Кръстьо Кръстев

ДИСАГИ

Тъкани в алено,
тъкани в бяло
те носеха барут и ръкописи.

България
се е побрала цяла
във вехтите
дисаги на Паисий.

КОЛЬО ФИЧЕТО

Дребен селянин с абичка,
с пояс като знаме…
Българинът може всичко –
само дай му
камък.

Дай на българина камък
и длето в ръцете.
Той ще го превърне в пламък,
ще извае цвете,

ще издигне мост край Бяла
или къща китна.

И криле ще си издяла,
за да литне!

***

Кофражистите чукаха, мериха…
Беше трудно да гледа човек
как ръцете им тежки трепереха.

Те не бяха ковали ковчег…

БАБА БОЖАНА

Баба Божана полека навива въжето –
в гърлото на герана цинкова кофа звъни
и се блъска огънат къс от небето
зад студените й стени.
Слиза в тъмното слънцето, коленичи
и перчема си глади с намокрена длан.
То напива водата на едно селско момиче
и се връща отново на своя огромен харман…
Помни баба Божана – по същия начин
и синът й приглаждаше къдрите в ръб.
После фронта, писмото, с което прекрачи
във къщурката белокосата майчина скръб…
Хлопва вратнята. Кой ли пристига?
Ах, дано да са внуците, боже, дано.
Залезът впряга своята пъстра талига,
а край нея дъхти на сено.
Глъхнат стъпки, отминали бързо край прага.
И поляга,
и скърца прогнила греда.
А старицата длан на очите си слага
и по старчески гледа пътя откъм града.

ГАЛЕРИИ

По безкрайните пътеходни
се полюшват въглекопачи,
В своите черни лампи боднали
по едно минзухарче.

Прости профили, потни анфаси –
приказни и истински…

Като фреските в Арбанаси
и боянските стенописи.

***

И ние бяхме четирима в стая,
огряна от моловките на мама.
А как мечтаех аз тогава, как мечтаех
за час поне да си останем двама;
да се нагледаме, да се нагалим…
Застигаше ни мразовита зима
и свирепееха среднощни хали –
нехаеха дори, че син си имам.
Синът дойде ревлив и гръмогласен,
с оченца кръгли като зрънце леща.
Той бе тогава месечкото ясен,
изгрял в кутийка три на три и нещо.
Каква кутийка – прелест несравнима!
Дори насън не ще ти се присъни.

Добре, че и такива стаи има,
за да живее в бъдното рода ни.

КЪСНА МЪДРОСТ

Бе и тази година лъжлива –
недостигнат остана върхът.
А в косите ми вече извива
добросъвестно Млечния път.

Късна мъдрост браздулици сплита
по челото на моя ден.
Плод огъва лозница вита,
тежък урок насочва в мен

на въпросите острата сабя:
зид ли вдигна, пожъна ли клас?

Хора, загрижени само за хляба,
няма кой да си спомни за вас…

УКРАЙНА

Изпод сини светкавици
дъх пелинов горчи.
Добър вечер, красавици
със зелени очи.
Гасне залезът в шепите
на акациев здрач
и препуска през степите
един кон без ездач.
Пак събират се делници
в напориста река.
Атаман Богдан Хмелницки
вдига тежка ръка:
в запорожките станове
свирват бойни тръби –
бягат полските панове
към смъртта може би.
На грамадните сечници
падат буйни глави.
Бабий Яр – врят картечници,
прегоряват треви…

Сбогом, Леся и Тичина,
в мен вдълбали следи.

И сълза като тичинка
моя стих оплоди.

КАЗАНСКАТА ГАРА В МОСКВА

Гърбоноси грузинци въртяха
тънкогърла бутилка – край тях
упорито мълчаха
над шаха
сух арменец и дребен казах.
Лятно слънце заплете в косите
на латвийско момиче сребро.
А във мен зазвуча, без да пита,
трижди вито
чирпанско хоро.
Завъртях се в пъстрия пръстен
от усмивки, очи и лица.
Помнех само, че Кръстю съм кръстен,
стисках пръсти във моите пръсти,
а в сърцето си носех сърца.
Бавно мръкна. Казанската гара
в свойте шепи ме взе като брат.
Светна кротко далечна цигара –
една мъничка златна пендара
върху мокрия гаров площад.

УНГЕНИ

Над Унгени от сън порозовяло
усмихва се зора едва-едва
и облак тръсва рухото си бяло
в зелената трева.

Танцуват валс брезите дългополи,
далечината кротко се върти
и ми се кланят нашенски тополи:
ела и ти.

Забрадките на ружи тънкоснаги
полюшват леко пенести вълни,
а хоризонта все към Киев бяга,
докато се стъмни.

Тогава идва тьотя Василиса,
а с нея влиза лъх на дом и чай.
И виждам аз, че нейните очи са
метличини от моя роден край,

че тя съвсем на майка ми прилича,
с браздената от времето ръка…

Ако в степта се белне и кокиче,
Загоре мое ще я нарека.

***

Вали. От заранта вали,
а вече полунощ е.
Ти уж ме изживя, нали,
а ме живееш още.

Вали. Но аз те преболях
във сънища,в миражи.
Вали. А сякаш пада страх
и пъпли по паважа.

Вали. И ето, упоен,
утеха си намирам.
Не знам живееш ли чрез мен,
но горе на баира

попивам бавно вдън пръстта
със есенната влага.
И шепа листи завистта
на гроба ми полага.

ЗАКЪСНЯЛО

На Иван Николов

Знам,
ще избухна някой ден,
взривен
от пошлостта на хора бездуховни.
Но не събирайте прашинките от мен,
чак до една отровни.
Проказата на този век е в тях
и тя с години още би виряла.
Простете ми, незащитен живях,
отпърво духом, а отсетне – тялом.
Битувах просто. И така грешах,
без да намеря отговор и пристан.
Ала в замяна моята душа
остана неподкупена и чиста.
Блазе ви, бездуховници, блазе!
Живея с хлебец и солчица само –
каквото взел съм, от щурците взех,
а съм се топлил на светулков пламък.
Ще си отида. В сетния ми час
ще ми е жал за вас, немилостиви!
Прощавам ви – на мъртви и на живи.
Дори на неродените от вас…

КЪСМЕТ

То моето късмет ли бе, не зная,
но ето, че съм още жив и здрав.
Обхождам нощем стая подир стая
на тъмнината в тайните недра.
Роден съм по свидетелство във петък,
уж не Разпети петък, а пък на –
разпъват ме на хиляди парчета
приятели и слабости, жена.
Умирах три пъти, все в петъци умирах:
от пламъци, от болести, от ток –
пулсира пустото сърце, върви, не спира,
белязано от не един порок.
Късмет било е моето. Сърдечен!
Макар животът да не беше лек,
във петък е проплакало човече –
дано си иде в събота човек.

***

Оттатък тленното,
зад видимото чак отвъд,
в миг на страдания прозрях –
ръмжат край праведния път
и плът,
и суета,
и грях.
Тогава как да преживееш,
кого и как да победиш?
Отпих на залезите клея
с настойката от бучиниш.
Но ничий сън не потревожих,
а ме посипа сняг суров…

В отвъдното дори не може
да се отправиш без любов.

ЕСЕН

Заесеня и рижите треви погиват,
а коренът им плаче вдън пръстта.
Отиват си и сетните листа,
реве и рие бясно небесата бивол.
Протътва гръм, баирите треперат,
блескавица източва ряз лилав.
А ехото проплаква с глас на жерав
и дъжд разсипва над земята гняв.
Но Господ-Бог ръката си положи
на биволския хълбок, бял от дим.
Просветна кротък сняг в селенията божи,
а ние вече спим.
И омъдряла пак от скръб и болка
прибра земята всичко в своя скут:
И мен, и теб, и здрача, и тополката.
И ни спаси от студ.

***

Прегърмя, прегърмя и надвечер арниса,
замириса, потръгна, рехав дъх на тъга.
Грейна в пъстра премяна върху два кипариса
седмоцветна дъга.

Ято жерави бързо се промуши през нея
и преля в заревото на вечерния здрач.
А щурците в тревата уж решиха да пеят,
ала нотите бяха подредени за плач.

В миг просветна, пригасна и жарава от шума
и по нея пристъпи нестинарката нощ.
Омърлуши ме дрямка, но въздъхна закума,
упоен ме пренесе във дворец от разкош.

Там напразно очаквах тиха песен да влезе
и, намерила пътя, да тече, да тече…

Този век ни остави зад железни решетки,
дето цвят не ухае, не скрибуца щурче.

***

Къде ли пак ще кацне бездомната ми птица,
пресрещната от вятър, настигната от дъжд?
Едно перо орлово е знакът ми на рицар,
девизът ми на мъж.
Ще стигна ли небето, в което се прицелих?
Далечно и високо, то още ме зове.
Но вятърната мелница крилата ми премели
и ето ме – възсядам пак черния овен.
Животът, общо взето, шумя и отшумя –
небето на поета е родната земя.

***

Сънувам бели самодиви,
те пеят в здрача полутих.
Шептят си звуци и мотиви
в картината на моя стих.

Отглъхва багра резедава,
изгрява нов оранжев цвят.
И шарен вятър преминава
от скат на скат.

Погасва мъх, прилумва лишей,
люлее слънцето ресни.
Защо душата ми въздиша
не може да се обясни.

ЗАЛЕЗИ

Отгасват залези. Почти като в театър
полюшват сърцевидни огньове тополите.
А няма вятър,
щурците млъкват и отколе
тревите се задъхват от бензинова омара.
Проблясват синкави екрани
и сирят локви кръв, невиждана поквара.
Покрусени и поругани,
селцата ще заспят кошмарен сън отсетне
и сънем ще се молят.
Ще връхлети порой.
И само аз – един самотен клетник,
стар и болен,
ще търся в думите покой.

ПЕЙЗАЖ

Дърветата събличат последните си дрипи,
но Божията милост навярно ще ги пази.
Небето просветлява и мъдър сняг се сипе
над болки и омрази.
А бялата магия със шепот ни съветва
внимателно да листим заветната й книга.
Вечерни клони вдигат
ръцете си за клетва.
Но гарвани и хора минават през пейзажа
и дълго, дълго сплитат наивните си дири.
Останалото утре снегът ще ни разкаже
със своя цвят и мирис.
Щом нейде суетата печата си положи,
едничка красотата да го изтрие може.

***

Отпила радости оскъдни,
дали душата ми е сита?
И като пухче тя полита
към тайните на дни отвъдни.
Дано пък там да е честита…

ДУША

Последен плясък.
И прощални птици
заспиват на провисналите жици,
а в тъмните им гроздове по залез
умора и копнеж са натежали.
А иде с ропот, хлопа дъжд отвесен
по моя свят
панелен,
тесен,
бесен.
И сред плача на вятър разтреперан
ще засвисти прокобно сняг вечерен.
А стихове на кладата си бяла
ще поберат една вселена цяла
и листовете ще се сипнат – пепел,
безплодна пепел в черните ми шепи.
Но жилава,
прежулена,
корава,
душата моя още устоява.
И зъл, но жив й се покланям ниско
за храбростта,
упорството
и риска.