Илиян Троянски

ЕТНОГРАФСКИ МУЗЕЙ

Всеки петък заключвам музея и в събота той е затворен,
а молецът ненужният спомен за нас методично руши.
Аз съм просто музей за души на отдавна забравени хора,
аз съм просто един етнографски музей за ненужни души.

Тук съм просто един неудачник. Едно изкопаемо.
Извънземен отшелник, отдавна дошъл без компас.
Експонат, непонятен за всички, изровен случайно
от червения пясък в каналите древни на Марс.

Аз съм Дракула. Граф Монте Кристо. Обломов.
Собакевич. Расколников. Леди Макбет и дьо Бражелон.
Жан Валжан. Мазарини. Тригорин. Платонов.
Швейк. Ванина Ванини. Поручик Бенц. Фани Хорн.

Аз съм същият, който край вас с безразличие мина,
и отвърнал лице, не подаде на никой ръка.
Аз съм онзи безименен редник, отдавна загинал,
във безименна битка на тайна световна война.

Аз съм онзи, когото попитахте, знае ли пътя,
а пък той ви изгони от двора си, и ви заплаши с юмрук.
Аз съм онзи досадник, когото си спомняте смътно –
той на всички дължеше пари и без време си тръгна оттук.

Аз съм бившият селски бикар, третокласно грамотен,
с ясни класови възгледи и пролетарска позиция,
който във юлската жега пресече града ви по потник,
със бележка във джоба – да стане бияч във милицията.

Аз съм същият този. Коварен, подмолен и зъл.
Аз съм онзи, комуто е даден ключът на музея.
Няма нужда да бъдете мили със мен. Но това ми е дълг,
и единствено само за вас ще отворя в неделя.

7 юли 2006 г.

БАРСЕЛОНА

Този град ми е чужд. Този град е ненужно красив и излишен.
Той живее далеч от кръвта ми по някакви други закони.
В него аз съм къртицата, сляпото куче, което задъхано диша,
пропълзяло тунела подземен от дупката си до Барселона.

Тук съм само за миг. Извинете ме. Просто минавах.
Още днес ще се върна обратно под тежкия гръб на земята.
Безпросветно ще легна във гроба на своята тъмна забрава,
ще пестя от зелената мед на монетите,
но едва ли ще ги пресмятам.

Този град е утопия с дъх на жена, с ренесансови линии
и над него криле е разгърнало някакво топло и синкаво нищо,
дало вечен живот на безкрайни градини от палми и пинии,
на море и на слънце, които са тук, ала без да ги виждам.

Този град е далечен мираж и пред него, захласнат, стоиш
постепенно разбрал, че си сам,
а пък той, този град, е за двама –
огледалният двойник, близнак на подземния анти-Париж
в чийто ясен закон си прочел, че животът е самоизмама.

Този град е излишно красив. Град на древни полубогове,
и чада на жени, споделили греха си с небесните серафими,
спрели в тихите райски треви и откърмени с вино и мед –
вечно млади, безкрайно щастливи, безмерно невинни.

Този град носи белег на някакъв друг и неясен живот,
ала мен по рождение са ме учили да не го разбирам.
За родените в гроб всеки химн е в мажор и във траурни ноти –
първо раждаш се, после живееш за малко, накрая умираш.

Тук готовият отговор чака, но аз не зададох въпроси.
По паважа преминах. Оставих безгрижно следите си кални,
Не съзрях върху фона небесен абсурдния златен Христос
върху трегера между конзолите
сред ажурните пясъчни кули на Гауди.

Този град ми е чужд. Този град е излишно, ненужно красив.
Този град е абсурден мираж край морето, създаден за двама,
а пък аз съм един, и във някакви други пространства съм жив.
Има още един милион градове, сред които ме няма.

Бих останал навярно, но днес ще си тръгна от Барселона
без да жаля, без нищо да взема със себе си, без да ви питам.
Ще завие земята, понесла в пространствата
своята перла в короната,
а пък аз ще се върна по пътя, по който дойдох от звездите.

НЕБЕСНИТЕ КОНЕ АКАЛ-ТЕКИ

Небесни конници, ята, над нас извиват –
на юг отлитат без следа.
И паметта на лятото със гумичка изтрива
есента.

Градът гъмжи – по шевовете ще се пръсне
и тича като на пожар,
а аз, невидимата котка, го пресичам –
от вас с хилядолетия по стар.

Ефирни облаци – мираж, над нас ще минат,
ще се огледат в бистрата вода.
И кукувицата до край ще отброи годините,
ала това не е беда.

Могили пазят тайните ми – там, сред степи равни,
където мои праотци
са яздили коне, изчезнали отдавна –
небесните коне Акал-Теки.

И нека дъжд по улиците, безпризорен, плиска –
сърдит стопанин на града,
а споменът да избелява като детска ризка –
това не е беда.

И хора без посока ще стоят смутени
пред странен кръг в поле от ръж.
А ние – варварски жреци, край тях ще минем,
да влезем в този кръг – поне веднъж…

Мусоните прегризват корена на върховете,
и ги покрива морската вода.
И пирамидите на прах ще стрие времето суетно,
ала това не е беда.

За всяко нещо на земята има време –
дори и тя ще спре да се върти.
И някой ден ще се превърнем сред поля зелени
на кръгове в ръжта – и аз и ти.

Тогава две звезди от небосвода ще политнат,
за да се гмурнат в тъмната вода,
и в този миг душите ни небето ще достигнат –
ала това на е беда.

Защото там ни чака конницата славна
на кръвните ни праотци,
с конете си, които съвсем не са изчезнали отдавна –
небесните коне Акал-Теки.

Ефирни облаци – мираж, под нас ще минат,
ще се огледат в бистрата вода.
А ние в боен строй ще се изгубим през годините –
завинаги и без следа.