боляров често пъти се чудеше как бай Ганьо така умело смогваше да владее своите страсти и действия. Предчувстваше предела на всяка своя цел. Приличаше на човек, който обича да се разхожда из планината, но никога не ламти да стане организиран турист или алпинист. Ето един съвсем дребен факт. Дори и в най-приятното веселие на маса той имаше воля да спре пиенето насред чашата си, оправдавайки се деликатно:

-  И една глътка повече ще ми претовари каруцата…

„Бай Ганьо винаги успяваше да избегне големите конфликти - възхищаваше се мислено Боляров. - Основното му оръжие в тази необявена схватка беше иронията и шегата. Малцина знаеха, че най-големият му спор беше със самия себе си. Точно това го тревожеше непрекъснато. Самолюбив човек. Замина си неразгадан и обречен. Беше като небесна дъга, която се търкулва и изчезва, оставяйки подир себе си само едно затихващо очарование.”

Веднъж бай Ганьо без никакъв повод, в момент на откровение, беше рекъл на Боляров:

- В живота си всеки човек има някой капитален дерт, който с годините се променя. Отначало за мене това беше да опазя доброто име на моя дядо Ганчо.  После - да защитавам паметта на баща си, да възпитавам децата си. Сега пък е… Ще ти го кажа, когато му дойде времето. А кой е твоят капитален дерт?

Тогава Боляров се сепна. Не можа да измисли смислен отговор. Започна да шикалкави с философски увъртания. Вече знаеше точния отговор. Сега неговият капитален дерт е да изкупи греха си към бай Ганьо Мечока! Затова се беше заел да възроди образа на своя приятел главно с любопитни негови преживелици. Приживе той му се доверяваше, както на никой друг от своите обичайни сподвижници.

„Дано духът му поне малко е удовлетворен от това, което върша за успокоение на моята гузна съвест - мислеше си с надежда Боляров. - На младини угризенията ни са по-малко, а опрощенията - повече. С напредване на възрастта угризенията на съвестта ни стават все повече, пък успокоенията ни - все по-малко.”

Той и сега сякаш дочуваше оня хрипкав басов глас:

- Йовакооо, добрият жребец сам си изкарва зобта!

Изведнъж му се прищя да се пошегува в негова чест.

Ето една от многото пиперлии случки, които е разказал бай Ганьо:

- Да видиш ти какъв екшън ме връхлетя тази сутрин! Карам си аз колата по една тясна улица. А насреща ми, баш по средата на пътя, се клатушка на зигзаг някакъв мъж. Аз натискам клаксона. Той продължава да върви към мене. Пак му свиря, пак не отива на тротоара. Спирам колата. Слизам. Връхлитам при непознатия. Крещя му:

- Махай се от пътя ми бе, глупако! Ти човек ли си, добитък ли си! Ще те прегазя като крастава овца!

- Аз може да съм пиян - фъфли ми оня, - ама си вървя все по правата линия. Държа се все за бялата черта…

- Ще ти дам аз една бяла черта! Марш от пътя ми, че ще ти причернее!

- Аз имам граждански права! Ще се оплача на…

С един хубав юмрук го пльоснах на асфалта като жаба. Пък той се изправя криво-ляво. Краката му - локумени! Ръцете му - размахани като на първомайска манифестация:

- Ей туй се казва мъжки лаф! Аз да не съм ти някоя улична курва, да ми пюбюдкаш?!

Тъй ми вика онзи и одма се изклатушка на тротоара като подплашен паток…

Тогава бай Ганьо се ухили с обичайната си добродушна усмивка. Не само очите му с цвят на синя копринена кърпичка, а и неговите прошарени буйни мустаци сякаш тропкаха сватбарска ръченица. Поклати глава като закана към някой дребосък. Току подхвърли сякаш само на себе си, макар да виждаше, че развеселената компания го слушаше с интерес:

- Юмрук му е майката на този шантав свят! Всички мразят юмрука, но всеки си мечтае да го има. От юмрука няма по-голям дипломат! - Той позамълча, за да се увери, че всички хора наблизо го чуват. - Нямаш ли здрав юмрук, да удариш когато и където трябва, животът ще те яха като послушна магарица все по правата линия между доброто и злото. Хич няма да се облажиш нито от меда на добрините си, нито от жилото на злините си. Зян правиш и хляба, и приказките, и слънцето, дето ги прахосваш на вятъра. Тъй ти казвам аз!..

Бай Ганьо не беше войнствена натура, но си знаеше цената. Веднъж, навръх своя рожден ден, беше рекъл пред Боляров и Крали Марко де като за равносметка, де като за поучение:

- Не умееш ли да се харчиш на кяр, язък ти за сергията под шапката! В душата на всеки човек като в лисича бърлога с два изхода се спотайват една разгонена кучка и един хитър лисугер. Няма по-добър кантар от честните везни на съвестта.

Двамата журналисти го прекъсваха само от време на време. А той продължаваше сериозните си разсъждения:

- Хората обичат да се впечатляват от по-миризливото. Кичат се с розата, защото цъфти миризливо. Забравят нейните остри нокътчета като на дива котка. Само малцина забелязват неповторимата красота на разцъфналия градински столетник. Плашат се от листата му да не ги боцнат като игличка на лекарска спринцовка. - Рече го със своята обичайна уж безгрижна байганьовска ококорена усмивка и добави с ръка на лявата си гръд:

- Аз съм като градинския столетник - дип не съм цвете за мирисане.

А друг път направо се хвалеше:

- Ние, балканджиите, открай време сме си баш мечоци! От кожата ни не става нито цървул, нито волейболна топка. С нокти и зъби държим на честта си. Харесва ни кафето да е врелец, пък лютивата чушка - огън! Думата ни пронизва като нажежена игла от езика чак до петите…

Представете си голям тираджийски камион с две ремаркета, натоварен догоре с купчина едри зрели дини. Ха преобърнете го баш на завоя на пътя по стръмнината край бостана! По целия кър ще се натъркалят разпуканите дини. Ще грейнат като живи кървави рани по време на битка през някоя война. Само щур човек ще посегне да спаси каквото може, за да успокои угризението си, че е помогнал на пострадалия стопанин. Ей това са сега дните на Боляров без неговия шеговит приятел. Вече толкова време!

Бай Ганьо беше шарена личност. Висок като пъстра есенна планина с ръбесто било, доста трудно за изкачване на един дъх. Той и сега изведнъж закачи Боляров като с някое бодливо клонче от разцъфтяла горска шипка. Стисна за поздрав десницата му - същински състезател по канадска борба! И журналистът се хвана на въдицата му. Знаеше, че ще го победи със спомен за някоя  неразказвана случка…

Ей го, на! Бай Ганьо пак се усмихва ококорено със своите сини очи изпод стрехата на непокорните си балканджийски вежди:

- Йованкооо, еша ти няма, когато ме потупваш по рамото!

Пък той му отвръща тихичко със старата им закачка:

- Ама само, когато не си прав… а седнал…

Като си спомняше всякакви случки с бай Ганьо, една лудория все изкушаваше Боляров. Искаше му се да се изкатери на някоя крайпътна канара, да свие шепите си на фуния и тъй щуро да се провикне, че да отекнат всичките околни върхари:

- Боже, що живот се избълбука из Балкана и полето! Като дъга след дъжд изчезна той?! Върни ми го, Боже, пак! Бай Ганьо Мечока черпиии…

VIII. ГРАДИНСКИЯТ  СТОЛЕТНИК

28. ЧЕРЕШОВА ЗАДУШНИЦА

В бърлогите на душата ни е пълно с лисугери.

Бай Ганьо Мечока

Беше събота, 6 юни - Черешова Задушница. Навсякъде ухаеше на липов цвят. Предният ден Димитрина беше поканила Боляров по служебния му телефон: „Ако можете, елате на село, за да присъствате на скромен помен за Ганчо по случай девет месеца от смъртта му.” Той се разтревожи: „Защо ли ме кани? Нали за погребението ме изгони най-безцеремонно. Сигурно иска да ме заплюе на гроба на бай Ганьо пред всички роднини.” - За него тези изминали месеци бяха като девет кръга на ада. Угризението го плашеше като незатегнат клуп на бесилка. Сякаш, за да заключи тайната само в себе си, вече беше сменил козята си брадичка с късо „катинарче”.

Боляров пристигна точно в уречения час пред къщата на бай Ганьо. Нарочно си беше облякъл тъмно синя риза с къс ръкав и син спортен панталон, да не бие на очи с обичайното си светло облекло. Първото нещо, което го изненада, когато влезе в предното дворче, беше липсващият столетник. Някой го беше изкоренил съвсем. Останалите цветя му се сториха умърлушени като опечалени роднини.

Както се полага според християнските обичаи, сутринта някои от по-възрастните роднини на бай Ганьо се събраха в неговата селска къща. После отидоха на гробището, за да почетат паметта му. Сред присъстващите беше и дъщерята на Драгунови - подмладено копие на Димитрина, но много по-красиво, макар че носеше големи тъмни очила. Беше Гергана! Сърцето му се преобърна от вълнение. Спомни си как се запознаха на един студентски празник и той я нарече „Малката мартеничка”. Усети, че и тя го позна. До нея стърчеше момчето й. Беше с щръкнала рижа коса, провесена на челото му като момичешки бретон. Той само кимна към тях за поздрав, целият тръпнещ от притеснение. Гергана отвърна на жеста му сдържано. И двамата се престориха, че не се познават. От смущение Боляров най-неочаквано за себе си се приближи до рошавото десетина годишно момче и му подаде ръка:

- Значи, ти си Ивайло. Дядо ти много се гордееше с тебе. Беше ти обещал германската си двуцевка и един стар револвер на прадядо ти Ганчо Пехотата от времето на Балканската война.

- Благодаря за комплимента - смънка вяло момчето и бързо прибра своята десница, за да приглади косата над челото си. Неговите светли живи очи не гледаха приветливо журналиста, а с безразличие, дори с досада.

Боляров се сконфузи от пренебрежението на момчето и майка му. Нямаше как да им обясни, че беше пръв приятел на техния баща и дядо. Отдалечи се като изгонен. Струваше му се, че всички го гледаха с подозрение. И най-вече Димитрина. По необясними причини с нея никога не направиха опит да се сближат. А сега той още повече се чувстваше гузен и отчужден. Не смееше да попита някого как точно е починал бай Ганьо. Димитрина не му беше разрешила да присъства на погребението и той не успя да научи нещо по-подробно. След това му казаха, че поклонението пред покойника станало при  затворен ковчег. Затова Боляров и сега продължаваше да се страхува от истината. Съмнението за неговата възможна вина гризеше сърцето му като коварен бацил.  Все очакваше някой да го прониже с показалец: „Ти го уби!”

След приключване на ритуала в гробището, Димитрина го помоли повече с поглед, отколкото с думи, да остане след всички посетители на помена. Когато роднините и Гергана с Ивайло се придвижиха доста далече към изхода, пред гроба на бай Ганьо очи в очи се изправиха само Боляров и Димитрина. Той не се сдържа:

- Много съжалявам! Не мога да си простя, че го послушах да му дам…

- Докторите го погубиха! - прекъсна го тя със своя приглушен глас с мъжки тембър. - На кого ли не платихме, и пак не би! След втората операция той не можеше да контролира естествените си нужди. Срамуваше се. Плачеше от унижение и всеки ден ме молеше да го довърша. - Вдовицата позамълча, изтривайки с длан една сълза от дясното си око. - Не от съжаление, от обич биваше да му помогнем. Той беше много горд човек. Само аз зная какво се криеше зад неговите майтапи през последните четири-пет години…

Димитрина изтри още няколко сълзи с опакото на дланта си. На Боляров неволно му се стори, че тя се галеше по лицето със своя хлабав юмрук. Преди година беше възпълничка жена, а сега изглеждаше съвсем костелива. И по-рано през редките им срещи, премерената й усмивка винаги му внушаваше недоверие и лицемерие. Тя му рече свойски като на раздумка с някоя съседка:

- Той вече си беше тръгнал. Последната седмица спря да се храни. Хапваше само по две-три лъжички кисело мляко със захар. Както друг път, и онази вечер му подадох лекарството. Помоли ме за две хапчета. Каза ми тихо: „Тъй по-бързо ще заспя… Утре ще му видя сметката аз на лисугера!” Аз пресегнах да му оправя възглавницата, пък той ми сграбчи ръката и я дръпна напред… Заспа и захърка… Аз се … ведох и… ъце…гла…та… лекъ…

Боляров не разбираше добре нейните предъвкани думи през сълзи. Струваше му се, че изрича „две ръце”, но може и да е било „възглавницата” или „пистолета”, или „да му олекне”. Гледаше ръцете й с дълги костеливи пръсти с надеждата, че са достатъчно яки…

Димитрина изхлипа. Впери поглед към него с острите си големи очи, раздалечени от дълбоки ямки, оградени с големи тъмни кръгове:

- Едва издържах да го гледам как страда пред очите ми…

Боляров я слушаше слисано. Димитрина не му звучеше искрено. Помисли си: „Тази жена или е много силна, или е страшно лицемерна.” Все тъй продължаваше да се чувства гузен пред съвестта си. Надяваше се, че тя му казва истината, която той искаше да чуе. Дали не поемаше тази жестока отговорност от състрадателно съжаление към него, заради притеснения му вид? Или го правеше от любов към своя съпруг, за да прикрие малодушието му и да го издигне в очите на неговия приятел?

- Обичах го като… по-голям брат - продума Боляров с дрезгав глас, забил поглед в краката си. - Сърце не ми даваше да му откажа… помощ… Но не вярвах, че той ще…

- Не се измъчвай толкоз! Ганчо беше болен от шест години насам. Криеше от всички, че ходи по доктори… Никой не подозираше, че майтапите му са само за пред хората. Той се боеше, че злонамерени клюкари ще започнат да го унижават с лицемерно съжаление… - Димитрина пак изтри сухите си очи с обърната длан като с неумел юмрук. - Накрая болките му станаха непоносими и аз се…

Тя се позапъна. Изхълца, закривайки мигом с длан устата си, сякаш се уплаши, да не изрече нещо срамно. Боляров избърза да изглади конфузната неловкост:

- Никога няма да си простя, че го послушах да…

Не смогваше да изрече нищо смислено, за да се освободи от товара на своето угризение. Смущаваше се да излее душата си пред тази чужда жена. Сякаш и двамата се срамуваха от нещо нередно. Боляров все не можеше да си обясни защо си нямаха доверие, макар че изглеждаха искрени и откровени в обичта си към бай Ганьо.

Позамълчаха неловко. Димитрина извади от чантата си неголяма плътна найлонова торбичка с реклама от село Арбанаси и му я подаде:

- Вземи туй нещо. Омръзна ми да го крия от децата. Ще вземе да стане някоя беля.

Боляров пое торбичката. По тежестта й предположи, че вътре стои пистолетът, който беше занесъл на бай Ганьо преди време. И сам не се чу, дали изрече „Благодаря”.

Стиснаха си ръцете само с върха на пръстите, без да се погледнат в очите. Разделиха се привидно сърдечно, ала хладно. Потайна е човешката душа. Кой би могъл да изброди успешно нейните безкрайни лабиринти?! Димитрина се забърза да настигне дъщеря си и Ивайло. Те я чакаха на входа на гробището пред една неголяма бяла кола. Гергана беше свалила тъмните си очила.

Боляров нарочно поизостана няколко крачки подир Димитрина. Пристъпваше след нея с тръпнещи колене като нахокано хлапе, което неволно е счупило прозореца на дома й, играейки с топката си. Лъскавата торбичка му тежеше повече от торба цимент.

Той подкара скромното си опелче бързешком. Въпреки своето изкушаващо любопитство, не посмяваше да бръкне в торбичката от Димитрина и да отвори тежкия пакет. Сякаш там дебнеше свита на кравай отровна змия, която сам беше подарил на приятеля си преди време.

„Как бързо изтече цяла година! - мислеше си той. - Сякаш вчера бях направил онази първа моя „домашна визитация” при болния бай Ганьо и му поднесох цветя с бутилка кока кола и портокали. Пък днес му донесох само траурни карамфили.”

Пътят му минаваше покрай позапустялата селска черква. Дощя му се да влезе вътре, за да запали няколко свещи за здраве и опрощение на греховете си. На желязната черковна порта висеше голям ръждясал катинар. В градинката се издигаше малък олющен паметник на признателност с имената на трима мъже от селото, загинали през трите войни за национално обединение. Единият от тях беше Йордан Грозданов, млечният брат на дядо Ганчо Пехотата. Почувства се неловко и срамно заради окаяния вид на паметника. „След три години така ли мизерно ще честваме стогодишнината от обявяването на Първата балканска война през 1912 година за освобождението на цяла Тракия и Македония?! Ще убедя нашия главен редактор да съберем средства за една паметна плоча с имената на всички загинали войници от селото. Ще се преборим с бюрокрацията!”

Около паметника цъфтяха няколко мижави червени рози и различни едри треви. Цветовете на дребните жълтурчета неволно му заприличаха на пламъчета от куршуми в нощна военна престрелка! Сред всичкия буренак стърчеше разцъфтял градински столетник! Цветът му се извисяваше гордо над другите треволяци. Същинска камбанария с десетки сребристи камбанки! „Сякаш тук е възкръснал столетникът от дома на бай Ганьо!” - възхити се Боляров. - Светлите цветове блестяха като кристални камбанки, но не звънтяха в душата му радостно, а траурно! Дългите листа на градинския столетник завършваха с бодли, подострени като мечешки нокти.

Неволно си спомни едни разсъждения на бай Ганьо за живота: „Капитален дерт на всяко живо същество е да се нахрани и да се размножи.  Само човекът яде и се чифтосва за кеф и удоволствие. Светът е пропищял от касапници, войни, атентати, катастрофи, саможертви. Само човекът води войни и погубва хора заради власт и идеи. Животните не убиват за чест и слава, защото не са суетни…”

В сянката на невзрачния войнишки паметник с християнски кръст на върха срамежливо надничаха туфичка саморасли полски макове. Закрити от преките лъчи на яркото слънце, цветовете им бяха избледнели и загорели по краищата. Боляров ги сравни с едрите тъмно червени макове по чукарите на Сакар планина и Странджа, където той беше обикалял няколко пъти по пътищата на военните битки през Балканската война. Помисли си тъжно: „През нощта и тук и там, по старите военни позиции, цветовете на червените макове са еднакви. Чернеят като кървави печати на смъртта по телата на загиналите войници…

Ние веднъж убиваме от омраза, друг път - от любов. Честта и справедливостта са подхвърлени деца на съвестта… “

Подкара колата си бавно и до края на уличката няколко пъти се обърна, за да погледа още малко цъфналия градински столетник, сякаш така се прощаваше с жив паметник на бай Ганьо. А една упорита загадка все продължаваше да му досажда - като просякиня пред заключен вход на храм, която нощем краде цветя от гробищата, за да ги продава пред портата на черковния двор…

29.  „МАРТЕНИЧКАТА”

Предния ден, когато Гергана беше разбрала от майка си, че на гробището в ритуала за девет месеца от смъртта на баща й ще присъства и журналистът Иванко Боляров, тя беше възроптала доста настоятелно:

- Мамо, не можем ли да минем без журналисти?!

- Баща ти беше оставил един пакет за него. Вече трябва да му го предам. Те бяха големи приятели…

- Така ли? - прекъсна я с недоумение Гергана. Коремът й се сви, сякаш някой я удари с юмрук изневиделица. А тя си мислеше, че отдавна е преболедувала онази някогашна любов като детска настинка с висока температура.

…Това се беше случило преди повече от дванадесет години. Сутринта, след като напусна родния си дом, тя се разколеба по пътя и не отиде при познатия си ухажор, към когото се беше запътила за помощ. Най-неочаквано пристигна в квартирата на своята съученичка Емилия, която беше студентка по медицина. Приятелката й се въодушеви:

- Гери, много се радвам! Довечера сме заедно на студентския празник! Днес нали е Осми декември.

- Ама аз нямам подходящ нов тоалет - сепна се Гергана.

- Глупости! - сряза я на шега Емилия. - Аз да не би да имам! Ще се облечем, както всеки ден. Я се виж! Ти си ми същинска мартеничка! Неотразима си с тази червена шапка с козирка и тоя бял панталон! Има да се зазяпват по тебе всички студенти! Особено по вратовръзката на червени калинки!

Гергана явно се поласка от приказките на приятелката си. Съблече късото си  червено яке с лъскави копчета и го преметна върху стола пред близката маса. Приглади с длани своя прилепнал панталон, усмихвайки се гузно:

- Я не се занасяй! На голям зор съм! Избягах от нашите. Ще ме приемеш ли при себе си за няколко дена, докато си намеря квартира?

- Яко! - възхити се Емилия и по навик пооправи с ръка крайчетата на изрусената си коса. - Ще си поживеем чудесно! Ще те запозная с някой красив колега.

- Недей! Все още не мога да забравя Живко - едва не простена Гергана.

- Нали знаеш какво се прави с тънките игли за спринцовки? - ухили се закачливо Емилия.

- Не, не знам - отвърна вдървено Гергана.

- Заменят се с по-дебели! Хи-хи-хи… - Емилия се смееше лекомислено, сякаш че беше пийнала чаша водка.

- Дали ще мога? - смотолеви Гергана.

- Клин клина избива - продължаваше да се шегува Емилия. - Да не си решила да ставаш монахиня?..

Двете приятелки се унесоха в какви ли не приказки. По някое време Емилия се сепна:

- Ти ще търсиш квартира, ами пари? Освен да си ги заработваш по гръб?! Хи-хи-хи! Ако не с друго, нали владееш езици?!

- Ех, и ти пък! - позасегна се Гергана. Стана й обидно от вулгарната закачка. Не беше свикнала на такива дебелашки шеги. Имаше твърде високо самочувствие за себе си.

- Майтап бе, Уйли!

- Не съм толкова задръстена, че да изпадна чак дотам. Ще разбутам детския си влог.

- Щом имаш… - прекъсна я Емилия, без да прикрива своята завист.

- Не са много пари, но ще ми стигнат на първо време. Ще започна някаква работа… Писна ми да ме надзирават нашите и най-вече мама…

- Айде, айде, недей се впряга! Ще измислим нещо. И аз се каня да потърся подходяща работа на вечерна смяна. Сега ще излезем да се раздвижим, пък довечера - на купона! Ще се почувстваш като истинска студентка!

Поразходиха се насам-натам. Не усетиха как стана надвечер. Смесиха се със студентската навалица и тръгнаха към салона на най-голямото читалище в града. На площадката пред входа едва не се сблъскаха с двама млади журналисти, които се оглеждаха за подходящи обекти за репортажни снимки. Тъмнокосият шишко беше облечен небрежно с широко разкопчано яке и протъркани дънки. Държеше в ръцете си голям фотоапарат, готов за „стрелба”. Другият веднага удиви погледа на Гергана. Той беше пълна противоположност на фотографа -  строен и с рижа поразрошена коса, с бял костюм, бели обувки и бежова вратовръзка на сини раета, които подчертаваха цвета на неговите живи очи. Носеше обичайна репортерска чанта. Журналистът се пречна пред тях:

- Момичета, може ли да ви направим една снимка за утрешния брой?

- Хич няма да боли! - ухили се шишкото.

- Защо пък не?! - отвърна Емилия, поглеждайки приятелката си изотгоре, защото беше по-висока от нея. Не скриваше задоволството си, че от толкова много момичета журналистите са избрали точно тях двете и най-вече нея самата.

- Ама усмихнете се, де!.. Не стойте като за разстрел!.. Приказвайте си нещо смешно!.. - приканваше ги фотографът.

- Да не чакате да ви гъделичкаме? - подхвърли репортерът, вперил своите светнали очи право в погледа на Гергана.

- Ако ви позволим… - хвана се на закачката му тя. - Още откакто го видя, й стана симпатичен. Сякаш го беше очаквала да се появи от по-рано.

- Аз съм Красимир Марков - рече високо фоторепортерът и усмихвайки се добави: - Наричат ме Крали Марко. Пък колегата е небезизвестният критикар Иванко Боляров - Болярина.

- Вие може да ми викате бате Ванко - доуточни репортерът и приглади непокорната си рижа коса, която се пилееше по челото му, а после пощипна с пръсти късата си „козя” брадичка.

Боляров запита за имената им. Емилия ги представи:

- Аз съм Емилия Петрова, а тази „мартеничка” до мене е…

-  Гергана Ганчева - изпревари я Гергана. Тя вече беше твърдо решена да скъса с фамилното си име. Студентката побърза да я предпази от недоразумение:

- Във втори курс сме, ама туй недейте го записва. Няма нужда…

- Изглеждате ми още по-зрели! - пошегува се Боляров. - Утре ще ви подарим два вестника, да си ги пазите за спомен от студентския празник. Такива вечери се помнят цял живот!

- Няма утре! Искаме вестник още тази нощ! - не се стърпя Гергана. Нещо дяволско притегляше очите й все към погледа на журналиста. А той побърза да отвърне на нейната весела закачка:

- Речено-сторено! След полунощ ще ви намерим, където и да сте, колкото и да сте пияни.

- Ние сме трезвенички. Не близваме алкохол - отвърна Гергана все тъй закачливо.

- А друго близвате ли?.. Например… горещ сладолед… - ухили се съблазняващо Боляров.

Той говореше на двете девойки, а непрекъснато гледаше само към Гергана, без да прикрива, че му харесва.

След още няколко закачливи приказки, девойките се шмугнаха в тълпата из салона, пък репортерите - в обратна посока, към изхода…

Малко след полунощ журналистите пристигнаха в ресторанта и намериха двете приятелки. Момичетата разговаряха с група студенти. Щом ги съзряха, се втурнаха към тях. Усмихнаха им се като на стари познати.

Грабнаха двата вестника и впериха очи към едрата снимка на първа страница, точно под заглавието на броя. Показваха вестниците на другите студенти, които бяха наблизо. И момчета, и момичета започнаха да подхвърлят всякакви закачки:

- Принцесите на бала!.. Красавиците на нощта!.. Кандидатки за женитба!.. Има ли наблизо богати бизнесмени?!

Сред високата музика и младежка гълчава врявата беше невъобразима. Журналистите се самопоканиха за кавалери на двете девойки. Те пък като че ли само това чакаха.

Оживиха се. Разприказваха се. Момичетата бяха пийнали по някое питие. Галантните кавалери ги почерпиха още по някое. Градусът на настроението им се покачваше след всяка изминала минута. Малко му трябва на младият човек, когато е решил да се поразпусне и да поглези душата си!

По-нататък вечерта се развихри като по непринуден студентски сценарий. И четиримата бяха доволни от новото запознанство. Гергана за първи път в живота си изживяваше такава приказна вечер.

На улицата, когато се предполагаше, че ще се разделят, Емилия се обърна глезено към фоторепортера:

- Крали Марко, имам идея с тебе да се поразходим из парка за едно среднощно фотосафари. Пък Гери ще почерпи едно кафе бате Ванко в квартирата ни. Сега е един часа и половина. След час-два ще се върнем при вас. И умната! Опичайте си акъла! Да не ни посрещнете на четири крака в леглото! Хи-хи-хи…

Емилия беше пийнала порядъчно, ала се владееше. Хвана под ръка кавалера си и го поведе по средата на улицата. Тротоарът й се виждаше доста висок.

Гергана се слиса. Не бяха се уговаряли за такова нещо. Изведнъж се реши да приеме подхвърлената ръкавица на случайността. Репортерът й харесваше. Боляров пък много не се изненада. Прихвана я галантно, изведе я на тротоара и се остави тя да го води, накъдето сама пожелаеше. Сигурно се надяваше, че вече се е решила на приятно приключение.

Влязоха в студентската стая тихо. Пристъпваха като крадци в бижутериен склад. Приказваха си шепнешком, сякаш се бояха да не събудят някого в празното легло. И двамата се чувстваха неловко. Гергана първа се съвзе от първоначалното вцепенение. Покани го да седне пред масата. Запита с дяволит поглед, опитвайки се да прикрие своята неловкост:

- Сега… какво ще правим? Кафе или… - току изтърси всеизвестната закачка: - кафе с райбер? - Ужаси се от куража, с който се мъчеше да се представи за разкрепостена девойка.

Леко зашеметеният от няколкото питиета Боляров явно изтълкува нейното поведение като разрешение да бъде по-настъпателен.

- Предпочитам първо да угасим лампата, пък после, каквото кажеш…

Той опипваше почвата. Нямаше представа с какво момиче си има работа. Взаимното харесване не му гарантираше нещо повече. Изправи се рязко и угаси лампата. Застана до леглото, очаквайки я да пристъпи напред, но тя не помръдваше към него, тръпнеща от пубертетно колебание. Той изведнъж пресегна напред и тя сама се изненада от своята податлива снага. Топлината му я сгря като лятна жега.

Ласките им се разгорещиха. Гергана бързешком свали вратовръзката си и я подхвърли към облегалката на близкия стол, но тя се провлече и падна на пода. Той разсъблече останалото, което пречеше и на двамата. Неусетно всичките любовни увертюри завършиха, както се предполагаше. След доста време, когато страстите поугаснаха, Боляров светна лампата, за да погледне часовника си. Стъписа се. Белият чаршаф му каза право в очите това, което тя беше премълчала! Предишната му самоувереност и празничното опиянение се изпариха внезапно. Изтрезня съвсем. Промърмори сякаш изпод леглото:

- Извинявай, че направих белята… Не очаквах… - Беше плувнал в студена пот от срам и неудобство. - Поувлякох се … хич се не усетих как стана…

- Не те виня, бате Ванко! - продума тихо Гергана с пресъхнали устни.

Беше твърде замаяна. Всичко необичайно, което се случваше с нея тази нощ, беше като приятен сън. Притисна се към мъжа, когото беше обикнала изневиделица, посегна да го целуне крадешком по устните. Вместо укор за „кражбата”, Боляров я възнагради с доста продължителна целувка. Тя продума:

- Досега съм си имала работа само с пъпчиви дечковци, дето все ти навличат проблеми на главата. - Усмивката й не беше весела, а като за оправдание.

- И щом е тъй, ще продължим ли да се виждаме от време на време? Аз не съм съвсем свободен човек, нали разбираш… семеен съм… имам деца… - Думите му прозвучаха като въпросителна покана, която можеше и да не бъде изтълкувана правилно от нея.

- Бъди спокоен, бате Ванко! Не сме деца. Всеки кормува със своята лична книжка…  Без никакви ангажименти за сватби и… разводи.  - Тя се стараеше да изглежда много по-самостоятелна, отколкото беше свикнала досега. - Имам ти телефона. Ще ти се обаждам да си побъбрим… Ако ти е приятно, разбира се…

- Иска ли питане?! - побърза да рече Боляров. - Благодаря ти за прекрасната вечер. Задължен съм ти…

Изглеждаше доста гузен…

В онази нощ тя беше зашеметена от свободата си. Когато се обличаше, нарочно не постави вратовръзката си върху бялата риза, а я смота на кълбо и я натика в чантата си. Никога повече не включи в своя тоалет някаква вратовръзка. Завинаги скъса тази символична пъпна връв с вкуса на майка си…

Гергана така се беше запознала с Боляров по онова време и най-непредвидено тайните им любовни срещи неусетно бяха продължили две години, три месеца и седем дена…

29. ТАЕН ЕПИЗОД

Сутринта след някогашния студентски празник Боляров се беше събудил с мисълта за Гергана. През цялата вечер, докато бяха в шумния салон той й се беше възхищавал мислено: „Усмихнат поглед! Едри маслинови очи! Придават й закачлив чар, защото са раздалечени малко повече от обикновеното. А това вирнато носле допълва загадъчно изражение на мургавичкото лице.”

Докато фоторепортерът Крали Марко се въртеше около момичетата, той продължаваше да си мисли закачливо: „Бузките й пламтят като зачервени ябълки! Как да не ги щипнеш с два пръста като на майтап! А тая испанска кръв как ли кипи под бялата копринена ризка! Няма да е зле да поразвържем дългата вратовръзка на червени калинки.”

По-късно, когато се усамотиха в студентската квартира, усещаше, че девойката е хлътнала по него безразсъдно. Тя не знаеше с каква авантюра се захваща. Хич не осъзнаваше, че той смяташе тази вечер само за едно развлечение, малка забежка за освежаване на позавехналото му брачно еднообразие. След като успокоиха буйния порив на страстта си, той припряно очакваше по-скоро да пристигнат Емилия и Крали Марко, за да се раздели с девойката без уговорки за някои интимни обвързаности.

Последвалите събития се развиха съвсем по друг сценарий. По обяд в деня подир студентската нощ Гергана позвъни на Боляров по телефона, изричайки със смутен несигурен глас:

- Здравей, бате Ванко. Позна ли кой ти се обажда?

- Здравей, малка мартеничке! - отвърна бодро Боляров, приятно изненадан. - Как няма да те позная! Ти си радост за ушите ми и слънце за очите ми! - пошегува се той. Плахостта на нейния тръпнещ глас предизвика мъжкото му самолюбие да й се порадва още малко. Уговориха си среща за вечерта…

После - последва нова среща. След нея - друга и още много като нея. Той усещаше, че тя, откакто се влюби в него, вече се чувстваше твърде освободена.  Приличаше на домашна гугутка, току-що изхвръкнала от кафеза си на балкона, пък не знае какво да прави със своята свобода. Мечтаеше да тръгне накъдето й видят очите, накъдето полетят мечтите й. Искаше й се да щурее на воля. Да прави всичко, което доскоро й беше забранено. Да вилнее като отвързано жребче, пуснато на воля по ширна поляна. За пръв път някой човек от по-възрастните се отнасяше с нея като с жена, а не като с момиченце за поучаване и за изтъкване на своето превъзходство. Личеше, че общуването й с него беше зашеметяващо влюбване от пръв поглед, което не прилича на никое закачливо ученическо харесване…

По негласно споразумение никой от двамата не разпитваше за семейството на другия. Сякаш тези теми бяха минирано поле, където можеше да се очакват фатални взривове. Имаха си лични основания. Гергана никога не подхващаше разговор за близките си. Боляров наистина не се интересуваше от нейните роднини. Не се опитваше да научи кои са родителите й. Той само веднъж беше споменал мимоходом, че със съпругата си се оженили, когато били състуденти по философия в Софийския университет. Вече любовната им тръпка в семейната спалня била притъпена, но запазили всеотдайното си приятелство. Въпреки своята привидна незаинтересованост, Гергана проучи, че жена му е директорка на голямо училище и че имат две момичета. Веднъж тайно я причака, за да види отстрани как изглежда. Солидният външен вид на госпожата я респектира, но сякаш още повече я привърза към нейния съпруг, както примамката на всяко забранено изкушение.

Тя не криеше, че го обича безрезервно не само като привлекателен мъж, а и като закрилник, който я уважава. Знаеше, че любовта й е обречена, ала наивно се надяваше на някакво чудо. Боляров чувстваше това и се безпокоеше, че рано или късно тази връзка трябва да приключи. Хич не му се искаше той да е инициаторът. Обичаше я доста лекомислено. Възприемаше я като по-малка доведена сестра, с която имат тайна любов. Не подозираше, че тя го чувстваше едва ли не като свой съпруг, който отсъства в далечни командировки и само от време на време се гушкат като прегрешили годеници. Беше им приятно да са заедно. Така обиколиха кои ли не исторически и природни забележителности. Срещаха се само когато той имаше възможност. Правеха го на различни места, по-често в квартирата на Крали Марко. Той и Емилия знаеха за тяхната любов, но те бяха дискретни приятели и разкрепостени любовници.

Боляров чувстваше, че Гергана го обичаше като съзряла жена. Вече беше достатъчно пораснала, за да не е „момиченцето на мама” и „малката принцеса на тате.” Престана да е скъпа цигулка в ръцете на родителите си. Превърна се в цигуларя, който свири само това, което му дирижират душата и сърцето. Боляров не й угаждаше, както тях. Не я глезеше по детински, за да изтъква своето възрастово превъзходство. Не й купуваше скъпи подаръци, за да я убеждава в своята обич и великодушие. Не й нареждаше какво да прави, а й предлагаше възможности за избор. Услаждаше живота й със самочувствие. Докосваше струните на нейното самолюбие и тя живееше с мелодията на радостта от усещането за пораснал човек. Това я ласкаеше. Чувстваше се пораснала жена, която обича зрял мъж и закрилник. Беше опиянена от питието на свободата си. Хич не се замисляше, че човешкото щастие прилича на кристална чаша, която колкото повече се ползва, толкова повече е застрашена от счупване.

И на Боляров му беше приятно с нея, но той разсъждаваше трезво. Добре съзнаваше, че те двамата са свързани като два случайни конеца - бял и червен - на една месечна мартеница. Мартениците винаги са обречени да бъдат забравени след определено време на радост и удоволствие. Затова веднъж, повече от година, откакто общуваха интимно, той беше посъветвал Гергана да се сближи с някое момче, което й харесва, за да се оженят. Тя разбра доброто му намерение и не се обиди от откровената му загриженост за нейното бъдеще, но си призна:

- Какво да сторя като ти си направил така. Все те сравнявам с другите и все не ми харесва с тях… Аз вече се опарих веднъж с един щурав дечко. Пък другите са все празноглави… надути пуяци…

Той й вярваше и се надяваше, че с времето нещата ще се разрешат от само себе си. Беше му все тъй сладостно с нея. Но не знаеше какво се таи в нейната душица. Изненада се от думите й, когато веднъж тя му призна с нескрита тъга:

- Да знаеш само как мразя събота и неделя, и всички празници! Ти все си зает. Нямаш ли някакви други възможности?..

- Ще се опитам - измънка гузно Боляров.

Той се позасрами. „Аз съм един егоист! Защо измъчвам така това добро момиче?!” А времето летеше и никой от двамата не казваше на себе си: стига! Веднъж Гергана му беше рекла с гузна усмивчица: „Тате, ако научи какви ги върши неговата „малка принцеса”, ще се откаже от мен чрез Държавен вестник. Пък мама цял живот ще му трие сол на главата, че много ме е глезил.”

Междувременно Боляров й беше намерил работа в една читалищна библиотека, където я назначиха да замества жена в отпуск по майчинство. Внуши й да се сдобри с родителите си и тя се завърна при тях. Посъветва я да кандидатства за задочно обучение в икономически институт и тя го послуша. Споделяше с нея впечатлението си от някоя интересна книга и тя побързваше да я прочете. Вярваше на всяка негова дума. Уважаваше го като разумен по-възрастен човек, който зачита нейното лично достойнство.

И ето, че една вечер Гергана изненада Боляров с признанието си:

- Обичам те, но… Как да ти обясня. Вече аз те чувствам, както ти чувстваш жена си. Все едно аз съм ти, пък ти си тя. Ти вече не си ми достатъчен като…  Не се обиждай…

Гергана въздъхна дълбоко, едва сдържайки сълзите си, прикрити зад насилена усмивка. Мъчеше се за изглежда уверена, пък личеше, че душата й се разкъсваше от мъка. Премълчаваше някои непредвидени обстоятелства, които налагаха да се разделят. Той нямаше как да знае, че тя го е обичала толкова много, че не е искала да го изложи на риск да разруши неговата добра обществена репутация. Тогава той смяташе, че раздялата им ще се отрази благоприятно за бъдещето и на двамата,  но се почувства неловко от нейните думи.

- Можеш да ми се обаждаш винаги, когато си в някое затруднение.

- Добре. Хайде да си тръгвам, че ще се разплача…

- Недей! И на мен ми е мъчно, че така… се разделяме…

- Утре заминавам за София. Един познат ми е намерил временна работа.

- Радвам се - изрече Боляров и веднага се сконфузи. - Много добре. Обаждай ми се по телефона понякога. Ще ми е приятно да се чуем… Покани ме на сватбата си!..

- Обещавам…

Гергана си тръгна бързешката. Не свари да затвори вратата зад себе си. Боляров не забеляза това и се зае да подреди стаята на Крали Марко. Чувстваше облекчение от един странен дълг. Една гръмотевица разтресе прозореца. Той погледна навън. Сепна се. На улицата плющеше проливен дъжд! „Тя няма чадър!” Угризението му го шибна като камшик. Изведнъж осъзна, че Гергана живееше в сърцето му не само като тръпка на временно удоволствие, а и като трайно влюбване. Внезапно се сети, че тя имаше рожден ден и той беше забравил да я поздрави. Хукна към колата си. Подгони я неистово. Никъде не настигна Гергана. Не улучи улицата, по която тя бягаше от него…

След онази вечер те не се срещнаха вече толкова години. Гергана не го потърси по телефона нито веднъж. Залисан в своето напрегнато ежедневие, Боляров съвсем я изтри от паметта си като поредна журналистическа статия. Тайният любовен епизод с нея приличаше на една забравена красива мартеница. Тази авантюра от живота му се беше случила доста години преди да се запознае с бай Ганьо Мечока и той никак не подозираше коя е неговата дъщеря, за която шегаджията споменаваше понякога с нескрита бащинска тъга и разочарование.

IX. ТРЕТИЯТ ПЛИК

31. ТЕЖЪК ПАКЕТ

Отвсякъде ухаеше на цъфнали липи.

Боляров пътуваше към дома си с широко отворени прозорци на своята малка кола с две врати. Изневиделица отнякъде сякаш му се причу шеговитият басов глас на бай Ганьо: „Йованкооо, добрият жребец сам си изкарва зобта! Отваряй си очите къде стъпваш!”

Хем бързаше за вкъщи, хем нарочно се помайваше. Като разсърдени оси го връхлитаха тъжни размисли: „Този свят е сбъркан още от памтивека. Ние, хората, прекъсваме живота на някое животно, за да се нахраним. Погубваме живот на други хора, за да владеем територии. Понякога жертваме и собствения си живот, за да проблеснем с добрината си. И нямат край нашите благовидни оправдания. Човекът е и ловец, и плячка. Съвестта е джунгла и арена. Угризението - сляпо. Добро и зло взаимно се изяждат все с човешки намерения…”

Когато пресичаше реката, изведнъж се почуди дали да не хвърли от моста тежката торбичка с коварния пакет, която му беше дала Димитрина на гробището пред гроба на бай Ганьо. Завинаги да удави истината за неговата смърт сред талазите на придошлата след вчерашния бурен дъжд мътна вода. Имаше чувството, че в тази торбичка е скрит отговорът на въпроса, който го заплашваше като бомба с взривно устройство, настроено да избухне в незнаен час. Любопитството го изкушаваше да побърза, а угризението го възпираше, за да се утешава с надеждата за чудо. Сам не знаеше докога ще удължава този безкраен бяг от истината.

Погледна към неголямата градинка насреща, за да се разсее от тягостната самотност. Там, току до оградата на детската площадка, съзря красива улична кучка - сякаш беше възкръснала байганьовата Принцеса! Тя си играеше с четири кученца: две бели като пухкави котенца и две рижави - същински лисичета! Виреха опашки весело. Боляров хич не се зарадва на тяхната животинска безгрижност. Мира не му даваха неговите тревожни размисли и съмнения.

Спря колата си бързешката пред жилищния блок, където живееше, и като подгонен от лошо улично куче връхлетя във входа. Едва изтърпя асансьора до петия етаж. Отключи вратата на дома си като крадец с подправен ключ. По това време на деня съпругата му беше на работа. Двете студентки бяха далече. Голямата - в Лондон, пък малката - в София. В банята Боляров дълго ми със студена вода ръцете и лицето си.

От стената в хола го посрещна голямата снимка, на която той и съпругата му се усмихваха между двете си весели щерки. Сепна се. Сякаш семейството му щеше да научи неговата най-съкровена тайна и побърза да се скрие в друга стая. Повъртя се насам-натам, безпомощен като слепец на чуждо място. В своя празен дом се чувстваше като затиснат с грамаден похлупак във вряща херметическа тенджера. В душата му кипеше смут. За да не избухне в хленч, потърси отдушник към прозореца, сякаш от там щеше да изгрее спасението. Скри се в спалнята.

С треперещи пръсти бръкна в торбичката към взривоопасния пакет. Извади бавно пистолета. Едва не изпищя от изненада. Пистолетът не беше почистен от заводската грес! В пълнителя му не липсваше нито един патрон!

- Благодаря ти, приятелю! Това не беше мечешка шега, а слонско настъпване. - прошепна той и продължи на ум: - Угризението не беше трънче в петата ми, а цял нажежен шиш в сърцето ми!

Радостният трепет го прониза като куршум, пък душата му не усети никакво облекчение. Рече си мълчешком: „Ако беше наблизо, бай Ганьо сигурно щеше да ми подвикне с доволна усмивка:

-  Веднъж на сто години и празна пушка гърми. Туй от моя дядо Ганчо Пехотата го знам. Е, съмна ли ти пред очите най-сетне?

- Не, приятелю. Още по-тъмно ми стана. Петел в лисича дупка не кукурига. Туй пък аз от тебе съм го запомнил - прошепна Боляров и гузно погледна към вратата, сякаш някой щеше да го чуе как си приказва самичък.

Ядоса се: „Ама че дявол!” Дощя му се бай Ганьо да му признае: „Проверих те що за боя си. Благодаря ти, че те имам. Чистотата на златото се пробва с най-върла киселина, а не с някой подсладен шербет!”

На дъното на изпразнения пакет съгледа червен пощенски плик. Пое го с изтръпнала ръка. Нямаше време да седне на близкия стол. Сърцето му туптеше като барабан за военна атака! Пликът беше запечатан. Беше адресиран с калиграфския счетоводителски  почерк на бай Ганьо: За г-н Иванко Боляров. Той трепереше от вълнение и любопитство. Какво ли не може да се крие в един запечатан пощенски плик?! Въпрос или отговор? Молба или похвала? Оправдание или присъда?

Внезапното изщракване на ключалката на входната врата втрещи Боляров. Жена му се завръщаше непредвидено! Той сграбчи торбичката, пистолета и писмото. Грабна и червения плик - сякаш той беше горящ въглен, който ще разпали пожар в семейния му дом. Натика всичко бързешком в репортерската си чанта. Хукна навън, обезумял като при внезапен земетръс!

На вратата едва не се сблъска със съпругата си:

- Много бързам! Закъснявам! Трябва да свърша една спешна работа!

Не потърси асансьор. От петия етаж прескачаше през две-три стъпала надолу към изхода. Връхлетя в малката си кола с две врати. Избръмча като за пожар. По-далече от дома си! По-далече от града! По-далече от себе си!..

32. ПИСМОТО

Боляров озапти препускащия опел в нивята на запад от града. Спря насред полето с изкласила ръж на един от многото сдвоени завои на сезонното шосе. Излезе бавно от купето. Отбивката на разклонения път сред високата ръж приличаше на лисичи тунел с два изхода. Сред безкрайното ръжено поле Боляров се почувства като ранен войник по време на военна битка, потърсил укритие в огромна яма от взривена бомба.

Все тъй като в кошмарен сън измъкна от чантата си торбичката от Димитрина, пистолета и червения плик. Отвори плика с вдървени пръсти. Не посмяваше да извади сгънатия на четири лист. Престраши се. Стърчеше прав като закован към земята с гвоздеи. Погледът му се учетвори. Едва различаваше думите:

„Драги ми Болярино, това е третия плик, който ти връчвам, откакто съм се залежал болен. Нали си философ. Прочети отново от Апокалипсиса глава втора, стихове 12-17. Знам, че ти си мъж на честта. Закачката с пистолета е моят последен майтап. Исках хубавичко да ти натрия носа, да не го вреш навсякъде! Защо написа онази заядлива статия, че синът ми Стефан е „крупен  участник в зърнената мафия”, пък брат му Борис „печелел от съмнителни сделки в Канада”?За мъката на Гергана, моята принцеса, нека да те съди съвестта ти. Недей забравя, че окото на залеза те дебне цял живот!

Приятелството не е уста за всяка лъжица. Аз на първо място съм баща. Жив мечок кожата си не дава. Да му мислят всички лисугери, дето се пречкат на пътя му! Ние, Мечоците, и камък да стиснем, ще пусне вода като буца сирене. Тъй ти казвам аз. Погрижи се за внука ми Ивайло! Той е твой син. Стани му баща. Сбогом, приятелю.”

Пистолетът на бай Ганьо гръмна за втори път без патрон в цевта. Проглуши Боляров. Той хвърли писмото от ръката си, сякаш го беше опарило. Коленете му трепереха. Строполи се на земята. Върху него се плисна като из пороен дъжд всичкият небесен свод. Гръмотевицата на страшната изненада застигна предишната светкавица на неочакваната радост. Сляха се в едно. Пронизаха го от главата до петите! Стори му се, че целият ще лумне в пламъци, както някои дървета сред голяма буря. Уплаши се от бомбата в съвестта си. В третия плик на бай Ганьо нямаше пари за пистолет, но съдържаше най-поразяващото оръжие - словото!

Той понякога съжаляваше, че поне едното му момиче не е момче, а сега, когато научи истината, си биеше главата: „Какво да сторя с този мой син?” Изведнъж насреща му се ококори бай Ганьо Мечока с назидателна усмивка: „Йованкооо, недей ми се огъва тъй като страхлива мижитурка върху гърба на дръглива магарица! Разиграй си коня като истински мъжага! Това е твоят мъжки мегдан!”

Боляров простена от унижение. Писмото от червения плик отговори на един труден негов въпрос и му зададе друг още по-труден. Той изхлипа от обида и срам. Сепна го едно възможно спасение: писмото е написано с прилежен закръглен шрифт! Хвана се за този факт като удавник в морето за гнила дъска. „Това не е калиграфският почерк на бай Ганьо! - прошепна с радост. - Друг е писал тези думи. Димитрина, Стефан или…? Не ми се вярва да е Гергана… Дано не е Ивайло…”

На глухото харманче сред високата ръж се чувстваше като в кратер на задрямал вулкан, който всеки миг може да се събуди и да глътне всичко живо покрай себе си! Трепереше от вълнение. „Бай Ганьо е диктувал писмото! На кого? Кой още знае какво съм сторил?” Срамуваше се. Беше гузен. Бунтуваше се срещу себе си: „Никое приятелство не струва повече от един живот!” Не знаеше къде да се дене от безизходица. „Ама и Димитрина е една подла лисица! Защо толкова дълго време е крила този пакет с пистолета и червения плик? Какъв е нейният мотив аз да не зная как е починал бай Ганьо? От обич към него ли го прави? Едва ли! Сигурно е от горделивост. Така постъпват само жени, които най-сетне са взели връх над решенията на своя съпруг.”

Чувстваше се безпомощен като сред планинска пустош, скрит от целия свят в дълбоката пропаст посред високите два човешки боя стебла на изкласилата ръж. Смачка на топка хартията с опасното писмо и я постави на спечената отъпкана пръст. Газовата му запалка щракна като петле на пистолет. Синкавото пламъче пална първо писмото, а после и червения плик. Щом изгоряха докрай, Боляров стъпка с крака черните им останки. Направи го с яростна злоба. Пожарът в душата му бушуваше, раздухван от свирепия вятър на неговата гузна съвест. Все тъй злобно изгори и рекламната найлонова торбичка. Грабна пистолета и го захвърли надалече с всичкия гняв в душата си, който се отприщи като вихрушка през тесен процеп.

„Ами, че да! - прошепна слисано Боляров. - Това е ситният ученически почерк на „Мартеничката”! - Обля го гореща вълна от срам и съжаление. Спомни си празничните картички от Гергана с пожелание: „Честита Нова година!” Тогава ги пазеше в чекмеджето на служебното си бюро. След една-две седмици с малко неудобство ги пускаше в кошчето за смет, разкъсани на четири парчета като при езически жертвен ритуал. Рече си наум: „Гергана е простила обидата на баща си! А на мен?” - Този недоизказан въпрос го накара да се изчерви. Погледна отчаяно нагоре, сякаш спасението му щеше да дойде свише.

Високо над погледа му небесата бяха прошарени с храсти от мътни облаци. Един протяжен самолетен рев /или гигантски плач на тъжни гурбетчии!/ огласяше небесния храсталак като грачене на допотопна летяща птица. Пак там един царски орел с разперени криле извиваше спирала подир спирала - сякаш се чудеше кой път да хване, понесен от вихрите на удоволствието, а не като на лов за храна на своите невръстни пилета. „Дали не е духът на бай Ганьо? Дано не ме взема за някой уплашен лисугер, изправен на задните си крака като плахо лалугерче” - помисли си тягостно Боляров и набързо добави още по-тягостно: „Ако беше тук наблизо бай Ганьо Мечока, вероятно щеше да ми избоботи назидателно: „Бащата няма приятели. Бащата има деца. Когато си в капана на безизходицата, всички изходи водят към съвестта ти.” Де да можех аз да му река съвсем по философски, хилейки се лековато: „Насред полето с избуяла ръж всички пътища водят в ръжта. Нали така става по кайсиено време?!”

Безгрижната птица във висините едва ли забелязваше смаления човек насред полската шир. Когато летиш само за удоволствие, не поглеждаш кой е под крилете ти.

Боляров се шмугна в купето на колата си. Двигателят изпръхтя няколко пъти и се задави като умиращ кон. Издъхна.

Изневиделица наоколо притъмня. Цялата околност се сгуши като в гъста мъгла. Спусна се стихия. Гигантски водопад плисна отвред свирепи струи. Гръмогласни мълнии  - остри като нажежени грамадни коси в ръцете на разярени косачи! - разсичаха на откоси грохота на водните талази. „Сред голото поле всеки човек е гръмоотвод за мълнии” - помисли си Боляров. По покрива на колата му се сипна градушка - белите ледени зърна чаткаха като куршуми! - „Това е само една буря - продължаваше монолога си той. - А през войните какво ли са преживели дядо Ганчо Пехотата и бащата на бай Ганьо?! Те са били герои на своето време. А аз? Какво съм аз? Страхливец, който се пита: „Какво ще кажат хората?” Охлюв, който скрива очите си пред всяка по-твърда тревичка…”

Той тръпнеше безпомощно като ранена яребица, скрита в някой случаен подслон сред шипков храст насред полето. Една поредна гръмотевица го сепна - бомба в открита военна траншея! Тя внезапно просветли паметта му за онзи отдавнашен дъжд, когато Гергана избяга от него без никакъв чадър. „Любовните бури са коварни като пепелянки. Когото клъвнат - жална му майка!” Тъй му беше рекъл при последната им среща бай Ганьо Мечока.

Неочакваният бурен порой вилня, каквото вилня. В полето се разнесе острият мирис на изгорели мълнии, който селяните наричат дъх на полско колендро. Небесният свод се просветли и Боляров отново посегна да запали колата, но тя не се съживи. Той се размърда като костенурка в тясна коруба. Изхлузи се бавно из своята черупка. Огледа се на всички посоки. Никъде по полето не стърчеше короната на някаква овошка. А беше лято. Наближаваше кайсиено време, за което бълнуваше бай Ганьо Мечока. Наближаваше и жътвено време, когато зреят най-сладките круши, на които се възхищавал дядо Ганчо Пехотата до последния си час. Никаква овошка!

Само ръж, ръж, ръж. Дълбока ръж - призрачен библейски лес и един отчаян грешник сред него. Тишина! Оглушителна тишина притискаше безпомощния Боляров отвсякъде. Високата изкласила ръж го обграждаше като в дълбока вълча яма. Бурята вече беше вдигнала пушилка надалече като подплашено стадо ревящи биволи. Никъде не шавваше жива душа, да му се притече на помощ. Той се чувстваше по-захвърлен от празна кибритена кутийка.

Наблизо запя пъдпъдък. Гласчето чу екна като звън на чукче в ръката на пъргав косач, който остри косата си. Пригласи му друг веселяк. Последва ги и трети „барабанчик”. Веселата птича симфония разбуди полето. То отново се вдигна накрак. Из прояснените небеса припнаха чучулиги и лястовици -  закачливи като палави момчета, които играят на гоненица.

Боляров си прошепна решително: „Жребият е хвърлен!” Повтори го и на латински: „Alea jaita est!”, както в един отдавнашен разговор с бай Ганьо Мечока. Втурна се на изток по тесния летен път към града. Отстрани приличаше на забързан пътник, който току-що е получил съобщение за пожар в дома си. Пък той крачеше не към един, а към два пожара. Затъваше все по-надълбоко в себе си. Тунелът сред високата ръж беше дълъг като заплетен лабиринт към бъдещето. Една пъстроцветна небесна дъга прихлупваше далечината. Тя го навеждаше към нерадостни лирично-философски размисли:

Усещаше топлия ветрец от лъчите на снишеното следобедно слънце като ласка по раменете си. Стъпваше с широка мъжка крачка все на изток, все по дирите на своята удължена сянка. Не се обръщаше назад. Сякаш го следеше накъде се е запътил далечното око на залеза. Любопитна клюкарка, дебнеща всяка негова грешка, за да я разгласи къде ли не.

Той неистово се мъчеше да избяга от унижението на третия пощенски плик с предсмъртното писмо на бай Ганьо Мечока. Изгори го и пак бягаше от него. Хем бързаше, хем се притесняваше как ще го посрещнат Гергана и Ивайло. Досега пред никое свое изпитание не беше чувствал толкова тревожно вълнение. Ако насред пътя го срещнеше шегаджията, сигурно щеше да го стрелне с ококорени хитровати очи: „Какво ме гледаш тъй учудено като крива кратунка на градински плет?! Време ти беше! Добрият баща не дели децата си.”

Боляров сам не осъзнаваше дали се опитваше да се скрие от окото на залеза, от думите на възрастния човек, или от очите на съвестта си.

Каквото и да се случеше в бъдеще, спомените за бай Ганьо Мечока щяха да останат в душата му като жива дантела от малки и големи белези. „Само белезите лекуват раните” - рече си той и се завтече още по-припряно напред. Сепна го звънът на неговия мобилен телефон. Търсеше го голямата му дъщеря от Лондон. Той не й отговори. За пръв път го правеше и се засрами от саждите в душата си…

Наоколо все тъй продължаваше да се усеща острият мирис на изгорели мълнии.

33. ТРИ ГОДИНИ ПО-КЪСНО…

Беше Втори юни - националният Ден на Ботев и на загиналите за свободата и независимостта на България. В единадесет часа в градинката в края на площада в родното село на Ганьо Мечока местният кмет откри паметна плоча с имената на всички загинали войници от селото. Сред скромната група участници в тържеството най-въодушевени бяха журналистът Иванко Боляров и фоторепортерът Крали Марко. Те подготвиха за вестника си възторжен репортаж с голяма снимка.

На събитието не присъства никой друг от потомците на героя от Балканската война Ганчо Пехотата, освен рижокосия Ивайло, внукът на Ганьо Мечока…

2014-2017