В почти неизследваната и до днес история на българското книгоиздаване има десетки и даже стотици имена на хора, чиито заслуги за възхода на българската култура са вече забравени или недооценени. Защо е така? Мисля, че е нелепо и даже тягостно да се питаме. Но тъй като вече е дошло или, да се надяваме, че вече е дошло времето на горчивите истини, то по-добре е все пак отговорът да се чуе. Колкото да е в ущърб на вече до болка разклатеното ни национално самочувствие, той сигурно би ни подействал и оздравително.
Започнах така тези редове, защото ми се ще да вярвам, че вече живеем в друго време, във време, в което няма да е безсмислено да се споменават имената и заслугите на някогашните наши издатели. На тези, които упорито и с жар работеха в полето на българската книжовност и заедно с писателите ни хвърляха в него семената на словото, за да ни даряват и до днес с плодовете на духа, на свободното творчество. Припомняйки си с почит за тях, на челно място сме длъжни да поставим името и приноса на Александър Паскалев.
В края на м. ноември 1989 година, когато се навършиха 110 години от рождението му /той е роден на 19 ноември 1879 г. в Хасково и умира пак там на 31 октомври 1946 г./ в родния му град се състоя научна конференция, на която, струва ми се, по достойнство бяха оценени заслугите на Паскалев към националната ни култура. И то от учени – литератори като Елка Константинова, Йордан Василев, Елка Трайкова, Надежда Александрова… Припомнени бяха впечатляващи факти, които красноречиво свидетелствуват за това колко много върхове е завоювала българската литература благодарение на него, колко много му дължат повечето от най-добрите ни писатели, а и поколения техни читатели след това.
Така че, ако можем да наречем Христо Г. Данов баща или основател на нашето книгоиздаване, то следващият най-висок връх в историческия развой на това книгоиздаване е свързан най-вече с делото на Александър Паскалев. Него трябва да почитаме и като “основател на модерното книгоиздаване в България”, както беше записано и на новооткритата паметна плоча пред родната му къща. Тоест, да знаем, че той пръв в нашата страна успя да постигне художественост и полиграфическа техника на своите издания, съизмерими с високите европейски образци.
Достатъчно е да си припомним само Паскалевите издания за библиофили, които той въвежда като обичайна практика в работата си под влияние на Пенчо Славейков. Който е имал щастливото изживяване да държи в ръцете си подобни луксозни, номерирани и подписани издания на антологията “На острова на блажените”, на “Кървава песен” и “Немски поети” от Пенчо Славейков, на Яворовите “Подир сенките на облаците”, “В полите на Витоша” и “Когато гръм удари, как ехото заглъхва”, на книги от Крили Христов, д-р К. Кръстев, Мара Белчева и др., сигурно без колебание ще потвърди, че те са и задълго ще си останат мечта за нашето днешно книгоиздаване.
Не минават и две-три години от началото – Паскалев основава своето издателство през 1908 година (а го регистрира в съда през 1909 година – б.а.Й.Н.) – и книгите му започват рязко да се отличават на пазара. Скоро те стават представителни въобще за българската литература. Неслучайно известният немски славист д-р Георг Адам в лично писмо от Берлин на 23 септември 1912 година се обръща с уважение към Александър Паскалев и го моли да му изпрати своите нови издания, за да ги има предвид в очерците си, озаглавени “Български писма”.
От 12 декември 1911 година пък е едно друго писмо от Иван Радославов, в което се казва: „Последните /Ваши/ издания са едно доказателство вече, че издателството е на верен път. Става мило човеку като вижда, че и у нас е възможно вече и техника, и съдържание като в чужбина”.
Александър Паскалев за пръв път в България рискува и издава многотомни събрани съчинения на Любен Каравелов, Христо Ботев, Алеко Константинов, Иван Вазов, Пенчо Славейков, Пейо Яворов, с което прозорливо утвърждава и извисява делото им, допринася с успех те да получат онова признание, на което днес се радват. Освен това той печата и отделни книги на Елин Пелин, Кирил Христов, Антон Страшимиров, Георги Райчев и на още плеяда български литературни творци, чиито произведения са в основата на класическото ни литературно наследство.
Тук трябва да се припомни и това, че той най-напред издава стихотворенията на Димчо Дебелянов, както и Лилиевите “Птици в нощта”, а няколко месеца по-късно и преиздава първата стихосбирка на Николай Лилиев – “един рядък случай в българската книжнина”, както малко по-късно отбелязва в. “Развигор”.
Впрочем, бързата реакция на културните потребности на времето, пък ако щете и на изискванията на пазара, е нещо характерно за Паскалевото издателство. Първата книга, например, която той издава и сам редактира, е “Кооперативен сборник” /1908/, а всички знаем какъв “бум” отбелязва у нас кооперативното движение в началото на века.
Да вземем и преводната “Златна книга за жената” /1910/, която и днес би събудила широк интерес. Ами първата антология на детската литература у нас, озаглавена “На ранина” /1911/! Ами списанието му “Съвременна мисъл”, с което Паскалев бърза да запълни културното пространство, вече завоювано от “Мисъл” на д-р К. Кръстев! Да не говорим за венеца на Яворовото поетично дело “Подир сенките на облаците” и за драмите му веднага след това, усилено рекламирани в “Съвременна мисъл”, но и критикувани пак там.
Показателен във връзка с това е конфликтът, описан от Александър Паскалев през 1939 г. в сп. “Златорог” между него и сърдечния му приятел Яворов по повод един отрицателен отзив на Боян Пенев за “В полите на Витоша” в това списание. Въпреки горчивината от импулсивно изречените от поета тежки думи, книгоиздателят не изменя и след това на своята позиция да дава място в “Съвременна мисъл” на различни мнения и оценки за една и съща творба, понякога полюсно противоположни. Яворов добре го разбира и му прощава. А по-късно и Вазов, с когото също имат спречкване от подобен характер. Големите творци, както и културните издатели имат широки, благородни сърца.
“Културен издател” – точно така писателката Калина Малина определя Александър Паскалев в литературната анкета, издадена през 1982 година от Бистра Ганчева. Така години след смъртта му ще го нарече и неговият колега Иван Коюмджиев в една своя статия в “Литературен фронт”. Културен и трудолюбив, а може да се прибави – инициативен и прозорлив. Да сравним, например, сроковете, при които той работи – не повече от два-три месеца за една книга, с времето, което доскоро, а и сега все още, трябваше да пролежи един ръкопис в нашите издателства, за да се издаде, и ще видим колко несравними са просто ефективността и деловите отношения между някогашния частен издател с писателите и тромавия бюрократичен апарат на държавните издателства или вече издателски къщи, чиято цел е като че ли не толкова да издадат книгата, колкото да унизят автора и да скъсат нервите му, да не му позволят и да се зарадва на своята творба даже.

Книгоиздателството на Александър Паскалев прокарва нови пътища и в областта на книгоразпространението. Както е известно, малкото наши издатели в началото на века работят главно по системата на покани и спомоществователи. Отново, за кой ли път вече, пръв Паскалев широко въвежда продажбата на книги чрез книжарите на консигнация. По този начин успява да постигне едно невиждано дотогава увеличение на тиражите. Книгите на Пенчо Славейков, например, преди 1911 година са се издавали в съвсем скромния тираж от 300 до 500 екземпляра, а Ал. Паскалев издава “На острова на блажените” и “Кървава песен” в 4-5 пъти по-голям тираж и за кратко време ги разпространява не само у нас, но и в чужбина. Така е и с другите български автори. Особено с тези, които се изучават в училище.
Освен, че издава много книги на наши писатели, което смята за своя първостепенна задача, този далновиден издател прави немалко и за популяризирането на чуждата литературна класика. Особено ползотворна във връзка с това е неговата “Всемирна библиотека”, която още с появяването си предизвиква небивал интерес. Близо 180-те заглавия в нея включват образцови за времето си преводи на най-добрите произведения от световната литература. Това са книжки с 1/16 или “джобен” формат, с характерно и запомнящо се оформление на корицата, дело на Александър Божинов, които са толкова търсени от читателите, че много често се издават неколкократно, а някои като “Виктория” от Кнут Хамсун, “Едип цар” и “Антигона” от Софокъл, “Мъртви души” на Гогол, “Герой на нашето време” на Лермонтов, епосът “Песен на нибелунгите”, “Облаци” от Аристофан и др. достигат непознатия дотогава в българското книгоиздаване тираж от 15-20 хиляди екземпляра.
В Паскалевата библиотека са издадени и произведения на Байрон, Балзак, Гьоте, Достоевски, Зола, Ибсен, Молиер, Мицкевич, Метерлинк, Пушкин, Едгар По, Сенкевич, Стриндберг, Толстой, Тургенев, Оскар Уайлд, Ал. Куприн, Джонатан Суифт, Пиер Корней, Джек Лондон, Бърнард Шоу, Лесинг, Флобер, Юго, Хайне, Хауптман, Чехов, Шекспир, Шилер, Шели и от старата литература Есхил, Еврипид, Теофраст, Цицерон, Плавт… Това са само част от имената на авторите.
Христо Цанков-Борина пише в сп. “Демократически преглед”: “В Паскалевата “Всемирна библиотека” аз не виждам съчинения, недостойни да бъдат преведени на български. Авторите, които са подбрани, са на целия образован свят познати и се ползват с широка репутация”.
А кои пък са преводачите на тези творби? Никой от тях не би могъл да бъде наречен “случаен минувач из литературното поле” – използвам пак израз на Хр. Борина. Това са “първите наши писатели”, които Паскалев е “предизвикал към преводаческа работа”, това са все “постоянни и известни работници на книжовния ни харман”. И наистина е така. Да споменем само за Яворов, Пенчо Славейков, д-р Кръстев, Димчо Дебелянов, Димитър Подвързачов, Константин Константинов, Кирил Христов, Иван Радославов, Хенри Левенсон, Георги Миндов, Александър Балабанов, които сами по себе си са достатъчна гаранция за качествата на подбраните творби и за художествените достойнства на преводите. Защото издателят напълно им се доверява като не ги задължава да превеждат тази или онази книга, а ги ангажира просто като имена и им оставя свободата сами да избират произведенията, които най-много им допадат.
Но, разбира се, така е само с онези, които вече са доказали своя талант, с големите имена. Когато му се наложи да преговаря с начеващ или малко известен преводач или става дума за ново, непопулярно още заглавие, Паскалев зорко следи и старателно проверява всяка информация. За това свидетелствува, например, едно негово писмо до Стилиян Чилингиров, в което, след като уточнява някои условия по откупуването и разпространяването на издадената от този автор “Славянска антология” /1910/, той пише: “Оная работа – стихотворенията в проза от Ото Юлиус Бирбаум – не ще я издам. Правих справка за тоя автор. Проверих справката си от няколко най-сериозни лица и се оказа вярно онова, което намерих при справката. Това не е един автор, от който може да се превежда, щом има други за превеждане. Осланях се на твоите думи, но стъпил съм на чурук дъска като съм ти обещал издаването”.
Паскалевата “Всемирна библиотека” наистина е забележително явление в културния ни живот през второто десетилетие на века и това неведнъж е подчертавано в печата, както тогава, така и години по-късно. Освен от прецизния подбор на оригиналите и от майсторството на преводачите, нейният голям успех се обуславя и от добрата реклама, от добре организираната продажба, включваща премиране, отстъпки за абонати при снабдяването с други книги и пр. Но като че ли в основата на всичко все пак е качеството на преводите. Един от тях, например, “Едип цар”, е награден от БАН, което изрично е отбелязано на корицата и е преиздаден шест пъти. По повод пък на “Медея”, “Агамемнон”, “Орест” и “Евмениди”, преведени също от Александър Балабанов, Иван Вазов му пише: “Уважаеми г. Балабанов, чета сега с наслада Есхила и Еврипида във Ваш превод. Той е отличен: ясност, чиста, стегната реч, добросъвестна работа. Това е тъй рядко у нас!”.
Освен “Всемирна библиотека” Паскалев издава и библиотеките “Слънчеви лъчи” /първата детска библиотека у нас/, “Юношеска библиотека”, “Искри”, “Вечерни часове”, “Съвременен земеделец” /изключително актуална и днес във връзка с реституцията на земеделските земи/, “Балкански въпроси”, в която издателството подготвя и разпространява на пет езика всичките важни книги и документи в защита на българската кауза по време на Първата световна война, както и някои по-малко популярни библиотеки.
Александър Паскалев снабдява пазара и с учебници и учебни пособия. В определени периоди от излизането им, най-често в началото, той издава и списанията “Съвременна мисъл”, за което вече стана дума, “Златорог”, “Българска мисъл”, “Светулка”, “Детска почивка”, “Народ и армия”, “Социалдемократ”, “Страници за всички”, както и в. “Развигор”. И още нещо, което си струва да се отбележи. Като всеотдаен труженик и организатор в полето на националната ни култура Паскалев успява да приобщи и обедини около издателството си творци с най-различни идейни и естетически позиции.
Под неговия покрив в името на общата цел – културното издигане на страната ни – работят иначе непримиримите един с друг Иван Вазов и д-р Кръстьо Кръстев, Пенчо Славейков и Кирил Христов. Та даже и цели издания, които понякога открито воюват помежду си, като “Златорог” на Владимир Василев и “Развигор” на Александър Балабанов и Елин Пелин например.
С много от своите автори книгоиздателят е бил и в лични приятелски отношения. Ще спомена само Димитър Подвързачов, Николай Лилиев, Константин Константинов, Иван Карановски, Боян Пенев, Александър Спасов, Асен Златаров, Дора Габе, Мара Белчева, Елин Пелин… Особено близка, обаче, е дружбата му с Яворов, за което вече се спомена. За нея поетът сърдечно и топло му благодари в едно от предсмъртните си писма. Много обич и преклонение пред изгубения приятел – “големия човек, гражданин, българин и писател – литературната надежда на тогавашна България” има и в отпечатаните спомени на книгоиздателя за Яворов.
Александър Паскалев печата свои спомени и за Иван Вазов, за Пенчо Славейков, безпогрешно долавяйки и подчертавайки значимостта на сътвореното от тях за утрешния ден, за бъдещето. За приятелските му взаимоотношения с българските писатели свидетелствуват и техните многобройни писма до него, писма, съдържащи спонтанни изповеди, а нерядко и молби за финансова подкрепа. Според възможностите си Паскалев винаги се е стараел да удовлетворява тези молби с дълбокото убеждение, че по този начин не само помага на своите сътрудници като им осигурява препитание и стимули за работа, но и служи на духовния прогрес на своя народ, на културното въздигане на България. Нерядко неговите сигурни хонорари, нещо не съвсем обичайно за времето, даже и в аванс, и заемите му са спасявали от недоимък както онези, чиито имена посочих, а така също и много други.
Неслучайно в едно свое писмо до книгоиздателя на 6 април 1912 година от Виена Теодор Траянов е написал: „Вярвам, ще ми услужите сега, особено на мене, единствен от писателите ни, комуто не сте услужвали парично още в голям мащаб”.
Известна е и практиката на Александър Паскалев да предлага акции на писателите, които са работили за неговото издателство. Друг е въпросът, че малцина са можели да се възползват от това. И така в продължение на повече от три десетилетия книгоиздателството на този позакъснял възрожденец винаги е било средище на оживени литературни контакти, огнище на истински духовен живот, подклаждано от възторжени и светли пориви, от новаторски инициативи. А върху цялата многогодишна деятелност на Александър Паскалев “стои знакът на крайно сериозното отнасяне към културата и книжнината на страната ни”, ако ми е позволено да си послужа с тази оценка от статията “Книгоиздателства и книги”, отпечатана в сп. “Заря” през 1930 година.
Разглеждайки в нея историята и значението на тогавашните книгоиздателства и съпоставяйки ги отчасти, нейният автор Георги Ноков освен това заключава: “Чрез книгоиздателство “Паскалев” ние имахме това, което националните ни културни институти, подпомагани от държавата, не можаха да дадат през 50-годишното ни свободно съществуване. И всичко това започна в едно време, когато повече, отколкото сега, поради малочислеността на народа ни и бедността на интелигенцията ни, да се правят издания беше подвиг, а не професия или търговия”.
Едва ли е нужно да се прибавя още към това, уви, вече забравено признание. Като повечето от нашите духовни първенци, като мнозина от големите синове на народа ни, Александър Паскалев умира в нищета и мизерия. Днес ние не знаем даже къде е гробът му! Но за щастие запазена е и добре реставрирана преди години родната му къща в Хасково, макар и никой тогава да не е подозирал, че той е роден в нея.
Редно е тя да бъде превърната в къща-музей, защото основателят на модерното ни книгоиздаване е личност от пантеона на българската култура и заслужава това. Пък и един такъв музей би бил чудесен пример за начеващите частни книгоиздатели у нас, за онези, в чиито ръце е бъдещето на родната ни книга.

Йордан Нанчев – ТРОЙНА ЕКСПЕРТИЗА