УПРАЖНЕНИЕ III
УПРАЖНЕНИЕ III
Във тоя зид каменен, мъртъв, студен,
да блъскаш юмрука си ден подир ден,
гореща глава да разбиваш до кръв,
и нито последен да си, нито пръв;
ребра да трошиш, да крещиш в изнемога,
да молиш, да шепнеш, да виеш до Бога,
със нокти, със зъби, със гняв и със ярост!
И всичко – нахалост,
И всичко – нахалост…
Във тази пустиня без капка вода,
без сянка, без стръкче, без жива следа
да търсиш, да ровиш, без знак и без път,
пустинята цяла да носиш на гръб;
сред пясъчни бури да мреш всеки ден,
във кръг да вървиш, в пустошта заблуден,
под слънцето зло, посред времето спряло!
И всичко – нахалост,
и всичко – нахалост…
В червения зной, пресушил твойта гръд,
със черния въздух да вдишваш и смърт,
отровен да падаш в земята отровна
със птици, с животни, с дечица оловни;
да видиш как всичко докрай се руши,
как мрат и безсмъртните наши души,
и как си отива сред мътния хаос
животът – нахалост,
животът – нахалост.
* * *
Болестта, наречена “утре”…
Гурджиев
Стоя между дявола и дълбокото синьо море…
Обляна в пот, изтръгвам ролите си,
маските обелвам,
и ето – вариантите ми се разбягват,
и преводите ми се разминават,
и всички са в единствено число…
Аз се разпадам на сълзи, на “днес”, на “утре”,
на “вчера” и на “никога”, на “после”
и на “преди” – най-вече на преди…
А дяволът се мъчи да ме срича,
и сричките ми в гърлото му драскат,
търкалят се, дерат, бодат и дупчат –
и сянката му става тъй безсилна –
и тънка е като змия, която
не може ябълка да ти предложи…
(Не знае откога съм я изяла.
От семките й, засадени тайно
отдавна стиховете ми покълват.)
А буквите ми плуват по водата –
по тях ще мина през това, което
все още на море съвсем прилича…
Това си мисля, докато стоя, обляна в пот,
между дявола и дълбокото синьо море.
КАПКА
Прииждат придирчиви приливи…
В осакатените ми дни
остатъкът от мен, остатъкът
от вярата ми –
всичко е на свършване…
От хоризонта близък бликват бели облаци,
причакват ги – студени под дъжда,
две рози прежълтели…
А в съботната суетня струи
следобедът с алегро ма нон тропо –
така и не разбрах чие,
и вече няма смисъл да се питам…
ВЕЧЕРЯ
Прокраднаха се думи крадени и жестове,
и още поздравът откърти от мазилката
на бързешком замазаните бездни…
От бездните повяваше татул, пелин и арника…
Среброто със смразяващи огньове пилееше
отблясъци по чашите,
препълнени догоре с отражения на нарциси…
И опитите за усмивки
като инсулти изкривяваха лицата,
докато тарантулите на думите се плъзгаха надолу
по езиците,
чевръсто изпълзяваха от устните
със мъхестите си крака
и тръгваха…
А черновите ни се надпреварваха,
тъй както бяха целите надраскани,
накъсани, наръфани, наядени,
надлъгваха се, дърлеха се, дърпаха,
и разтрошаваха се на подробности, и обстоятелствено
се разплискваха,
залутани из свойте междуредия,
препъвани от точки и тирета –
докато се разпаднахме на подсказуеми,
на нарицателни и на причастия…
И утре кой ще може да се върне в тази вечер,
с чиито руини сега вечеряме
и до среднощ съвсем ще ги изпием –
да съживи изпепелените й часове
и да изстърже плесента от гласовете ни в огледалата?
И утре кой ще може да ни пренапише –
направо като белова?
