Тодор Коларов

В изменчивата съдба на първите две български царства на Балканите – от хан Аспарух до цар Иван Шишман, потресаващите исторически факти с крайно трагични последствия нямат чет. След Освобождението например наши възрожденци и учени често са се тюхкали за липсата на потомствена родна аристокрация, която да поеме тегобите на властта и управлението при Третата българска държава. Тук-там и до днес ще се чуе упрек към знатните ни люде от ХІV в. Те вкупом като че ли са изоставили народа си, след като сме изпаднали под османско робство, за да се спасяват кой както може. Хиляди прокудени българи намират убежище в чужди страни. След епичната битка на Владислав Варненчик през 1444 г., български воеводи, сражавали се в редиците на християнските войски, емигрират с отрядите на Янош Хунияди в Трансилвания, Унгария и в други западни държави.
Така се е случило и с предците на великия френски поет Пиер дьо Ронсар /1524-1585/. В едно от стихотворенията си той посочва:

В земята на предците ни живял
моят прадядо благороден,
южно от Унгария, в Тракия студена,
където Дунава протича
през гористи планини.
                  /свободен превод – Т.К./

През седемдесетте години на миналия век много чужди литературоведи тълкуваха думите на поета като “дан на модата от онова време известни личности да си измислят благородническо родословие”, което да ги свързва с прославени дейци от древни епохи. Трябваше напористи наши изследователи да се поразровят из архивите по света и да открият в Златната книга на френските крале /в нея са документирани родословията на най-значимите титуловани аристократи на кралството/, където е записан и родът Ронсар /Търновски!/. Корените му са на българска земя, в Търновския край, но това е тема за друго интересно повествование.
Някак си мимоходом в историческите коментари се подминава една от страшните последици в участта на българите след падането на Търново под властта на османците. По волята на султан Баязид в една търновска черква са избити 110 български първенци – боляри, видни царски сановници, аристократи с титли /деспоти, севастократори и пр./, духовници от висшия клир на нашата църква. И колко ли още боляри и благородници ще да са ни останали след това ненадминато по жестокост клане? Вероятно единици. Ако е имало такива, които са рискували да живеят в робство на бащина земя, те са бивали насилствено потурчвани, заточавали са ги в Анадола, или унизително са доизживявали дните си като васали на поробителя.
Намирали са се, за щастие, и видни будни българи, които да се изправят срещу османците през вековете под чуждо иго. След предвидимия край на неравностойните им битки те са забягвали в чужбина. Наскоро у нас гостуваха потомците на Георги Пеячевич – водач и стратег на чипровското въстание през ХVІІ в., които днес са сред аристократите на бившата Австро-унгарска империя, наследници на благороднически титли – графове и барони. Има ли по-ярко доказателство за значимостта на техния родоначалник в недалечната история на Европа?
Друг съществен въпрос около генеалогията на съсловието със “синя” кръв в България е дали и днес има негови потомци сред нас. Ами има все пак! Макар че с доказана категоричност най-често са потомците на чужди аристократи.
След всяко въстание или революция на угнетените народи из Европа, в Австро-унгарската или Руската империя през ХІХ в., в поробеното ни отечество са емигрирали революционери от Унгария, Чехия, Полша. През 1849 г. група унгарски въстаници с водача си Лайош Кошут пристига в Шумен. А генералът-емигрант след полското въстание от 1830-1831 г. Михаил Чайковски преминава на военна служба в турската войска през 1851 г. Той приема исляма и вече като Мехмед Садък паша сформира конен полк /казак-алай/ от свои сънародници, които под негово командване участват в Кримската война /1853 г./. Не един и двама от поляците създават семейства тук и потомците им днес са български граждани.
Сред многобройната полска емиграция от онова време има, естествено, и аристократи. След разгрома на поредното селско въстание от 1863 г., у нас идва и знаменосецът на въстаниците граф Станислав Домбровски.
Шляхтич от богат род в Люблинското воеводство, въпреки благородническата си титла, която му гарантира безоблачно бъдеще, графът получава университетско образование – става строителен инженер. Необичайното в случая е, че потомствен аристократ чупи традициите на съсловието си, като придобива престижна за времето си професия, а наред с това се посвещава и на национално-революционната борба.
В 1865 г. инж. Ст. Домбровски, едва 25-годишен и може би с протекцията на генерал Чайковски /Садък Паша/, с когото се запознава в Цариград, е назначен за главен технически инструктор в Пловдивски окръг, тогава там се строи шосето Одрин-Пазарджик. Четири години по-късно той се задомява, оженва се за Елена Златкова от известния пазарджишки род Грънчарови и преминава на работа в компанията на барон Мориц Хирш като предприемач по строежа на жп-линията Одрин-Белово.
Заедно с други инженери и техници, чиято месторабота е на гара Ябълково, Домбровски се включва в дейността на тайния интернационален революционен комитет, в който участват българи, чехи и поляци. Емигрантите са рискували много, тъй като турските управници са проявявали традиционно недоверие спрямо чужденците-бунтари и ни за миг не са ги изпущали от око.
Можем само да предполагаме как е протичал семейният живот на графа при тези обстоятелства. През 1870 г. семейството му пребивава в Хасково и на 30 август тук се ражда единственият му син, когото кръщават на бащата – Станислав. Това е вероятно и първият хасковец със “синя” кръв, потомък на благороднически род.
Покрай семейните радости и грижи, покрай работата си на строежа, Ст. Домбровски посвещава следващите три години от живота си на нашето национално-революционно движение. В Славянския дом – гарова сграда в с. Ябълково, седалище на тайния комитет, графът се запознава с Васил Левски. Членовете на комитета се заклеват пред Апостола да работят всеотдайно за свободата на поробените българи.
Непримирим революционер, инж. Домбровски се нагърбва през 1872 г. да организира бойна чета от яки момци, които работят на жп-строежа, и да ги обучи на професионални военни умения. Той проявява упорито усърдие в подготовката на четниците, учи ги да въртят и сабя. Когато напредват в усвояването на фехтовката, графът и колегата му инж. Антонин Свобода – чех, отиват в Одрин да закупят и необходимото за четата огнестрелно оръжие. С преждевременната гибел на Апостола през 1873 г. излиза наяве и дейността на тайния комитет в революционната борба. Граф Домбровски е принуден да мине в нелегалност. Според спомените на негови съмишленици, той се скрил в Сливен при сънародниците си от разформирования казак-алай на Садък Паша. Има и свидетели от Ябълково, които разказват как по време на Руско-турската освободителна война бойната му чета, под ръководството на инженера, е прекъснала жп-линията недалеч от селото и така войските на Сюлейман Паша не успяват да се придвижат навреме до фронта. За последен път Ст. Домбровски е бил забелязан в Казанлък, където бойно формирование на местното население под негово командване помага на руските войски при сраженията в региона. Започват да битуват и легенди, че графът изпълнявал разузнавателни мисии в състава на руски бойни части от авангарда. След това нито близките му, нито съратниците му нищо повече не чуват за него. Предполага се да е загинал в някоя от битките.
Родословното дърво на граф Ст. Домбровски пуща здрави корени на българска почва. От единствения си внук Димитър има две правнучки и двама правнука. А праправнуците му понастоящем са шестима, които продължават своя род. Повечето от потомците на аристократа-революционер са високообразовани и надарени хора с престижни професии – инженери, юристи, творци в сферата на изкуството. Четирима носят името на графа-родоначалник.
Човекът, който пръв изследва живота и революционния път на инж. Станислав Домбровски, е кандидатът на педагогическите науки Петър Ив. Петров. Пленен от неспокойния бунтарски дух на аристократа-революционер, чиито дела и саможертвеност будят възхищение днес, ученият публикува изследванията още през осемдесетте години на миналия век. Изваден е от забравата герой, убягнал, струва ми се, от научно-изследователския интерес на хасковските историци, музейни работници, на публицисти. Не би било излишно обществеността ни да си даде сметка какво дължим и пред паметта на Ст. Домбровски, и пред идните поколения, за да помнят и тачат най-достойните си предци. Би направило чест на града ни, ако в израз на признателност постави поне паметен знак за чужденеца, борил се редом с хасковските дейци на национално-революционната ни борба – редом с Петър Берковски, Стоян Заимов, Мирчо Попов.
Двама от правнуците на граф Домбровски – братята Христо и Станислав Курдови, също са хасковци по рождение. Без да подозираме, в нашия гимназиален клас сме имали съученик със “синя” кръв. А и самият Христо Курдов дотолкова беше един от нас във всяко отношение, че не си позволи ни веднъж да изтъква потеклото си, да показва каквото и да било превъзходство. Сега, от разстоянието на времето, мога да призная, имаше премного податки в неговото поведение и манталитет, които го отличаваха. Несъществени наглед черти от характера му ги възприемахме за белег на добро семейно възпитание. Той проявяваше прекомерна търпимост към слабостите на тоз или онзи, но сме го виждали да посреща с гняв нечие доносничество, шмекерлъците в ущърб на класа, нагаждачеството.
Появата на Христо Курдов след години на сцената на Хасковския драматичен театър бе приятна изненада – наш съученик в храма на Мелпомена! Радвахме се, разбира се, надарените ни еднокласници издигаха авторитета на целия наш випуск.
Христо се включи в театралния колектив през 1967 г. и 14 сезона с подчертан творчески успех изгради множество образи в най-добрите спектакли на театъра през онези години. Запомнил съм го в Радичковия “Опит за летене”, постановка на режисьорката Юлия Огнянова, в “Борци” на Стратис Карас и особено в образа на индианеца от “Полет над кукувиче гнездо” /постановки на Георги Черкелов/. Той игра и в пиесите на Константин Илиев – “Босилек за драгинко” и “Одисей пътува за Итака”, поставени от Иван Добчев, и в не една още пиеса. Днес Христо Курдов и съпругата му Розалинда, цигуларка, живеят във Видин. Брат му Станислав е галерист в Благоевград.
Правнуците на граф Домбровски не са единствените ни съграждани от аристократически корен. В Хасково има и друг потомък на титулован род със “синя” кръв от друга европейска страна. Но поради свойствени за произхода му нравствено-етични принципи на унаследено благородство, види се, той засега не е склонен да направят родовата му сага публично достояние. А може би в скромността следва да разпознаваме генеалогията на благородниците по потекло или по дух?