Красимир Бачков

- Скъпа моя! – говореше немецът на съпругата си. – Нека да променим програмата за утрешния ден! Знаеш как протичат стандартните развлечения. Вече толкова години обикаляме различни държави, а шоуто общо взето е едно и също. Днес на обяд управителят на ресторанта сподели, че в едно ресторантче не много далеч от тук, имало необикновен оркестър. Каза ми го като на приятел и с мисълта, че като диригент, аз единствен мога да оценя това музикално богатство.
- Ооооо, мили! – глезено отвърна съпругата му. – Знаеш как преувеличават тук на Балканите! Ще идем утре там, а ще се окаже, че свирят някакви полуграмотни цигани. И като чуеш тяхната „чалга”, ще те е яд повече от мен за провалената ни програма!
- Но аз съм музикант, Хелене! – упорито настояваше немецът. – Представи си, че управителят казва истината! Знаеш, че по тия земи всичко е възможно!
- Знам, Дитрих, че утре ще си провалим деня с щуротията, която ти е влязла в главата!
- Значи си съгласна, любов моя?
- С теб на глава не се излиза, немирнико! – присви капризно устни петдесетгодишната глезла. Немецът превзето й целуна ръка, а тя нежно го шляпна по плешивото теме.
На следващия ден след закуска, някъде към 10, управителят на ресторанта услужливо ги заведе до уговореното вече такси, което ги чакаше пред хотела. За по малко от час, минавайки по прашни и пусти шосета все на север, те стигнаха до брега на морето, което тук бе сурово и доста непристъпно. Брегът бе скалист, осеян с накацали птици, а хотели и туристи наблизо не се виждаха.
- Знаеш ли, Хелене, това ми прилича на брега на Северно море, където като дете живях няколко години. Само дето тук е по-топло и самотно. Сякаш е забравен от всички тоя бряг!
- Да, усещането е странно наистина! – съгласи се съпругата му. – Мен пък ми се струва, че с вълшебна пръчка са ме върнали назад през годините. Боже, колко е интересна тази страна!
- Виждаш ли? – тържествуваше мъжът. – Аз съм за пети път вече тук, а ти едва сега се съгласи да дойдеш! Ще видиш, че няма да съжаляваш!
- Всъщност това, което споделиха Мюлерови, ме кара да мисля обратното! Те бяха много разочаровани от почивката си в България!
- Защото са отишли не където трябва!
- Но те бяха в скъп комплекс, Дитрих!
- Там им е грешката!
- В съседство строяли някакъв хотел и по цял ден чукали, тракали и било адски прашно. Спомни си, че се върнаха няколко дни преди предвиденото! И от агенцията още не са им платили неустойката! Представяш ли си?! Все едно са били в Афганистан!
- Ееее, скъпа! Тук малко прекали! Как може да сравняваш България с Афганистан? Това е Европа, а там са талибаните и се стреля всеки ден!
- Една седмица преди да дойдем, следях в интернет какво става тук. Уверявам те Дитрих, че в България стрелят не по-малко от талибаните в Афганистан! Или струва ми се, убитите тук са по-много!
- Е да, но това са техни, вътрешни неуредици, скъпа! Държавата е в преход и без инциденти не може!
- Те са в преход вече двадесет години, уважаеми съпруже! Помниш ли нашата страна за колко години се съвзе след войната?
- Ооо, моля те, остави това! – прекъсна я нервно той. – Виж, вече стигнахме!
Колата намали и спря пред малко, вдлъбнато сред скалистия бряг заливче. В него бяха привързани няколко стари рибарски лодки, а на брега се гушеше като туземска колиба скромно ресторантче. На трите масички пред него вятърът полюшваше чисти покривки на бели и червени квадрати.
- Също като в Бавария, а? – на перфектен немски отбеляза шофьорът на таксито. – И понеже оркестърът се събира едва вечерта, искам да знам ще съм ви нужен ли до тогава? Имам роднини наблизо и искам да ги видя.
Немкинята рязко дръпна глава, като ударена по лицето. Изгледа нацупено шофьора и сърдито го упрекна:
- Можехте да кажете, че говорите немски! Така излиза, че сте ни подслушвали!
- По морските курорти у нас всеки бакшиш говори немски и английски, госпожо! Руският въобще не го броя!
- Остана да кажете, че сте завършили и университет?! – пламна лицето на жената.
- Всъщност два! – уточни шофьорът. – Едното ми висше образование е педагогическо, а другото – техническо.
- И защо карате това такси?
- Няма работа! – сви рамене таксиджията. На задната седалка немецът гръмко се разсмя. Това още повече ядоса съпругата му и тя рязко каза:
- Тогава сте свободен до довечера! Не са ни нужни шофьори, които ни подслушват! – излезе от колата и силно хлопна вратата. От другата страна слезе мъжът и след като таксито потегли, с крива усмивка запита:
- Нужен ли бе този скандал, Хелене? Показа се по-невъзпитана от шофьора!
- Престани, Дитрих! Не е нормално да ме вози таксиджия, по-образован от самата мен! В тази страна май всичко е сбъркано?!
- Виж, за това май си права! Тук никога не можеш да бъдеш сигурна за нищо! Ще се почувстваш спокойна едва като се върнем в добрата стара Германия, скъпа! А до тогава просто се наслаждавай!
- На какво?
- На това диво море, на забравеният и от Бога бряг, и на всичко, което се случва тук! – той я хвана леко през кръста и галантно я поведе към ресторантчето. Посрещна ги сам собственикът и на ужасен немски предложи да ги настани на някакви специални места. Немкинята се предаде и без съпротива се остави да бъде настанена на кошмарен на вид шезлонг, който бе учудващо удобен. До нея, на подобен шезлонг, се отпусна и мъжът й. Бяха седнали встрани от заведението, с лице към морето, а над главите им свеждаше клони стара смокиня. На въпроса какво ще обичат, жената отговори превзето:
- Ако има как, да изпия глътка вълшебно питие, което ще ме приспи до довечера! Да идва проклетият оркестър, че после да се прибираме в хотела! Страшно се изнервих вече!
- Дадено, госпожо! – невъзмутимо прие поръчката собственикът и като разбра, че немецът ще пие бира, ни в клин, ни в ръкав, без повод се представи:
- Аз съм Панко! През деня и аз съм на бира. Но довечера, като се съберат момчетата от оркестъра, специално за вас ще отворя бутилка старо вино. Ще видите, че си струва! – намигна разбойнически той и кой знае защо, хукна към ресторанта.
- Щури хора! – поклати глава жената, а съпругът й само се усмихна в отговор. След минутка кръчмарят донесе две изпотени от студ чаши, пълни с белезникаво питие и бутилка бира.
- Пие се на екс! – посочи чашите той. – Бирата после. За по-сигурно!
Двойката туристи го послушаха. Изпиха на един дъх съмнителното питие и в миг слънцето слезе при самите тях. Отначало очите им се разтвориха неимоверно, поглъщайки всичката светлина на деня, а след малко клепките им натежаха и те успокоени заспаха. Кръчмарят прибра ненужната вече бира и промърмори:
- Швабска работа! По един облак и са готови! Ама поне няма да ми досаждат до довечера.
Вечерта пръв се събуди немецът. До слуха му бяха достигнали музикални звуци. Той с доста труд се надигна и приближи към заведението. В едната страна отпред се бяха разположили дванадесет възрастни мъже с различни музикални инструменти. Пред всеки от тях стояха по две чаши – с мастика и айрян. Кръчмарят го видя и любезно го покани да седне на близката маса.
- Благодаря, след малко! – отвърна немецът. – Като се събуди жена ми, ще дойдем двамата.
Той се запъти към шезлонгите, където капризната му съпруга вече си търкаше очите.
- Представи си, скъпа! – удивен каза той. – Оркестърът на този Панко съдържа цели дванадесет инструмента! При това съвсем различни! Има китара, гъдулка, цигулка, акордеон, гайда, кавал, кларинет, тромпет, туба, саксофон, перкуси и тъпан! И всички музиканти изглеждат като стогодишни клошари! Без изключение! Сякаш са събирани от улицата! Представям си как ще свирят!
- Те наистина са събирани от улицата, господине! – намеси се кръчмарят, който бе дошъл незабелязано след него. – Това са улични музиканти и понеже са доста възрастни, аз съм ги подслонил при мен срещу малък техен концерт всяка вечер. Но за изпълнението не съдете по дрехите им! Там те са богове!
Германката се изкиска пронизително. Когато кръчмарят се оттегли, тя през смях каза на мъжа си:
- Ако не друго, то поне ще се посмеем, Дитрих!
- Радвам се, че вече ти се е оправило настроението! – отвърна замислен мъжът. Малко по-късно двамата отпиваха студена гроздова ракия и замезваха с шопска салата, седнали пред странният оркестър на още по-странният кръчмар Панко. Встрани от тях, на съседната маса се бе разположил шофьорът на таксито и мързеливо посръбваше направо от бутилката „Кока-кола”. В един миг музикантите се смълчаха и хармонистът обяви на добър немски, с лек саксонски диалект:
- За нашите немски гости, ще изпълним нещо специално!
Трелите на акордеона пронизаха падащата вечер и както през далечната 1942 година, когато Дитрих като млад войник чу за пръв път „Лили Марлен”, гърлото му се сви от вълнение. Той гледаше с широко разтворени очи и не можеше да повярва. Всички музиканти свиреха песента. Дори гайдарят и кавалджията. Музиката изпълваше малкия залив, тъжна и обречена, като войната, която бяха водили някога. Запълваше вечерното небе и душите на двамата немци. След това последва валс на Щраус, луд чардаш, полка и невероятна мазурка. Когато кръчмарят им сервира димящата скара и глътка червено вино им върна вкуса на живота от младостта, дяволските музиканти засвириха българска ръченица. Двойката немци не издържаха и станаха от масата. Встрани от тях, мълчаливо и гордо подрусваха снаги няколко мъже, подобни на слезли на сушата морски богове. Немците се присъединиха към тях и скоро вихърът на танца ги увлече тъй, че морето, небето и виното се сляха в едно неистово желание за живот, излято в буйни ритми и юнашко тропане. От дюшемето на пода се вдигна пушилка, но гнусливата иначе Хелене дори не я забеляза. Тя подскачаше като млада коза и жареше нейния Дитрих с такива очи, че кръчмарят не се стърпя и сподели с таксиджията:
- Май още не й е пресъхнал кладенецът на старата барака, а?
- Стар боклук като се запали, няма угасяне! – махна с ръка шофьорът.
Музиката изведнъж спря. Панко се поклони на клиентите и каза:
- Да благодарим на музикантите за подареното настроение тази вечер!
Всички започнаха да ръкопляскат, но немецът ги прекъсна:
- Извинете за момент! Мога ли да споделя нещо с вас?
Таксиджията преведе на останалите и те се съгласиха. Немецът продължи:
- Аз съм диригент на симфоничен оркестър от почти четиридесет години. Виждал съм всякакви оркестри и музикални формации, но като вашия уверявам ви, никъде няма! Вие сте просто… феноменални! – поклони се той на музикантите. Клиентите пак изръкопляскаха, но като видяха че той иска да продължи, престанаха.
- Във всичките ви изпълнения – вълнуваше се Дитрих, – нямаше нито един фалшив тон, нито едно разминаване! Свирихте невероятно! Позволете ми да ви поканя на турне в Берлин, като всички разходи ще са за сметка на Музикалния театър, в който работя. Вие сте големи музиканти и за нас ще бъде чест да ни гостувате!
Очуканите от живота, бедно облечени възрастни музиканти стояха безмълвни и кротко, и тъжно гледаха, сякаш поканата не се отнасяше до тях. Немецът смутено се огледа, после се обърна към кръчмаря:
- Те разбраха ли поканата ми?
- Я, я! – отвърна той на немски. – Само че, боя се, вашето признание да е малко закъсняло за тях!
- Защо? – не разбираше немецът. – Парите не са проблем!
- Парите не са всичко, господине! Особено тук, при нас. Те повечето са над седемдесет годишни и единственото им желание е да изживеят дните си, да свирят и умрат тук, на тоя бряг. Вече имаха две покани от Русия и Франция, но отказаха. Съжалявам, но такова е тяхното решение!
Немецът безпомощно погледна към съпругата си, но тя унило вдигна рамене:
- Всичко истински хубаво не се купува с пари, Дитрих!
- Знам, знам! – тъжно се съгласи той. – А защо истински хубавите неща не са там, където обикновено ги търсим?
- Там са! – надигна се акордеонистът. – Те са винаги край нас! Обикновено не ги виждаме, защото са прекалено близо. Трябва малко да се отдалечим от тях и от себе си! Тогава ги откриваме. Като тая песен! – той засвири, а времето спря и езиците хорски се обединиха в един, разбираем за всички – човешкият. Свиреше акордеонистът, свиреше гайдарят, свиреше кавалджията, китаристът, тъпанджията. Свиреха вятърът и морето, и щурците наоколо, но не можеха да заглушат Панковия оркестър. Защото той само бе започнал песента, а душите на хората я продължаваха, всяка по свой начин, като всичко в тоя лъжовен свят.