Мюмюн Тахир

В ранна есен край реката слизат вечерите с цвят на къпина, а сутрин по течението се носи ухание на гъби и росна шума. Дните са още ярки и прозрачни, но хладни. Времето е нежно като полет на листенца през септември. Крайбрежният вятър спира в короните на дърветата до отворения прозорец на къщата ни и раздвижва въздуха в някогашното село, което отдавна е градски квартал. Тук реката прави плавен завой и нетърпеливият живот сякаш заобикаля останките на недалечното минало. В занемарените дворчета, сред буренясали лехи, подивели овошки и скършени асми доживяват дните си струпаните от дядови времена скромни къщурки. Повечето са необитаеми – също като новопостроените отсреща. Празните нови и празните стари къщи по цял ден си правят дружинка и си намигат през реката със стъклени очи.
Днес е последният теоретичен изпит за камиони с двойни ремаркета. Събудих се с приповдигнато настроение, ударих едно бързо кафе на крак и застанах на спирката. Полигонът е в срещуположната част на града. След третата цигара започнах да се притеснявам. Улицата беше пуста, избръмча някакъв мотоциклетист, после преминаха на велосипеди двама пазачи от общинската охранителна фирма, които явно се връщаха от нощна смяна, но никакъв автобус или друго моторно превозно средство не се мяркаше. Седнах на тротоара, запалих четвърта цигара и загледах носовете на маратонките си. Усещах как безсилието ме завладява, после на негово място дойде ядът, него пък измести примирението… Стана тя каквато стана. Край – няма да съм шофьор на камион с двойно ремарке…
И точно когато сутрешното ми настроение окончателно беше на път да се изпари, лъскаво беемве закова на педя от цигарата ми. В унеса си не бях чул мотора, сепнаха ме спирачките. Дръпнах инстинктивно крака и когато се изправих, един млад и приятен глас изрече през отворения прозорец:
- Писмена покана ли чакаш? Хайде качвай се!
Колкото и нелепо да изглеждаше, отнасяше се за мен. Бях сам на автобусната спирка в безлюдната утрин и беше глупаво да се озъртам с уж нехаен поглед.
Едва се наместих на седалката и колата литна.
- И си сложи колана, моля ти се. Полицията е блокирала всичко наоколо, сигурно някоя чуждоземна клечка отново ще ни посети. – Гласът на младата жена беше равен, но се усещаха нотки на раздразнение.
- Спрягаха тия дни Кондолиза Райс… – направих опит да покажа осведоменост, като междувременно я огледах с крайчеца на окото: светли коси, не е ясно дали са естествени или боядисани. Асиметрично лице – от ония, които, без да се натрапват, се запомнят. Дълги глезени, това добре! Стегнати устни – това не толкова! Няколко сребърни пръстена. Без гривни.
- Кондолиза Райс вече си даде инструкциите и замина. Някой европейски чиновник ще да е. От ония, които пишат доклади за нас и ни дават препоръки за какво ли не… Нещо по-дребно…
- Нещо като нищо на света – изтърсих неволно и тутакси ме доядя на навика да показвам ученост под път и над път.
- А, Сароян? – в очите й проблесна одобрително учудване. – Отдавна не съм чувала да го споменават. Едно такова безкнижно време настана и точно в него ни се падна да живеем!
Когато не назидават, такива гласове са приятни. Другото подсказва вкус и пари: бяла батистена блузка, костюмче в леко наситен оранж, бежови обувки. Изобщо хваща окото. За жена, която е седнала, пък било то и в беемве, нищо повече не можеш да кажеш…
Светофарът ни посрещна с червено. Беемвето спря.
- Успя вече да ме опипаш с поглед, нали? – ръката й се протегна към жабката и извади кутия марлборо и златиста запалка. Запуши.
- Не съм го чел… не помня от колко години.
- Кого? – вторачи се симпатичното момиче в мен.
- Уилям Сароян. Някога бях болен по “Нещо като нож, нещо като цвете, нещо като нищо на света”. Направо ме потресе – отроних снизходително.
- Аха!
Тя едва дочака зелената светлина, беемвето рязко потегли и след секунди вече препускахме с автомобилите по шосето.
Усетих се как несъзнателно пръстите ми докосват грапавата кожа на седалката и ме напуши смях – толкова нереално, невъзможно и неистинско беше всичко. И все пак чувах тихото бръмчене на мотора, виждах влажното стъкло и припламванията на бледите слънчеви искри в косите на младата дама.
- Много изпростя народът, читателите у нас станаха по-малко от писателите. На нас винаги нещо или някой ни е виновен – нищо ново не казвам, разбира се. Сега си оправдаваме мързела с интернет…
- Има интересни неща там…
- Има за тия, дето се интересуват. Я ги питай колко книги са прочели по интернет, да видиш дали ще се намери един на хиляда… ами, на сто хиляди! Игрички, чатове, порно филми и обяви – това ги вълнува, това и търсят.
- Не преувеличавате ли малко ?
- Тъкмо обратното – натърти тя, – виж резултата! Погледни какви люде сега са на върха! И кой стъпва в библиотеките вече? Ами бедните, дето нямат пари за книги. Някои сиромаси по цял ден киснат там, за да икономисват ток и парно.
- Все пак разнообразието и възможността за избор са повече – възразих по инерция.
- Кое му е повечето? – тя смекчи тона, по устните й пробягна бегла усмивка. – Недей, моля ти се, че ще ме разплачеш – днес мислят и дрънкат единствено за пари и те гледат като безполезно изкопаемо, ако се опиташ да ги заговориш за душата да речем. Изобщо такава екшън-култура ни е налегнала, че ми се повдига! Имам колеги, хора с дипломи, че и с езици, а не знаят правописа. Да не говорим, че бъркат думите, а повечето не са наясно и със значенията им. Обаче не им пука и не полагат грам усилия да ги научат – като автомат занарежда тя.
- Защо да учат, като най-ощетените хора у нас са учените. И най-бедните…
Изведнъж тя рязко изви волана наляво, гумите изсвириха и беемвето като по чудо се провря между два автомобила в съседната лента. Дланта й натисна клаксона, ушите ми запищяха.
- Идиот! Гледай го, за едната бройка щеше да ни отнесе, а не му трепва миглата, дебелакът му с дебелак! – развика се дамата.
Колата се стабилизира, всичко беше станало толкова бързо и неочаквано, че не можах дори да се уплаша. Успях обаче да разгледам едрия млад мъж в големия джип, който нахлу по страничния път в шосето, без да се съобразява нито с предимството, нито с потока летящи автомобили.
- Ето им всичката култура! – тя се беше успокоила, макар да не бе проличала особена възбуда в реакциите й. – Плюскат като разпрани, пият и налитат на всичко с отворена уста. Ами че циганчетата, дето навремето учех като нередовна учителка в Драгище, са по-възпитани от тия.
- Един новоизпечен престъпник признал пред следователя, че не е прочел нито една книга.
- Остави четенето. Днес хорово те убеждават, че може и без него – тя пак се пресегна към жабката и запали нова цигара, – всичко им е такова: и облеклото, и поведението. Публично оригване е това, а отгоре на всичко – непременно държат да ги видят и чуят как се оригват… Май пристигаме, а?
Дъгата на шосето устремно прехвърли гърбицата на баира и долу се ширна одименият хоризонт над оловно-цинковия комбинат. В нерадостния индустриален пейзаж унило жълтееха изоставените работнически блокове в селцето до предприятието.
Беемвето влезе в детелината и се заклатушка по изровения асфалт, който водеше до полигона.
- И защо ти е цялото това главоболие? – сякаш попита себе си тя.
- Кое главоболие?
Изящната й ръка махна неопределено към разчертаната циментова площадка на полигона, където се бяха скупчили служителите от транспортната фирма.
- А, изпита ли? – Почувствах се неловко и смутолевих: – За всеки случай. Имам книжка за професионален шофьор от гимназията, няма да е зле да взема и правоспособност за камиони с двойни ремаркета, може да потрябва.
- Къде да ти потрябва? – в гласа й звънна ирония. – За библиотеката ли? За двойни ремаркета?
Погледнах я за пръв път открито. Тя беше прехапала устни докато навлизаше в тясното пространство между административната барака и беседката пред нея. В изражението й се прокрадна нещо детинско.
Спря на два метра от групата, която чакаше изпита за камиони с двойни ремаркета. Видях учудените, равнодушните, раздразнените, завистливите, лъстивите очи, които облизваха изрязания й профил.
- Впрочем, казвам се Ели! – чак сега се представи и ми подаде изтънчената си ръка.
- Благодаря, Ели, трогнат съм! Бездруго ме очаква кръстосан разпит – то стана като в приказка, а и не се случва всеки ден да наминава красива жена с беемве. Ще се наложи да измислям.
- А защо направо не им кажеш, че си ме измислил! На истината никой не вярва и хората са я изхвърлили от употреба. Чао!
- Чао!
Гумите изпищяха на място, колата се стрелна като сребриста светкавица и изчезна, а във въздуха увисна облаче прах и мирис на пърлен каучук.
И както палех с разтреперана ръка петата за деня цигара, съзнанието ми блокира – хиляда на сто бях сигурен, че не бях обелил дума пред Ели нито закъде бързам, нито в каква посока се намира полигона, нито в колко часа трябва да стигна.
Мислех си дали в ранна есен край реката ще слизат вечерите с цвят на къпини, а сутрин по течението ще се носи ухание на гъби и росна шума.