“…Но след толкова години се намеси богът на правдата и рече: “Да възкръсне Христо!”. И възкръснах на рождения си ден 26 октомври, изтърпял всичките си терзания и опазил българското и човешкото си достойнство!” – това е краят на есето “Българин съм, българин!”, което всъщност е и начало на предсмъртната изповед на Христо Кацаров – неговата трета и последна книга с автобиографични фрагменти “Второто пришествие” – откровението на човека и твореца.
Това е неговият заветен художествен опит да осмисли своето житейско верую, да ни приобщи с любов към него. И спасявайки своя собствен дух от невидимия кошмар на десетилетните окови, да ни помогне и ние да се спасим, “да се преборим със себе си”.
Защото само в това е изходът наистина, единственият изход днес, когато вече изглежда невъзможно “да се озапти чудовището на човешките страсти”, когато, изгубил своята нравственост, човекът е омърсил земята и небето, водата и хляба и когато сякаш “всичко е обявено за относително – истината, мисълта, свободата, хуманизмът, талантът, справедливостта и приятелството”… А “унижението на любовта е гавра с божествения произход на човека”!
За кой ли път обърнал гръб на всичко това, поетът Христо Кацаров се връща пак назад към себе си. И отново черпи сили от своя неотсечен родов корен, за да ни доразкаже онова, което отдавна се е мъчил да сподели – и в “Път до село” /1979/, и в “Преселници” /1982/. Той е пак на същия “път”, но комай за последно и сега вече няма да премълчи нищо от горчилката. Ще я изплаче докрай, за да се пречисти. И за да прости – само “опрощението прекъсва кървавата пътека на историята”. Затова и почва отначало – “Циганската музика”, “Строшеният орех”, “Има ли Бог?”, “Трудно време”…
Тези и още няколко от най-ранните спомени са първите “съдбовни разочарования” от “изграждането на социализма”, в което, тогава двадесетгодишен, авторът сам се включва. Но воден, както впрочем и досега, от “здравото си нравствено-социално чувство”, веднага разбира, че “насилието в името на народа е най-мръсен цинизъм”. А сам остава неразбран. И се оттегля смирено пред лавината на “жадните за мъст, за пари и власт”.
Вглъбен в себе си – “самотата е спасение” – и в първичната опора на земеделския труд, човекът Христо Кацаров отстъпва всичко останало на “практичните” и “ненаситните”. Въпреки тържеството на греха, което в крайна сметка ще се окаже привидно, той остава верен на собствената си природа. И на кръстните думи на Спасителя: “Прости им, Господи, те не знаят какво правят!”.
Затова и грехът е сякаш лайтмотивът на “Второто пришествие” – на пръв поглед затворен в кръга на своето приложно битово пространство, но и вездесъщ, всепроникващ. Грехът в неговия библейски притчов смисъл – и като съдбовна обреченост за света, и като свише предоставена ни възможност да се избавим от него, да му устоим. Стига само да съпреживеем тежката греховна мъка на героя от “Каракачанинът”, който захвърля касапския си нож, след като “по заповед на Партията” е изклал толкова овце, заедно с още неродените им агнета: “Знаеш ли защо го хвърлих?… Да не заколя оня, който е наредил да изколим хиляда и петстотин овце и всяка с по едно и с по две агнета… Мляко и кръв течаха от виметата им… Грешен съм… Много добитък е минал под ножа ми, но като днешния грях не съм сторил! Малки внучета имам – страх ме е да не плащат греховете на дяда си”…
Сигурно пак в името на това да не плаща свои и чужди грехове, писателят пък се отказва от своята първа книга. В порив на отчаяние – така е озаглавена и самата миниатюра – той хвърля в домашната пещ първия си ръкопис – “миналото, което бяхме преживели за десет години” до приключването на колективизацията. А се оказва, че така го е спасил. Пренесъл е това страшно минало в себе си до края, до неизбежния край “като начало”, в което ще може да напише без страх: “Боже, Господи! Да вярвам ли или това е съновидение? Този човек и тази партия за 45 години бяха изгребали душите ни като кладенци. Бяхме повярвали в небитието! И сълзите ми избликнаха от глъбините на душата ми… Аз плачех от радост! Аз бях жив! Толкова много бяхме чакали, че вече не вярвахме на дочаканото”.
А то май и наистина не е било за вярване, както се вижда от по-късните размисли на Христо Кацаров, за втори път в своя живот станал свидетел на усилията на обществото да се промени. Напразните усилия, уви, тъй като пак много скоро поетът осъзнава, че “Законът на парите стана закон на живота. Задържаните четиридесет и пет години страсти за обогатяване, освободени като коне без букаи, родиха спекулата и черната борса… Алчността. Грабителството. Реституцията на някогашните богати хора. Мръсните пари на партийните богаташи. Разнебитената икономика. Стачките. Безработните. Хаосът. Гладните и ситите. Борбата за власт. Бившите и сегашните. Смяната на правителствата. Користните цели на банкрутиралите, на виновните. Прогресът и варварите. Христос и фарисеите. Хазартът и проституцията. Наркотиците. Убийствата. Кражбите. Партиите”…
И ето, че написал през тия няколко години след края на 1989-та множество статии против “най-антисоциалния строй” – българския “социализъм”, отпечатал, макар и само на части в един вестник своята забранена пиеса, възроден и всеопрощаващ, поетът Христо Кацаров неусетно се превръща в някогашния “тъжен човек”. И преди да си тръгне от нашия свят завинаги, вече помъдрял и отречен от себе си, той едва намира сили да изрече: “Няма да намерим каквото търсим… Синът е загубил къщата ни в мрака… Изгубихме се. Загубени сме… Да се върнем в селския си дом – там е светло от необраните дюли”.
А после, все така скръбен и истински, ще потъне в безкрайната есенна самота, без дори да доживее отпечатването на последната си книга. Както и на първата рецензия за своите откъснати от сърцето пророчески есета и миниатюри, в която един друг поет безпогрешно нарече “Второто пришествие” – “духовното завещание на поета”. И беше прав, но дано има кой да се поучи от завещанието на Христо Кацаров! Дано, докато все още не е късно, да разберем, че наистина “човек може да мине през много заблуди в живота си, през много криволици, но всичко му е простено, ако намери пътя към Истината”.

Йордан Нанчев – ТРОЙНА ЕКСПЕРТИЗА