Хем се радвам на днешния повод и на това, че Хасково не е забравило 100-годишнината на своя Георги Жечев, хем в същото време кой знае защо не мога да се освободя от някак тревожното чувство, че вече съм присъствал на едно подобно тържество. Спомних си за премиерата, както отскоро се казва, на книгата на Делчо Василев “На колене пред истината”. Но тогава още вярвах, че самото споменаване за подобна емблематична за града ни личност е в състояние да ни развълнува, да ни направи горди и съпричастни. Днес към онова мое чувство – “илюзорно”, както сигурно някои са го определили още тогава – вече са се примесили доста колебания и скептицизъм. И затова се питам дали бих могъл пак като преди десетина години да тръгна от адрес на адрес в София и да търся следи от Георги Жечев, а и не само от него, разбира се. Да моля за спомени, за снимки и документи, за помощ при подготовката на тържеството по случай неговата 90-годишнина, която се честваше тогава… Но не ми се ще да си отговоря веднага, не е толкова просто. А май, че не би трябвало да е така, защото днес вече Литературният музей не е мираж, има я и неговата експозиция в тази зала… Десети ноември е вече исторически факт! “Южна пролет”, която уж беше “унищожена” по време на предишния мандат, също е във възход, както съобщават вестниците, цяла академия е на път да излезе от нея. С помощта на кмета Атанас Василев естествено…
Е, Петър Василев отдавна не е ходил в Хисар да пише стихове, но това си е негово лично бреме, нали! Последното, както разбирате, е просто опит за шега. И го казвам не за друго, а само за да мога да му благодаря, макар и по своему. Защото, ако не беше той, тази наша среща, колкото и камерна да ни се вижда тя, нямаше да се състои. Впрочем, той и изрично заяви, че е готов да поеме последствията от нея. Как да не му помогнем тогава?
Друг е въпросът, че нашите възможности също не са чак толкова големи. А лично моята работа сега пак е да мълча и да се съобразявам… Но на какво ли още няма да ни научи “демокрацията”? Добре поне че вече се заговори за съкращения, което сигурно ще е краят й в известна степен. Всъщност това май е същата онази “демокрация”, която преди седем-осем десетилетия накара Георги Жечев да излезе от коловозите на властта, да емигрира във Франция, да го арестуват след това, да го заплашват и да спират неговия вестник “Мисъл и воля”…
Същата тая “демокрация” преди повече от половин век вдъхновено рецитираше антифашистката му поезия, избра го за член на Управителния съвет на Писателския съюз, удостои го с орден…
А той не изрече нито дума на благодарност и не пожела да приеме ордена. Той пак не тръгна по коловоза. По комай същия коловоз на, уж, новата власт. Той пак си остана същият.
Защото и за него, както и за приятеля му Делчо Василев, сигурно би могло да се каже: „Ние не зависим от епохите, ние нямаме господари, ние не търпим настойници, ние служим на бога и на народа”…
Цитатът е от корицата на сборника “На колене преде истината”, за който споменах. И наистина звучи добре. Но колцина са били българите, които са дръзвали да осъществят и на дело това свое верую в тринадесетвековната ни история! Ами днес?
Но изглежда, че такова нещо е властта – тя развращава и покорява. Или пък наказва! Говоря за недемократичната власт, разбира се. Така че оная власт тогава се засегнала от “ината” на Георги Жечев и го “командировала” в един току-що съграден социалистически концлагер. Доколко и как са го превъзпитавали и приспособявали към изискванията на “новия живот” той си знае, но все пак е оживял… И даже му било позволено да пише след това, да превежда, печатали са го даже!…
Тук по известни причини няма да споменавам за честването, което бе организирано повече от двадесет години след смъртта му – през 1987 година – за първи път и само тук, в Хасково. Нито ще коментирам това, че дори докладът на проф. Христо Дудевски, прочетен тогава, излезе в “Юг” три години по-късно, едва през 90-та.
Няма да коментирам тези факти, защото и те, както и всички ние, бяха и са рожба на вездесъщата нашенска демокрация. На тая демокрация, която заедно с онези, дето ни обсипват с “благата” й, пак е тук. Е, не в тая зала и не сега, може би, но почти навсякъде около нас. И почти винаги, когато най-малко ни се иска да си я спомним.
Тя пак си е същата. Ние, обаче, не сме. Или поне не би трябвало да бъдем същите. Но нека да не “политизираме”, както някой гузен, готов вече да се възмути „деполитизиран” нагаждач, би ни предупредил! И да се запитаме дали пък въобще е възможно да се тури граница между политика и култура, между идеология и морал? Та те са така здраво и неразделимо вплетени, че са немислими, не, те са просто невъзможни едно без друго. Почти като доброто и злото. Или като частите на нашето тяло, на съвършения човешки организъм, които иначе са толкова различни една от друга. Значи колкото по-различни са нещата, толкова по единни се оказват те. И ние не бива да се мъчим да ги разделяме. Защото те са единни именно в своето различие. Затова културата и политиката не трябва самоцелно да се разделят.
Нито те, нито светът, нито хората могат да бъдат докрай изчистени от взаимните си влияния. Или пък един път завинаги обяснени, дефинирани и класифицирани като наши, ваши, бедни, богати и пр. Вече живяхме в едно такова време, в което Партията можеше и правеше всичко. Но нали после тя самата се отрече от себе си? Е, засега може и да е привидно, но ще мине време и тя наистина ще разбере, че Бог мъдро е скрил от нас част от знанията и обясненията. А ни е дал вярата. И ако ние се опитваме да я пренебрегваме за сметка на позитивното, на “доказателствата” – научни, художествени, силови и пр., то вината си е само наша.
Така че, моля ви, да не бъдете прекалено критични към моето слово. Аз днес няма как да ви кажа нещо повече от това, което мога и което вече съм казвал по друг повод и на друго място. Пак за Георги Жечев, естествено. И за неговата биография. “Не знам дали вече е дошло време за моята биография” – пише той в началото на 1965 година на Делчо Василев.
Ами не е дошло, защото биографията на талантливите и можещите, на честните и неподкупните хора никога и от никого другиго не може да бъде написана истински и докрай. Дори ако я държим вече в ръцете си и сме я прочели, това пак не е всичко. То пак е само щрих от “биографията” най-общо казано, която продължава. Но така е не само с известните личности. Дори и нашите биографии, биографиите на обикновените хора, не са във властта на никоя земна сила. Нищо, че политиците, вестниците и телевизията говорят за досиета, приятелски кръгове и пр. Но от най-мъдрата книга може да се разбере, че “ако живеем, за Господа живеем, и ако умираме; за Господа умираме: и тъй живеем ли, умираме ли, Господни сме” /Римляни, 14,8/. И по-нататък “…ти защо съдиш брата си? А пък ти защо презираш брата си? Понеже ние всички ще застанем пред Божието съдилище”.
Само Бог знае всичко за нас. Затова, да се пише – за добро или за лошо – някому биографията, не е кой знае колко разумно. Но тъй като е казано още “Отдавайте Кесаревото на Кесаря, и Божието на Бога” /Марко,12,17/, пък и защото опитът на миналото би могъл да ни поучи, са се правели и сигурно пак ще се правят подобни чествания. Затова и аз сега се опитвам да очертая тия няколко щриха от портрета на Георги Жечев, от неговото “житие-битие”.

Родът на Георги Жечев по бащина линия произхожда от близкото до Хасково село Текето, откъдето идва и фамилното им име Текелиеви. Вероятно около 1865-1870 година те се преселват в града, за да си осигурят по-добро препитание. В своите спомени бъдещият автор на десетина оригинални и близо сто преводни книги подробно разказва за баща си и майка си, за живота на семейството. Неговото детство преминава в началото на нашия век, когато току-що формиралата се, все още дребна българска буржоазия, както бяхме свикнали да се изразяваме, все по-нагло и безскрупулно започва да обръща гръб на възрожденските идеали и да трупа икономическа мощ. Но това е и време, в което разказите за идването на Левски в Хасково, за дейността на Петър Берковски и за бейските своеволия още не са забравени, а вълнуват и палят детското въображение. Но твърде често бащите с болка заключават: „Бедният си е пак беден, богатият пак дерибейства”.
Този извод, който всъщност най-вярно отразява нашата действителност, дълго не ще дава мира на момчето, много години ще го кара да търси пътища за промяна. Уви, напразно. И затова не е случайно, че почти непосредствено след Девети септември, сякаш с мъка сдържал своя устрем за нов и по-различен живот, той спонтанно ще изрази възторжените си чувства в две не толкова професионални може би, но много искрени стихосбирки – “Навечерие” /1945/ и “Говорят низините” /1947/.
Но това време е още далече. Като ученик в Хасково Г. Жечев се отличава сред своите връстници с жаждата си за знания, с отличния си успех, с четенето на много книги и особено с независимия си характер. “Аз се учех добре – пише той, – но не се отказвах и от игрите и лудориите, които в повечето случаи бяха буйни и опасни. Вън от неизбежните битки с камъни, помня, че обичахме много да играем на революционери. В детската ни компания винаги имаше по някой Христо, който непременно биваше обявен за Ботев, по някой Васил, който естествено влизаше в ролята на Левски и т.н. Аз бях Георги Бенковски или Георги Раковски – според случая. Разбира се, съжалявах, че не съм Христо, за да бъда Ботев, защото между нашите революционери най-много обичах Христо Ботев”.
Георги Жечев знае наизуст Ботевите песни и от майка си, която често ги е пеела, и от Клинчаровото издание на съчиненията му, което е притежавал. “Доколкото си спомням – казва той по-нататък, – стихове започнах да пиша под негово влияние”. Любим писател му е и Иван Вазов, чиито произведения трескаво търси в училищната библиотека и чете още на петнадесетгодишна възраст. Увличат го патриотичните настроения на народния поет. Плод на това увлечение са стихотворението “Писмо на един турски войник из обсадения Одрин”, отпечатано във в. “Реч” през 1913 г. и участието в конкурс на в. “Дневник”, където разказ на Г. Жечев е отличен с втора награда.
По време на турското настъпление през лятото на 1913 година, когато много хасковци панически напускат града, той, заедно с още двама съученици обикалят цяла нощ улиците като “стражи”, а на сутринта недоспали, но горди посрещат завърналите се свои съграждани.
Макар и все още твърде млад, бъдещият критично настроен общественик и литератор дружи с бедните и недоволни ученици и младежи. Те създават свой кръжок за просвета и самообразование. “Събирахме се почти редовно всяка седмица, обикновено вечер, в квартирата на някой от групата и четяхме реферати по най-различни литературни и философски теми. Едновременно и еднакво се увличахме от писатели с най-различни и дори противоположни тенденции и мирогледи – от Толстой и Ибсен до Горки и Пшибишевски. От българските автори четяхме преди всичко Ботев, Пенчо Славейков, Яворов и отчасти Полянов” – разказва Георги Жечев.
По това време – 1913 година – той сътрудничи на различни леви издания. Като абонат на социалистическото списание “Борба” поддържа връзка с Георги Бакалов, комуто изпраща стихове за мнение и оценка. Първата среща между двамата е през лятото на 1914 година в София. “Останахме добри познати чак до смъртта му, макар че често спорехме в печата и дори понякога доста остро” – казва Г. Жечев.
В ония години той печата още в сп. “Бисери” на Иван Андрейчин, в “Хризантеми”, “Голгота” и други вестници и списания. Като ученик в VI клас тогава Георги Жечев издава с псевдонима Самотник първата си книга – “На другия бряг”, която сам е илюстрирал. Не е трудно да открием в нея литературните настроения на времето – песимизъм и мистицизъм, самота и безнадеждност. Но заедно с лутанията на скръбната поетова душа, измъчвана от несъвършенствата на света и копнееща за справедливост, в нея лесно могат да се доловят и нотките на призивност, на социален протест:

“Страдалци рой – вий жертви на смъртта –
деца-раби на майката земя, –
се тъй ли йощ по ширните полета
ще лейте свойте кърви мъченишки?”
                     /“Во самота”/

Или пък пряката реминисценция от Шандор Петьофи, познат му вероятно от Вазовия превод на “Лудият” в “Умопобърканият”:

“А туй ще бъде скоро – знайте, хора, вий:
веч бий предсмъртен час на стари свят –
и скоро той ще в бездната изчезне!…”

Все теми и образи, които по-късно Христо Смирненски – “бардът на пролетарската революция” – нарочно слагам сега този израз в кавички, ще извиси и опоетизира до съвършенство. Неслучайно поетът Емануил Попдимитров, който е учител на Георги Жечев по онова време, не приема добре стихосбирката му. Тя и няма как да удовлетвори изтънчения литературен вкус на европейския възпитаник. Но ето какво пише самият Георги Жечев за това: “През лятото на 1913-14 година учител в гимназията ми беше току-що завършилият в чужбина, очертан вече поет Емануил Попдимитров. За него съм запазил много добри спомени и ние продължихме връзките си и отпосле. Емануил беше първият “жив” поет и писател, с когото съм другарувал. Високо културен и добър човек, той не спекулираше с интелектуалното си и морално превъзходство, а се държеше най-приятелски с всички. Наистина някои злоупотребяваха с това му човечно държание, но добрите и интелигентни ученици го обичаха и ценяха много и смятаха за голяма чест да беседват с него и извън училищните занятия върху най-различни литературни и философски проблеми. Аз бях един от малцината щастливци, които се ползваха с благоволението на поета и смятам, че при честите ни разговори съм научил доста неща от тоя мъдър и сърдечен литератор. Той знаеше, че пиша, бе чел първата ми стихосбирка и ме атакуваше открито със строгите си изисквания. Но затова пък с пълна откровеност и сериозност като литератор пред литератор, той развиваше теориите си за изкуството, правеше интересни съждения и преценки върху автори и произведения, даваше напътствия за редица неща в писателския занаят, окуражаваше, насърчаваше”…
Наред с другото, седемнадесетгодишният Жечев включва в първата си книга и няколко превода, сред които Лермонтовият “Просяк” е категорична заявка за бъдещите качества на преводача:

“Пред вратните на храма святи
просяк стоеше нажален,
безсилен, слаб и смъртно бледен
от жажда и от глад сломен.
Той просеше парченце хлебец
и мъка бе му на лице:
но хладен камък някой тури
в протегнатите му ръце!
…Така аз молих любовта ти
с сълзи горчиви и тъга;
така ти мойте чувства святи
излъга – виждам аз сега!”

Запознал се и на теория с изискванията на чистата символистична поезия чрез своя учител, когото, както се вижда, дълбоко е уважавал, чел и обикнал стиховете на Константин Бальмонт, Андрей Бели, Фьодор Сологуб, Григорий Чулков и др., Георги Жечев също се поддава на литературната мода и сам започва да пише като символист. Поддържа и писмена връзка с начеващите като него “символисти” Иван Мирчев от Стара Загора и Христо Миндов от Разград.
Точно по това време започва да излиза и първият официален орган на символистите в България сп. “Звено”, редактирано от Димчо Дебелянов, Константин Константинов и Димитър Подвързачов. Но “символистичната зараза”, както се изразява Георги Жечев, “бе донесена в Хасково особено от Борис Атанасов, братовчед на Христо Ясенов, изключен като ученик от София, който с препоръка от Ясенов до Емануил пристигна и се записа в Хасковската гимназия. Той донесе не само отровата на символистичната поезия, но и романтиката на бохемските нощи, на която неусетно се отдадохме”…
През 1914 година е обявена обща ученическа стачка в цяла България и кръжокът, в който членува Георги Жечев, поема стачното ръководство в нашия град. Издаден е позив за участие и на работниците в стачката. Организират се демонстрации, произнасят се речи, но в крайна сметка, както и може да се очаква, всичко остава без положителни последици. “Чувствах се като окован във вериги, от които трябваше да се освободя – пише Жечев. Нещо ме зовеше далеч, към някакъв друг бряг, жадувах за борба, за подвизи, за скитничество, за нови светове”…
Той предприема няколко самотни обиколки из България, но и това не го задоволява. През есента на 1914 година се записва в Рисувалното училище в София. Продължава да изживява болезнено драмата на младото поколение по онова време. Плод на тези настроения е втората му книга “Есенни вечери”. Чувствата в нея не се отличават съществено от тези в “На другия бряг”, но понатрупаният вече жизнен и художествен опит и засиленото социално звучене я правят по-вглъбена и емоционално въздействаща. По-издържана е и в композиционно отношение.
Поетът сякаш е решил да тръгне по своя път към неизвестността. Той е чудак, несретник, бунтар и може би само смъртта ще излекува терзанията му, както е прието да се казва, но няма да го примири. А Георги Жечев като че ли остава такъв и по-късно – дори през 1946 година, когато през ноември по случай Седмицата на българската книга в Хасково част от неговите съграждани са можели свободно и с радост да го приветстват, по достойнство да изразят чувствата си към него като известен и “тачен” поет, публицист и преводач.
Друг въпрос е как той самият се е чувствал тогава. И каква е била съдбата му през следващите години. Но нека да не се връщаме отново към това, с което започнах.

Йордан Нанчев – ТРОЙНА ЕКСПЕРТИЗА