Писмата, за които ще ви говоря се съхраняват в Хасковския държавен архив и като повечето от документите, свързани с личността и наследството на Иван Мешеков, са почти неизвестни. Попаднах на тях при работата си с архива на Делчо Василев, публицист и литературен критик от Хасково, чието име също е незаслужено пренебрегвано от литературната ни история досега и почти забравено.
Едва ли е възможно тук и точно сега да убедя някого в значимостта на сътвореното от този литератор, но би било добре това име поне да се запомни, защото то е име на творец, сроден безусловно с литературния ни и културен живот от началото на 20-те години, та чак до зловещото за нашата демокрация време след 1945 година, когато започва или по-скоро продължава с нова сила след краткото прекъсване, неговата стръмна и мъчителна Голгота в Хасковския, Шуменския и Софийския затвори, в концлагерите Куциян и Персин.
Истински безвластник, анархист-толстоист, убедено изповядващ идеологията на свободомислие, добротворство и непротивене на злото с насилие, Делчо Василев нито за ден не изневерява на своите разбирания, остава непреклонен и чист в страданието си. В продължение на близо двадесет години той участва в списването и редактирането на хасковските вестници “Утринна поща”, “Хасковски глас”, “Хасковска поща”, сам издава в. “Идеи”, сътрудничи в “Мисъл и воля” на своя най-близък приятел и съгражданин Георги Жечев, в “Компас”, “Зора”, “Пурпур”, “Вестник на жената”, “Литературен глас”, “Светлоструй”, “Гребец”, “Провинциален журналист” и много други периодични издания.
Освен това участва със свои критически студии в юбилейни сборници, автор е на предговор към второто издание на “Сребърната река” /1947/ от Б. Шивачев, на предговор към една от книгите на забравения днес Борис Марзоханов. Мъчно е вече да бъде издирено всичко писано от Делчо Василев, но не е невъзможно и сигурно си струва труда. Нещо повече – то е необходимо, ако не за друго, то поне като пример, пък уви, и като потвърждение на това как един талант е потъвал в блатото на провинциалната бездуховност, как мъчително и бавно “ръждата на българската провинция” е покривала и помрачавала самородния блясък на едно неповторимо творческо вдъхновение.
Емоционално, но и точно, убедително, този неизвестен днес критик е писал за Христо Ботев, за Асен Златаров, Елисавета Багряна, Борис Шивачев, Ник. Вас. Ракитин, Антон Страшимиров, Йордан Ковачев, за Тома Измирлиев, с когото ги свързва обща редакторска работа и близко приятелство, за Витош Таджер, Димитър Добрев, Илия Енчев и много други колеги и приятели от Съюза на провинциалните писатели, чийто член е станал само няколко месеца след основаването му.
Уви, не събира кураж или по-скоро средства, за да издаде отделна книга, както го съветва и самият Иван Мешеков в едно от писмата си до него. “За да проличи в пълнота твоята голяма творческа сила, необходимо е, според мене, да излезеш със свои критически или други писателски трудове, а не да я изчерпваш цялата в малки статии за чужди трудове, колкото и тези статии да са обществено ценни и необходими” – му пише той.
Писмата на критика до неговия хасковски колега са общо осем. Първото от тях е с дата 10 декември 1934 година, а последното – 4 април 1936 година. Много по-пълна би била, разбира се, картината на техните взаимоотношения, ако разполагахме и с ответните писма на Д. Василев, но аз не знам дали са запазени, тъй като не ги намерих в ЦДИА – фонд “Иван Мешеков”. Затова трябва да се задоволим само с това, което имаме.
А това са осем в истинския смисъл литературни писма. Писма на един литератор до неговия събрат по перо, у когото той е открил не само сходна професионална нагласа, но и духовно родство, обща съпричастност към събитията и личностите в тогавашната ни литература. В тези писма Иван Мешеков почти изцяло разкрива себе си. Дотолкова, че след като вече знаех съдържанието им и прочетох писаното от Симеон Султанов, а наскоро от Светлозар Игов и Александър Йорданов, аз всъщност не научих почти нищо ново за него като личност. Защото вече бях наясно с битността му на самотно и изолирано, но ярко явление на литературния ни небосклон, бях осъзнал и приел у него като същност безкрайната самота на твореца със собствен емоционален и художествен мир, с подчертано индивидуална и неизменна критическа позиция, която му дава сили и самочувствие да устоява, пък и да пребъде.
Сам срещу всички – и от ляво, и от дясно. В тази си уж незавидна на пръв поглед позиция Иван Мешеков като че ли се чувства най-сигурен, най-силен и защитен. При това той ни за миг не престава да бъде точно това, което е – драстично откровен, макар и по-рядко, отколкото мълчалив, всеотдаен, но и затворен в себе си, толкова доброжелателен, колкото и отблъснат, разочарован от всичко пошло и от всички наоколо. Един мечтател и идеалист, упорито, но без успех мъчещ се да бъде прагматичен, човек неприспособим към делничното и битийното, със светли и дълбоко изстрадани пориви, с красив, богат и неимоверно сложен вътрешен живот.
Но да спрем очи и на самите писма, които, надявам се, скоро ще бъдат публикувани изцяло. В първото от тях Мешеков дава израз на разочарованието си от в. “Мисъл и воля” на Георги Жечев и от самия редактор, без да се съобразява с това, че той е близък приятел на Делчо Василев, а може пък и да го прави именно поради това. Спонтанно – сам казва така – Мешеков сравнява двамата като пише: “Ако редакторът на “Мисъл и воля” беше Делчо Василев, мога да кажа, че тоя вестник нямаше да бъде най-анемичния литературно-обществен вестник, а напротив, най-четеният, обединил всички леви писатели и цялата лява интелигенция. Освен дар, подготовка, трябва любов за общественолитературна дейност”.
И по-нататък: “Може би неговото /на Г. Жечев/ призвание е да бъде организатор, но не и вдъхновител, какъвто трябва да бъде един редактор на революционен вестник”. Мешеков съвсем открито споделя предположението си, че “Мисъл и воля” странно прилича в това отношение на “Златорог” и редактора му – служи тъкмо да разлага борческия дух на нашата интелигенция, да убива самовярата и самочувството й за истинското й призвание в обществения и литературния живот”, защото се списва с “доктринерство и педантизъм”, със “студен скептицизъм, с които качества най-сигурно се разяжда и разлага творческата енергия на сътрудниците и читателите”.
От писмото не става докрай ясно коя е причината за негативното отношение на Иван Мешеков към Георги Жечев, но причина за лично отношение към Владимир Василев той има. И това личи от друго писмо, в което съобщава дословно: “…Вл. Василев, през април 1925 г., като директор на Народния театър ме уволни от Народната библиотека дето бях 6 г. чиновник – уволнени сме с Ст. Киров, артиста, с една заповед от министерството. Вл. В. сам предложи съдействието си да ме върне на същата служба /“глей си работата, след 2-3 месеца ще я наредим”/. Всъщност той ме уволни, за да ме “назначи”. “Че като си слаб, пречупи се” – ми казваше той, очаквайки ме да се стъписам”.
Можем и да допуснем, че тези думи са плод на емоционално състояние у Мешеков – това е характерно за него – но те са факт, пък и няма съмнение, че случаят с уволнението е отекнал дълбоко и болезнено в съзнанието му. Друг въпрос е чия всъщност е главната вина за това уволнение. Въобще, от писмата на критика непрестанно струи една мъчителна и драматична даже подозрителност към околните, към събратята по перо, най-вече по отношение на тяхната лоялност и коректност, на тяхната добронамереност пряко към самия него, а и изобщо. За мене това просто е защитна реакция, предпазна мрежа срещу поредицата от разочарования, които Мешеков преживява главно поради това, че той винаги се е различавал по нещо от другите, различен ще си остане и до края.
Слава Богу за добро – вече е време да кажем това още по-ясно и категорично, предвид сътвореното от неговото перо. Но не само за добро е било, уви! Ударите върху му – и приживе, и доскоро – са се сипели пак затова, че е различен. Кой знае? Може би отношенията му с пишещите съвременници да са се основавали повече на въображаемите, но дълбоко осмислени представи, на желаното и възмечтаното, отколкото на обективното и достижимото.
Ето още една причина той да се затвори в себе си и единствено там да живее всеотдайно, пълнокръвно и истински, да се чувства уверен и спокоен. Като изключим писмата, разбира се, които също са своеобразно общуване в самота. Необичайно е това състояние наистина и неприсъщо всекиму. Иван Мешеков добре го осъзнава и разбира. Той се терзае непрекъснато от своя “морален кошмар” – негово е това определение, от кошмара, че “живееш не сред събратя и съратници, а всред бандити, морални инквизитори и йезуити или садисти”. “Как издържах и не полудях пред очите им. Това е тайна, биологична по-скоро, отколкото морална сила у мен”.
И след тази малко крайна наистина изповед, нежелаейки да изпада в подробности, както сам пише, продължава: “Исках само да споделя една моя мъка, ако щеш отчаяние, от факта /странен, особено защото не е единичен, а система/, че начело на всяко движение у нас и на всеки литературен и обществен орган изпъкват хора, надарени повече като че ли да пречат, а не да подпомагат напредничавото движение, всецяло преданите на това движение, т.н. “идеалисти”.
И по-нататък: “Драмата на съвременния български интелигент е в това, че трябва да се бори, без да е очаквал и на сън, с най-близките си съратници. И не в открита борба, и не в името на идеи… Съвсем не съм метафизик. Но една обществена среда /другаде той конкретизира предположението си – “т.нар. масонство може би”/ организирва всички тъмни сили, за да се бори с светлината. Всякакви големи и малки писатели с един непрозрачен произход на прехраната си, се оказва, че са в ролята на обществени надушвачи… Пиянствуват и лентяйствуват с години с революционни “идеи” и “принадлежност” само колкото да маскират службата си на полицаи и агенти. Ах, каква жалка действителност: най-покварените типове са наети да следят и дирижират запазените и по-светлите личности”…
Ще ви спестя коментара, но питам се как стоят нещата близо шестдесет години по-късно!
Също толкова показателно е и второто писмо, което е от 28 декември 1934 г. В него Иван Мешеков благодари на Делчо Василев за броя от в. “Хасковски глас” с края на рецензията му /става дума за бр.8 на вестника от 15 дек. 1934 г., където е отпечатана рецензия на Мешеков за книга на Емил Георгиев/, но бърза след това да го предупреди: “Трябва, обаче, да се оплача, че много скоро поискаха да ми платят “хонорара” за тая рецензия, а може би и изобщо за литературната ми дейност. – Вчера викаха жена ми в дирекцията /учителка е/, като й известиха, че заради дейността и левичарските идеи на мъжа й са идвали от Дирекцията на полицията да събират сведения за нея и че ще я викат на разпит. Затова, моля те, не печатай нищо от това, което ти изпратих в ръкопис и дори ако ти остане време, изпрати ми го в препоръчана пратка. Разноските ще ти платя. И знай, Делчо, аз трябва да мълча, за да не загубя хляба на семейството си, ако вече не съм го загубил”.
Четири месеца по-късно, на 4 април 1935 година съвсем в свой стил – скромно, но видимо поласкан от високата оценка на Делчо Василев за нещо писано от него му отговаря: “И за моето самочувство, и за твоето ценене има сигурен коректив. Това е диренето на моите книги, това е мълчанието и равнодушието на критици и приятели. Разбира се, че от това аз не ще престана да пиша и да издавам. Стига поне разноските си да вадя от малкия пласмент. Но и това едва ли мога да кажа – особено за “Ляво поколение”. За Яворов отиде най-добре. Сега, за преди Великденските празници бях приготвил една книжка от 4-5 коли: “Литературен компас” – сборник статии и есета /на брой 14, 4 печатани/ върху две теми: 1.Литературната критика и 2.Социалното чувство на българина. Направих опит да ми се разпространи чрез “Стрела”, за да се реша да я издам, но без успех… И тя ще остане за наесен. Сега работя върху друга една литературна идея, която даже не смея да споделя и с тебе. Толкова е нова и толкова смела, че не искам да се ангажирам пред никого с нея. Но, ако успея да я осъществя – макар само отчасти – аз действително бих оправдал очакванията на някои приятели, между тях и твоите”…

Не разполагам с достатъчно сведения сега, за да мога да предположа за кои свои книги говори тук Мешеков и дали въобще ги е издал. Вероятно не, поне що се отнася до заглавието “Литературен компас”. Най-интересното, според мене, от следващото му писмо – то има дата 4 септември 1935 година – е съобщението накрая, че “Прекарах летуването си в гористата Средна гора над любима работа – написах студия за Ботьова – както виждаш не съм се отчаял и не мисля да се отчайвам… от себе си. Сърдечен поздрав”. Оттук е и цитатът от началото, отнасящ се до Владимир Василев.
Петото писмо е от 26 декември 1935 година. То е сравнително кратко, струва ми се ни дава сигурен подстъп към личностната характеристика на Иван Мешеков и затова ще си позволя да го цитирам изцяло без коментар: “Драги Делчо, Както винаги ти си предобър с мене. Винаги дълбоко ме е радвало твоето неизменно приятелство и както ти се изразяваш “братско” отношение. И няма да ми се сърдиш за моята “студенина” или резервираност, защото както съм ти писал, жестоко ме измамиха хората, на които се доверявах. Много естествено е за мене. 10 години преследван от “приятели”, останал в окаяно положение да се боя тъкмо от “приятелите”. Защото аз и досега не познавам хората както трябва и почнах да ги избягвам като свои врагове. Но да оставим тия болни теми. Исках само да ти напомня моя жесток опит и да ме извиниш… Нека да бъде тъй както ти чувстваш и мислиш за моята студия върху Ботйова… Засега аз не искам и не чакам друга – само разноските си по издаването й да покрия. Да спечеля! Каква наивна мечта за 10-годишния безработен, който едва ли не смятат за неспособен и некадърен, за да се “нареди”, да “печели”… И друго отмъщение за положението, в което ме държат моите “приятели”, за безкрайните огорчения и унижения аз не искам – само да имам здраве и дни – да издам поне написаните си работи, за да дотежнее върху съвестта им, ако още я имат. Толкоз повече ме ободря твоето неизменно отношение и ценене като знам коварството на тия, с които се сближавах. Благодаря ти от сърце за новата ти услуга и новото доказателство за приятелство и братство. Само не зная дали аз ще бъда тъй внимателен да ти се отблагодаря. Четох твоята статия в “Компас”, също и в “Провинциален журналист”. Изглежда, че пак на тебе трябва да благодаря за изпращането им от редакциите им. Чувствам те винаги сроден по дух и мисъл и по-културен. Здравей!”.
От 27 февруари 1936 година е следващото писмо на Иван Мешеков. Изказаните в него мисли на пръв поглед може да изглеждат някому повече израз на куртоазия, отколкото на дълбоко убеждение, но според мене съвсем не е така и ако човек се замисли над написаното, ще открие една, може би, малко необичайна, но достатъчно добре осмислена позиция. Става дума пак за това, че Делчо Василев явно не пести възторжените си оценки за книгата “Христо Ботев – поет и гений” и дори стига до “прекалявания”, според самия Мешеков. Ето как, обаче, той /Мешеков/ обяснява това: “И ако правиш някои “прекалявания” в твърде високите оценки на моите и другите трудове – пише той, – то е от големите заложби и дарби, които ти сам носиш и неусетно приписваш на другите, прехвърляш ги у другите. И това “прекаляване”, което иде не от липса на верен усет, а от обилни творчески сили и възможности, е не недостатък, а голяма нравствена и обществена дейна сила. Ще се съгласиш, че не обстойната точност в оценките като на механизъм е нужна в живота и обществото, а оная сила-любов, която увеличава, умножава силите в другите и затова ги “преувеличава”. И особено пък в нашето студено и озлобено общество на писателите тази твоя критическа надценка е по-нужна от всяка оценка, а особено пък от недооценката и подценяването”.
На 14 март 1936 година Иван Мешеков пак благодари за нова рецензия от Делчо Василев, този път в “Светлоструй” и го уверява: “Наистина, голяма утеха ми носи твоето вдъхновено слово. Дано да е заслужено и да не изковат от него враговете ми оръжие против мене или пък против тебе”. После му съобщава, че е изплатил “разноските на печатаря за книгата си “Ботйов”, че е рекламирал добре тая за Г. П. Стаматов в специален брой на “Кормило” /№ 24 от 1 март 1936/ и че вече се е решил да сложи под печат “Критически есета”. “Може би ще й турна по-живо заглавие – споделя Мешеков. – “Към реализъм в критиката” или пък твоето “Литературна критика”.
В крайна сметка тази книга излиза под заглавието “Към реалистична критика”, както всички знаем. Накрая става дума и за едно общо бъдещо списание на двамата. Това, според Симеон Султанов е неизпълнената мечта на Иван Мешеков – да има собствено списание, което се потвърждава и тук. “Силно желая съвместна работа с човек като тебе – пише той на Василев, – в едно наше литературно-обществено списание, но не доктринерско. Печат и хартия може да намеря, но сътрудници, каквито желая, освен тебе, нямам ни един. И затова се отказвам”…
И в последното от писмата, за които говоря, Мешеков споменава за списанието. По повод на това, че Делчо Василев имал намерение наесен да стане редактор на нов вестник в Хасково, той му пише: “Във връзка с това изниква другият въпрос за наше общо периодично издание, но като че ли за такова е още рано да се мечтае: трябват ни поне още 7-8 души подбрани, изпитани, верни, сродни личности. Дали животът ги е вече създал, за да ги почакаме 2-3 години? Как мечтая за честни и даровити съратници!”
И по-нататък продължава: “Пред нас е цялата ни минала, днешна и бъдеща литература – тя иска нашата всецяла отдаденост с всичките си честни творчески сили, налени у нас като мъдростта и гения на живота от войните насам. Кое събитие – обществено или литературно – не е претеглено сто пъти на везните на нашата неподкупна и всепобедна съвест и не знаем цената му… Щастие е, че още не ни е убягнала възможността да кажем цялата истина на нашето поколение, което има исторически опит много по-тежък и много по-усложнен от всяко друго преди нас, защото пред нас лежат явни и нашите, и техните заблуждения…: и в литературата, и в обществения живот. Верният исторически усет, верният художествен усет, честното знание из опита /а не из теорията/ и над всичко поселената у нас /за да ни наказва/ съвест – духът на тия, които духовно са ни родили – ето гаранцията, че сме призвани да продължим стъпките на тия, които носеха и умряха под знамето на своето време. Години наред ценни сили на духа и мисълта у мене загинаха. Защото останах сам без другари, без организирано ядро на обществената и литературна съвест. Не, че нямаше мнозина други, които се наредиха в борбата, но политическата борба трябва да изхожда логически като последица на личното вътрешно творчество, а не като предписание… Затуй и не се създаде голяма поезия, голямо творчество, големи личности – защото енергията отиде във външни акции преди да се претвори в нравствена индивидуална творческа сила и съвест. Дали енергията, историческите колективни сили у нас лично се задълбочиха, превърнаха се в нравствен гений – ето на кой въпрос трябва да отговорят делата ни, трайните ни дела”.
И накрая, в последното писмо, се разкрива един любопитен, но и същностен факт, за който, може би, не се знае досега. Става дума за спомените на Людмил Стоянов и Орлин Василев, озаглавени съответно “Моя литературен наставник” и “Двете хлебчета”, където те двамата признателно подчертават влиянието, оказано им от творбите и личността на Г. П. Стаматов. Той /Стаматов/, обаче, категорично се разграничава от тях в едно кратко писъмце-отговор, отпечатано във “Вестник на жената”. То гласи:
“До Людмил Стоянов и Орлин Василев Прочетох бр.24 на “Кормило”. Вие погрешно се наричате мои възпитаници и ученици. Чужд ви съм, чужди сте ми. Различни схващания на живота, различни рецепти на злото в него”.
Позицията на Иван Мешеков по въпроса е изразена в брой 28 на “Кормило” от 8 април 1936 година. Заглавието на статията му, подписана с “Кормило” е „Предивременно злорадство”. Формалният повод за написването й е препечатването на Стаматовия отговор в следпразничния в. “Утре” под заглавие “Навременно опровержение”. След доста подробна и убедителна аргументация в нея Иван Мешеков заключава: “Навременното опровержение” според “Утре”, нищо не може да опровергае, защото думата има тук не авторът /Г. П. Стаматов/, а  п р о и з в е д е н и я т а  му, творческото въздействие на литературно-обществените факти в създаването и развитието на следвоенната ни литература и на общественото борческо съзнание у нас. Неговите сатири над съвременното буржоазно общество имаха своето дълбоко въздействие, които не авторът им ще установи и регулира, а читателите и животът! Може ли Стаматов да опровергае себе си, изобличителя-реалист в българската литература от половин век насам – ето какво би трябвало да опровергае! Специалният брой на “Кормило”, посветен на Г. П. Стаматов, със статия от Л. Стоянов и др. е факт, който не може да бъде “опроверган”, освен от съставителите му, защото е плод на тяхното перо и тяхната съвест”.
Завършвайки своето съобщение ще си позволя още само да призная – в духа на Иванмешековата откровеност и изповедност – че обикнах този автор, четейки писмата му, писаното от него и за него. Уверявам ви, само в това е причината, че поудължих текста си от около осем на повече от десет страници. Моля да ми го простите!

Йордан Нанчев – ТРОЙНА ЕКСПЕРТИЗА