В ПОСЛЕДНО ВРЕМЕ
В ПОСЛЕДНО ВРЕМЕ
А може би, в последните времена,
живеем всички с мисълта за хляба.
Кому са нужни мойте писмена,
словата ми кому ли са притрябвали…
И в мигове, когато споделим насъщния,
отпием виното – сиреч кръвта Христова,
едва ли ще се сетим за могъщото,
отритнато, презряно, прокълнато слово.
Като Исус не мога да ви утеша:
“кръвта е вино, тялото ми хляба”.
Аз ви отдавам своята душа
и виждам, че тя също не ви трябва.
И днес молитвата ми е една,
молитва и детинска, и наивна:
“О, Боже, нека станат мойте писмена
и стиховете ми на хляб и вино!”
* * *
Благодаря Ти, Господи,
че ме отмина и тая горчива чаша,
че хвърлих мостове на обич и нежност,
без да се плаша,
над черните бездни, ревящи и диви,
че отмени и други чаши горчиви,
че страданията в урок превърнах,
враговете – в приятели,
че простих, не намразих
толкова много предатели.
За чудесата в живота ми –
големите и малките,
за куража да тръгна към тебе
по стръмната стълба на Яков,
за изпитанията, уроците,
нежността и търпението,
за прошката, за Голготата
на гнева и смирението,
за Твойте спасители,
пратени преди адът да ме погълне,
за душата ми с болка,
любов и хармония пълна,
че ме даряваш със милост,
съдба и прозрение.
Благодаря Ти дори за това стихотворение!
Съхрани до последния миг сетивата ми,
Господи, много Те моля,
но, все пак,
нека бъде Твоята воля!
НАЙ-ВИСОКАТА ТОЧКА
Високо, там, горе, в чистите, недостъпните
планини,
където внезапно се срещаш с душата си,
езерата, цветята, потоците, даже вятъра
запомни…
Скалите слънчеви, белите облаци направи част
от своята памет.
Тежък кръст по житейските пламнали равнини
понесъл,
в бяла вечност тези мигове съхрани –
застинала песен.
В светли нощи в метеоритните дъждове
пречистен,
в галактични пространства твоят дух те зове:
“Извиси се!”
И знаеш – ти си всичко това –
ти си камък, скала и цвете,
порив на вятър…
Да се върнеш назад,
да се върнеш назад!
Да намериш най-сетне Началото –
откъдето сме тръгнали всички
и където всички се връщаме …
Там горе, далече в необятните висини,
където Бог те прегръща,
където си вечна цялост, мисъл, хармония,
изстрадана болка и същност…
Едно пътуване в светлина от звезди –
звездно завръщане!
НА ТАТКО
Ти знаеш, всичко отминава,
пари, любов и земна слава
превръщат се на прах.
Остават вечерите вкъщи
в годините едни и същи –
да продължим със тях.
Останаха във слънчев блясък
с море, вълни и светещ пясък
минути красота.
Остават хилядите снимки,
остават тихите усмивки,
остава обичта!
Остават спорове далечни
за земните проблеми вечни –
живота и смъртта.
Остава радост споделена
във наша си докрай Вселена
и страшна скръб остава.
И нежните звънтящи струни –
китарата е помежду ни –
а, другото – то отминава.
Остават живите приятели,
един ли, двама – без значение,
остава туй стихотворение
за обичта и за тъгата ни.
И някой ден, когато минем
отвъдната черта,
след преживените години
остава паметтта.
ЗАКЛИНАНИЕ
Като лазерен лъч
мисълта ми разрязва пространството,
за да стигне до тебе…
Толкова те обичам.
Като тиха вода,
озарена от слънчеви зайчета
се плиска край теб любовта ми…
Толкова те обичам.
Като течен кристал,
като светла, пронизващо светла,
материя те обгръщам…
Толкова те обичам.
Разширявам по малко
с дъха си Вселената,
за да те докосне любов.
Толкова те обичам.
Искам да бъда безсмъртна,
прекрасна и вечна,
за да бъда до теб.
Толкова те обичам.
Искам да бъдеш
вдъхновен, окрилен и щастлив
дори и без мене.
Толкова те обичам.
И когато си тръгнеш,
(навярно към по-добри светове)
вземи ме със себе си!
С косите, с очите,
с кожата си ме вземи!
Тръгни си, проникнат от мене.
Толкова ме обичай!
* * *
Виждам, станал си мъж…
Като всички мъже
ще напуснеш живота ми…
Като морна скала
все втвърдявам сърцето си
да посрещна прибоя,
соления вятър на сълзите.
Следвай свойта съдба,
отхвърляй далече тъгата ми –
тя е тежест по пътя ти…
Сине!
* * *
“Колумб остани
до последния миг от живота си.
И смъртта си дори
открий като свят непознат,
като нова земя посрещни я,
неоткрита от теб досега.”
В. Ханчев, “Поет”
На Гриша
Твоите жени не те живяха,
но и ти не живя тях.
Да изпиеш 1000 лева награда
за тебе беше живот,
за тях – грях.
Нощем душата ти литваше
към отвъдни селения
без тях и, даже, въпреки тях.
И ти честно се опитваше
да бъдеш женен…
И беше. Но не за тях.
За своите есени беше женен,
за градовете, в които не бе,
за падналите ангели,
за говорещите камъни,
за харманлийското небе…
И, когато свърши лятото на живота ти
и дойде дъждът –
“полицията в сиви шлифери”,
на архипелаг се превърни,
в краен случай – на остров…
Опитоми смъртта,
честно заслужи я,
създай към нея мостове!
Да! Мостове към нея!
Защото тя е жената,
която ще те живее!
ЗАЛЕЗИ
Не мога да те срещна в този град на залези,
на улични музиканти, фонтани и кафенета,
в този град на Богородица,
където тя си има Статуя /най-голямата в света/.
Колекционирам залезите, в които теб те няма,
за да ти ги дам някой ден за подарък.
Събирам в нотна тетрадка мелодиите
на акордеониста, който заедно с Едит Пиаф
за нищо не съжалява.
И мелодиите на китариста, който носи огън
от фламенкото и Пако де Лусия.
Пазя този огън за тебе, който те няма тук,
но, може би, ще дойдеш и ще ме попиташ
какво пазя за теб и помня ли те още.
Не мога да те срещна в тоя град,
затова създавам свят, където да сме двама!
И ето днес – слънцето целува върховете
на самотните дървета преди залез.
Дано във есенния залез на живота ми
слънцето да ни целуне двамата
като върховете на дървета,
които винаги са били заедно.
ЛЕДЕНА ПРИКАЗКА
На Надя Бонева
В тази тъжна есенна градина
всичко е осъдено на смърт!
Цветята се обърнаха
към залеза на слънцето.
Стопанката пък се обърна
и втренчено погледна своя тъжен залез.
Идеха сланите, предвестници на сняг,
смъртта на цветната градина
бе неотменна, нежна и прекрасна
в сияние на ледени кристали.
Две аленочервени рози
храбро се сражаваха със
неизбежното –
искаха да си откраднат
малко време
да разцъфнат,
да срещнат своите пчели
и обожатели.
Бе късно, твърде късно за разцъфване,
зимата смразяваше със леден дъх
птици, клонки и цветя.
Времето на розите си бе отишло
до следващата пролет.
Но те едва ли знаеха
и искаха да знаят
времето на тази екзекуция
до последната си слънчева секунда.
Стопанката с любов си мислеше за тях,
обичаше куража им и нежната им храброст.
Те бяха нейно крехко, мъничко оръжие,
с любов надвиващо смъртта.
КАМЪЧЕ ОТ БАЩИНАТА КЪЩА
Витаят сенки сред развалините.
Ухае люляк, глъхнат караници, смях.
И, сигурно не ще повярва никой,
че беше жива тази сива прах.
Че беше жив светът, създаден
с любов от моите деди.
Парченца от портретите разнася вятър,
руините си спомнят за “преди”.
Остана спомен като плясък на криле,
като докосване загадъчно във тишината…
Но детството ми няма да умре,
но и животът ми ще продължи нататък!
