ВЕЛЧО МИЛЕВ: ТАЛАНТЛИВИТЕ СЕ ЛИКВИДИРАТ!
С писателя Велчо Милев разговаря Диана Павлова
- Ти не си, както се казва „на гребена на вълната” в съвременната българска литература. Пишеш по начин, който на много от младите хора се струва „остарял”. За този начин на писане напоследък се налага, умишлено – от властимащите в литературата – университетски преподаватели и „управляващите” културата ни – че е демоде и нечетим. Все повече обикновени хора обаче започват да провиждат, че това е една голяма и нагла лъжа, сравнявайки въздействието на хубавите, бих ги нарекла „класически” произведения, като твоите романи, с въздействието на т.нар. модерен, новаторски уж начин на писане. Ти, много често и в самите си романи, по един или друг начин си казвал, че непреходните ценности рано или късно ще надделеят над тази обърканост и заблуда, която се шири сега. Те затова са непреходни. Знам, че още мислиш така, но как, според теб, да се борим с постмодернизма, с извращаването на идеите, с липсата на стил, на познания по темата, за която се пише, ниската обща култура и заразяващата апатия, лъхаща от произведенията на много от съвременните автори?
- Гребена на вълната никога не ме е интересувал, той е за “сърфистите”, аз съм “гмуркач”. Не ме блазни атракцията и плъзгането по повърхността, а дълбокото – там, където се раждат и умират вълните, където са заровени амфорите с хилядолетни морални ценности и послания за нас, днешните, без които видимо залязваме.
Напоследък срещам все повече съмишленици и ценители на подобна литература именно сред младите хора. Например бях приятно изненадан от 16-20-годишни младежи в издателството на Тракийския университет в Стара Загора при отпечатването на романа “Непомерното” – говореха с възторг и респект. А в романа ставаше дума за събития и хора отпреди стотина години, но за истински ценности и здрав човешки морал, които ги бяха запленили. Години по-късно, но вече и за други мои книги, в Карлово чух и млади, и възрастни съмишленици и ценители, които няма да забравя, и които ме радват с това, че здравото и ценностното в хората е живо.
Със същата приятна изненада ме дариха и младите хора при срещата ми с тях в издателство “Захарий Стоянов” по повод на поредната ми книга “Див пелин и сладка вода”.
Подобни преживявания имах и в Стара Загора, Хасково, Димитровград.
А какво да кажа за борбата с така наречения постмодернизъм? Аз го наричам ПОСТЕН модернизъм. И не с него, а с амбициозността му трябва да се борим, защото бездарието е амбициозно. Не веднъж съм си казвал: Де да имах амбициозността на бездарниците! А със самото бездарие борбата е безсмислена, то е даденост, то е нещо като “Кота 0″, която да ориентира представите ни за “нагоре” и “надолу”.
- До какво още може да доведе поощряването на този вид писане – постмодерното, апатичното, празното – писане без идеи и без стил, с основна цел унижаване на човека, свеждането му до животинско подобие. Писане, по думите на Г. Ангелов – редактора на Литературен свят – „за облекчаване”? Какви вреди още може да причини на и без това болното ни вече от безразличие и черногледство общество?
- Поетът Георги Ангелов нарича постмодернизма “облекчаване”. Това ме развесели и обнадежди, защото, както са се затворили в тесните си тоалетни, облекчаващите се сами ще се задушат от смрадта на голямото си “облекчаване”. А, ако оцелеят, сетивата и вкусовете им ще са доста странни!…
Не съм сигурен дали и спонсорите им ще ги понесат.
- Каква е ролята на писателя за оздравяването на едно общество? И в състояние ли са един човек или шепа хора – творци, да се преборят за по-доброто бъдеще на литературата, културата и обществото ни?
- Ролята на писателя преди всичко е да бъде човек, да е част от своето време и своето общество, а ако има и дар Божи – да създава здрава литература за здрави читатели. Болната литература и изкуство въобще са функция на мащабни коварни цели. Интереса на големия световен капитал живее с налудната идея, че света и ние сме създадени за Него. А за да е така, той трябва да ни уеднакви – да нямаме род, да нямаме родина, да нямаме дори свой индивидуален ген – да станем естествени биороботи, евтино създавани и евтино употребявани – мечта за капитала!
Именно с тази цел се създават Соросови идеологии, а те спонсорират постмодернизми и разни други “изми”, които би трябвало да се наричат миазми /гнойни огнища/ в тялото на човешкото общество.
Всеки истински творец може и е длъжен да се опълчи срещу тази зараза. Група от творци – още повече.
А творци и съмишленици, пишещи и читатели – ще успеят. Непременно!
- Съгласен ли си, че нямаме интелигенция, че липсва подходяща среда за пишещите, в която да развият творческите си способности, за да създадат наистина значими неща?
- Не, не съм съгласен, че нямаме интелигенция! Живея сред обикновени, дори неуки хора, много от които са дарени с интелигентност. И не книжна, а истинска – земна и небесна, здрава и животоутвърждаваща, мъдра – българска! Прекланям й се.
- Понякога се шегуваш, че тук, в София, са „класиците” на съвременната българска литература. Аз съм напълно съгласна с теб. Ясно ми е обаче, че не това е въпросната среда, която е нужна на писателя. Повечето творци, истинските за мен, живеят по друг начин, с друго ежедневие – доста по-изолирано. Как протича един твой ден? С какви хора общуваш? От какво черпиш идеи и вдъхновение за творчеството си?
- О, кога ли е имало подходяща среда за пишещите!
Някъде – може би.
У нас – никога.
Ние сме по ЛИКВИДАЦИИТЕ.
Талантливите се ликвидират. Подходящата среда се ликвидира.
За да остане примитивното, управлявано от примитиви. Иначе как биха управлявали.
И въпреки това са създавани, създават се и ще се създават значими творби.
На всяко действие отговаряме с равно по сила противодействие, че и с много повече.
Иначе не бихме оцелели – напук на всичко и на всички!
- Кой въпрос остана незададен?
- България е била освобождавана няколко пъти от поробители и опекуни.
Българите – нито веднъж!
Ала сега й се струпаха всички нейни поробители и опекуни – османлии, сакскобурги, комисари.
Мисля си, не е ли време, докато трима се карат, българите най-после сами да се освободят.
Един велик Апостол го бе мечтал и завещал.
Завещанията на великите трябва да се изпълняват!
Иначе… завинаги ще си останем малки и “лесни” – като някои леки професионалистки.