Мюмюн Тахир

Един ден в началото на март взех торбата с триона и острия като бръснач нож и чам сакъз, качих се на коня и тръгнах за планината. В торбата сложих още хляб, сирене, айран и малко саздърма. В планината гладът много често те издебва ненадейно. Спохожда те не навреме и не на място. А може и да видиш гладен човек в гората. Нали казват, че който нахрани гладния, храни собствената си душа. Хубаво ми е да ходя из нашите гори, когато не е тютюнево време. Там ми е широко, наслаждавам се на своя дух и красотите на нашите планини. И като се заслушам в ромона на потоци и шепота на дърветата, душата ми заприличва на бистра планинска вода.
Докато бродя из дебрите ашладисвам плодни дръвчета. Това го правя от младежките години. Занаята го научих от дядо Реджеб. Не, не го научих, а го откраднах. Така казваше дядо Реджеб, занаят не се учи, а се краде. Докато пасях кравите и овцете, съм облагородил хиляди дръвчета. Много съм пресадил досега. И то не само питомно върху диво дръвче от един вид-дворна круша на дива круша, да речем, ами и ги меша. На храст от червени боровинки-мушмула, на дюля – също мушмула, на слива – кайсия, на мушмула – слива… Колкото по-ниско се прави ашламата, толкова е по-добре. И най-малко веднъж седмично трябва да се наглежда дръвчето, иначе, ако не му се почистят навреме филизите, изсъхва. И то иска уважение.
По много от дръвчетата в моя двор се зъбят овнешки черепи. Хората в селото смятат, че ги слагам, за да плаша гаргите, та да не ядат плодовете или пък зли духове да не нападат дръвчетата. Други си мислят, че ги слагам да се хване овошката или пък да е берекетлия. Аз им отговарям, че нито едното, нито другото е вярно. Истината е, че кочът е свещено животно и неговият череп пази фиданката от гръм. Черепите не стигат за всяко облагородено дръвче по дворовете и по балкана. Не ми е ясно защо…
Стигнах до голямото езеро. А бе, това не е езеро, а чудо невиждано. Намира се в полите на нашата планина. Върхът й е покрит със сняг, а под него – райска зеленина. Планината се спуска плавно и се скрива във водата. Клоните на върбите пият от бистрата вода, а сенките на големите чинари се удължават и стигат чак до другия край на езерото. Във водата плуват бели лебеди и патици, на брега обикалят жерави и се чува нежна, галеща ухото песен. Слязох до водата и видях дядо Аго, натопил краката си в хладката вода, размишлява, нещо негово си. Добър ден, добър ден! Седнах до него. Знаех, че той често идва по тези красиви места, усамотява се и чете Свещения Коран. Заприказвахме се. Често ми е разказвал приказки.
- Искаш ли да разкажа нещо, което не съм ти казвал досега?
И започна легендата за момичето, наречено Бисерна сълза.
В една къща близо до езерото преди много години живеела бедна и самотна жена. Тя изкарвала прехраната си като перачка. Докато била млада, в мечтите си изградила един свят на доброта и обич. Мечтаела да си създаде семейство, да изгради дом и отгледа прекрасни деца… Най-много искала да си има момиченце със снежнобяло личице, топчести ръчички, морскосини очички, с устнички като черешки. Искала. Но съдбата решила друго – нито една нейна мечта не се осъществила. Когато била малка, родителите й починали и тя сама трябвало да се грижи за всичко. Поради беднотията не могла да се омъжи. От сутрин до късна вечер перяла дрехите на хората, а изкараните пари стигали само за насъщния.
Вечер дробяла сухия хляб в чиста вода. После цяла нощ правела куклички от парцали. Такива хубави, сякаш живи. Ала никой не бил виждал кукличките на горкото момиче. Защото в къщата й никой не идвал, а и тя на никого не показвала творенията си, макар и старателно да се грижела за тях.
С годините кукличките й растели – като истински деца. Когато Айше навършвала годинка, тя я разваляла и правела едногодишна кукла. Новата кукла ставала още по-жива и по-красива.
Изнизали се точно 18 години, откакто тя правела своите дъщери. Първото дете вече станало красиво и зряло момиче. Остарялата вече жена го кръстила Бисерна сълза. Обичала го много. След работа се обръщала към момиченцето си:
- Дъще моя, какво прави днес, докато ме нямаше? Чисти ли? Браво, моето хубаво и сладко дете. Значи и вечеря си сготвила, а? Ех, колко сладко ядене си направила! Памучните ти ръце да са здрави и красиви. Аллах да ти даде късмет да се ожениш за добър и красив момък. Аз детенцето си на когото да е не го давам. Моето момиче ще живее в сараи.
Всичко това се случвало между четирите стени на схлупената й къщурка. Никой не я чувал. Но, както се казва, и стените имат уши. Първи съседите чули приказките на старата жена. После разказали на другите комшии. Така всички научили за прекрасното момиче.
Бисерна сълза станала толкова известна, че всички младежи само за нея говорели, само нея сънували. Мъжете по кафенетата мълвяли:
- Велик е Аллах – какво ли не създава! Даже момиче – толкова красиво и нежно, като сълза.
Приказките за Бисерна сълза се разнесли навсякъде. Стигнали и до ушите на чорбаджи Алем. За съществуването на Бисерна сълза чул и синът му Кайън – прекрасен момък, левент, за когото мечтаели да се оженят всички моми от околността. Той не желаел да се задоми още. Оправдавал се, че е още млад. Но всичко се променило, след като чул за Бисерна сълза. Ден и нощ започнал да мисли за нея, зарязал всякаква работа, приятели и близки. Отслабнал, пребледнял, не ядял, не пиел.
Чорбаджията разбрал какво става със сина му, но отсякъл:
- Значи, синът на чорбаджи Алем ще се ожени за бедно момиче? Къде се е видяло такова нещо? Иска да ми опетни името ли? Какво е това име Бисерна сълза?
Разбира се, хората на чорбаджията не могли да го убедят. Той бил човек, когото не го е грижа за хората. Но след този разговор Кайън се разболял, легнал. Заприлича на вейка, говорели неговите приятели, които пак отишли при богаташа:
- Чорбаджи, аман-заман! Отива си детето.
След дълги уговорки най-сетне той се съгласил:
- Много-много не съм съгласен, ама какво да правя. Син ми е.
Извикал кехаята и му наредил да издири Бисерна сълза. Той тутакси тръгнал по селата да търси момичето. В едно село видял да играят деца и ги попитал:
- Мои умни деца, това момиче, на което му викат Бисерна сълза, в тази махала ли живее?
- Да, в тази махала живее. Ей, в оная малка къщичка. Но сега не можете да я видите. Майка й е перачка и се прибира много късно. Ама до сега никой не е виждал лицето на това момиче.
Като нямало какво друго да правят, кехаята и хората му седнали в селската кръчма и зачакали. Вечерта почукали на вратата на бедната перачка. Появила се стара жена със свещ в ръка и скръбно попитала отвътре.
- Какво искате? Кой идва при мене в това време?
Без да увърта, гостенинът попитал:
- Ти ли си майката на Бисерна сълза?
- Да, аз съм. Искате ли нещо?
- Искаме да говорим с тебе. Но така, на улицата, сериозна приказка не става.
С умоляващ глас жената казала:
- Не мога да ви поканя вътре. Аз съм жена без мъж. Кажете какво искате.
Кехаята от яд не могъл да си намери място. Как така една бедна жена няма да приеме в къщата си големец като него. Но насила хубост не става, си помислил той и казал:
- Аз съм кехая на чорбаджи Алем и дойдох да поискам ръката на дъщеря ти за жена на сина му Кайън. Вземи тези 10 кемера злато и се готви за сватба. От сега нататък няма да переш чужди дрехи. Ще живееш като чорбаджийка. И ще готвиш чеиза на дъщеря си.
Казал и си тръгнал, без да остави време на жената да се опомни.
За бедната перачка настъпили щастливи дни.
Тя с разплакани очи казала на Бисерна сълза:
- Дете, мое къносано дете! Аз нали ти казвах, че ще се ожениш за богат мъж? Ето, Аллах изпълни молбите ни. Нали се радваш? Не тъжи, няма да се разделяме. Аз ще дойда с тебе. Мога ли да те оставя?
Перачката изпълнявала повелите на кехаята. Не излизала от къщи, занимавала се само с чеиза на дъщеря си. Така се готвела за сватбата, сякаш имала истинска дъщеря.
След време сватбари дошли в двора на перачката да вземат булката.
- Докарайте каруцата пред вратата. Аз със собствените си ръце ще кача моето момиче. Нея досега никой не я е докосвал.
Така и станало. Сватбената процесия тръгнала. Стигнала до нашето езеро. Разпрегнали конете и воловете и всички седнали край водата да си починат.
- Нека и булката да слезе, да поеме малко въздух, да се освежи – казали водачите.
Жената приела, но пак не дала на никого да се докосне до момичето. Взела го на ръце и го свалила от каруцата. И тук станало, каквото станало – внезапно задухал вятър. То не било буря, не било фъртуна, нещо повече. Вихърът поел девойката от ръцете на старата жена и я издигнал във въздуха. След миг момичето паднало в средата на езерото. Нагиздената с много злато кукла бавно потънала в дълбините на езерото. Огромни вълни се разбивали в каменните брегове. Водата заклокочила, изригнала като от кратер на вулкан, небето потъмняло. Изведнъж настъпила тишина. После завалял странен дъжд… Колко е валяло не се знае, но след като пороят спрял, се появила тази красота, на която сега ние се наслаждаваме…
Задуха лек ветрец. Дядо Аго трябваше да се прибира, защото стана късно и у тях щяха да се притесняват. Изправи се. За своите 90 години беше държелив старец. Казах му го.
- Ами водата, която погълнала Бисерна сълза, оставила нещо и за нас, полу на шега – полу на сериозно отговори той.
Хванах за поводите коня, който пасеше зелената трева на хлад край езерото, напоих го и тръгнах. Преди да вляза в гората, се обърнах и махнах на дядо Аго. Старецът се усмихна и леко кимна. Заприлича ми на човек от друг свят. Тръгна с бавни крачки покрай езерото. Погледът му беше насочен към водата и на мен ми се стори, че се превъплъщава в Кайън и всеки момент ще се бухне в дълбокото, за да търси Бисерна сълза…