Богомил Трифонов

ЗАВРЪЩАНИЯ

ЕСЕНЕН КАПЧУК

Сега се връщаш някъде от юг,
а може би от север се завръщаш.
Ромони ноемврийския капчук
по плочника на срутената къща.

Ромонят сякаш твоите очи,
загледани в далечни панорами,
където от дъжда едва личи
следата на наивните ти драми.

Остава ти – какво! Да уловиш
последната картина или песен?
От думите да се освободиш,
тъй както се оголва късна есен?

В кого ще мине щедрия ти дар?
В чие сърце? В чии очи горящи?
На него само ти бе господар
и само той за тебе беше щастие.

Не тъй ли и самотното дърво
раздава плодовете си смирено?
И кой му се отплаща? И с какво?
Не затова ли то е съвършено?

СТАРИЦА

Има там, на слънцето в захода,
нещо от душата на дете.
Ти поемаш котката от пода –
възрастта ти друг товар не ще!

В себе си се взираш мълчаливо,
седнала под старата асма.
И си мислиш: как несправедливо
опустя и сглъхна у дома!

А оттатък хълма още свети
нежно и прощално зарево.
Сънно мърка котката в ръцете –
жалба ли, утеха ли, какво?

Неусетно мракът натежава.
Ти се вдигаш. Време е да спиш.
Самотата нетърпима става.
И… животът свършил, току виж!

МЕЛОДИЯ

Ти ме люлееш, безсловесна песен!
Прозрачна тъкан! Кратък, буден сън!
И става тих, уютен, безметежен
светът в самия мене и отвън!

АВТОГРОТЕСКА

Мнозина ме напуснаха, защото
на себе си да бъда верен искам.
Останах както никога самотен.
Обърнаха ми гръб и мойте близки.
Характерът ми просто надделява
да не злобея – смея се през сълзи.
И паркът, който се заесенява,
брои с въздишки стъпките ми бързи.
Не ми се мре все още. Чакам слава.
Незнаен да умреш е некрасиво.
Без лицемерна реч какво ще правя?
– Ще бъде погребението сиво.
– Ще си мъртвец. Нима ще те засяга?…
Не говорете тъй! Не говорете!
И мнимата похвала ни е драга.
Човек, дори и в гроба, е суетен!

КЪЛН

Дърво. И птицата гнездяща.
Закрила от листа и звук.
С това ли всъщност се заплаща
цената на живота тук?

Веднъж ли връщах се от оня
атавистичен памтивек!
Едничкото, което помня
от бурите бе само ек.

Разковничето е у мене:
сурово противостоях!
Без милост кършех сноп съмнения
и угнетения, и страх.

С упорство дирех верни длани.
С надежда – в стих да въплътя
най-искреното си желание
за неотнемна красота!

Разбирам, че направих малко –
неутолен, невъзмезден!
Но чувствам как ще пламне ярко
под ален изгрев кълн зелен!

Защото поривът остава –
неразгадаем и крилат!
И с мах на птица продължава
животът своя кръговрат!

СТОМНА

Ако някъде любов цъфти,
другаде увяхва безнадеждно.
Питам те; доволна ли си ти,
ако те тешат измамно нежно?

Вярно: ако огън догори,
друг на друго място запламтява.
Но светът не ще се усмири.
Никога не се е усмирявал.

Тоя свят е в пулса на кръвта,
разточителна и главоломна.
Всяка преживяна красота
е като на две строшена стомна.

И вървят годините така –
с временна любов и кратка слава!
Но все пак горчивата тъга
ни пречиства и обогатява.

И, напук на всички изпитни,
нека кажем дръзко-шеговито:
– Все пак има и за нас жени,
както има вино неизпито!

ЕЛЕГИЯ

Какво дължа ти, мамо?
Дължа ти всъщност всичко:
великото начало
на тежкия ми път!
Подобното на мрамор
лице, ръцете-птици
над моя дух и тяло
дори до днеска бдят.

Но теб те няма, мамо!
Сега си само спомен.
Невидима картина.
Мелодия без звук.
А може би измама
е тоя свят, поломен
от злоба безпричинна…
И ние с теб сме в друг!

ЖРЕБЦИ В ПОЛЯ ЗЕЛЕНИ

Поезията да не бе,
душата ми би остаряла
от прозаичното небе,
от дъжд горчив и глъчка вяла.
Жребци сте вие, стихове,
понесли ме в поля зелени,
където мъдри плодове
прорязват златните си вени.
Под купол синьо свечерен
дървета, скулптурно смълчани,
сънуват идващия ден
и лъхат звездно обаяние.

От глас на славей – ведрина.
От тряснал гръм – овъглен спомен.
И ветрила от семена
пилее конник неполомен.
Бъди благословен, похват
на моето перо капризно,
че правиш да съм дълго млад,
а простото ми слово – искрено!

ЗАВРЪЩАНЕ

                    На Атанас Далчев

Вратата остро скръцна. Влезе в двора
изпрашен и приведен леко мъж.
Ни глас на куче. Нито знак от хора.
Над храста птица хвръкна изведнъж.

Човекът на тревата се отпусна,
запуши с позлатено цигаре.
За миг въздъхна и прехапа устна.
Отрони глухо: „Всичко е добре.”

След туй пое по стъпалата гнили
и те си спомниха едно дете,
родено тук, набрало малко сили
и тръгнало Бог знае накъде.

А сам замислен обозря предели
от дългите си скитнически дни:
пристанища, от глъчка полудели,
враждебни пътища и планини.

И с непривична радост стъпалата
издадоха под стъпките му звук.
Разбраха те какво му е в душата.
Повярваха, че ще остане тук.

СЛЪНЧОГЛЕД

Боже мой, и това доживях:
слънчоглед да продават за цвете!
И поех го с неясния страх
на неволната тръпка в ръцете.

На балкона ми южен изгря
малко слънце, посечено с брадва.
А по залез се сгърчи, замря.
Само няколко часа ме радва.

И видях се в една равнина.
Слънчогледи в безбройни редици.
Ромоляха в изконна шетня
работливи пчели и мушици.

Бяха питите тежки от плод,
а стеблата – власинести, стройни.
Слънчогледов, мъжествен народ,
непремигнал от струите знойни!

За това си помислих сега
пред главата, висяща на пръта,
и погалих с виновна тъга
хубостта – още ведра, но… мъртва!

ГРАДЧЕТО НА СМЪРТТА

Слънцето разжарено пече,
въпреки че е на залез време.
Фантастично, сгърбено градче,
легнало зад насипите, дреме.

Няма по прозорците моми
и саксии с росен и мушкато.
Душно. Глухо. Стръкче не шуми
в звънкото от насекоми лято.

Всеки покрив тук е потъмнял.
Не проскърцват прагове и стълби.
Мислиш си: животът е замрял.
Мислиш си: затуй не пеят гълъби.

В тия вехти къщички смъртта
спи в сандъци тежки и огромни.
Лесно е да се пробуди тя.
Чудо – ако някой я надмогне!

ЯВОРОВ В ПОМОРИЕ

Брегът е като пясъчен часовник
в градчето с древно име Анхиало.
В глечта небесна там един чиновник
долавя съдбоносното начало.
И тръгва… За да гони нещо трайно
в нетрайността на страстите и дните.
С любвеобилен глад! А едностайно
на тоя бряг ще бият пак вълните,
когато няма да го има вече –
изпълнил на съдбата си завета,
в последната, за равносметка, вечер
към себе си ще вдигне пистолета.

Но дотогава – през порои мътни!
Но дотогава – през пламтяща лава!
Борба с перо и клетва… Кръстопътни,
не, кръстни мъки на любов и слава!

………………..

А може би наистина е знаел,
че ще се върне, мраморно и нямо,
при тоя ласкав залез като факел –
с вечерен бриз и албатрос на рамо!

СИНЯ КРЪВ

Альоша Романов – дете
от род известен на дворяни!
Ти в моя южен град дойде,
донесъл руско обаяние.

И емигрантската печал.
И гордостта си наследена.
Родът ти беше обеднял
и слязъл долу, в сутерена.

На оня прашен тротоар –
свидетел на игрите детски,
ти беше важен руски цар,
а аз – комита като Левски.

И още: детския ни мир
си имаше, сред двора тесен,
необозрима морска шир
и кораб, и пиратска песен.

Превъплъщения безчет
в една действителност –
войната,
когато с дървен пистолет
неволно ти раних главата.

Альоша Романов, прости!
На тоя свят кой не е грешен?
Дано щастлив си нейде ти!
Но… синя твойта кръв не беше!

ЛЮБОВНИ МОТИВИ

ОЧИ

Забравих как изглеждате на цвят,
очи момински, с блясък палав, жарък,
огряли ме отдавна, като малък,
в старинен и провинциален град!

Навярно съм застанал удивен
на някой дървен мост до перилата
и с песента потайна на реката
сбогувал съм се с детското у мен.

Понякога невиждащ, като сляп,
усещам: топла струя ме облива
от спомена – домашно печен хляб!

И с поглед, вдън самия мене взрян,
вървя сред здрача, който ме опива
все с погледа – до днес неразгадан!

ПЯСЪЧНО ЛЕГЛО

Момче от вятър и тръстика,
и ти, немирнице от пяна!
Гласът на чайка ли ви вика
в нощта, солена и засмяна?

Пътеката на пръсти слиза
до дюна с ложе неголямо,
където е покрила риза
телата ви, в блаженство нямо.

Прегръщат се вълни прохладни
и скърца пясъкът ревниво.
Ако звезда рече да падне,
ще бъде още по-красиво!

БРАЗИЛСКИ ТАНЦ

По скъпоценните килими
тя не върви – танцува просто.
Кръвта на негритянка има
и индиански поглед остър.
И тоя поглед ме разсича,
издига, стъпква и тревожи.
Жена, а виждам я момиче.
И как съм влюбен в нея, Боже!

– Ах, Рио де Жанейро – шепне. –
Там, в Рио, почна любовта ми…
Балсам от вечно слънце лепне
на носталгичната й рана.
И пак танцува, заслепена
от карнавален шум в сърцето –
на римска почва присадено
тропическо, бразилско цвете!

ЛЮБОВТА

                    На Тодор Ризников

Защо се блъскаш като риба в мрежа?
Защо се луташ в своя лабиринт?
Излез! Нощта е приказна и свежа
като в роман от Александър Грин.

Там любовта те чака неотменно
до някой ъгъл, в кино, в ресторант.
Началото е чувство съкровено.
Останалото е… талант!

НЕЖНОСТ

Приличаш ми на сенчеста дъбрава.
Дали са те заченали в балкан
и за да бъдеш хубава и здрава,
нарекли са те Здравка?… Аз не знам.

Но ти ще бдиш до моя сетен удар.
Такава да ти бъде участта!
При теб сънувам дървеса и угар.
Сънувам слънце, извор сред степта.

Добре! Ще идем в твоя край, където
от хълма вее вятър закачлив.
Ще паднат сенките ти от лицето
и с твоя палав смях ще съм щастлив.

Жена си ти. Грижовна. Неспокойна.
Закърмена и раснала в гора,
гласът ти е като на птица пойна,
душата – възхитително добра!

ЕСЕННА ТРЕВА

Устните на менците преляха
от студена изворна вода.
Ти, девойко, ти, светулко плаха,
посочи ми птичите гнезда!

Дай от твоята вода да пия,
отразила късче синева,
сините очи, които криеш,
стръкчетата есенна трева!

Дай кобилицата да поема,
с бялата си длан ме озари!
Нямам време, нямам никак време.
Чай от силни билки ми свари!

От гората зимата повява.
Мечката ще легне в дълъг сън.
Вълк ще търси агнета да дави.
Ще изляза с пушката навън.

Ще превърна малката ти стая
в кът на топлота и чудеса.
Думите ми свършиха. Това е.

Продължи на менците гласа!

АНТОЛОГИЯ

ТЕМА

За смъртта ли? Да. И за смъртта
трябва да напиша два-три реда.
Някой път съдържа красота,
песен, саможертва и победа.

Някой път. А инак буди страх.
Страх пред неизвестното, което
спи под жива пръст и жива прах –
каменен мираж на битието!

За смъртта ли? Да. И за смъртта.
А човек се бори, страда, рее.
Опознал най-тъмните неща,
заради най-светлите живее!

МАЛКО И ВСИЧКО

Смъртта присъствува в живота
като суров и таен знак.
Щастлив е оня пътник, който
навреме хваща своя влак.

Но в тоя век на бързината
и отдих е необходим,
за да размислим над нещата,
които трябва да спасим.

А те са малко. Просто в шепи
биха намерили подслон.
Поизбеляло синьо кепе,
венчален пръстен, медальон.

Перо от гълъб. И едничко,
поднесено ни в дар цветче.
Но то ще означава всичко
и пустошта ще отрече.

ГОРА

Гората още е зелена.
Ръждее тя едва-едва.
Пристъпва есента вглъбена,
приканват есенни слова.

С преляла кошница гората
дарява лешници и глог.
От ручей – сребърна кантата,
от хребет – помисъл висок!

Очите черни на къпина
примамват жадната ти длан.
Гора – на приказки родина,
на мъдра радост – праг желан!

Приемаш я като награда.
Но скоро вятър ще свисти.
И дъжд ще бръска. Сняг ще пада.
Далеч от нея ще си ти.

Ще я сънуваш в топла стая.
С търкулнат в пряспа вълчи вой.
С виелици и мраз в безкрая…

И тоя свят е също твой!

ЮНДОЛА

На легло от съчки, папрат и трева,
върху мъх полагам уморен глава.

И за миг усещам нежното пълзене
на добрите мисли, в тишина родени.

На смола ухае и на близък мрак.
Слънцето си тръгва, за да дойде пак.

С бръмол на комарче билкова поляна
за нощувка звездна праща ми покана.

Аз ще я приема. Хижа има там.
Двама мили старци. Котка. Пес голям.

Някога се стоплях от една усмивка.
Днес ми трябва покрив. Трябва ми завивка.

Славееви трели. Пеперуден мах.
По-добре да кажа: лъх от цветен прах!

Мисълта за тебе лази като мравка,
шава из тревите, дири незабравка!

ЕДНАКВА УЧАСТ

През мен минават дните неусетно.
Еднаква участ свързва ме с дървото.
У него – кръговете многолетни.
У мен – дълбоки бръчки по челото.

Пронизвам с поглед сенките усойни.
Гората крепост жива образува.
Два дъба там са като кули бойни,
надвиснали над страховита урва.

Съдбата на дървото е такава:
не може да напредва, ни да бяга.
Присъдено му е да отстоява
на гръмотевичната тънка шпага

с осанката си горда, пълногръда,
макар с пропукан ствол, с разкъсан корен…

А аз войник на слабите ще бъда,
дори и овъглен, дори съборен!

БЕТХОВЕНОВ КОНЦЕРТ

                    На Светла Протич

Едва ли за мене си спомняте Вие.
Но аз не забравих. Аз помня добре
концерта Бетховенов, сцената, тия
акорди, в които животът не мре.

Клавишите бели, летящите ноти –
за Вас! А за мене – слова и слова.
Безкрайни спирали. Незнайни голготи.
Какъв лайтмотив е заложен в това!

Какво означава за Вас и за мене
изкуството? Може би само крила
за ново, тревожно, несвястно летене
над сребърни релси и златни била.

А сигурно някъде пак се събират
две неми отсечки, подобно лъчи.
От тяхната среща сърцата замират
и музика в звездния сумрак звучи!

ГЛАС

От лъх зелен, от бистри трели
тревожна мисъл се прокрадва.
Тежат й зримите предели.
Незнайното отвъд я радва.

Далечния, неразшифрован
глас на природата могъща.

Тъй музиката на Бетховен
в космична тръпка се превръща.

СТРАННО

В живота странно се повтарят
лица,
събития,
неща.
Сълза и капка кръв разтварят,
несъвършен и зъл, света.

Мъжът додето съзерцава
било дете,
било жена,
внезапно блясналата лава
залива злак и светлина.

Защо
и кой ни тласка мълком
към тоя ръб на пропастта,
в която пеят черни мълнии
и смерчът бял на любовта?

ПОСОКА

Когато буря ме замята,
сърцето ми не се оплаква.
Виновна ли е красотата,
че ме зове, но не дочаква?

С вкуса на млякото й сладко
научих първите й думи.
Привидно прости: мама, татко,
прозорец, слънчоглед и друми.

Какво е още? Тънка струя
от дим на кораб в океана?
Или желание да чуя
гласа на нечие мълчание?

Не е ли гърбава пътека,
сред лес, по-стар от вековете,
повела влюбено човека
към бяло и самотно цвете?

Или тревожещата диря
на кръв, за истина пролята,
която в слънчев грозд напира
и топли камък в планината?

Или върхът стремглав на Рила –
под слънце и под снежна лава?
Гранитен, той ми дава сила,
която от скръбта спасява!

ЛЮЛЧИНА ПЕСЕН

Мои малки, живи, искрородни, благородни
камъни,
приели всички цветове,
на безсънието ми в стъмения таван звезди,
каква съдба ви чака, стихове?

Раждам ви с кървяща болка и сред пушека
цигарен
ниско свел замаяна глава,
заклинателно ви шепна, къпя в смях и сълзи
– жертвоприношение и радост е това!

Късно вечер ви приспивам,
в съпровод от хор на нежни птици
и оркестър от щурци,
мяркат ви се в миг поляни горски
и поляни полски,
ромолят кавали и звънци.

Клепките ви щом залепнат, идва като куче
да ви пази
в двора слязлата луна.
Ставам, тръгвам и за вас запаметявам
песните русалкини от речните дъна.

Мишците ви, в топла люлка окрилят ли,
към добрите, честни хора ще ви понесат,
за да озарите тяхната умора със светулки,
дето вяра ще им подарят!

* * *

                    На Георги Ралчев

Както бях закърмен, тъй живях –
с поглед към нетленното в човека!
Слаб понякога, изпитвах страх.
Хлъзгава бе моята пътека.

На малцина – чужд, на всички – брат!
Тъжен. Радостен. И проницаем.
От селце в селце, от град на град,
изтъня животът ми под наем.

Красотата в песен съхраних.
Истината – в неугледна книга.
Ще умра от мълния на стих.
Възкресен от стих. Това ми стига!