“Както лъчите на залязващото слънце
осветяват планинските върхове
дълго след като слънцето потъне
зад хълмовете, така делата на чистите,
святите и добрите пръскат светлина
дълго след като те си отидат.
Делата, думите и примерът им ще живеят винаги”.

Елена Вайт

Тези редове са посветени на спомена за Йордан Ковачев – още един умишлено забравян или по-скоро забраняван автор от недалечното минало, един от недоубитите, от „лагерните” поети на България, за които след смъртта на Йосиф Петров комай престана да се говори. За този почти изчезнал „вид” едва ли ще се намери достойно място в уж пренаписаните съвременни учебници по литература. Колцина днес биха се заинтересували от него, а камо ли пък да се потрудят да му посветят макар и незначителна част от своето време или усилия? Дори на „персинските” му песни, на неговото творчество „иззад решетките”, което за известен период целенасочено се налагаше на общественото внимание. Да не говорим за преводите от Тютчев или Брюсов, за морално-етичната драма „Изпуснати хора”, за поемата „Овидий”, за публицистиката и писмата, за неиздадения още уникален в художествено-документално отношение роман „Така започна живота”…
Да, за остров Персин – оня вече легендарен затвор на Дунава след 1989 година се написа много. Изчетохме купища спомени, интервюта. Чухме ли истината, обаче? Едва ли. И не би могло да бъде иначе, защото на този свят истината все някому пречи, все се оказва неудобна.
Още когато във Великото народно събрание стана дума за това по повод прословутите досиета на дузина или повече беловласи мъченици, излезли живи от чистилището на болшевишкия ад, присаден и в България, се разбра, че няма да научим нищо повече. Пък и какво ли още може да се добави – още страдания, нови обвинения, унижение… Или пък полупризнания, търсене на милост – от нас, немилостивите, които никога не сме били поставени пред техния жесток избор, когато другата алтернатива е смъртта.
Дано никога вече и никому това да не се случва! Дано Бог да благослови жертвите! Дано да умилостиви и палачите, които също се оказват жертви. Макар и да не са си давали ясна сметка за това. Нека Бог като в стиха на Йордан Ковачев “грижовно” да ни “поучи”, за да разберем, че само милостта и опрощението могат да спрат кървавия ход на историята, да ни дарят с доброто, с мира, за който мечтаем всички.
Ако не се научим да прощаваме, ако не заобичаме врага си, ние няма да бъдем щастливи – нито в Европейския съюз, нито в НАТО. И това вече се вижда. Не, тук не става дума за политика, нито за проповед, целяща да манипулира или да сее заблуди. Нищо такова няма и в стиховете на Йордан Ковачев. Но в тях няма и глупаво противопоставяне, няма бунт, предизвикателство, дръзка самоувереност. В тях има само истина и… болка.
И май че точно затова – за щастие – бих казал аз, а друг може и да не се съгласи, те имат шанса да оцелеят за утрешния ден на България. Но днес, уви, то не им дава особени преимущества в политизираната ни действителност. Колкото по-деполитизирана се мъчим да я направим, тя толкова повече сякаш се политизира. За наша радост, обаче, и това не е докрай вярно.
Въобще нищо на този грешен свят не може и не бива докрай да се абсолютизира. Защото ето – името на Йордан Ковачев отсъства от новия “демократичен” “Речник по нова българска литература” /1994/, а го има в предишния “тоталитарен” „Речник на българската литература” (т.ІІ, 1977). При това положение съвсем естествено е да сложим в кавички и двете тези определения – тоталитарен и демократичен – не само защото ги цитирам. Но кой ги е измислил? Кой ги противопоставя? И защо? Защото, ако сега някой от тези хора вземе да ни отговаря, работата сигурно пак ще стигне до НАТО и Европейския съюз. И до демокрацията. До липсата на демокрация е по-правилно да се каже, обаче.
И тук ми позволете не съвсем на място да цитирам и няколко изречения от една литературна статия, в която става дума именно за това:
„…Само че, ако на Запад промените в познавателните нагласи са подбудени от желание за демистификация на различни институции на репресивността, в България този дискурс служи за мистифициране на действителността, за загуба или фалшифициране на историческата памет, за замъгляване на реалните причини и виновници за българската криза, дори за превръщане на виновниците в жертви и жертвите във виновници. И ако някои участват в тези мистификации поради невръстност и снобизъм, генеративните ядра на тези мистификации и лотофагии неслучайно са дечица, лакеи или ченгета на живковската мафия”.
И още малко:
“Не бива, разбира се, да забравяме, че съзнателно организираният от криминалната банда на живковската мафия и тайните й служби икономически, политически и информационен хаос има за цел да внуши носталгия по живковизма. Но този хаос не бе създаден от “демокрацията”, каквато всъщност няма, защото тя сама бе създадена от въпросната криминална шайка”.
Кратко и ясно. Вестникът е “Литературен форум”, № 10, 17-23 март 1998 г. Автор – Светлозар Игов. Споменах това име и се сещам за един негов колега от Пловдив. Той през 1990 година /а я е писал по-рано/ издаде много хубава книга, в която има очерци за допуснатите от режима пловдивски писатели, както и обзор на литературния живот в града от Освобождението насам.
Е, хайде, отделно да се напише за Йордан Ковачев може и да не е било позволено. Но и в обзорния текст да се спомене само между другото… Защото това име все пак не е непознато. Нещо повече, то е емблематично както за литературния и обществен живот в Пловдив, така и за периода. Едно съвсем скорошно друго издание от споменатия и искрено уважаван от мене автор също го доказва. Самият той обаче не е съгласен и продължава да твърди:
…”Махатмата” ми е много симпатичен като човек и поведение, но като писател не ме вдъхновява. Провинциална работа ми се види, въпреки че в ония окаяни за пловдивската духовност десетилетия е важна фигура. И все пак – като белетрист Христо Г. Казанджиев го превъзхожда, Борина е поетът и т.н. Й. К. е голямата обществена фигура, познатата и обичана личност… Па дано не съм прав!”… Е, всеки е прав за себе си разбира се.
Впрочем, казаното се отнася и за всички нас, които сме си позволявали да съдим прибързано, по една или друга причина да включваме или изключваме този или онзи автор от литературната история. Какво да се прави – и пишещите понякога се оказват изкушени от политиката. До какво води това, обаче? Има различни мнения. Има и примери. Един от тях е самият Йордан Ковачев. Но за това накрая. А сега още говорим за литература. И за литературни нрави.
В началото на 40-те години в хасковския вестник “Утринна поща”, в тринадесет последователни броя е отпечатана студията “Предтеча на нова епоха”. Тя е посветена на личността и творчеството на Йордан Ковачев, който вече е издал почти всичките си книги. Тази студия за мене и досега си остава най-добрата, най-вярната и обективна оценка за него. За съжаление, тя не е отбелязана в библиографията към статийката за Ковачев в гореспоменатия „Речник на българската литература”. Нека да приемем, че не е заради името на автора Делчо Василев. А кой е той вече може да се види от книгата му “На колене пред истината”, издадена посмъртно, в която е включена и въпросната студия.
Между Делчо Василев и Йордан Ковачев е запазена богата кореспонденция, от която има какво да се научи. Там преди време открих едно кратко писъмце, което е от 11 окт. 1946 г. и гласи:
“Скъпи брате Делчо, Завчера получих един екземпляр от в. „Литературен фронт”, бр.3 от 5 т.м., съдържащ закачката на Борис Делчев с мене. Вестникът е адресиран със зелено мастило и почеркът много прилича на твоя, а от клеймото нищо не се познава. Предполагам, че ми го пращаш, за да не пропусна да прочета хулиганската статия на Делчева и да отговоря. Преди това, обаче, аз му писах частно писмо, решен да не се измервам с тоя едва грамотен саморасляк. Но за да знаеш как съм реагирал и по повод твоето подсещане с вестника, изпращам ти копието от писмото ми до Делчев. Щом го прочетеш, върни ми го. Никой друг не бива да го чете. Братски твой Й. Ковачев”
Познавайки вече донякъде душевната чистота и веруюто на писателя и човека Ковачев от многобройните му други писма до Делчо Василев, бях твърде озадачен каква ще да е била тази “закачка”. Оказа се едно “Отворено писмо до Йордан Ковачев”, което почти не се нуждае от коментар, защото красноречиво свидетелства за същността на доскоро властващата политическа доктрина. Писмото е озаглавено “Реакционни мечтания” и дори след като вече сме се понаситили на подобни документи, стъписва и удивлява с бездуховността и своя цинизъм.
Уви, колко познати ни изглеждат и сега методите, плод на които е този наистина срамен текст, събрал като във фокус най-зловещите идеологически признаци на отминаващия режим – многословие, кухо самочувствие, пропагандни клишета, преиначаване на историческите факти, празни обещания, нагла и войнстваща недалновидност, оправомощена от властта, политическо насилие и бруталност. Всичко това, лансирано от един литературен вестник, със словото на един литератор! Трябва ли да се питаме какъв шанс срещу тая перфидна манипулация е имал чистосърдечният и човеколюбив ентусиаст-добротворец Йордан Ковачев?
И все пак той прави най-доброто, най-достойното като пише своето “частно писмо”. Дали този жест на добронамереност, това красиво, ярко извисяване над мерзостта на текущата действителност са оказали съответното въздействие на литератора Борис Делчев? Не се знае. Във всеки случай той не е отбелязал нищо по това – поне в публикуваната част на твърде подробния си и доста широко коментиран “Дневник”.
Но ето, че един друг документ ни връща към темата и аз благодаря на г-н Методи Ковачев, който ми позволи да го имам на ръка и да го използвам. Това е едно също “частно писмо”, но от Борис Делчев до Йордан Ковачев, писано двадесет години по-късно – на 2 ноем. 1965 г. То е кратко и ще го цитирам цялото. Тук може би ще е и първото му публично огласяване:
„Др. Ковачев, Макар и късно, с това писмо бих желал да се присъединя към честването на твоята седемдесетгодишнина. Приятно ми е по този повод да напомня за онова, което ни сближава: нашето двумесечно изгнание в Несебър по случай законодателните избори през 1938 година, когато работнически Пловдив, въпреки полицейските преследвания, те избра за свой депутат /Й. Ковачев тогава не е бил избран – б.а. Й.Н./ и това нетрайно нещо, което независимо от различието във възгледи и поведение, продължава да е наша съдба и смисъл на нашето съществуване – онова нещо, което бих нарекъл – хуманитарни мечтания. Напомняйки това, драго ми е да те поздравя и да ти пожелая дълъг и щастлив живот. Твой Б. Делчев”
Поразителна е сега промяната в духа и в смисъла, в тона, както се вижда. На какво ли би могло да се дължи това? На това, че Йордан Ковачев вече не е “враг на народа”, а седемдесетгодишнината му се чества “официално” и е награден с орден “Кирил и Методий” I степен; на къса памет; на гузна съвест; на характерната за мнозина мимикрия; на искрено покаяние?… Е, хайде да речем от всичко по малко, но аз засега не смея да ви занимавам със своя коментар. Може по-късно да се опитам да го направя. Нали, както се казва, човек никога не знае кога ще сбърка…
За това ще се позова пак на Делчо Василев, най-проникновения анализатор на Йордан-Ковачевото творчеството:
“В полето на българската книжнина работят немалко културни труженици – пише той. Някои от тях са твърде упорити и трудолюбиви и са постигнали значителни резултати. Но трябва да се признае, че не всички от тия културни работници са еднакво даровити, не всеки от тях има строго определен път, установен метод и художествени средства и най-важно, не всеки от тях си има определени художествени и обществени идеи, които да му служат като ръководен принцип и основно начало в литературното му творчество. На мнозина от нашите писатели и поети им липсва духовно единство и няма хармония между техните творения и личния им нравствен мироглед, доколкото, разбира се, могат да бъдат носители на такъв. Това противоречие и тая враждебност, бих казал, между автора и творчеството му, между живота и благородните мечтания, се явява като морална язва в духовния мир и обществения живот на нашето писателство… Затова ние посрещаме с най-чист възторг всеки, който ни се представлява с голямо морално единство и със силата на своите литературно-обществени идеи внася освежителна и ободрителна струя за помъртвелия живот на нашата писменост и култура. И не само това. Ние се чувстваме укрепени и обнадеждени в борбата си за култура и прогрес, в твърдата си вяра за величието на българския дух, за увековечаване на идеалите за красота и правда, човеколюбие и нравствено съвършенство, щом като един творец от висотата на своя писателски пост има нравствения кураж, поетически дарби и гражданска доблест да ги възвеличава и да ги защитава с необикновена смелост и благородно достойнство! Един такъв творец е, именно, известният вече у нас и в чужбина писател и поет Йордан Ковачев… Той е творец с твърде живо и развито гражданско чувство и еднакво вярно служи на истината и обществения прогрес с поетичното си творчество, както и с вдъхновените си сказки по всички градове и села на нашата страна. Йордан Ковачев обича пламенно и с неизказана преданост българския народ, той боготвори въобще човека и е посветил всичките си дарби и сили в тяхна служба. Той е мечтател и борец за един свят съвършен и справедлив, където не ще има място за омразата, злобата и враждата, а човек за човека ще бъде брат и сърцата ще бъдат изпълнени само с безкрайна любов и доброта едно към друго. За тези велики идеи са мечтали и са се борили, както знаем, всички велики реформатори на човечеството, всички благородни умове, всички призвани жреци на истината и себепожертвуванието!”.

Съжалявам, но тук ще трябва да пропуснем биографичните подробности за Ковачев, заглавията на книгите му, датите. Те могат да се намерят отпечатани тук-там от този, който обича да се рови в подробностите.
Ще кажа само няколко думи за книгата “Озарение” – представителна за поета Йордан Ковачев, издадена през 1938 година в Пловдив, венецът на предлагерното му творчество, ако може така да се каже. Една книга, в която възторгът и опиянението от красотата на живота като Божи дар се смесват с преклонението пред звуковете и багрите на живата и неживата природа и възвисяват човешката душа, карат я да тръпне и разтваря криле, да се издига към небесата. Особено показателен е и начинът, по който е издадена тази книга. Както пише самият автор, “Озарение” излиза от печат “само поради изричното желание да я притежават и да вземат участие в разходите по издаването, изказано писмено” на определен брой читатели, чиито имена са посочени и на които авторът “благодари от душа и моли да им бъде благодарен всеки, който намери в този сборник от стихове капка радост или въодушевление”.
Записаните спомоществователи са от Пловдив, София, Хасково, Казанлък, Стара Загора… Въобще от Горна Джумая до Варна и от Лом до Бургас. Около хиляда предплатени екземпляра, три от които в Палестина, а един чак в Буенос Айрес…
Ето какво гласи и краткият предговор, който и днес би бил толкова актуален при евентуалното преиздаване на “Озарение”. Още едно потвърждение на това, че искреното послание на духа, истината е непреходна и вечна. Въпреки “времето и времената”!
“Поради всичко онова, което преживяхме – казва Йордан Ковачев през 1938 година, – изчезнаха признаците, по които би могло да се заключава за смисъла и значението на явленията от духовния живот. С цялото си същество аз чувствах, че има едно общо затъване в някакво тресавище, което бавно, но непоправимо поглъща ценности, които са създавани от много поколения при по-пригодни за работа условия. Изгуби се смисълът на всяко духовно усилие, оттеглиха се в себе си душите, които по-рано се отзоваваха на всеки зов и песен. Но понеже не мога да се примиря с никой упадък, нито да живея без вяра в човека, в доброто и в светлината, аз извиках в тая пустиня. Тоя вик беше писмото от юни 1937 г., което са получили всички, имената на които придружават моето в тая книга. Така, както при зора очакваме изгрева на слънцето – в съсредоточие и трепет – аз дочаках ехото на моя вик. И не мога да не благодаря на вътрешния глас, който го предизвика. Упадъкът е привиден. Той е, може би, защитно оцветение, с което народът пази от гръм и бури най-ценното свое достояние. От мълчаливото съгласие и от възторжените възгласи, които се получиха, за мене стана ясно, че има защо да се върви след светлите знамена на духа през всяко време, че страданието за истината, без което няма ни творчество, ни изкуство, има смисъл дори тогава, когато измамната картина на външния живот ни уверява, че вече е свършено с всичко благородно и мило. И понеже тази книга стана знак и залог, че възходът е постоянен и ненакърним, че въпреки всичко напредъкът е вечен, аз ви моля, мои скъпи читатели, да я унищожавате, ако не я одобрите; да я подарявате, ако трябва да излезе от вас, но да не я продавате никога и никому”.
Да не продават своето дело, да не продават себе си, да не правят търговия със съвестта си – такъв е бил заветът на всички велики хора, на всички големи личности в световната история. Един от тях – и нека това да не звучи пресилено – е българинът Йордан Ковачев. Затова никак не е случайно, че са го сравнявали с Махатма Ганди.
Няма сега да се спирам и на късното творчество на Ковачев – поемата „Овидий”, за която съм писал нещо накрая на нейното първо и посмъртно издание през 2005 година и биографичния роман “Така започна животът” – все още в ръкопис. Да се надяваме, обаче, че творчеството на Йордан Ковачев тепърва ще се издава и преиздава!
И да отделим накрая малко време и на общественика, на адвоката Ковачев. Тук се налага да повторя пак името на Делчо Василев – литературен критик и публицист от Хасково. Защото даже тези, които говорят за него по повод свои размисли за Йордан Ковачев (като ексвицепрезидентът Т. Кавалджиев, например), сякаш се боят да го цитират, а предпочитат да го наричат само един негов приятел, съвременник и пр. Хубаво е това име да се запомни. Нищо, че не е било разрешено от тоталитарната власт, нищо че не се знае… Или, бих казал аз, много добре се е знаело, та затова не са го споменавали! Може пък и “случайно” да са го бъркали, както се случва и досега в доста печатни издания, с някои други автори… В книгата му, за която казах, че е издадена посмъртно от някогашния Литературен музей в Хасково, има едно писмо, от което тук ще си позволя да прокоментирам само следните две изречения:
„…Сега поправям дешифровка от стенограмата на моята реч тук, във военния клуб на 1 ноември, която беше невиждано посетена. Беше на тема “Политически и стопански идеали на БЗНС”, но ще излезе в брошура, озаглавена “Великият непознат”…”.
Писмото е от Йордан Ковачев до Делчо Василев, писано в края на 1944 година. Минават обаче десетилетия, а брошурата не е издадена. Кой знае защо? И едва наскоро, по случай стогодишнината от рождението на писателя, тя се появи в Пловдив. От името на Инициативния комитет, подготвящ юбилея, и със средства на наследниците, така е отбелязано… При това “в дар на БЗНС”. Последното е повече от загадъчно на пръв поглед, наистина.
Но замисли ли се, човек непременно ще осъзнае, че то едва ли е чак толкова необичайно. Защото кой вече може да е сигурен, че “политическите и стопанските идеали” на сегашния БЗНС са същите, че някогашните вечни български селяни, които гледаха с упование на своя съюз, са оцелели, че подобна реч и в наши дни би била толкова адмирирана от гражданството на Пловдив… Самият Йордан Ковачев също отдавна е мъртъв.
Но не, все пак както и да изглежда, не е и не би трябвало да е толкова тъжна действителността. И не е безнадеждна. Защото въпреки половинвековната забрава, оказва се, че стенограмата е оцеляла, одобрената от автора стенограма на речта. А заедно с нея и писмото от д-р Г. М. Димитров – с факсимиле от него се открива изданието на “Великия непознат”.
То е съвсем кратко и върху официална бланка на Секретариата на БЗНС, но е писано и подписано собственоръчно:
„Др. Ковачев, С голямо удоволствие научих за хубавата Ви реч в Пловдив. Ползвам се от случая да Ви поздравя и да Ви пожелая здраве и активна ползотворна работа в името на безсмъртните идеи на Александър Стамболийски и отруденото селячество. Брат. поздрав Д-р Г. М. Димитров”
Датата тогава е била 6 ноември 1944 година. А днес, шейсет и пет години по-късно, ролите изглежда са разменени. Наследниците на Йордан Ковачев сега са отправили своя жест на уважение – отпечатването на брошурата – към дъщерята на някогашния адресат – г-жа Анастасия Димитрова-Мозер. Е, не лично разбира се, но тя е /или беше?/ начело на БЗНС, на единия от БЗНС или как е там вече не се знае…
Впрочем, въобще, има ли днес основание да се говори за “забрава” на някогашния БЗНС така проникновено и убедително одухотворен тогава от забележителното слово на Ковачев? И ако има, кое след този вече повече от половин век е новото, кое се е запазило непроменено? Трудно е, разбира се, да се обясни. Но всеки, който иска да си отговори на тия въпроси, ще трябва поне един път да прочете споменатата брошура.
Само че преди да го направи, ще се наложи и много да я търси, тъй като тя просто никъде не се продава. Но доколкото все пак е предложена “в дар на БЗНС”, би трябвало да я има поне в Постоянното присъствие или в парламентарната група на Съюза. Сега и тя вече не съществува като че ли… А защо не и у низовите ръководства на все по-оредяващите местни структури. Сигурен съм, че редовите членове и симпатизантите на БЗНС няма да я намерят в нито една от споменатите инстанции.
И се питам дали “Великият непознат” на Йордан Ковачев за всеки един от нас не е вече до болка познат и жалък? Но какво пък – и така да е, все ще се намерят още българи, които да пожелаят да научат това-онова от речта на своя достоен предшественик. Посочените в нея “политически и стопански идеали” на една уникална, дори и в световен мащаб, наша партия, биха били полезни най-вече за съвременните политици. Немалко от тях обаче, както е известно, никога не са отделяли време да четат. Така че в крайна сметка пак на нас, обикновените електорални единици, ще да е отредено това удоволствие – да четем. И да се чудим, да недоумяваме – как така уж всичко отдавна вече е казано и написано, а някому, мине не мине време, и пак му се прииска да го открива. Но и пак точно затова сигурно толкова много ни бива за политици! Нас всичките…
А родените за политици българи и личности като Йордан Ковачев са белили картофи в Белене. И това в най-добрия случай. Защото можеха да останат и без глави – като Никола Петков и брат му Петко, като Александър Стамболийски, като бащата Димитър Петков, като Левски и Ботев, като Стамболов… Но нека да не продължавам този безутешен мартиролог! Нали уж сега времената са други…
А ето, че книгите на Йордан Ковачев още не са видели “бял свят”, доскоро почти нямаше памет за него дори и в „Литературният Пловдив”. А ръкописите му са готови за печат. “Пазарната конюнктура” не е благоприятна – споделя в едно интервю синът му причината за неиздаването. Какво да каже човекът? И защо той трябва да го казва. При това, интервюто е печатано още през 1996 година. А конюнктурата май и досега не се е променила. И едва ли скоро ще се подобри.
Не е моя работа да ги съдя, но изглежда, че истината няма да е по вкуса нито на тая, нито на оная партия или групировка. Защото тя никога не е била нито частна, нито партийна. Тя е на всички, както на всички принадлежат творчеството и заветите на Йордан Ковачев. Но какво повече да каже човек? Тя и Библията е дадена на всички. А колцина от нас посягат към нея? И ето – резултатите са налице. Печалните резултати, за които вече говорихме.
И все пак да си припомним оптимизма на самия Йордан Ковачев от предговора към “Озарение”. А аз ще си позволя да завърша и с един цитат от известната тълкувателка на Светото писание Елена Вайт, с което и започнах. В края на своя разказ за Мойсей в една от книгите си тя пише:
„Както лъчите на залязващото слънце осветяват планинските върхове дълго след като слънцето потъне зад хълмовете, така делата на чистите, святите и добрите пръскат светлина дълго след като те си отидат. Делата, думите и примерът им ще живеят винаги”. Защото и сам по себе си, казва псалмистът, “Праведният е вечен паметник” /112,6/.
Същото би могло да се каже и за Йордан Ковачев – праведният е вечен паметник!

Йордан Нанчев – ТРОЙНА ЕКСПЕРТИЗА