Велчо Милев

Войната убила баща ми.
Така ми каза някой. Значи, войната убива! – помислих. А защо убива, кой й дава право да убива, и защо въобще е война, никой не ми обясни. Ами – война, а щом е война, тя убива, това е! Така е било и е така до ден днешен – войната убива, толкоз!
Значи, войната се прави, за да убива. Но от кого се прави и кого да убива? Никой не казва, убиват се и от двете страни, защото, за да има война, трябва да има поне две страни и двете да се убиват. Виж колко е просто, а хората не го разбират и се впрягат – от двете страни – за да се убиват, без да знаят за какво и за кого. Защото който знае, не е нито на едната, нито на другата страна, той е на третата страна, която печели от войната, от убийствата. Губят само убитите и децата им. Това ми е от ясно по-ясно, защото съм го преживял, знам го!
Войната уби баща ти! – каза ми някой.
И животът ми тръгна по свой начин. Нямах право на избор, животът ме бе избрал да тръгна по негов избор. И тръгнах…
И вървях, вървях, вървях по една и съща земя, край една и съща река, до една и съща планина, с едни и същи хора, а всеки път бе различно – и земята, и реката, и планината, и хората, и… аз самият.
Сигурно в това е чудото на живота – един и същ и различен! Всеки ден в него е новороден, като бебето, което носи родовите белези на хиляди предци и все пак е различно от тях.
Какво божествено, космическо и биологическо равновесие между генетичното и индивидуалното – между памет и его! То ти дава възможности и сила да си продължение и откритие едновременно, запазвайки родовата нишка и прибавяйки своето его за идните. Просто и велико, нали? А е велико, защото е просто.
Иначе не би устояло, би се разпаднало някъде по пътя, би изпаднало от джоба на живота.
Ето как основната матрица е двоична – Бог и Богородица. А за да продължава вечно, става троична – Бог, Богородица и Младенецът – устойчива система! И става още по-устойчива и облагородена, приемайки в себе си Светия Дух – четвъртото измерение и духовния смисъл на матрицата. Без него цялата система би се реализирала само в материалното, но не и в духовното, божественото, или поне богоподобното.
В подобна система не бих могъл да си спомням, да чувствам, да мисля и пиша, а само да влизам в нея и да си отивам от нея – като предмет.
Не ми харесва такава система, а през последните години живея точно в такава и, всъщност, само си отивам от нея…
Как си отивам? Ами така, стъпвам по думите като по наредени камъчета в кална улица и си отивам, разперил ръце – за равновесие и кръстен знак.
Гледам, много думи и много кръстни знаци вървят по тази кална улица, а краят й не се вижда.
След тях остава само калта.
Естествено, когато го няма божествения промисъл за духовност и душа, остава калта, друго няма.
Та, ей така си спомням, ей така си мисля и ей така си пиша, докато си отивам.
Може пък някой да го прочете, докато си отива, защото и който чете, също си отива от калната улица, стъпвайки по камъчетата на думите – по написаното. За него камъчетата на думите стават негови думи – спомени, мисли и чувства, по които стъпва и те стават негови.
Значи, по многоточието вървят двама, значи и тук матрицата е двоична, за да роди троична, стабилна система с духовност и душа, която калта няма да погълне.
Може би.
Защото калта може всичко. Може всичко да превърне в кал, а себе си – във всичко….
Боже Господи, кой е луд да чете бълнуванията на един луд! Оставете го сам да си ги чете – и написаните, и ненаписаните – лудите четат всичко.
И разбират всичко.
И какво от това?…
Светът е побъркан, не разбира лудите.
В това е голямото разминаване.
Спокойно, сблъсък няма! Няма нищо.
Ние сме по… нищото.
Първи полудяват поетите, след тях – белетристите.
Останалите са си побъркани, за тях всичко е объркано. И им е добре, че е объркано.
Това значи – нормално. Значи всичко е по реда си в голямото безредие.
Ето, значи, как се стига до хармонията в този свят!
Какво повече искат лудите?
Не могат да са и луди, и побъркани, и кал и некал – няма как.
Примирете се. Вие сте такива, каквито сте – всичко и нищо. Каквото е всеки човек – всичко и нищо.
И аз.
А не мога да се примиря.
С “нищото”, разбира се – като всеки…
Това е човекът. Иди го разбери.
Аз не можах, не мога и… няма да мога.
Нека следващият опита!