МАРИЙКА
Рейсът закъсняваше. И Марийка имаше време още да помисли над решението си, взето изведнъж, сякаш за един миг. Тя беше решила да напусне града и да се върне на село, откъдето беше дошла преди десетина години…
Махна се тогава и с облекчение въздъхна. “Повече няма да ме обсъждат как се обличам, къде ходя и т.н. И родителите ми няма да се месят толкова в личния ми живот.” Тя вървеше по булеварда и й се струваше, че се къпе в свобода. Няма родителски заповеди, нито дотегливи питания на съседските бабички. Прави каквото си искаш! Обличай, ако искаш мини, ако искаш макси – никой нищичко няма да ти каже.
Така стана гражданка. Работеше в една шивашка фабрика, живееше в общежитие, ходеше с приятелките си на кино, ядеше сладолед и беше щастлива.
Вкъщи си ходеше все по-рядко. Нямаше време, градският начин на живот диктуваше своите условия. Но не това беше главната причина. Колкото пъти си ходеше, възрастните й вече родители я срещаха и изпращаха с упреци, че досега още не е уредила живота си – няма нито семейство, нито жилище и тях ги е напуснала…
На Марийка й беше жал за родителите, но какво можеше да направи, като беше решила да остане в града. Там тя можеше да се изгуби в навалицата, да скрие тъгата си, самотата си… Връщаше се в града, втурваше се в живота му: работа, обществени мероприятия, опашки… И така – ден за ден. Отначало Марийка едва забелязваше, че тук – когато искаш да си сама, е многолюдно, а когато искаш да споделиш нещо с някого, всъщност си самотен. Но от година на година тя започна да усеща това все по-ясно, да го понася все по-болезнено.
Въпреки това тя заминаваше от село спокойно, с лекота, защото проблемите, които я преследваха там, бяха неразрешими. А градът я посрещаше шумно, понякога весело.
Веднъж тя спря до един шадраван, седна на пейката и почна да наблюдава струите на водата. Те весело подскачаха до необходимата височина, спираха и разпръскваха наоколо ситни бисерчета. Капчици вода стигаха и до Марийка. Тя се усмихваше на безцеремонното им поведение, бършеше лицето, шията си. Но обърнеше ли се шадраванът към нея, капчиците пак я настигаха… Всичко това заприлича на игра. Марийка се развесели. Тя наблюдаваше децата, които играеха наоколо, хората, които непрекъснато минаваха. Всички те бяха част от нейния град, част от нейния свят. Те бяха винаги много. Тя не се и опитваше да се вглежда в някого поотделно.
Но едно момиченце й беше направило впечатление. То мина покрай нея, доближи водата, протегна ръчичка и плахо погледна Марийка. Тя му се усмихна и то направи още една крачка напред. “Личи си, че е селско – помисли си Марийка, – затова е толкова нерешително. Сякаш чака разрешение от мен, стопанката на този шадраван, на този град! Да, те на село така са свикнали – или е мое, или не е мое. А тук, в града сякаш всичко е мое, а всъщност…”
Размислите й прекъсна една жена, която съвсем наблизо до нея извика: “Марийке!” Марийка се сепна. Още никой никога до сега тук не беше я наричал така. Някои й викаха Мима, някои – Мери. Така се наричат тук всички селски момичета, които там са се казвали – Марийка. И тя само там е Марийка, а тук е Мима или Мери. А между там и тук има стена. Стена, която е изградена не само от време и разстояние…
Марийка помисли, че може би жената да е от нейното село, но тя дори не гледаше към нея. Тя се доближи до момиченцето, което беше успяло да си измокри рокличката, грабна го за ръка. И те тръгнаха. Марийка ги гледаше как се отдалечават и не можеше да разбере какво се случи, защо се беше развълнувала така силно. Тя седеше изчервена, засрамена от това, че градът чу истинското й име!? Тя вече не бършеше капките по лицето си, мислеше си само – добре, че жената не е викала нея, добре, че никой нищо не е разбрал. Може би – само шадраванът; той закачливо я поглеждаше в очите. Марийка стана и си тръгна.
И сега, когато чака автобуса, който трябва да я откара на село, защо ли си припомни именно тази случка. Унесе се в размисли. Автобусът дойде и замина. Марийка остана на автогарата с багажа си и с новото си решение. Така и не можа да “премине” през невидимата стена.
* * *
Изминаха няколко години. Марийка не беше идвала при този шадраван, страхуваше се сякаш да не я нападнат отново спомени и съмнения. А сега се беше навила да се потопи в бисерния дъжд и в спомените за онова селско момиченце, своята съименничка. И дори започна да й завижда, че тя може би още не знае какво е това – да се срамуваш от името си… Спомни си как е забранявала на майка си да я нарича Марийка пред приятелките й от града. А тя все забравяше, или просто не й се обръщаше езика да я нарече другояче. Стана й смешно и… тъжно.
Нали понякога така й се искаше да се намери поне един от хилядите, който да я попита: “Къде отиваш Марийке? Какво правиш? Как си?”…
