ПРИКАЗКА
Веднъж един добър цар се обърнал към Всевишния:
- Господи, повсеместна простотия и безпросветност са завладели царството ми! Ето че мнозинството от поданиците не познава и едно слово от Яворова и Дебелянова, дордето всичко изречено от Азиса за връх в културата го има! Но какво говоря, Господи? Та нали самите вестникари в царството ми осведомяват народа, че иранците са араби, че християните са едно нещо, пък католиците друго; че някаква си патка само с биоенергии запек премахвала, а хероите на Омир и адмиралите на Колумб са българи… Помогни, Господи, защото тия пък, дето за творци минават, вместо рисунка засвета да изпишат и стих смислен да построят, цици оцветяват насред градищата и сметки помежду си разчистват на екрана. Ах, да, телевизиите… Какво би рекъл Ти, Господи, когато там безспирно магьосничество и леене на куршум рекламират, а след туй травестити и транссексуални идиоти интервюират? Помогни, Господи, защото простотията ражда безредието, безредието довежда беднотията, а беднотията – престъпност!
И станало чудо…
Чул Господ молбата на добрия цар – и от следващата утрин населението в царството било неузнаваемо…
Тези, дето до вчера по чалги си примирали, не можели да се откъснат от Хайдн и Прокофиев.
Арматуристи, кочияши и траколози, които, кажи-речи, само безсмислици, дивотии и наизустени поговорки изговаряли, сега започнали вой да надават, ако не им осигуриш дискусии върху Хайдегер и Бердяев.
Месари и ватмани престанали да се оригват по време на обяда си и след туй. Бодиартистът нарисувал смислена картина, а поетите, които се били превърнали в социолози и моралисти из медиите, написали вълнуващи стихове.
В “А” и “Б” футболните групи полузащитниците наченали да наизустяват Траянов и Ахматова.
Божията искра осенила и самите преподаватели из гимназиите, които изведнъж разпознали, че в поезията Д. Полянов и В. Марковски са едно нещо, а Сашо Вутимски и Коста Павлов – друго нещо…
И така – цяла година.
Цяла година царството било озвучено от Вивалди и Стравински, всеки поданик ходел като въртоглав от четене на Хегел и Кафка, а поетът Борис Христов станал заможен, понеже един централен нападател си разделил припечеленото с него, запленен от стиховете му…
Така вървели нещата, докато изведнъж се оказало, че в царството няма кой да работи.
Нямало кой хляб да опече, дреха да скрои и дом да съгради: по-конкретно хлебарите, шивачите и кофражистите готвели премиера на ораторията “Месия” от Хендел, а мебелисти точели перата си за да я рецензират.
Добрият цар ясно прозрял запустението, а съответно и съвсем скорошния свършек на царството си. И като паднал на колене, замолил се триж по-горещо Богу:
- Господи, който си единствено мъдър във всемира, върни всичко, както го беше наредил! Върни невежеството, върни простотията и тъпанарството, иначе това царство не го виждам занапред! И прости тази моя самодейност…
Господ наистина простил, но някак си не било престижно да преобръща нещата още веднъж, та махнал с ръка и отсъдил: “Тия да се оправят, както знаят”.
Така и станало, разбира се. Почнали тия да се оправят по своему, но се оказало, че някакъв невнятен спомен от повсеместната интелектуализация все още будувал. Нещо чудновато се получило… В едно царство, където рядко се виждал човек четящ, броят на книгоиздателствата се умножил както никога: защото, кой ли не пишел! Денонощно се разлепяли афиши за премиери, пърформанси, джемсейшъни и хайку-общества. Във всеки миг по телевизиите мегазвезди от чалгата споделяли: “многобройните ми фенове”, “турнето ми в Бурса”, “ангажиментите ми, албумите ми…”
А при редките прояви на г-н Калуди Калудов и на госпожа Пендачанска множеството питало: “Кои бяха тия?”