Васил Евстатиев Априлов, български просветен деец и книжовник, меценат, патриот, един от главните дейци на българското национално възраждане, е роден на 21 юли 1789 г. в Габрово. Учи в Москва, завършва гимназия в Брашов, Румъния. Следва медицина във Виена (1907-1809). От 1811 г. живее в Одеса, където е търговец. Включва се активно в обществения, културния и политическия живот на българите. Има голям принос за развитието на модерната българска просвета и книжнина. Инициатор е за създаването на Габровското светско взаимно училище през 1835 г. По негово настояване български младежи са изпращани да учат в Русия. Един от първите книжовници, които осъзнават необходимостта от създаване на единен български език. Предлага за основа на литературния език да се вземе източнобългарското наречие. Настоява за въвеждането на българския език в църковното богослужение и за замяната на гръцките свещеници с български. Събира народни песни. Автор на редица трудове, сред които: „Българските книжици, или на кое словенско племе собствено принадлежи кириловската азбука?” (1841), „Денница на новобългарското образование” (1841), „Допълнение към „Денница на новобългарското образование” (1842), „Мисли за сегашното българско учение” (1847). През 1847 г. оставя на габровци значителна сума за строеж на ново училище (днес Априловска гимназия). Умира от туберкулоза на 2 октомври 1847 г. в Галац на път за Одеса.

Публикации:

За Васил Априлов:

СЪЧИНЕНИЯТА НА АПРИЛОВ/ автор: Д. Б. Митов/ брой 92 февруари 2017