Дмитрий Ляляев

превод: Георги Ангелов

И казал Господ на Каин: какво си направил?
Гласът на брат ти вопие към Мен от земята;
и сега си проклет ти от земята, която отхвърля с устата си
да приеме кръвта на брат ти от твоята ръка…
Книга Битие, 4, 9-11

На шести октомври 1991 година по време на концерт в ленинградския Дворец на спорта “Юбилейни” внезапно прекъсна животът на великия руски поет, патриот, композитор и певец Игор Талков. Обстоятелствата около трагичната му гибел, развълнувала милиони хора по цяла Русия, до сега предизвикват многобройни въпроси.

РОЖДЕСТВО ПОД ЗВЕЗДАТА НА ИЗГНАНИЕТО

Биографична справка

Игор Владимирович Талков. Руснак. Роден на четвърти ноември 1956 година, в деня на празника на Казанската икона на Божията Майка, в град Щекино, Тулска област. Тук, след многогодишно затворничество в ГУЛАГ били интернирани неговите родители – Владимир Максимович и Олга Юлиевна, заедно с родилия се три години преди Игор негов брат Владимир. Игор и Владимир били кръстени по православния обряд на 2 януари 1957 година в Николската църква на Щекино. Родителите на бъдещия поет се запознали в Сибир, в лагерния театър, където заедно поставяли пиеси, участвали в хорови концерти. Олга Юлиевна работела и като художник в театъра. След освобождението им било позволено на Талкови да живеят само в селището Щекино, на 201 километра от столицата, със забрана на друго местожителство, макар че до изпращането му в лагера Владимир Максимович имал дом в Москва. До самата си смърт през 1978 г. дипломираният педагог и талантлив театрален деец Владимир Максимович Талков бил принуден да работи като формовчик на железобетонни плочи. Олга Юлиевна работила като машинист на компресор.
Игор от малък познал нуждата. “За това, че картофите са гарнитура, научих едва на осемнадесет години… Отидох на ресторант за първи път, поръчах си картофи и много се изненадах, че това е гарнитура, тъй като винаги съм мислил, че картофите са основно ястие…” (Из интервю на Игор Талков). Вероятно по тази причина, когато става по-късно известен изпълнител, той не се превръща в “ситият, неразбиращ гладните”.
Любовта на Игор Талков към музиката и песента се родила, навярно, заедно с него. “От съвсем ранна възраст той обичаше да слуша и пее песни. С него през цялото време нещо пеехме. Мина време. Пораснахме. Дълго време в семейството ни нямаше никакви музикални инструменти, но не унивахме и си правехме импровизирани концерти” (В. Талков, брат на поета).
Игор постъпил в музикалното училище в клас по баян, самостоятелно усвоил акордеон и пиано. От рано започнал да пише стихове, които се раждали заедно с музиката. А в зрелостта си с особена сила зазвучала в песните му главната за него тема – за поруганата Истина и унижената Родина.
“Отечеството. Тук са моите корени, тук са моите предци. Привързан съм към тази земя. Историята на Русия е моето отдавнашно и силно увлечение. Обичам да чета исторически книги. Старая се да откривам непубликувани исторически материали. И затова на концертите винаги казвам, че всяка моя песен има документална основа. Всичко започна от там, че винаги ме е измъчвал въпросът: защо живеем толкова лошо? Защо постоянно страдаме?.. Живеем в много сложно време. Най-страшното… Нашата земя не е обикновена, земята ни е свята, неслучайно върху народа ни се сипят толкова беди в продължение на много, много векове. Като правило човек, преодолял смъртна болест, става още по-силен. Така е и с Русия. Аз вярвам в светлото й бъдеще… Кога ще настъпи то, не зная. Но то ще дойде… Моля Бога да ми даде сили в борбата със злото. За да възтържествува, в края на краищата, правдата. Моля се за възродена Русия. Русия винаги за всичко се разплаща – така е от векове. Вярвам във величието на руския народ. Той ще издържи.”
Ясно е, че подобна позиция, изказана толкова безкомпромисно, никак не си пасва с обикновеното полускандално сценично амплоа на „звезда на росийската естрада”. Неговите песни “Русия”, “Господа демократи”, “Глобус”, “Родина моя”, а също така върхът на творчеството му – социалнополитическата концертна програма “Съд”, пробудила съзнанието на милиони обикновени руснаци, предизвика в същото време ожесточената озлобеност на властващите. Всички обстоятелства около убийството на Талков, които ще бъдат изложени по-долу, и пряко, и косвено ни убеждават в престъпното бездействие, нещо повече, в демонстративното нежелание на властта да съдейства за разкриването на това просто, но и не по-малко мръсно и кърваво дело.

ДУЕЛ В ЕПОХАТА НА БАНДИТИЗМА

Убиецът му хладнокръвно
се прицели… спасение няма…
М. Ю. Лермонтов

Чувайки за първи път песента “Русия”, Владимир Талков казал на брат си: “Игор, напълно съм уверен, че “Русия” няма да ти простят… Тази песен е на руски човек, душата наистина го боли за Родината, за поруганата чест на Русия. Тя е само от три куплета, а в нея е всичко: и великото минало на нашата Родина, и жалкото й настояще, и болката, и състраданието. Няма какво да се добави. С тази песен ти си подписа смъртната присъда”. Игор помислил и отговорил: “Няма къде повече да се отстъпва, а да се отклоня от пътя – значи да предам своето дело.” А малко преди смъртта си Игор казал буквално следното: “Мен ще ме убият при голямо събиране на народ, и убиеца няма да открият”.
Това горчиво пророчество неумолимо се сбъднало.
…За вечерта на 6 октомври 1991 година в ленинградския Дворец на спорта “Юбилейни” бил предвиден “стандартен” естраден концерт с участието на изпълнителите: Азиза, Лолита и цялата им компания, в която явно не се вписвал пътуващият сутринта Талков. Но странностите, които в тази вечер били много, започнали още преди началото на концерта. До сега никой от администрацията на “Юбилейни” не е обяснил защо във фаталната вечер за осигуряване на реда по време на концерта в огромния Дворец не е дежурил нито един милиционер. По думите на администрацията на Двореца на спорта, “имаше някакви цивилни момчета, неизвестно кои и неизвестно откъде” (в скоби ще отбележим, че не е трудно веднага да се разбере кои и откъде са били).
Според регламента на концерта изпълнението на Талков трябвало да бъде веднага след това на Азиза Мухаметшина. Но ето ви втора странност: за Азиза не бързал да идва изпратеният автомобил, в резултат на което тя била обявена в “Юбилейни” половин час след предвидения срок и едва десет минути до излизането си на сцената. Било ясно, че няма да й стигне времето да се подготви за сцената. Тази пошла и като че ли нищо незначеща случайност довела до кървавия финал на Талков.
Намесили се Малахов и Шляфман.
Импресариото на Азиза Игор Малахов, човек, свързан с криминални кръгове и по някои данни тогавашен любовник на певицата, се обърнал към директора на Талков Валерий Шляфман, за да спаси положението на подопечната си. Малахов предложил на Шляфман да изтегли изпълнението на Талков малко напред, за да може Азиза да излезе на сцената след него. И тук друга странност: Шляфман не просто отказал на Малахов (макар че защо да не влезе в положение и да се съгласи?), а отказал с такива нагли изрази, че не ни позволява журналистическата етика да ги повторим в нашата статия. Шляфман явно провокирал скандал. И успял. Високият и атлетично сложен Малахов, без много да мисли, решил да набие наглеца. Шумът накарал от гримьорната да изскочат двамата телохранители на Талков (един от тях, Александър Барковски, бил впоследствие убит) и самият певец, въоръжен с газов пистолет. Малахов дръпнал револвера. Талков произвел три изстрела от газовия пистолет, всички куршуми на който се оказали с изтекъл срок (още една странност!), в отговор последвал изстрел от Малахов, станал за Талков смъртоносен. Малахов незабавно се скрил от мястото на произшествието. Администрацията на “Юбилейни” извикала “бърза помощ”, която се забавила с половин час – случай, небивал за Ленинград при провеждането на масови мероприятия. Когато медиците накрая дошли, поетът вече не можел да бъде спасен. Такава била първата версия на следствието, съставена по думите на Шляфман и телохранителите на Талков и публикувана за успокоение на възмутеното обществено мнение. Скрилият се Малахов станал главният заподозрян. Било обявено всенародно издирване.
Но след десет дни Малахов доброволно се предал на милицията и дал съвсем различни показания. По думите му, той не е бил никого, него са го били Шляфман и телохранителите на Талков. И само когато Малахов започнал сериозно да се опасява за живота си, измъкнал револвер. После Шляфман побягнал в гримьорната при Талков с вик: “Той извади “оръдието”!”, принуждавайки Талков да се хвърли под револверния изстрел. Така като че ли не Шляфман и телохранителите трябвало да защитават Талков, а Талков – тях. Игор влязъл в схватката. Той бил безстрашен, понякога избухлив, освен това много обичал Шляфман, считал го за най-близкия си приятел, почти брат. Четиримата повалили Малахов на пода, с лице към земята, и тогава Шляфман издърпал револвера от Малахов и стрелял – но не в Малахов, а в Талков. Поетът умрял от получената рана. Малахов успял да се скрие (опасявал се, че ще бъде следващият застрелян).
Такава била втората версия на следствието, съставена по думите на Игор Малахов. Както на следствието, така и на обществото тя се сторила много по-правдоподобна. Но лесно ли е да се повярва, че убиецът на Талков е неговият собствен директор и приятел? За проверка на тази версия Градската прокуратура на Санкт-Петербург назначила уникална ситуационно-балистична съдебномедицинска експертиза под ръководството на В. Зубарев. Тя се провела на мястото на трагедията от 29 януари до 7 април 1992 година и стигнала до еднозначен извод: убиец на Игор Талков би могъл да бъде само Валерий Шляфман. И сега се сблъскваме с най-голямата “странност” в това дело. През февруари 1992 година, без да дочакат резултатите от експертизата, Шляфман безпрепятствено го пускат да емигрира в Израел. Следствието произнася присъда: Шляфман е убил Талков по невнимание (чл. 106 от Наказателния Кодекс), но тъй като обвиняемият е емигрирал в Израел, делото за убийството на Талков е прекратено на 6 юни 1992 г. по чл. 195 ал.1 от Наказателния Кодекс: по причина, че заподозреният се е скрил от следствените органи. Като че ли Израел е обратната страна на Луната. Не можем да го измъкнем от там, не можем, и това е! Делото запокитили в дълбока кутия. Кутията захлопнали и заключили. Ключът изхвърлили.
Но останали въпроси.
Първо. Защо при провеждането на масовото мероприятие в “Юбилейни” не е присъствала милиция?
Второ. Защо изпратеният за Азиза автомобил е закъснял толкова?
Трето. Защо Шляфман, знаейки за криминалното минало на Малахов и почти сигурно осведомен, че е въоръжен, провокирал такъв страшен скандал, преминал в бой и престрелка?
Четвърто. Ще се осмелим да предположим, че за наличието на оръжие у Малахов не са могли също да не знаят и тези “цивилни момчета”, за които споменахме по-горе. Така че къде са били те и с какво са се занимавали в момента на трагедията?
Пето. С каква цел Шляфман в разгара на боя извикал от гримьорната Талков? Те и така са били срещу Малахов трима срещу един.
Шесто. Как е възможно да не улучиш лежащия на пода с лице към земята противник, когото държат четирима мъже, да застреляш по невнимание (с един изстрел!) човека, намиращ се до теб, който при това е дошъл да ти спасява живота?
Седмо. Ако това действително е било убийство по невнимание, защо Шляфман веднага не разказал истината, вместо да лъже при следствието и да води обществеността за носа?
Осмо. Защо “бърза помощ”, както и автомобилът на Азиза, закъсняла? Да не са били в един гараж?
Девето. Защо на Шляфман, който вече бил според версията на следствието заподозрян, му разрешили да напусне страната преди завършване на следствието?
Десето. Защо след завършването на експертизата, напълно доказала вината на Шляфман, не са се обърнали към правителството на Израел с искане за неговото екстрадиране?
Единадесето и главно. Ако ние с Вас, читателю, се опитаме да се замислим над поставените въпроси, то отговорите ще се наложат от само себе си: за никакво “убийство по невнимание” тук не би могло да става дума. Налице е добре обмислен и умело осъществен замисъл, при явното снизхождение, ако не и подпомагане от страна на властите. В случая сме в правото си да зададем и нашия последен въпрос: КОЙ Е ПОРЪЧАЛ НА ШЛЯФМАН УБИЙСТВОТО НА ИГОР ТАЛКОВ?
Но отговори едва ли ще получим. “Следствието е завършено, забравете”. Шляфман от Израел се е прехвърлил вече в САЩ, “пленникът на честта” е злодейски убит, а “новопоявилият се юда”, по израза на Талков, спокойно довършва своя мръсен непотребен живот.
“Отмъщение, господарю, отмъщение!”, както казва класикът.
Но къде е този владетел, който ще въздаде?

ПОСТСКРИПТУМ

…Тази статия беше написана през есента на 2003 г. А на 30 декември 2005 г. получих писмо, което цитирам почти изцяло:
„Талков пристигна на площадката 10 минути преди излизането си на сцената, той пътувал до Ленинградската телевизия заедно с Шляфман, а Азиза седяла в бара, пила кафе и бърборила за едно-друго с Лолита и Саша Цекало. Малахов поискал от водещия на концерта Саша Калварски да сменят местата си Азиза и Талков. За първи път с това искане той се обърнал към Калварски В НАЧАЛОТО на концерта. После настоял още няколко пъти и исканията му били все по-заплашителни. Той не е молил за това Шляфман – Шляфман отсъствал от площадката. Малахов въобще НЕ СЕ ОБЪРНАЛ С МОЛБА, той ИЗИСКВАЛ, при това съвсем не вежливо. И искал не от Шляфман, а от водещия. Първия разговор на Шляфман с Малахов се състоял час след първото искане на Малахов за промяна на местата в концерта. Съгласете се, във Вашата статия ситуацията изглежда иначе. Надявам се, че сега разбирате колко важно е да се излагат фактите точно. Ако и занапред пишете за Талков или за събитията от 6 октомври, не използвайте информация от вестниците, обърнете се към мен или към Ирина Петрищева, директор на музея “Игор Талков”.
Мария Беркова».

7.05.2009