ТОЗИ СВЯТ
- Баща ми почина, знаеш това - обясняваше ми стройната, добре изглеждаща брюнетка. - И тук и там няма да бъде леко, мислех си аз и взех решение. Явих се на медицинските прегледи, на тренингите и бях одобрена. Едва ли някой от колегите, от нашите военнослужещи отива на мисия, за да може на всяка цена да посети двореца Бабилон, или за да си вземе камъче от въображаемите градини на Семирамида…
Самолетът, с който пътувахме, пристигна в Персийския залив. На брега на залива е разположена малка държавица, на която името й означава - крепост близко до вода. Това е Кувейт. Той е известен сега не толкова със залива, с крепостта, а със запасите от петрол, които има. Някога петролът не е бил толкова важен, колкото е днес. Местните хора в миналото са си изкарвали прехраната главно с бисери. Това малко се знае, може би.
Но ръководителят, който ни придружаваше знаеше нещо друго, че за рейнджърите е необходима поне едноседмична почивка в Кувейт за аклиматизация. Да, трябва! Пустинята с нажежения въздух не е за подценяване. Престоят в Кувейт е наложителен. Пътят за Кербала - дълъг. Кратките почивки в непознатата земя са съпътствани с изненади. Тъкмо слязохме от автобуса за малък отдих, и гледам - нещо се движи срещу мен. Оттук-оттам, гонени от вятъра, са се устремили към нас бягащи, пустинни храсти. Който храст е успял здраво да се захване в пясъка - е останал, но който не е - е подвластен на пустинните ветрове. Странно нещо, нали?!
*
Ирак е една от люлките на цивилизацията. Към „мисиите за стабилизиране и възстановяване” се включиха и български батальони. Трудно се свиква на ново место, но всеки е дошъл по личен избор. Младата рейнджърка - също.
Още с пристигането - базата е обстрелвана. Има и загинали. Задълженията продължават. Дежурствата на НЕК-ПОИНТ, на двупосочния пропусквателен пункт са необходими. На това българско девойче се налага да бъде и на пункта - и да придружава ескортиране на американски цистерни, на бензиновози. Пурпурните, трепкащи пламъци от рафинериите привличат погледа. Пътят минава и край минирано поле. Обикновено шофират иракчани. Те карат безпроблемно, но всеки трябва да бъде и много предпазлив. В далечината е Алтимур, селище в близост до синьозеленикаво езеро… Цистерните продължават, пълнят - зареждат и се връщат. Не е било леко ни при ескортирането, ни при дежурствата, за едно момиче. Налагало се е, но все пак се връща от мисията живо-здраво.
Минават години от тогава, но Кербала не се забравя. Трудно се излиза от състояние, в което изпада очевидец - след фатален за негови колеги момент.
*
Един ден момичето, вече млада дама, след като остави колата в центъра тръгна, за по-направо през парка на подбалканското селце. Едва преминаваше край нависналите, натежали от снега клони на дърветата, из между които сякаш се разнасяше познатата й мелодия на китара „Този свят”. После пресече шосето и стигна до Вечния дом, с алеите. Насочи се към големия кипарис. Приближи се бавно до мраморната плоча на Гаро. Момчето, което преди да вземе решение да замине за Ирак, беше изправено пред трудна дилема, която стои пред десетки млади хора и днес в България. Младата дама сведе глава и постави върху бялата снежна пелерина зелената клонка ардизия с яркочервени елипсовидни плодчета. Символика!
„Прощавай Гаро! Може би не бях достатъчно убедителна. Не винаги имах възможност да се свързвам с теб, когато бях в Кербала, но ти писах да не тръгваш. В началото ме послуша, не дойде с поредната мисия, в която бе включен, но все пак отлетя с една от следващите. Не те упреквам, но имаше бъдеще за теб, Гаро. Този свят е прекрасен, а твоят живот беше прекършен без време. Можеше много повече да дадеш за България. Хора като теб сега по-рядко се срещат. Годините нас ни промениха, но ти, Гаро, остана завинаги млад.”
Спортно облечената дама пое пак през дълбокия сняг. Сега мина по малката уличка, която носи днес името на земляка й, на колегата й Гаро - рейнджър от многонационалните мироопазващи сили, загинал в Ирак. Поспря пред трибагреника издигнат пред дома му и сякаш отново дочу „Този свят” - познатото й изпълнение на китара…
Едва ли някой някога е знаел, че Ирак ще бъде лобното място на Гаро, че там ще угасне животът не само на момчето с китарата…
*
И сега положението в Ирак не е спокойно. Каква вина имат двете деца, жестоко наказани от врага, пред родителите им - и за какво? За неподчинение, за отказ да убиват?
Този свят е сложен. Всеки иска личния му живот да бъде по неговите правила, но не винаги може да бъде това, което се желае. Има неща, които не зависят от нас, които не могат да се променят. Понякога възникват непредвидени ситуации, от които няма благоприятен изход… Ценен е човешкият живот, но за миг човек може да го изгуби.
Живите трябва да се борят за него, за Родината, за мир на планетата!.
4.02.2017
