Ели Видева

Днес май няма да ми върви. Още не е съвсем съмнало, а кучетата вече са обиколили квартала. Чиба, пес нещастен, тая територия е моя, чак после ще дойдат циганетата. Ръчкам с тоягата в контейнера, белким намеря нещо полезно. Миналата седмица се обзаведох с панталон (без дупки!), а жената зарадвах с шалче. Вярно, малко изгорено от единия край, но тя ми е сръчна – поръби го и си го носи.
Но днес май не ми е ден. Трети контейнер преравям – нищо. Малко по–нагоре по улицата има обърната кофа за боклук – ще я погледна, пък ще се прибирам.
Я, торбичка хляб! Даже не е мухлясал, само е сух. Като камък. За попара става. Ще закусим значи! А камъка е в душата. Слънцето след малко ще се покаже, хората ще тръгнат на работа. Не искам да ме виждат заровен в бокука. Изпъчвам гърди, обръщам тоягата на бастун и гордо тръгвам към къщи.
Към обяд ще се разходя до центъра, ще си платя сметките на държавните бирници, дето всеки месец ме стискат за гърлото. А довечера на площада ще има концерт, някаква младежка група. Може да не е любимата ми музика, но все е радост за душата. Ще послушаме с моята поостаряла красавица и ще си спретнем гала вечеря с по една баничка.
Само се моля да не вали. Някои забравят контейнерите отворени и сума нещо се съсипва. А сутрешният обход е важен.
Ако ми е ден …