Здравко Попов

Така или иначе, зимата си остава най-нежеланият сезон, независимо какво е мислил по въпроса Вивалди. Затова с учудване ще споделя, че, наред с неотменните неудобства на студените месеци, късметът ми ме преследва като щур – такова нещо не е било преди!
Зимата, разбира се, изкарах най-вече в пощата. Още в 7, щом пуснат пенсионерите в голямата зала, вмъквам се и аз. Приказките им там само глупости, естествено, чак противно за слуха, но парното работи. Приятно.
Една сутрин, току до стъклата, забелязах табакера. Огледах се дискретно и я прибрах в пазвата, както е редно. Изследвах я после на спокойствие вкъщи – ламарина, облечена с нещо сходно на шперплат вътре, закопчалката не работи. Но като помислих, намерих вярното решение и още същия следобед си измайсторих нелоши наушници от нея. Просто прикачих двете й половини от двете страни на каскета, тъй че се получи доста остроумно пособие, с променлива геометрия един вид – като повдигнеш дадения капак, спокойно слушаш какво ти казва тоя до тебе. Останах доволен.
Мина се, не мина ден-два – нова радост. Ей тъй, както си вървях, отведнъж ме наваляха цяла група младоци, американчета. Видимо ги впечатлиха наушниците. Самите те пък от някакъв Корпус на мира, пращани по света, за да оказват подкрепа на слабите и угнетени хора – мисията им такава, както ми поясниха околните. И ето, че тия прекрасни млади хора съвсем безвъзмездно ме подстригаха на стълбището до театъра, а освен туй ми прочетоха едно стихотворение от Киплинг, в оригинал. Дай Боже всекиму!
Това както и да е. Но кога съм могъл да помисля аз, че ще видя собствения си образ във вестника? А ето ме самия мен: третия отляво, макар не съвсем на преден план… И как се получи? Ами как – просто минавах и гледам тълпа. Попитах този-онзи и научих, че от градския транспорт излезли на митинг, защото билетите били нереално евтини. Е, това вече е грехота… Приближих се и казах на едного там: “Абе, вие срам нямате ли, тоя транспорт само богаташите ли ще обслужва?” Добре, ама онзи, прачовек някакъв, първо ме загледа с людоедски поглед, па сетне отведнъж току заблъска с двете длани по наушниците ми, както чинели се блъскат, тъпанчетата ми ще спука. Така ме е уловили фотографът де – главата ми като менгеме, а отдолу надпис: “Тружениците от Градски транспорт не са взимали заплати от ноември”. Лично аз пък, интересно, съм излязъл така, сякаш никога в живота си не съм взимал заплата. Но иначе снимката сполучлива, доволен съм.
В болницата пък друга история. Тръгнах на свиждане при един братовчед, Койчо, като преди туй отскочих до автогара “Север” да му взема две вафли по осем стотинки, защото в махалата за същите искат по десет. Зарадва се, значи, завалията, повдигнах му духа с една дума, та чак искаше виц да ми прочете от едно парче вестник, когато през вратата надникна докторът. Разгеле, казах си, тъкмо да го питам за моята кашлица. Онзи внимателен: “Я ела в кабинета да те видя”. Всъщност хич и не ме погледна, ами само попита дали пуша, а после отсече: “Изстинал си, ще взимаш по два упсарина на ден. А сега слез до регистратурата да внесеш 11.20 за прегледа, днес работя на частен прием”.
- Колко!!! – зави ми се свят. – Моля ви се…
Онзи само натисна един бутон там и в кабинета връхлетяха две женоподобия с прасци като дорийски колони и святкащи очи.
- Господинът няма възможност да си плаща здравните услуги – рече най-спокойно докторът. – Направете му една процедура безплатно…
Още не довършил и онези буквално ме понесоха по коридора, напъхаха ме в нещо като килер с циментов под, огънаха ме в някаква сложна форма и, додето се усетя, свлякоха панталоните ми наедно с наполеонките, за да ми проврат един некомфортен масур на съответното място.
Пари наистина не поискаха, та си казах: ето как всяко житейско положение търпи обрати и денят съвсем не се познава от сутринта! Дадох 16 стотинки за вафли, дето ще ги яде друг, но пък цяла стомашна промивка, която по тарифа ще е десетина лева, ми дойде безплатно!
Това е, общо взето, при мене. Ама си викам и друго: да не чуе дяволът, защото много хубаво не е на хубаво…