Съзнателно или не, някои вече побързаха да реагират критично срещу новата книга на Любомир Левчев. Не би трябвало да е изненада, ако и други ги последват – “Боже мой, та аз ги познавам отдавна тези героични гласове”…
Освен автора и читателите сигурно биха си ги припомнили, защото това са гласове и лица “познати и нови едновременно”. Впрочем, така днес е нормално. Има ли смисъл някой от нас да ги съди? Той само би ги поощрил още повече. Хубаво е човек да надмогва тези гласове, да потърси и доброто в книгата, онова, заради което си струва да прочетеш “Ти си следващият”, да се поучиш…
Житейската драма на един безспорно талантлив поет – измислена или преживяна, изстрадана – тя винаги ще е в състояние да стане “притча во язицех”, да заинтригува. Не само изкушените от литературата, но и онези, които не са чели, а само са чували за Левчев. Те не бяха малко някога. Сега отношенията се промениха, но все още разказаното е любопитно за мнозина. А може да се окаже и полезно.
То е и нетрадиционно, може да се каже, но повече като форма, отколкото като съдържание. Фактите в него само много по-дебело подчертават схемата, коловоза, по който Системата си позволяваше да движи и целенасочено да направлява своите избраници.
Любомир Левчев, без съмнение, е бил и ще продължава да бъде един от тях. Неговата драма, обаче, е колкото лична, индивидуална, толкова и обща, българска. Защо не и общочовешка? Тя започва още от семейството и училището, от първите му стъпки в поезията и скандалните стихове, от първите отзиви… После минава през любовните квартири и пиянствата, през “студените душове” на отрезвяването, през Комсомола, наречен “гара Разпределителна”. Следват прозренията, “изстрелването” и орбитите на властта, чуждото лицемерие и собствените компромиси, вечната илюзия, краят…
Това се е повтаряло вече толкова години с всеки в един или друг вариант! Затова, макар историята на Любомир Левчев да изглежда само негова, в нея непредубеденият читател все ще намери и нещо от себе си, ще провери своя досегашен опит, ще го оползотвори, ако щете. Такъв мисля, че е и шифърът на заглавието – “Ти си следващият” – което може да се тълкува най-широко и всеобхватно. Вечният човешки и природен кръговрат – ето го ключовия модел, кода на посланието в този толкова вещо и грижливо списван “дневник за изгаряне”.
Мистиката, идеите на древността, орфизмът и християнството, тайните общества и революциите, болшевизмът и вездесъщите му служби за сигурност, двата свята, бутафориите на “голямата” промяна – не всичко от това може да се сподели, естествено, във вида, в който е описано, но защо да не се отдаде дължимото на интелектуалния блясък на Левчев, на интерпретаторските му умения, на неговия професионализъм в крайна сметка. Защото всичко онова, за което той разказва, е пресято и премислено неведнъж, откроено е майсторски и още по-майсторски е утаено в текста, в чувството и внушенията.
И за какво е било всичко това – сигурно пак би избързал да запита някой, да нанесе своя “ъперкът” в духа на времето, в което сме всички. Аз лично не се наемам да му дам еднозначен отговор. Пък и не бива да му се отговаря веднага, не бива с толкова лека ръка да се опростяват нещата. На тоя въпрос отговорите са различни. И много, почти колкото читателите. Много са и примерите от книгата, върху които би могло да се мисли преди това – участта на Дантон и Робеспиер, на Троцки и Ленин, на Сталин и Фидел Кастро, на Хрушчов и Кенеди, на Коста Павлов и Георги Джагаров, Владимир Башев, Георги Марков, Евтушенко, Робърт Фрост, на Иван Абаджиев и Петър Танчев, на Дечко Узунов и Светлин Русев, на Лудият учител, който ги обединява…
Това са само част от живите и мъртвите в тая книга. Имената може да се продължат, както и размишленията, съпоставките, изводите. С онази рядка прозорливост, с усета, с мъдростта и наивитета, с които ги е видял и преценил Левчев. Поетът, наблюдателят и участникът в българската и не само българска трагедия през последните три-четири десетилетия. А оня, който вече е чел и книгата му “Убий, българина!” може да се задълбочи още повече.
Разбира се, тук съвсем не става дума само за спомени. В този доста провокативно замислен и така добре издаден том има и немалко документалистика – дати, писма, стихове, фотографии. Самият автор, обаче, го е нарекъл “роман от спомени”. И дори е побързал да се застрахова, “признавайки” си, че “Човешките спомени са като хамелеони. Те са минало, което непрекъснато се приспособява към цвета на настоящето”.
Подобно определение, колкото и метафорично да звучи, просто не може да се оспори. И все пак, струва ми се, че споменното, романтичното в този “роман” е далеч по-малко от действителното, от показаното в натура. Противно на установената практика Любомир Левчев не толкова си е поставял за цел да нагажда собствените си романтични представи към суровата реалност, колкото е можал – нарочно или не – да й вдъхне поне мъничко поезия от себе си. И да я облагороди.
Не би могло да бъде иначе. Един литератор от неговия ранг не би могъл да стори друго, описвайки себе си, обстановката, в която сам е живял и писал, своята политическа Голгота. Всичко това също е един вид саможертва. Така, неусетно може би, но не и против собствената си воля, той вече се е превърнал в част от онова време, в онова прословуто “винтче”, макар и несмазано, от машината на лъжите, насилието и грандоманията. И нищо чудно, такава е душемелачката на болшевизма – тук у нас, в цяла Източна Европа, по света.
Защото географията на “Ти си следващият” далече надхвърля нашенските, български мащаби. Не само в пространството, а и във времето. И все пак, нека се помъчим да разберем. И да му повярваме, че макар да е живял “приобщен към всичко” това, поетът Левчев наистина си е останал и “достатъчно самотен”.
“Аз се чувствах жестоко самотен в този претенциозен състав” – повтаря той накрая, припомняйки участието си в екипа на Людмила Живкова. Малцина ще го чуят днес, обаче. Той си остава все така далече, неразбран. И, разбира се, обвързан – съдбовно, не като повечето от останалите. “Искаш ли да бъдеш свободен, не се обвързвай с нищо друго, освен с Бог” или “И аз ти казвам да не се обвързваш толкова много с баща ми, защото той не е бог. Ще дойде време да работим без него, а може да дойде време да работим и против него” – напразни са се оказали тия някогашни съвети. Днес Левчев е изгубил не само приятелството на “светицата” Людмила, но и покровителството на баща й. А това изглежда е краят на участието му в държавната власт, в политиката. Един край колкото тъжен, толкова и очакван.
И ето, че пак идва времето на литературата, дните на спомените, на размислите и равносметката. Благодатното, “новото” време, в което някогашните илюзии свършват. Така се ражда “Ти си следващият”…

Йордан Нанчев – ТРОЙНА ЕКСПЕРТИЗА