Очевидна е отликата на сбирката “Жител на нощта” от досегашните книги на Жеко Христов. Подчертава я в своя предговор и критикът Стоян Стаев, който сигурно най-добре и отблизо познава този автор. Тя наистина личи от пръв поглед даже и в полиграфичното оформление. Но то, за разлика от съдържанието, съвсем не е по-добро, за което може само да се съжалява. Въпреки това обаче си струва да поздравим издателите на казанлъшката библиотека “Кула”. Макар и само за това, че са дали път на новите стихове на поета, макар и само за добрия избор.
Припомнете си една стара черквица от близкото ни “светло” минало. И побелял свещеник пред нея. Дано да не звучи драстично, но ето това е днес Жеко Христов в новата си стихосбирка. Образа вземам от първата му книга, излязла преди близо тридесет години. И го избирам за свой ключ към сегашния свят на поета, към същността на днешната му поезия. Не толкова, за да провокирам себе си, колкото да си дам кураж, че все пак вярата е жива, че “пак се вдигнаха нагоре върховете” /“Гарвани”/.
Защото въпреки примиреното съзнание за невъзвратимост, въпреки многото поражения и удари из засада /“Последният приятел ме напусна”…/, въпреки самотата и дългата нощ, която неусетно ни обсебваше, за да ни направи свои “жители”, не всичко е рухнало още. Не всички пориви са съкрушени.
Нежната, тръпна душа на поета най-болезнено и остро го долавя, а и най-ревностно бди над оцелелите “стръкове”. И му е много тежко при това, когато отново го подгонят “сухи ветрове”, когато новите къщи от сънищата му си остават все така недостроени /“Жител на нощта”/ или че “клетката” от едноименното стихотворение продължава да тегне дори и при полет.
А после пита с тъмен глас:

“Нима сме само чернови,
нестанали творение, Творецо!”
                    /”Чернова”/.

Или с ужас повтаря:

“…Утихна всичко. Подир сто лета
отново ще усетим този вятър.
Зашушна пак ветрецът лек в нощта
като ласкател…”
                     /”Вятър”/.

Тези нови творби на Жеко Христов с успех конкурират стихотворенията на неколцината шлагерни наши сегашни поети, които в повечето случаи тенденциозно и самоцелно шестват из столичните “литературни салони”. Нещо повече даже, те, заедно с “Христос”, “Мълчание”, “С по два-три пъти драна кожа…”, “Ще нахраня детето…”, “Трохи и стих” и особено “Лъв”, с емоционалността на внушението, с премерения си изказ, с изповедността и ефирната си човечност са техен своеобразен контрапункт.
Но всички тези безспорно художествени и безспорно майсторски сътворени стихове, според мене, са само подстъпи към естетическия връх в тази книга на Жеко Христов – стихотворението “Вие”. Като по чудо родени в божествената алхимия на една одарена душевност, неговите осем реда са сякаш еманацията на всичко онова, което ни липсва, на всичко без което животът ни – и преди, и сега – просто няма смисъл. И покоряват с изстрадания си хуманизъм:

“Обидихте човека с лекота
и го забравихте веднага.
Бушуваше край него есента,
дърветата размахваха тояги…
И много тежко беше на човека –
той с лист отбрулен се сравни…
В една изгърбена от самота пътека
изчезна… и от прошка ви лиши”.

Пожелавам на автора да не слиза никога от тази своя художествена, а и морална, нравствена извисеност. Но това едва ли е възможно, разбира се. Защото от върха всички пътища водят надолу. Ала и усещането за връх му стига на поета. Нали точно то го отделя от другите, нали заради него се превръща в “единак” сред останалите.
Алтернативата също присъства в “Жител на нощта”. Тя е в последните две стихотворения – “Сухи ветрове” и “Прощаване с поет”. Но колко по-нужен ни е творецът тук долу, в “нощта”! Само така той би могъл да ни освободи от нейния мрак. И само той – дошлият “да помага на слънцето”.
Няма как светлината от неговото безшумно присъствие да остане незабелязана, няма как да не сгрее премръзналите ни души. Дори и днес, когато още толкова властно ни изкушава коварният блясък на невъзможните доскоро съблазни, ще успеем да доловим тази светлина. Стига да вдигнем очи от объркания си делник, стига само да отворим новата книга на поета от Стара Загора.

Йордан Нанчев – ТРОЙНА ЕКСПЕРТИЗА