с Лъчезар Еленков разговаря Людмил Симеонов

Поетът Лъчезар Еленков е роден в село Горни Лом, Община Чупрене, област Видин на 21 юли 1936 г. Завършва Московския нефтен институт и българска филология в Софийския държавен университет. Работи като главен редактор на редица списания и вестници (сред които сп. „Дружба”, в. „Славянски вестник“, в. „Български писател”, понастоящем - на сп. „Жарава”), както и в Радио София. Автор е на 28 стихосбирки. Негови книги са превеждани и издавани в много страни по света. Удостоен е с множество литературни награди, между които „Гео Милев”, „Михалаки Георгиев” и „Иван Нивянин” и с орден „Св. Св. Кирил и Методий” - първа степен. Бил е секретар (21 октомври 1976 - 2 октомври 1980) и главен секретар (2 октомври 1980 - 28 март 1988) на Съюза на българските писатели, както и дипломат (с ранг пълномощен министър) на длъжност директор на Българския културно-информационен център в Москва (1988). Преди доста време той бе гост на своите свищовски почитатели, но мислите, които тогава сподели за съдбата и мисията на българската литература, са с особено значение  и днес.

Питате ме защо наричат България „земята на убитите поети” и дали това е гордост или трагедия за народа. Трагично е наистина за един малък народ, че за един сравнително кратък период са загинали толкова много писатели, най-вече поети.

Това е и гордост, и драма. Драмата е оше по-страшна, защото само Ботев и по-старият Миладинов загиват от чужда ръка - всичко друго е „брат брата убива”.

Убийците, включително и тези на Алеко Константинов, всъщност са убили част от България, те са враговете на България независимо какви идеи са изповядвали, дали са били просветени или невежи, дали са били чужди оръдия и дали духовният, т.е. истинският убиец, е стоял зад тях. Така или иначе, те са били българи.

Аз смятам, че пантеонът на убитите български писатели в момента е обруган. А това не бива да се допуска от никое правителство, от никоя партия, от никой властник, от никой даже литератор.

Защото физическата смърт е едно, а да се стремиш да разрушиш иконостаса на българската духовност чрез клевети, пасквили и ругатни е далеч по-страшно, по-трагично и по-мизерно, отколкото да изстреляш куршум срещу челото на твореца.

Бяха обругани не само писатели от класиката - от Ботев до Вапцаров, но и живи писатели. Убеден съм, че това време лека-полека ще отмине, но стореното си остава за сметка на тези, които за 30 сребърника бяха решили да унищожат големите имена в нашата литература.

Но това е тема за по-пространен разговор. Все пак подобни опити за деформация на истината и на „другояче” тълкуване на някои произведения се прокраднаха и в учебниците.

Фактът, че “Андрешко” се боят да го включат в читанките показва, че някои се боят от истинската българска литература и преди всичко от социалното в нея.

А на въпроса има ли самочувствие днешният български поет и не се ли обезсмисля неговият труд, след като обществото ни изтика на по-заден план духовните ценности, а медиите почти не се интересуват от литература, ще кажа следното.

Литературата е дълъг маратон. Този въпрос е занимавал и мен, през последните години често съм изпадал в подобна депресия и тя ме е подтискала и разрушавала духовно, а бих казал и физически.

Моето дълбоко убеждение обаче е, че в момента сме в навечерието на едно силно избухване на българската литература, когато се твори една много силна поезия и добра проза.

Вярно е, че националните медии обръщат все по-малко внимание на културата, а те са главната информационна система. Вестниците с най-големи тиражи вървят повече по линията на повърхностното и сензационното, интересува ги най-вече политиката, икономиката и спорта и почти не публикуват литература.

Казват, че това е било от завист към писателите, които пък също завиждали на „чистите” журналисти. Не обвинявам всички, но един истински вестник не може да остави сериозна следа, ако загърби литературата и духовността.

Не бива да забравяме, че ботевите вестници са били с много малък тираж, но значението им е огромно.

Днес се издават много книги и това е добре. Истинската, добрата, стойностната книга не може да се изгуби сред тях - тя е зърно, което трудно може да бъде смляно.

Някои поети умряха или ги убиха, без да са издали книга. Други оставиха само по една книга като Вапцаров, а се оказа, че той е един от най-силните ни поети, носител на нова поетика и философия. Ако езикът ни беше международен, той щеше да бъде един от най-известните поети на 20-и век.

Аз смятам, че главната задача на българския писател днес е да защити изконните традиционни начала на нашата духовност, да ги предпази от поругаване.

Защото без корените си няма да оцелеем и няма нищо да създадем в бъдеще.