В пренаситения от порнография и друга евтина в художествено отношение книжнина днешен литературен пазар новата книга – “Незаключена врата” – на поета от Чирпан Димитър Данаилов мина съвсем незабелязано. За нея като че ли не се намери място на “арената”, където нагло и самоуверено се блъскат цветни безсмислици като “Месарят”, “Емануела”, поредицата “Арлекин” и пр.
Може би само близките приятели на автора и малцина от ценителите можаха да се зарадват на тази наистина стойностна сбирка, по същество антология, побрала в себе си по нещо от всички времена, теми и образи на този толкова мълчалив и затворен в себе си творец. Жалко разбира се, но какво да се прави – такава, каквато е съдбата и на самия поет, тревожно емоционален, с крехка и твърде лесно ранима душевност, за да търси и намира място във фокуса на общественото внимание – такава се оказва и съдбата на книгата му.
Вероятно тя вече може да се намери само в Чирпан, където и завинаги ще си остане заедно със спомена за своя автор – истински и здраво вплетена като него в културния климат на градчето, в неговата духовна традиция.
Същността на тази стихосбирка или иначе казано разгадката на поета Димитър Данаилов ще открием още в заглавието – вратата към тях наистина е “незаключена”. Нещо повече, тя е и отворена за всеки. Не всеки обаче би се чувствал уютно и на мястото си прекрачвайки нейния праг, не всеки може да има сетивата, с които да долови и съпреживее вълненията на лирическия герой, трептенето на сърдечните му струни.
Очевидно е, че в поетичния свят на Димитър Данаилов се влиза не дръзко и с взлом, а с преклонение, молитвено и благоговейно както в храм. Не само защото неговите стихове са иконно чисти и святи, преживяни докрай, но и затова, че като безплътни ангели в тях витаят извечните образи на предците – баба и дядо, леля, чичо /“Зеленият сандък”, “Семейни портрети”, “Аз не знаех какво е смъртта”…, “Земетръсът”/, спомените за родителите, които вече също ги няма /“Мама”, “Вместо жалейка за тате”, “Събуждане”/, мисълта за Яворов, за Левски, обичта към родния Чирпан и неговите легенди.
В основите на светлия поетичен храм, сътворен от избраната лирика на Данаилов е вградена, разбира се, и любовта – магията на човешкия живот, звездният миг на творението. А заедно с любовта, и образът на жената, на любимата – боготворена и неподвластна, жадувана и даряваща вечност, красива като видение. Със своето нежно и деликатно присъствие тя неподражаемо властва в стихотворенията “Моя земна любов…”, “Ти в мене се роди от всичко…”, “Бяло”. Те без никакво съмнение биха били сред най-доброто в която и да е антология на любовната ни лирика.
От вдъхновяващата сила на женската красота са родени и “Октава”, “Метаморфоза”, както и четиристишието без заглавие, което ще си позволя да цитирам и което е особено показателно за поетическия натюрел на Данаилов:

“Отметнала глава, косата сресваш,
сияе огледалото-олтар.
Усмихваш се, защото се харесваш
…Какъв модел! Къде си, Реноар?”

В лирическата гама на сборника “Незаключена врата” се откроява и мотивът за самотата – “паяжина с мъртви насекоми”. Той е съчетан съвсем естествено, но и болезнено със споменните представи и мечтите, с неистовия копнеж за приятелство и взаимност. Твърде често поетът дава израз и на съмненията си за стойността и смисъла на сътвореното, за измамната същност на творческия акт, за нуждата от изкуството въобще. Но все пак им отдава дължимото със стихотворенията си, вдъхновени от древността, от непреходността и величието на творци като Омир, Сафо, Овидий, Микеланджело, Рубенс, Хемингуей…
И точно това, струва ми се, точно идеята за вечността на словото, както и на сътвореното от другите изкуства, най-здраво и неразривно обединява творбите в тази книга, в това се корени и своеобразието на нейния старомоден оптимизъм.
В този смисъл връзката между отделните стихотворения се осъществява и от графичните рисунки на художника Димитър Киров, които ги приобщават.
Не вярвам, разбира се, че в “Незаключена врата” е всичко, което Димитър Данаилов би могъл да ни каже, и не би трябвало да е така, макар че стихотворения като уводното или като “Завещание” например, ни дават основание да го допуснем. Но дори и в близките години поетът от Чирпан да не ни зарадва с нова книга, то този сборник би бил един наистина достоен венец на досегашния му път в изкуството.

Йордан Нанчев – ТРОЙНА ЕКСПЕРТИЗА