Трагедията на бежанците от Югоизточна Тракия след войните от началото на отминалия век сякаш беше едно от табутата на режима отпреди 1989 година. Може би само Никола Инджов – потомък на тракийски българи в своята „Попътна повест” (1981) и след него Иван Енчев в повестта си „Кървав пелин” (1988), по своему, разбира се, напомняха за нея.
В по-ново време и двамата доразвиха тази тема. Инджов в преиздавания вече няколко пъти през последните години роман-хроника „Възречени от Манастър”, а Енчев в поредица от повести и романи, съдържанието на които до голяма степен е художествено обобщено в последната му засега книга, озаглавена пак „Кървав пелин”, но състояща се вече не от една, а от четири части. В тях писателят се връща към своите някогашни герои и към познати събития с очевидния стремеж да ги преосмисли и стилизира отново, вече не толкова с емоциите на поета, отколкото с разума и зрелостта на летописеца. Неизбежно е при това да бъдат привнесени и нови герои, нови идеи и мотиви, нови факти и художествени интерпретации. И струва ми се, не без успех. Особено в психологизирането на образите и в разширяването на обхвата – пространствен и времеви – на повествованието.
Започнала и предопределена сякаш от кървавата хронология на следвоенния погром, по-нататъшната съдба на двамата основни герои – Яна и Андрей, тяхната унизена любов, гибелта и нещастията на близките им, изграждат композиционната структура на творбата, като във фокус събират трагизма на онова време, нелепата участ на хиляди мирни българи, станали жертва на верския фанатизъм и свирепостта на башибозука. А заедно с това и на недалновидната политика на тогавашната българска държава. И не само на тогавашната, защото събитията в „Кървав пелин” започват да се развиват в Гюмюрджина през късната пролет на 1913 година и свършват на брега на Арда в Маджарово през ранната есен на 1953 година.
В образа на онази Яна, към който очевидно са насочени предпочитанията на автора, са съчетани чертите на една вечна българка. Тя е още почти дете, когато душата й е осланена. Свидетелка на насилията, които, като по чудо, все я отминават, тя всъщност преживява много по-дълбоко и страшно трагедията на своя народ, на своето семейство. И ето, че в нея сякаш възкръсва вечната участ на българката, завещана й от вековете на робството. Въпреки всичко да отстоява своя български корен, въпреки страданията и посегателствата да бъде крепителка и продължителка на българското племе. Това й вдъхва сили за съпротива, помага й да се бори и да съхрани себе си. И не случайно нейното име е Яна, а така се казва и баба й. Художествено-поетичното хрумване на автора ни подсказва да потърсим един по-дълбок план зад тази напълно естествена на пръв поглед родова връзка. Тя ни кара да си спомним и за онази Яна от песента за Балканджи Йово, и една друга песен за Яна, която е преживяла смъртта на своите девет братя, и за още много народни песни и легенди, за да видим в героинята на Иван Енчев един символ на българската жена с нейния нравствен стоицизъм, вяра в себе си и в живота, с несъкрушимия й дух. Дори и след най-страшното тя пак ще скъта дълбоко в себе си една светла и топла искрица, от която винаги могат да изгряват и да се възраждат мечтите й. Защото мъката ражда смъртта, но ражда и живот, ражда и красотата. И точно затова заедно с „вълчата луна” от онази кървава тракийска нощ, която непрекъснато се завръща в мислите и в сънищата на Яна, в душата й ще звучи и песента на резбованите чучулиги, ще се долавя и мирисът на разцъфналите рози от дървената рамка на прозорчето в моминската й стая.
Ето такава е тази героиня: и безпомощна, и унизена, и дяволито усмихната, и влюбена, и жертвена, и непокорена – вярна само на себе си, на своята здрава кръв и на своята родова принадлежност. Нея не може да я разбере и отново да я приеме Андрей, нея не може да я задържи въпреки всички и Адем ефенди, но и двамата сякаш са орисани да погубят живота си за нея. А Яна е така възвишена в своята сурова участ, че няма как да принадлежи само на един мъж, след като вече принадлежи на България, на своя народ, комуто оставя и най-скъпото – синовете си.
Авторът не крие своята болка и съпричастието си към саможертвата на тази героиня, чийто образ е едно от художествените му постижения, към мъжката драма на Андрей, която е не само ефектно хрумване, а психологически се обосновава и изстрадва. Дълбоко покрусен, но и съвсем по човешки, този герой приема и понася своя безнадежден кръст на съпруг без съпруга, на баща без син, на мъж без мъжка чест и достойнство. В оная безпаметна нощ, когато подвластна на женския си инстинкт, Яна отива след Адем, за да го спаси и се оказва излъгана, Андрей сякаш изтръгва сърцето си. Животът му след това е само спомен – спомен за Яна, спомен за любовта, спомен за щастието, което така скоро и безвъзвратно са му отнели.
Макар и сравнително по-пестеливо, писателят умело характеризира и останалите си герои – баба Яна, Мата Тракийката, Цецка Одринката, полковник Златаров, Юлия, Ангелина… Исторически достоверно са пресъздадени и образите на двамата тракийски воеводи Димитър Маджаров и Руси Славов. Интересна е творческата задача, която Иван Енчев си е поставил с образа на капитан Адем ефенди. Той единствен от насилниците е индивидуализиран, откроява се от кръвожадната тълпа. Неговите превъплъщения – като търговец или офицер, като разюздан похитител или смирен баща, копнеещ за мъжка рожба, наистина интригуват. И вече не толкова с абсурдността си, както в първоначалната версия на „Кървав пелин” отпреди двадесет години. Тук те са още по-логично обусловени и художествено-психологически защитени.
Общият тон на повествованието е трагично-емоционален, за което допринасят експресивните сравнения, сполучливо подчертаните детайли, своеобразието на речта, използването на спомена и съновидението. Безспорно на мястото си са и петте стиха на Яворов, епиграфът, в който сякаш е събрано и поетически извисено съдържанието на целия роман. Уви, не навсякъде авторът е успял да прецизира докрай своя разказ. Подведен от инерцията и от повторяемостта на събитията, той допуска еднообразие, което макар и да подсилва емоционалното въздействие на творбата, все пак е за сметка на нейното естетическо възприемане. Недотам сполучливо е и преплитането на мотива за политическите събития през двадесетте и тридесетте години, както и натурализмът на някои места в първата част, доста пресилен и опъващ до краен предел нервите на читателя.
В крайна сметка може да се каже, че както повестта „Кървав пелин” преди време, така едноименният роман днес, са впечатляващи художествени документи за една позабравена епоха от нашето недалечно минало, епоха, в която – нека си послужим с думите на народния поет, има нещо, „що разтупва нашите гърди” и ни прави съпричастни.

6 септември 2008 година

Йордан Нанчев – ТРОЙНА ЕКСПЕРТИЗА