Разговор на Юлий Йорданов с актьора Георги Черкелов

- Господин Черкелов, вие сте толкова популярен, че едва ли почитателите на театъра и киното се нуждаят от вашето представяне. И все пак не сме наясно съществува ли между вас и изкуството родство?
- Родство ли?! Ами, аз не знам, но… може и да има нещо от този характер. Защото, дори на тази моя възраст, толкова силно чувствам необходимостта от изкуството.
- А как стана това сродяване? Помните ли?
- О-хо! И още как?! Разбира се, че помня този великолепен момент! Та забравя ли се такова нещо?! С театъра ме сроди големият български актьор Иван Кондов. Той беше човекът, който ми подаде ръка и ме въведе в достолепния храм на Мелпомена. Даже ще ви кажа, че заедно влязохме на сцената. Нещата така се случиха, че трябваше да се явим на изпит и по така наречения член девети от Указа за театъра, бяхме удостоени със званието “артист”. Е, това не ни направи по-талантливи, но… все пак изисква се такава квалификация. После се заехме с куп роли в различните постановки на Народния театър “Иван Вазов”. И успоредно с това започнахме да учим във висшето ни театрално училище – ВИТИЗ “Кръстьо Сарафов”. Театърът – нали знаете – освен изкуство си има и своя теория. Та, така се заехме с нейното изучаване в класа на Моис Бениеш и… завършихме висшето си образование.
- И какво излиза – Иван Кондов ви е кръстник в професията?
- Да! Може и така да се каже. Но той най-вече ми е приятел и колега, от когото аз много се възхищавам. И изключително ценя.
- А с изкуството – театъра и киното – успяхте ли да станете приятели?
- Ама какво говорите вие? Не, разбира се! С изкуството никога и никой не може да стане приятел. И знаете ли защо – защото то ти е господар. Ти виждал ли си, имаш ли представа какво е господар? Та това е индивидът, който на всяка крачка те мъчи. Сега са му измислили едно по-съвременно име – работодател. Ама, то си е едно и също.
- Но защо говорите така за изкуството? Не са ли остри думите ви по негов адрес?
- Може и да са остри, но са верни! Вие като журналист, господин Йорданов, случвало ли ви се е примерно да напишете нещо, което ви е по сърце; да вложите камара старание и талант, и после някой – да кажем господар – ви го отнеме, открадне и лиши от него? Това е жестоко оскърбление към личността ви и авторския ви труд! А изкуството точно това направи с мене.
- Да не искате да кажете, че то е взело нещо от вас?
- Ами, като имате предвид, че аз страдам от едно заболяване – емфизем, което всъщност е болест, характерна за миньорите. И това е последица от праха на сцената. Слагам ръка на сърцето си и си признавам – на сцената има толкова много прах, ама нямате представа какво огромно количество е нейното изобилие. Та, от тази прах заболях.
- А може ли да се каже, че изкуството, освен че ви е отнело здравето, ви е и дало нещо?
- О-о, безспорно! Даде и ми е давало толкова години хляб. И препитание, разбира се! А знаете какво се прави с препитанието.
- Препитание в прах, казвате…
- Да-да! Но разбирате, че сам избрах тази си съдба…
- Обаче на сцената, пък и в киното изиграхте немалко прашни, че и чисти герои. Кои от тях са ви създали повече радост?
- Интересен въпрос. Не знам. Вероятно и едните, че и другите. Всеки един образ по същество е част от моята творческа биография, от моя живот. Обогатил ме е: кога с положителна, кога с отрицателна енергия. За мене изиграните герои са ми мили. Те са нещо като децата, които съм създал.
- Не зная защо така анонимно говорите за героите си. Да не би да не ги помните?
- Ама, какво говорите? Естествено – помня ги! Даже и реплики от ролите помня. Но просто много дълъг ще е списъкът и на читателите няма да им е интересно.
- Вие сте в заслужена ваканция, а правили ли сте равносметка на творческия си път?
- Право да си кажа: мислил съм си по този въпрос, но все още не смея да пристъпя към равносметката. Обещавам ви обаче, че ще я направя. И знаете ли кога – седмица или две преди да си отида от този свят! А кога ще е – сам не зная!